Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (14)

Глава 11.

Лаура затвори вратата на дома си и забеляза, че Ана бе излязла без папката си за рисуване. Усмихна се, докато мислено пренареждаше задачите си за деня, за да намери време да мине през училището и да остави папката на дъщеря си.

Водата за чая сигурно щеше да заври всеки момент, затова побърза към кухнята и още щом влезе, чу характерния шум от кипящия чайник. Загаси печката и отвори кутията, където държеше чая. „Какъв?“, запита се тя, докато разглеждаше разноцветните пакетчета, подредени грижливо в две редици.

Погледна през големия прозорец към градината и реши, че ще пие „Блян“ — смес от черен чай, мента и канела. Беше много доволна, че е открила невероятно разнообразие от всевъзможни вкусове и видове чай.

Докато потапяше пакетчето в чашата с гореща вода, „си спомни“ за онова място, където никога не беше ходила, но във въображението й то бе мечтаният и вълшебен пристан: чайните в квартала Албаисин в Гранада.

Лаура беше научила за съществуването им от Клаудия преди пет-шест години. Пациентката й бе заминала на дълго пътуване в Испания, а след завръщането си посвети голяма част от първите три сеанса на разкази за живота в Андалусия и за тамошните чайни.

Разбърка чая с лъжичката, вдигна чашата до лицето си, затвори очи и вдъхна дълбоко аромата му…

 

 

От Пасео де лос Тристес изкачи старите улици на Албаисин до площад „Сан Николас“. Дълго време гледа кулите на двореца Алхамбра, а после се спусна между селските къщи и се озова в стария мавритански квартал. Малките заведения, малко по-големи от павилион за вестници, предлагаха опияняваща атмосфера от мароканска музика, силни аромати, разнообразни цветове и причудливи форми. През завесите с арабески прозираха очертанията на неуютните маси, където съдържателите предлагаха стотици видове чай в чаши, богато украсени с позлатени орнаменти, и в бронзови гравирани чайничета.

Клаудия я беше водила на тази разходка толкова пъти, че когато след години срещна Алфредо в Кливланд, разговаряха за мавританския квартал в Гранада така, сякаш се бяха разхождали заедно по всяка улица и заедно бяха посещавали „Маракеш“, най-добрата — според двамата — от всички чайни.

 

 

Споменът за Фреди я върна към книгата: все още не му беше изпратила библиографския списък с книги за взаимоотношенията в двойките.

С известно усилие устоя на изкушението да се изправи с чаша в ръка и да отиде до бюрото. Години наред бе работила над себе си, за да успее да не се прекъсва, когато прави нещо, за да не захване няколко дейности едновременно, особено когато бе заета с нещо приятно. Затова допи чая си, без да бърза, и едва тогава застана пред библиотеката.

Огледа бавно четирите секции от тъмно дърво, изработени по поръчка, които покриваха стените на стаята от пода до тавана. За първи път забеляза, че почти всички книги, които се намираха в дома й, се отнасяха до една и съща тема. С изключение на шест-седем романа и няколко сборника с разкази, лавиците бяха покрити със стотици изследвания, помагала и записки по психология и терапия на двойката. Книги на английски, френски, испански и португалски, които понякога повтаряха едно и също с известно безнаказано плагиатство, а друг път си противоречаха гръмко и непримиримо.

Започна да вади книги от библиотеката и да ги нарежда на купчина върху бюрото си. Когато купчината се заклати, заплашвайки да се срути, Лаура започна да подрежда втора Вавилонска кула. След това и трета, която остана недовършена не защото бе приключила, а защото реши да се откаже.

Лаура седна в коженото си кресло и започна да преглежда книгите. Вземаше ги една след друга от купчината, поглаждаше ги, отваряше ги и прочиташе някои случайно избрани пасажи.

