Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (9)

Глава 6.

Приличаше на влюбен юноша, затаил дъх край компютъра, както когато беше на шестнайсет години и стоеше до телефона, очаквайки обаждането на Росита, първото му гадже.

Но Роберто не беше на шестнайсет и Лаура не му беше гадже, така че се чувстваше доста неловко от неоснователното си вълнение.

Когато очакваме да се случи нещо, в което не можем да се намесим, то винаги се бави. При всички случаи, дори и закъснението да е обяснимо, на човек винаги му се струва, че то е прекалено дълго. Ето защо седмицата без вести от Лаура му се стори непоносима.

Какво щеше да прави, ако тя не му пишеше?

Постепенно Лаура заемаше в мислите му място, което далеч надхвърляше ролята й в подобна несъществуваща връзка.

Легна си, замислен за стихотворението за въображаемия човек на Никанор Пара^[1].

В понеделник сутрин се събуди в четири часа, неспокоен, със силно сърцебиене и окъпан в пот. Не помнеше ясно, но го бе обзело смътното усещане, че я бе сънувал.

Бе сънувал Лаура… въображаемата Лаура.

Беше учил, че сънищата са образи, свързани със сетивата, и че хората, слепи по рождение, сънуват звуци. Как може да се сънува представата за някого?

„Колко още трябва да чакам?“ — помисли си той.

Потърси бял лист и надраска:

„Двайсет пъти на ден,

седем пъти в седмицата,

включвам компютъра,

изчаквам да се заредят програмите,

отварям пощенската си кутия,

проверявам съобщенията,

но не намирам онова, което търся,

натискам бутона за изход,

отново трябва

да чакам, за да изляза,

проклятие,

изключвам компютъра,

изпивам кафето,

пускам телевизора,

оставям всичко…

и започвам отначало.“

Роберто облече якето си и излезе на улицата само за да не стои вкъщи.

Не беше достатъчно.

Беше логично да стане така.

Тя пише, мисли, а онзи идиот не й отговаря.

Какъв глупак… Една невероятна жена те включва в проекта си, поема отговорност за нещо, което сте замислили заедно, комуникацията прекъсва, а от теб — ни вест, ни кост. Ако ти не си глупак, не знам кой е.

Не може да си толкова тъп, че да караш една жена да чака отговор, който въобще не пристига… Ако не те интересува, кажи й: „Не проявявам интерес“ — и край…

Това са мъжете, които после се оплакват, че жените ги изоставяли…

Докато вървеше, гневът му към Фреди нарастваше все повече. На негово място той никога не би постъпил така. Спомни си за фразата, която майка му повтаряше до втръсване: „Господ дава хляб на този, който няма зъби“, и се присмя на себе си заради вулгарната асоциация.

„Може би начинът да се погрижа за детето в мен е да започна да мисля като майка си…“, каза си той. И отново се засмя, този път на висок глас, докато се качваше по стълбите към апартамента си.

На няколко крачки от вратата чу позвъняването на телефона. „Лаура!“, извика и побърза да стигне до апарата, преди да се е включил телефонният секретар.

Малко по-късно, докато събираше съдържанието на джоба си, разпиляно на прага, успя да подреди логично мисълта си и да разбере, че подсъзнанието му беше изиграло лоша шега.

Когато най-после намери ключовете и отвори вратата, чу гласа на Кристина, която записваше края на съобщението си:

— Мъчно ми е, че не ми отговаряш, така че няма да се обаждам повече. Може би в друг момент от живота ни ще можем да поговорим. Сбогом.

За миг изпита усещането, че не за първи път чува тези думи, точно същите, макар и произнесени от различен човек…

Роберто сви рамене в отговор на собствените си мисли и си каза, че така е по-добре, защото в момента не знаеше какво да й отговори. Каза си и че не бива да се разсейва: нуждаеше се от всичките си сили, за да понесе мълчанието на Лаура.

Зачуди се дали да не се върне към първоначалната си идея да й пише, сякаш е „приятел на Фреди“.

„Лаура,

Фреди се безпокои, защото няма новини от вас. Страхува се, че сте му ядосана за нещо. Моля ви, напишете му няколко реда, за да…“

Абсурд!

