Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (7)

Глава 4.

Разбира се, Кристина позвъни в понеделник, сякаш нищо не се беше случило.

— Как мина барбекюто? — попита той механично.

— Добре — отговори тя, изненадана от студенината му. — Какво ти става?

— В лошо настроение съм — призна Роберто.

— Има ли нещо общо с мен? — попита тя с напразната надежда да остане настрана.

— Разбира се, че има нещо общо — Роберто направи пауза, след която заговори отново, питайки се защо казва всичко това: — Всички лоши неща, които ми се случват напоследък, имат нещо общо с теб!

— Но нали вчера ни беше толкова добре…

— Толкова добре… Че отиде на това проклето барбекю!

— Но, Роберто, ти знаеше…

— И какво? Ако знам, че ще ми забиеш нож, значи ли, че няма да ме заболи?

— Не преувеличаваш ли малко със сравнението?

— Не.

— Идвам при теб.

— Не. Не искам.

— Все пак идвам — каза тя и затвори, преди да чуе отговора му.

— Няма да съм тук — заплаши той в смълчаната слушалка.

 

 

Роберто остана за миг с телефона в ръка, като се питаше дали да не излезе, преди да е дошла Кристина.

Сигурно колебанието му бе продължило дълго, защото, когато чу звънеца, все още не беше оставил слушалката.

Отвори вратата, без да погледне кой е, и отиде в кухнята да си стопли кафе, преструвайки се, че не забелязва Кристина, която го чакаше права в хола.

— Можеше да ме поздравиш, нали? — укори го тя.

Роберто я погледна гневно и разтегна устни във възможно най-фалшивата усмивка. Един превзет реверанс допълни подигравката.

Кристина седна на двойния фотьойл.

— Не мога да разбера какво ти става — започна тя.

Той не отговори. Приближи се до прозореца и се загледа мрачно към улицата.

— Не можеш да вдигаш такъв скандал само защото съм отишла на някакво барбекю, не мислиш ли? — продължи тя, искрено изненадана.

— Мога да вдигам какъвто си искам скандал.

— Ще ми кажеш ли какво толкова те притеснява?

— Виж какво, ако трябва да го обяснявам, не си струва усилието.

— Какво става с онова, което си говорихме, за това, че „усилието си струва“?

— Забравих го!

— Невъзможен си!

— Ти си невъзможна!

Кристина пое дълбоко въздух и реши да направи последен опит.

— Може ли да поговорим?

Изражението на Роберто омекна и той седна на фотьойла.

— Какво ти става? — повтори тя.

— Става това, че не разбирам нищо. Всичко беше толкова прекрасно, имахме най-добрата среща в живота си, а ти трябваше да отидеш на това барбекю. Не разбирам… Толкова ли беше важен този обяд, че да провалиш всичко, което бяхме завоювали?

— Но, Роберто… Барбекюто изобщо не ме интересуваше. Ако ме беше помолил, щях да остана…

— Ако аз те бях помолил?

— Да, защо не?

— Трябва ли аз да те моля да бъда по-важен в живота ти от един глупав обяд?

— Трябва ли аз да отгатвам от какво имаш нужда, за да разбереш, че си важен за мен?

— Не знам, не знам… Всичко се разпада.

— Недей така, Роберто, не разваляй всичко заради една глупост.

— Ти го развали, Кристина, не аз. Този път си ти, ти си тази, която развали всичко този път.

— Съжалявам. Наистина съжалявам много…

— Аз също… Аз също…

Тя се изправи бавно, взе палтото и чантата си от дивана и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се спря за няколко секунди с гръб към Роберто, сякаш очакваше той да я задържи. Не го направи. Кристина излезе от апартамента с навлажнени очи, като остави вратата открехната след себе си.

Беше бесен, но не знаеше защо. Мислеше си, че е могъл да отстъпи, да изтръгне от нея донякъде искрено извинение, че е могъл да спаси връзката им, че е могъл… Но беше решил да не го направи.

Тя не го заслужаваше!

Тя! А той? Заслужаваше ли той да спаси връзката им?

Гневът му продължаваше да расте. Стискаше юмруци и зъби силно, до болка. Кого наказваше?

Изведнъж си спомни приказката за Тъгата и Яростта^[1]. За Тъгата, която облича дрехата на Яростта, за да скрие голотата си. Затова беше сърдит: за да прикрие тъгата си, да потули болката си, да сподави безсилието си.

Усети, че очите му се пълнят със сълзи, които след малко се затъркаляха бавно по бузите му.

Ако не беше толкова погълнат от противоречиви чувства, може би щеше да му хрумне да потърси писмото (без да знае, че то дава отговор на всичко, което ставаше с него), което Лаура бе изпратила и което вече го очакваше в пощата му.

„Нека да обобщим, Фреди!

Първата теза в предлаганата идея е, че проблемите на двойката са лични проблеми на партньорите, които се проявяват във връзката. Те се разкриват само в интимните отношения, тъй като скритите черти излизат наяве при близостта с друг човек.