Всяко изречение я връщаше към моменти от личния и професионалния й живот: периоди, през които бе търсила в същите тези книги отговори на вътрешната си болка, моменти на неописуем възторг при завръщането си след семинарите на Нана, на Уелуд, на Брадшоу или на Резник със свръхтежки куфари, пълни с току-що купените последни публикации, със събраните брошури, с фотокопия на статии и разбира се, със собствените й бележки, водени по време на семинарите в опит да задържи всяка дума на учителите — така ги наричаше тя, — толкова грижливо подбрани за всяко упражнение, за всяко изследване, за всяка идея.

Към обяд върху бюрото бяха останали едва двайсетина книги. Останалите бяха върнати по местата им в библиотеката. Включи компютъра и напечата списъка.

Библиография

„Ошо. Тантра, духовност и секс. С.: Одисеи, 1991.

Фром, Ерих. Изкуството да обичаш. С.: Кибеа, 2000.

Abadi, Mauricio. Те quiero, pero… Ediciones Beas, Buenos Aires, 1992.

Blachman, J.; Garvich, M.; Jarak, M. Quien soy yo sin mi pareja?. Grupo Editor Latinoamericano, Buenos Aires, 1989.

Bradshaw, John. Creating love. Bantam, 1994.

Chang, Jolan. The Tao of love and sex. Penguin, 1991.

Chodron, Pema. The Wisdom of No Escape. Shambhala, 1991.

Claremont de Castillejo, Irene. Knowing Woman. Shambhala Publications, 1997.

Elkaim, Mony. If you love me, don’t love me. Jason Aronson, 1997.

Hendrix, Harville. Getting the Love You Want. Owl Books, New York, 2001.

Krishnamurti. On love and loneliness. Harper One, 1994.

Laing, Ronald D. Knots. Penguin, London, 1970.

Levy, Norberto. El asistente interior. Editorial del Nuevo Extremo, Buenos Aires, 1983.

Nasio, Juan David. El libro del dolor у del amor. Gedisa, Barcelona, 1998.

Osho. The Path of love. Rebel Publishing House, 1998.

Pommier, Gerard. Du bon usage erotique de la colere. Aubier, Paris, 1994.

Rodrigue, Emilio. La leccion de Ondina. Fundamentos, Madrid, 1980.

Rosenberg, Jack Lee. Body, Self, and Soul. Humanics Publishing Group, Atlanta, Georgia, 1987.

Sanford, John. The invisible partners. Paulist Press, 1979.

Schnake, Adriana. Los didlogos del cuerpo. Editorial Cuatro Vientos, Santiago de Chile, 1995.

Sinay, Sergio. Esta noche no, querida. RBA Integral, Barcelona, 2002.

Watts, Alan. Cloud-hidden, Whereabouts Unknown: A Mountain Journal. Vintage, 1974.

Welwood, John. Journey of the heart. Harper Collins, 1990.

Welwood, John. Love and awakening. Harper Collins, 1997.

Zinker, Joseph. In Search of Good Form. Analytic Press, Hillsdale, New Jersey, 1995.“

Лаура напечата списъка и отиде до стаята си, за да си сложи маратонките и трикото за аеробика. Прибра папката по рисуване в раницата и излезе да се наслади на разходката. Ако леко ускореше крачка, щеше да пристигне точно за последния звънец, за да хапне салата с Ана в училищната столова.

Къде ли е Фреди? Дали е в Испания, в Уругвай, в Чили?

Често изпитваше завист към Алфредо за живота, който водеше: някой ден просто решаваше, качваше се на самолет, автомобил или кораб и заминаваше. Лаура свързваше това с обстоятелство, което наблюдаваше у много от пациентите си мъже:

ЗАПАЗВАНЕТО НА НЯКОИ ПРОСТРАНСТВА НА НЕЗАВИСИМОСТ ГИ ПРАВЕШЕ НАПЪЛНО ЗАВИСИМИ.

Какво щеше да се случи с всичката тази свобода, ако един ден Кармен решеше, че не иска повече да стои вкъщи, ако си кажеше, че й е дошло до гуша от семейството и децата? Какво щеше да стане, ако един ден се откажеше окончателно да се занимава с данъците, домашните ремонти, поправките на колата и всичко останало?