Напълно отчаян, отново включи компютъра и отвори електронната си поща.

Кутията беше препълнена с все по-настоятелни съобщения от клиентите му.

Роберто пое дълбоко въздух и шумно издиша. Беше крайно време да започне да се държи като възрастен човек, ако не искаше да рискува всичко, което през последните години бе постигнал в работата си с цената на много усилия. Независимо дали искаше или не, трябваше да се върне на работа, да поеме задълженията си и междувременно да запази малкото си спестявания.

Внимателно си записа всички въпроси, които трябваше да реши, както и петте предложения за работа, които беше получил неотдавна. Почувства, че все още има време.

Изпи двойна доза от есенцията от цветя на д-р Бах^[2], която му беше предписала приятелката му Адриана, и си легна рано.

Сънува прекрасен сън, който приличаше на филм. В съня си беше бегач в маратон, който — след свръхчовешки усилия — пристигаше първи на финала. Там го чакаше русокоса жена, разплакана от вълнение, която се спускаше към него с кърпичка в ръка, хвърляше се на врата му и го обсипваше с безброй целувки.

Събуди се, но направи опит да продължи съня си още малко. Мъчеше се да не отваря очи, за да задържи образа, който го изпълваше с такова блаженство: победата, признанието, Лаура…

Докато си миеше зъбите, си мислеше: „Трябва здраво да поработя. Една толкова необикновена жена не се задоволява с посредствен работник. Сънят е ясен: за да спечеля русокосата жена, трябва да стигна до финала“.

Отвори двата крана и покри лицето си с пяна за бръснене. Срещна погледа на белобрадия Дядо Коледа, отразен в огледалото, и му каза: „Да постигна целта… победител!“.

Избръсна се, докато си подсвиркваше с уста, остави бележка на жената, която чистеше, с молба да подреди къщата — дори това да й отнемеше повече време от уговореното, и тръгна за работа.

Когато слезе от таксито, продавачът от павилиона за вестници и портиерът на сградата го поздравиха усмихнати, без да могат да скрият учудването си, че го виждат толкова рано. Роберто също не успя да скрие изненадата си от усмивката, изписана на лицето му. Благодарение на тази изненада — или въпреки нея — Роберто работи много и добре цял ден, както и на следващия, и на по-следващия.

 

 

В петък, когато се прибра вкъщи, си каза, че отдавна не бе имал толкова продуктивна работна седмица. Беше заслужил ароматната вана, която си приготви, както и сушито, което си поръча за вкъщи: сашими от сьомга, нигири от риба тон и калифорнийски рулца.

 

 

В понеделник Роберто включи компютъра си, за да провери дали е получил потвърждение за покупка на материали, която беше заявил предишната сряда. Изненада се, когато откри писмо от carlospol с различно заглавие: „Да оставим илюзиите.“

„Фреди,

Трябва да се отдалечим от илюзията, за да видим човека, който е пред нас.

Днес обсъждахме темата по време на групов сеанс: болката от това да оставим илюзиите настрана и да приемем действителността. В този момент на израстване слагаме край на дрязгите и приемаме нещата такива, каквито са.

Работихме с един мъж на трийсет години, току-що скъсал с жена, която го бе отхвърлила. Той говореше за болката от загубата на илюзията, която си бе изградил около тази жена.

Уместно е да използваме израза «загуба на илюзията», защото, когато мъжът осъзнал какво всъщност става с нея, как го тормози и не му дава минимума, от който има нужда, станало очевидно, че не желае да продължи връзката. Но тя умеела да му обещава неща, които никога не му давала, и той бил пристрастен към тези обещания.

Истинската му болка се състои в това да приеме, че е позволил да бъде лъган и че му е харесвало да поддържа тази илюзия. Но действителността надделяла — точно нея вижда той сега, а не обещанията, с които го е залъгвала жената.

Моментът, в който изоставяме илюзиите и решаваме «да се радваме на това, което имаме, и да престанем да плачем за невъзможното», е решаващ за живота на всеки човек.

Мъчително е да загърбим идеята за идеалната двойка и неугасващата страст, но това е единственият начин да се поддържа здрава една връзка. Всички сме привързани към илюзиите си и не е лесно да се разделим с тях. Но накрая винаги надделява действителността. Както обичаше да повтаря твоят почти съименник Фриц Пърлс: «Една роза е една роза, която е една роза, която е една роза…»

Има реалност и пред нея илюзиите изчезват.