Този е подходът, който ние, терапевтите, се опитваме да прилагаме към конфликтите, а когато двойката дойде в кабинета, се стараем да установим кой е личният конфликт на всеки от партньорите, който оказва въздействие върху връзката. Помагаме на двамата да работят върху личните си проблеми и показваме как неврозата на единия е обвързана с тази на другия.

Основната идея отново се изразява в следното: «Ако тази ситуация предизвиква недоволството ти, какъв личен проблем е отразен в конфликта?». Основополагащата теза е залегнала във фразата на Хю Пратър: «Един камък никога не ти пречи, освен ако не е на пътя ти».

Спъваме се в прословутата тема за проекцията. Мисля си за онова, което толкова пъти ни е показвала Нана в лабораторните си групи:

«Проектирам върху другия чертите, които най-силно отхвърлям в себе си».

«Когато осъзная, че нещо в другия ме дразни, изследвам как то ме дразни в самия мен.»

«Ако мисля, че не притежавам нищо от това, което ме дразни у другия, усилието се изразява в това да открия какво аз влагам от собствената си същност, защото, ако не давам нищо от себе си, то няма да ме дразни.»

Тази е една от основните идеи в гещалтизма и е свързана с метафората на Юнг за сянката. Проектирам своята сянка върху партньора и когато я видя у него, я откривам.

Оттук нататък имам две възможности: да се опитам да унищожа опасната заплаха, като унищожа него, или да приема възможността да се съединя със сянката си и да сложа завинаги край на тази заплаха.

Няма спор, че това съществено променя гледната точка и разбирането на проблемите на двойката. Преставам да виня другия за това, което прави, и започвам да съзирам какъв е моят принос в този своеобразен конфликт. Вместо да използвам енергията си, за да променям партньора си, аз я използвам, за да наблюдавам себе си, а след това и да говоря за себе си, за своите потребности, за това, което става с мен заради поведението на другия.

За него е много по-лесно да слуша това.

Решението е да съм винаги във връзка с това, което става с мен, и да не говоря за другия. Все пак, ако не ми харесва това, което се случва, какво друго мога да сторя, за да предизвикам нещо, което ми харесва повече?

Мога да плача и да се оплаквам, да потърся друг партньор или да помисля как да направя така, че да се почувствам възможно най-добре с човека, когото обичам и с когото съм. Мога да използвам конфликта, за да намеря съзидателен изход, да видя кои свои черти мога да развия и къде съм зациклила.

Това е моят път и този път предлагам. Ето това ми харесва в живота: да опознавам себе си и другите; предизвикателството не се състои в това да очакваме, че няма да има конфликти, а да гледаме на тях като възможност за израстване. И ако е истина, че една от трудностите е свързана с проектирането, другата е да разберем от какво всъщност се нуждаем. Разбира се, когато не постигнем това, от което си въобразяваме, че имаме нужда, ни е по-лесно да реагираме, отколкото сами да си го набавим. Друг е въпросът, че често искаме грешни неща.

Мога например да вдигна скандал, защото си закъснял. Така спорът се концентрира върху тази привидна кавга. Но не става дума за самото закъснение, налага се да видя какво именно искам от теб чрез точността. Ако ме измъчва обстоятелството, че идваш късно, може би това, от което се нуждая, няма да се разреши с навременното ти идване. Трябва да разбера защо реагирам по този начин, как тълкувам закъснението ти, какво ми е нужно от теб, какво искам от теб, като настоявам да си точен… Да ми покажеш, че съм важна за теб? Да ме оцениш? Да се съобразяваш с мен? Какво имам предвид, когато реагирам така?

Когато сме прекалено съсредоточени върху себе си, не виждаме какво става с другия и единствената отправна точка на възприятието ни сме самите ние.

За другия, който ни наблюдава отстрани, поведението ни в най-добрия случай изглежда преувеличено, ако не и откровено ирационално. Вероятно защото тези толкова архаични реакции всъщност водят началото си от първите години на живота ни, от поведението, което придобиваме, за да се защитаваме от раните, нанесени в детството…

Джон Брадшоу нарича този спомен за първичната рана «нараненото дете». Именно нараненото дете, което носим в себе си, ни кара да постъпваме по този начин. Носим като товар на гърба си болката, която не сме могли да изразим като деца, и тя се проявява в реакциите ни още преди да сме ги осъзнали. В резултат на това се озоваваме в детството си, преди да сме подходили разумно към ситуацията в настоящето. Точно тези реакции причиняват най-много проблеми в интимните отношения.

Чрез реакциите си прехвърляме върху партньора и в настоящето недоволството и болката, останали нерешени в миналото.

Болката, причинена в детството, се проявява най-вече във връзките ни. Интимните отношения и бракът отварят старите рани и предполагаме, че това става по вина на партньора.

Обикновено това не се случва в самото начало на връзката, а постепенно, със засилване на усещането ни, че наистина сме свързани с другия.