Алфредо Даей беше много известен както в Буенос Айрес, така и извън него, но… Нима би могъл да постигне всичко това без Кармен? Лаура беше сигурна, че не.

Както всички мъже, Фреди проявяваше към съпругата си онази смътна и „повсеместна“ благодарност, която всяка мислеща жена смяташе за напълно незначителна, а всеки човек с известно достойнство приемаше за едва прикрито пренебрежение.

Сигурно бе настъпила някаква промяна, защото — ако всичко вървеше що-годе добре — Кармен едва ли би решила да се върне в университета.

Сега Лаура се питаше дали по-различното поведение, което бе забелязала в последните съобщения от Фреди, онзи почти прелъстителен тон на писмата му, имаше нещо общо с другата промяна — тази, която предполагаше, че се случва с Кармен.

Ако обаче оставеше настрана това, което ставаше с него, какво ставаше с нея в тази нова ситуация?

След като се раздели с Карлос, Лаура реши, че за нея периодът на търсене на партньор е приключил. Първият й брак с Емилио беше свършил катастрофално и след един много мрачен период тя се върна към света с идеята, че трябва да срещне някой напълно различен. Тогава се влюби в Карлос. Три седмици след запознанството си вече планираха да живеят заедно, а след още три седмици Лаура вече знаеше, че различията между Емилио и него не бяха кой знае какви, макар резултатите да бяха значително по-добри. Може би тя беше научила нещо. След известно време разбра, че нейният опит бе същият, както при повечето хора, които се женят отново: вторите партньори не се различават много от първите. Истината е, че ги избираме, за да изпълняват същата роля в живота ни. Само промяната в собственото ни поведение може да предизвика пробуждане.

Спомни си една мисъл на Гурджиев^[1]: „За да си наистина жив, трябва да се възродиш, за което трябва първо да умреш, а за целта трябва първо да се събудиш“.

Раздялата й с Карлос донякъде представляваше венец на една чудесна връзка, от която двамата бяха пожънали отлични резултати, като се започне от двете им деца и се премине през личното развитие на всеки от тях. Разумна раздяла между двама разумни хора, които решават да сложат край на съжителството си. За всичко бяха разговаряли надълго и нашироко, бяха го обсъждали на индивидуални и семейни терапии и си бяха дали толкова време, колкото бе нужно, за да изчерпят всички средства и да си предоставят всички възможности.

Раздялата премина толкова сърдечно, че понякога се питаше дали вторият й развод не беше преувеличен.

С изключение на съжителството и секса, Карлос и тя имаха връзка, която би накарала приятелките, пациентите и съседките й да позеленеят от завист (лицата на съседките все още застиваха в изумление, докато шпионираха през прозорците си и виждаха някои посещения на бащата на децата й).

Лаура беше решила, че щом не може да съжителства щастливо с Карлос, когото обичаше и ценеше, категорично нямаше да може да го направи с никого другиго. Може би поради това след раздялата си и до този момент не беше помисляла, дори случайно, за нов партньор. Бе имала само няколко мимолетни и приятни срещи — изблици на женствеността й и на способността й да изпитва наслада, да се радва на собственото си тяло и на контакта с мъжкото тяло, който винаги бе смятала за най-доброто изживяване в хоризонтално положение.

„Скъпи Фреди,

Изпращам ти списъка с библиографията, който поиска. Струва ми се, че малко прекалих с броя на книгите, но се надявам, че ти ще махнеш някои по твое усмотрение и ще добавиш тези, които липсват.

Пращам ти и бележките си по темата за вторите бракове, която ми се струва важна не само защото ставаме все повече, но и защото забелязах, че в библиографията има доста празноти по въпроса и сякаш за него не се говори много. Явно е, че щом нашите колеги поддържат абсурдната теза за «подходящия човек», тогава опитите за следващ брак не са нищо друго, освен част от търсенето. Според това твърдение, оцеляват само двойките, които «са се намерили», докато всички останали ще продължат да търсят или още по-лошо — ще го правят, докато се уморят, след което неминуемо ще започнат да слагат партньорите си на прокрустовото ложе (като им режат краката, ако леглото е късо за тях, или ги разтягат, ако е дълго).