Разбирам, че имаш малко време, но заявявам, че съм абсолютно неспособна да продължа сама.

Съжалявам.

Лаура“

Писмото потвърждаваше това, което Роберто знаеше: извиненията, които бе изпратил седмица по-рано в краткото си съобщение, не бяха достатъчни. Лаура щеше да престане да пише… Дали имаше смисъл да направи още един опит?

„Лаура,

Наистина можеш да я напишеш сама!

Моят принос е толкова нищожен, че нищо няма да се промени от това дали участвам или не. Не би ми харесало да съм под натиска да пиша, когато думите не струят от мен. Мисля, че това не трябва да те спира, защото нещата, които пишеш, са много ценни.

И най-вече, не преставай да ми изпращаш написаното, за да мога да се уча от теб.

Целувки.

Фреди“

Изпрати съобщението, провери останалата кореспонденция и тръгна за работа.

Същата вечер, когато включи компютъра, намери отговора на Лаура.

„Фреди,

Получих писмото ти и го приемам като това, което е: огромно ласкателство.

Поради някаква неизвестна за мен причина обаче, след като го прочетох, почувствах, че нещо в теб се е променило. Може би книгата вече не те вълнува, може би сърцето ти вече не е в този проект, може би не ти е интересно да пишем заедно…

Приемам комплимента, но не искам да пиша без теб, а дори и да исках, много ми е трудно да продължавам, без да мога да разчитам на думите ти, които ценя и от които се нуждая.

Не те притискам, просто отказвам да тегля този товар, вдъхновявана от илюзията, че пишем двамата, и в очакване на мненията ти, които така и не пристигат. Отказвам и да продължавам сама този проект, за който някога мечтаехме заедно.

Не позволявай това да те тревожи. Ще стане или не, когато му дойде времето.

Целувам те отново.

Лаура“

Всичко беше загубено! Макар да знаеше, че тя едва ли бе предугадила неговата самоличност, Роберто се сепна и се почувства разкрит. Разтревожиха го думите й: „… след като го прочетох, почувствах, че нещо в теб се е променило“, които сякаш слагаха край на играта.

Ами ако стилът му беше твърде различен от този на Фреди? Може би той дори не й говореше на „ти“… Може би извиненията въобще не бяха част от поведението му. Как да го разбере? И сега какво?

Роберто се изправи и започна да снове из апартамента. Не можеше, не искаше, не трябваше да се отказва. Ако продължаваше да настоява, можеше да предизвика точно обратното на това, към което се стремеше: рано или късно Лаура щеше да разкрие заблудата и естествено всичко щеше да приключи.

Направи опит да се успокои. Какъв би бил отговорът на другия в подобна ситуация? Беше невъзможно да предвиди поведението на един непознат. Всъщност, каза си той, невъзможно е да се предвиди с точност реакцията на когото и да било.

Това беше отговорът! Трябваше да отговори със собственото си мнение. Точно това искаше Лаура от Фреди.

Седна пред клавиатурата с чаша кафе и започна да съчинява отговора си.

„Лаура,

Аз също имах усещането, че си се променила. Но за разлика от теб, аз не смятам, че това ще попречи на нашия проект. В крайна сметка, нали ние поддържаме тезата, че предсказуемите отговори помрачават бъдещето на връзката? Нима не казваме винаги, че точно способността за промяна у другия прави всяка среща прекрасна? Не мислиш ли, че не друго, а непредсказуемите обрати между нас двамата превръщат тази връзка в магия? Магия, да. Магия!

Като че ли не съм напълно съгласен с това, което казваш за «изоставянето на илюзиите». Свързвам го с магията, защото вярвам, че — както казва моят приятел Норби — магията съществува. Тя съществува истински всеки път, когато дадена илюзия се превърне в осезаема (и с наша помощ) действителност.