Нараненото дете, което носим в себе си, е като черна дупка, която поглъща всичко — като зъбобол: когато се появи, забравяме за всичко друго и болката завладява живота ни.

При много случаи на раздяла проблемът не е във връзката между партньорите, а в нерешени проблеми на някого от тях (или на двамата) със собственото му минало.

Моята реакция поражда твоята реакция и така си влияем отрицателно.

Когато предизвикаме нараненото дете у нас, имаме усещането, че никога не сме в настоящето. Реакцията ни винаги се дължи на неща, които са ни се случили преди много години. Това прави невъзможна връзката с другия.

Докато не се погрижа за нараненото дете, скрито в мен, то ще продължи да напомня за себе си и да усложнява всяка моя връзка. Единственият, който може да го чуе, съм самият аз, когато се погрижа за тъгата и недоволството му. Тогава детето не реагира, защото е усмирено.

Необходимо е да изясним, че някои от тези травми не могат да се проявят, когато сме сами. Имаме нужда от някого, който да ни позволи да ги открием, от съюз, който да ги провокира, и човек, който да ги поощрява, който ни позволява да почувстваме това, което чувстваме, без да ни отхвърля. Нараненото дете има нужда болката му да бъде призната. Само когато човек усеща, че болката му е призната, може да я изрази и да я преодолее.

Болката е процес, който протича посредством шока, тъгата, самотата, страданието, яда, гнева, угризението. И продължава дълго.

За да стигнем до причината за болката, от съществено значение е да престанем да виним другия и — с помощта на реакциите си — да наблюдаваме какво става с нас.

В началото на всяка връзка сключваме несъзнателно съюз, в който например аз очаквам ти да бъдеш бащата, който няма да ме изостави, а ти очакваш аз да бъда майката, която ще те приеме безрезервно такъв, какъвто си. И когато това не се случи, защото е невъзможно другият да излекува моите рани, започвам да го обвинявам.

В най-лошия случай, когато една двойка чувства тази празнота, която не може да бъде запълнена нито от единия, нито от другия, решава да има дете… Така двама души, които се правят на възрастни, не са нищо повече от две изгубени деца, търсещи спасение в детето си. Изглеждат възрастни, но в отношенията помежду си се държат като деца.

Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но когато се оттеглят в интимния свят на своите най-лични отношения, не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание.

Когато видим двойките в кабинета, веднага разпознаваме децата в тях и техните проявления.

Често възрастните не постигат съгласие, защото в действителност всеки от тях изразява чувствата на нараненото дете, скрито в него; всеки един преживява епизод от детството си, в който иска нещо от родителите си, а партньорът не може да му го даде, защото също иска своето. Когато успеем да им помогнем да разберат какво става с тях, спорът става безсмислен: децата в тях се успокояват, защото са получили пространство за изява, и партньорите могат да се върнат в настоящето, за да се срещнат.

Наранените деца в нас се нуждаят от пространство, за да изявят гнева и болката си. Когато им го дадем, те започват да растат и не се намесват в интимните ни отношения.

Уелуд ни предлага един практически урок: «Да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да видим нещата в дълбочина, за да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества».

Дано си съгласен да включим всичко това в книгата. Какво е твоето мнение?

Целувам те.

Лаура“

Роберто прочете писмото, след като беше прекарал в леглото повече от шестнайсет часа. Винаги ставаше така: когато го налегнеше някаква тъга, тялото му реагираше с нужда от сън. Още когато се събудеше, го обземаше неочаквана сънливост, която не му позволяваше да се надигне дори след като желанието за сън го беше напуснало.

Къщата беше мръсна и изпълнена с неприятни миризми. Празният хладилник само засили обзелото го чувство за нищета, стаята му бе потънала в безредие, боляха го главата и гърбът.

Със залитане стигна до банята и наплиска лицето си с вода, за да се разсъни. Без да влиза в спалнята, за да се преоблече, тръгна към кухнята да си приготви кафе.

Беше включил компютъра, докато чакаше водата да заври. После прибави остатъците от кафе в пакета и с механично движение надигна чашата към устните си. След като прочете съобщението, вече бе напълно буден.

Запъти се към телефона. Мигащата светлина го известяваше за нови съобщения. Сигурно бяха от Кристина, която го умоляваше да й отговори, да й се обади, да поговорят и прочее. Без да ги прослуша, той стисна палци и набра номера й.

Желанието му се изпълни: отговори му телефонният секретар.

— Нямаше нищо общо с теб — каза той, — съжалявам. Мисля, че трябва да разреша някои мои лични неща, за да заслужа да бъда с теб. Не ми се обаждай, ще ти се обадя аз. Целувам те.

Потърси в бележника си телефона на приятелката си Адриана, която бе психолог. Чувстваше, че има нужда от огледало, в което да се поогледа.

— Ще имаш ли малко време за мен?

Уговориха се да се срещнат след четиридесет и пет минути в един бар, недалеч от кабинета й…