По-долу излагам това, което мисля по темата.

Когато дадена двойка се раздели, както бащата, така и майката започват да поддържат връзка с децата си, при която предишните отношения между трима души се превръщат в отношения между двама: детето с бащата и детето с майката. Тези връзки постепенно придобиват някои характеристики и стават рутинни. Децата доста бързо свикват с новата връзка и следователно дуетът е създаден преди появата на следващия партньор.

Получава се ситуация, обратна на първоначалното семейство, в което отношенията между родителите предшестват раждането на детето. При вторите бракове новият партньор се появява като трети елемент, тъй като връзката с детето вече е установена, и това създава специфични трудности, които е добре да познаваме, за да разберем как да се справяме с тях — особено при събирането на две семейства, когато всеки от съпрузите води в новия брак децата от предишния.

Добре е да сме искрени от самото начало: новите «родители» няма да имат същата връзка с кръвните си деца, както с децата на партньора си, и е повече от ясно, че любовта, която децата изпитват към биологичните си родители, ще е различна от привързаността, която биха чувствали към партньора на баща си или майка си.

Приемането на тази действителност може да се окаже болезнено, защото както новите родители, така и новите деца се чувстват отблъснати. Голяма част от трудностите възникват, защото новите двойки се женят с фантазията отново да имат семейство като онова, което са разтурили. Тогава се появяват конфликтите — когато започнем да забелязваме различията между действителността и очакванията. Както винаги, в зависимост от това дали приемаме ситуацията такава, каквато е, можем да постигнем положително развитие заедно с децата от предишния и от новия брак. С други думи, дори новопоявилите се баща или майка да заемат мястото на отсъстващите татко или мама в практическите въпроси на семейното съжителство, това не означава, че те наистина са такива.

Много пъти децата и дори родителите отказват да дадат власт на новия баща или майка, което създава съществени трудности. Ето защо твърдим, че е много важно и спешно тези основни проблеми да бъдат обсъдени с двойката, защото подобни структурни проблеми обикновено се проявяват под формата на проблеми в съжителството, когато страните често дори не знаят защо се карат.

В дъното на проблема стои мястото, което заема всеки, и властта, която има всеки член на семейството. Още в самото начало трябва да се постараем отчетливо да дефинираме мястото на всеки един и вида на отношенията, които иска да има, така че да бъде ясно за всички и по този начин да се избегнат объркването и недоразуменията.

Нека си припомним, че ако повторният брак означава край на един самотен период за възрастния човек и поради това е повод за радост, за децата той бележи началото на друг труден период, който утежнява преживяната загуба от раздялата на родителите или смъртта на някого от тях.

При много деца се появява огромен проблем с лоялността: «Ако обичам новия партньор на мама, изменям на баща си».

Всички тези трудности могат да се преодолеят, ако се говори за тях. Когато не се обсъждат, конфликтите остават като неразнищени проблеми, които оказват влияние върху съжителството.

Едно новосъздадено семейство поражда трудни за решаване ситуации, а очакването на появата им ни помага да се научим да живеем с тези проблеми. Зинкър^[2] казва: «Някои различия са непреодолими и трябва да се приемат като такива. Човек може да обича и да уважава партньора си и да се научи да приема екзистенциалната истина, че не всички проблеми могат да бъдат решени. Холивудското кино и повечето учения за духовно израстване ни продават мита, че има решение за всички междуличностни проблеми».

Наистина има въпроси, които не се разрешават. Особено ако решението предполага да се случи нещо невъзможно. Изходът е да се научим да живеем с тези различия и да открием допирните си точки; да се наслаждаваме на нещата, които можем да споделяме, и да приемем, че има липси, които няма да бъдат компенсирани от един нов партньор, както и че той не може да удовлетвори всички потребности на децата ни.

Интелигентността на една двойка се проявява, когато тя се радва на това, което има, и не води битки за постигането на онова, което не може да бъде постигнато. Между другото, това поведение доста се приближава до представата ми за най-добрата любов.

Целувам те.

Лау“