Мисля, ще се съгласиш, че с нас става същото, както с всяка друга двойка: нуждаем се от малко магия, която ще получим само ако сме способни да се изненадаме от това, че днес пътищата ни се пресичат на място, различно от вчерашното, и в тази изненада няма страх, няма стъписване, а има пробуждане на свежото любопитство вместо на несигурността от непознатото. Мисля, ще се съгласиш с мен, че само ако приемем действителността такава, каквато е, ще сме способни да я променим. Ще направим фантазията възможна и само така ще можем да се насладим на споделената мечта, била тя свързана със семейството, с пътуване, връзка или написването на книга.“

При всички случаи, както казва Амброуз Биърс:

„Ако искаш сънищата ти да се превърнат в действителност, събуди се“.

„Изпращам ти хиляди целувки.

Фреди“

Отговорът на Лаура му донесе радостта, че той също бе превърнал една фантазия в действителност: фантазията Лаура да продължи да пише.

„Скъпи Фреди,

Изненадваш ме! Винаги ме изненадваш! Дали си същият Фреди, когото познавам? И нещо повече, дали аз съм същата Лаура, с която някога реши да напишеш книга? Сигурно не.

Въпреки всичко, когато магията е налице, има среща. Или тъкмо обратното — когато има среща, магията е налице… Запленена съм от магията, магията на срещата. Колко невероятно!

Сядам пред компютъра и думите ти ми вдъхват увереност. Възможността да продължа проекта и фактът, че не се налага да се откажа от мечтата си, предизвикват у мен — по вълшебен начин — желание отново да пиша.

Харесва ми думата «магия», в нея има вълшебство. Откакто пристигнах в кабинета, се опитвам да намеря един час свободно време, за да пиша отново.

Има нещо, което казваш и което ми се струва много вярно: това, което става с нас, е магия. Чувствам, че енергията, която ме тласка да пиша, избликва някъде вътре в мен, няма по-добро сравнение. Винаги съм мислела, че макар и думите да са еднакви, значението им е различно, когато излизат от душата.

Нека въведем малко ред в идеите си: не само че няма двойки без конфликти, а именно конфликтите правят близостта с другия толкова привлекателна. Различията я правят дори още по-привлекателна (но точно те пораждат конфликтите).

Понякога се сърдя, че Карлос е толкова отстъпчив с всички, но мисля също така, че ако не беше такъв и с мен, нещата между нас нямаше да се получат. Той е такъв както с мен, така и с всички. Би било нелепо да искам да бъде такъв само към мен, но не и към останалите, защото такава е неговата същност.

Мисля, че е възможно да се учим от трудностите. Това е начин да възприемаме света, да наблюдаваме какво става и да видим как се справяме със ситуацията. Казвам, че е начин да възприемаме света, защото е съвсем различно да имаме предварително начертан план, вместо да оставим живота да си тече. Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен. Съвсем различно е, ако се постараем да видим какво се случва и да решим как да действаме в съответствие с хода на събитията.

Много терзания и депресии възникват в резултат на предварително изградени идеи за това какво искаме да постигнем, а когато планът не се изпълни, се разочароваме. Когато не действаш според моите очаквания, не те обичам. А всъщност не е така. Животът се изживява по-пълноценно, ако следваме техниката на сърфиста: вълните са тези, които чертаят пътя, а не намерението ни къде искаме да стигнем. По-добре е да откриваме пътя според препятствията, които срещаме.

Каква утеха настъпва в мига, в който най-после можеш да кажеш: това е, което мога да правя, това е добро за мен. Няма модел на живота: това, което харесвам аз, теб не те привлича, но всичко е наред. Защо трябва да те убеждавам, че съзерцаването на реката е по-забавно от сърфирането в интернет? Ти си остани с компютъра, а аз ще отида да се пързалям на реката. Ще се видим после.

Трябваха ми години, за да приема, че Карлос не обича реката, колкото я обичам аз. Повечето хора се карат, защото единият иска да убеди другия, че неговото мнение е правилното. Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.

Мисля, че хората имат нужда от одобрението на другия, за да се чувстват уверени в това, което мислят или чувстват. Би било прекрасно да можем да кажем: «Това за мен е добро, макар че на всички им харесва нещо друго», и наистина да го вярваме — да не се налага да търсим одобрението на другия, а да приемаме различието.

Няма един-единствен начин на живот. Всеки човек е режисьор на собствения си живот. Всяка двойка трябва да режисира съвместното си съществуване.

Когато човек подхожда с отворено съзнание, животът си тече. Чудесно е всичко, което става, когато се хвърлим в авантюрата на живота, когато тръгнем «по пътя на героя». Конфликтите се превръщат в нещо вълнуващо, в авантюра по пътя към себеоткриването.

Няма ли да ти е скучно да знаеш всичко, което искаш да ти се случи? То е същото като да бъдеш сам: няма магия.

Както казва моят приятел Луис Халфен: «Може да живеем така, сякаш сме машинисти в метрото: знаем точно къде отиваме и какъв е маршрутът. Или да живеем като сърфисти: следвайки вълната». Предлагам ти да следваме вълните. Ще се забавляваме, а това също е важно.

Виждаш ли? Писмата ти ме вдъхновяват да продължавам да пиша.

Целувки.

Лаура“

Роберто прочете писмото и изпита същото нетърпение, за което Лаура казваше, че я тласка да пише.

Без да се замисля за това какво би отговорил Фреди, на един дъх напечата и изпрати следното писмо.

„Здравей, Лаура,

Получих писмото ти.

Как само ми хареса метафората за сърфиста и машиниста в метрото!

Мисля, че тази идея е много важна. Животът е непредсказуемо деликатно равновесие и трябва не само да се оставим на вълната да ни води, но и да разберем, че не всички вълни служат за сърфиране. Метафората приляга на всичко, за което е ставало дума: за да караме сърф, трябва да сме готови за среща с непредвидимото (никой не знае как ще дойде вълната). Всичко е смесица от талант и тренировка. Никой не се ражда научен да го прави и е крайно необходимо да сме готови да поемем риска да цамбурнем няколко пъти във водата или да претърпим контузия, в резултат на което ще получим някоя и друга синина и ще се научим да посрещаме следващата вълна.

Истина е. Не са достатъчни мечтите, не е достатъчна фантазията, не са достатъчни илюзиите, нито желанието и проектите… Обаче без тях няма път.

Изпращам ти няколко идеи, върху които работя от известно време.

Мисля, че всички наши последователни действия започват като мечта — това е нещо, което най-общо наричаме «фантазия» и което се изразява така:

«Колко хубаво би било…»

«Колко невероятно би се оказало…»

«Би било чудесно…»

Ако се сдобием с тази фантазия и я изпробваме, все едно е дреха, фантазията се превръща в илюзия:

«Как би ми се искало…»

«Много бих се радвал да…»

«Би било прекрасно, ако някой ден можех…»

Ако позволя на тази илюзия да се загнезди в мен, ако я поливам и я оставя да порасне, един ден илюзията се превръща в желание:

«Бих желал да съм в…»

«Това, което най-много искам, е…»

«Наистина искам…»

Когато стигна до това място, може би ще успея да си представя, че съм осъществил това желание, че съм го превърнал в действителност. В този момент желанието се превръща в проект:

«Ще го направя…»

«В даден момент…»

«Скоро аз…»

Оттук нататък остава само да изготвя плана, тактиката или стратегията, които ще ми позволят да се превърна във фантастичен магьосник, способен да материализира мечтата ми.

Забележи: до този момент не съм помръднал пръста си. Въпреки че всичките ми действия са само в съзнанието ми, в мен се случиха толкова много неща само докато фантазирах.

Ще ми кажеш, че това не е достатъчно. Наистина, много пъти не е достатъчно. Нужно е плановете да се осъществят, а грешките — да се поправят.

Нужно е да си облечеш банския, да вземеш дъската за сърфиране на общите ни проекти, да се гмурнеш в живота и внимателно да изчакаш вълната на действителността, за да я яхнеш и да сърфираш до вълшебния плаж на удовлетворението.

Целувки.

Фреди“

Роберто прочете написаното. Беше доволен. Въпреки че всичко бе само мимолетна игра, тази игра го бе стимулирала да учи, да чете и да мисли така, както много рядко го беше правил преди. До този момент не знаеше, че е способен да пише за чувствата си толкова свободно.

Ако любовта беше свързана с най-мъдрите и просветлени страни у всеки човек, Роберто без съмнение беше влюбен.