Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (5)

Глава 2.

Паркира автомобила пред сградата, в която живееше Кристина. Беше необичайно весел. Чувстваше, че е готов да започне на чисто.

Планираше нова среща, нова идея: структурирана двойка с цел взаимно израстване.

Звучеше прекрасно.

Погледна отражението си в огледалото за обратно виждане и изпробва най-хубавата си усмивка. После слезе от колата, отиде до домофона и позвъни на апартамент 4А.

— Да? — обади се Кристина.

— Аз съм — каза Роберто.

— Слизам — отвърна тя.

Роберто се облегна на рамката на вратата и се загледа разсеяно към улицата. Колите минаваха. Някои увеличаваха скорост и изпреварваха онези, които едва-едва пъплеха. И едните, и другите спираха пред светофара на ъгъла.

Помисли си, че и животът му беше такъв: с многобройни събития, които различаваше смътно около себе си — някои от тях преминаваха забързано, други — прекалено бавно, но всички се нижеха като безкраен керван.

„Колко глупаво би било дадено събитие да се спре по средата на пътя, препречвайки пътя на следващите — помисли си той. — И все пак, понякога животът ми сякаш прилича на огромно задръстване.“

Кристина се бавеше по-дълго от обикновено.

„Нарочно е — каза си Роберто. — Прави се на интересна“.

Започна да се ядосва.

„Дявол да го вземе, дойдох в толкова добро настроение, а тя…“

Спря се.

„Какво става с мен? — припомни си въпроса на Лаура. — Защо се дразня толкова, докато я чакам? Защо се дразня толкова, когато чакам? Не по-малко се ядосвам, когато чакам клиент, който не се обажда, или отговор на някое съобщение, или да ме обслужат в бара, или да се включи компютърът. Досадно ми е да чакам. Какво става с мен, та ми е досадно да чакам?“

Винаги го беше дразнело усещането, че си губи времето.

Спомни си за търговеца от „Малкият принц“, който продаваше хапчета, утоляващи жаждата, за да не трябва човек да си губи времето да пие вода. Според изчисленията на търговеца така се спестяваха по петдесет и три минути седмично. А Малкият принц си беше помислил: „Ако разполагах с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор“.

„Да си губиш времето… — каза си той. — Как може да се загуби нещо, което не притежаваш? Как може да се запази нещо, което е невъзможно да се задържи? Ако можех да избирам… Какво бих искал да направя, ако разполагах с петдесет и три излишни минути?“

Усмихна се.

„Би било чудесно да ги инвестирам в очакване на любимия човек“.

Облегна се на стената и продължи да наблюдава улицата. Колите бяха оредели: забеляза една сива, след това синя, сетне бяла; последваха ги кафяв бус, мотоциклет, огромна черна кола, а след това, в продължение на няколко секунди, нищо.

Изведнъж улицата се изпразни от автомобили.

Изведнъж умът му се изпразни от мисли.

Обзе го спокойствие и усети как цялото му лице грейва в усмивка.

Кристина закъсня още няколко минути: петнайсет… двайсет… кой знае колко.

Роберто не забелязваше минаващото време. Цялата му вселена се състоеше от него, улицата и откритието на празното пространство.

Гласът на Кристина го сепна:

— Ето ме.

— Здравей — отговори Роберто и направи опит да се върне в реалността.

— Понеже винаги закъсняваш — оправда се тя, — се бях захванала с нещо друго и като пристигна по-рано, не бях готова.

Роберто знаеше как щеше да продължи този разговор.

— Не съм пристигнал по-рано — щеше да каже той. — Пристигнах навреме.

— При теб, скъпи — щеше да отвърне тя, — навреме означава да пристигнеш по-рано.

— Не стига, че трябваше да те чакам повече от половин час, а сега искаш да ме изкараш виновен? — щеше да отговори той.

Кристина, раздразнена, че е била разкрита, сигурно щеше да избере да контраатакува.

— Виж, Роберто — винаги го наричаше по име, когато се ядосаше. — При положение, че аз съм те чакала толкова много пъти, можеш и ти да почакаш веднъж и да си затвориш устата.

И всичко щеше да продължи, както винаги досега.

— Не съм казал нищо; ти започна, когато реши да ме обвиниш, че моето закъсняване е причина за твоето.

— Ти започна с това намусено „здравей“, с което ме посрещна.

Това щеше да бъде началото на края. Кристина щеше да продължи:

— Ако за това си ме поканил да излезем, да си беше останал у вас.

И Роберто щеше да сложи край на спора:

— Права си. Довиждане!

Тя щеше да се качи у дома си, мърморейки обидни думи, а той щеше да остави колата паркирана там и да повърви пеша няколко пресечки, докато лошото му настроение отмине, или — както щеше да признае пред себе си — да се осмели да сложи край на тази връзка, обвинявайки Кристина за нещастието си и сигурен, че тя щеше да обвини него за всичко.

Но този път нямаше да го направи. Този път беше различно. Беше готов да изследва докрай това, което бе научил.

„Тя се отбранява, оправдава се и е агресивна, сякаш се защитава от яда ми — помисли си Роберто. — Но какво става с мен? Ядосан ли съм? Категорично не“ — отговори си сам.

Може би неговото „здравей“ бе прозвучало като упрек или по-скоро Кристина бе слязла, очаквайки упрек, и бе готова да изтълкува като такъв всичко, казано от него. Все пак си заслужаваше да го изясни.

— Успокой се, Кристина — каза той. — Всичко е наред.

— Не бъди саркастичен — обвини го тя.

— Не е така — настоя Роберто. — Всъщност се бях замислил и даже не разбрах, че си закъсняла.

— Мразя те, когато възприемаш тази поза на превъзходство — Кристина упорито не се отказваше от изгубената битка. — Освен това, не вярвам на нито една дума, казана от теб. Значи аз закъснях четирийсет и пет минути и ти дори не си забелязал? Ха!

„Чудно“, помисли си Роберто и се усмихна отново, спомняйки си чувството, което бе предизвикала у него празната улица.

— Съжалявам, че не ми вярваш, Кристина — започна да обяснява той, — но истината е, че не съм ядосан. Все пак, ако трябва да ти кажа как се чувствам по отношение на теб и на закъснението ти, думата за това би била „благодарен“.

— Благодарен? — повтори Кристина. — Благодарен?

— Благодарен.

Роберто пристъпи към нея и я целуна по бузата. После пое ръцете й и се вгледа в нея.

— Струваше си закъснението — каза Роберто. — Изглеждаш прекрасно.

Прегърнаха се нежно. После той преметна ръка през раменете й и я поведе към колата.

 

 

Останаха будни до пет часа сутринта. Разговорът с Кристина беше много интересен и важен. Прочетоха заедно двете писма от Лаура, като пропуснаха дългите обяснения за това как Роберто се беше сдобил с тях.

Кристина обаче бе скептична към съдържанието им. Беше съгласна с много неща, но за други — както каза сама — бе на различно мнение.

Обсъдиха тези несъгласия надълго и нашироко. Роберто осъзна, че проявява необичайно уважение към нейните мнения. От една страна, Кристина твърдеше, че идеите в писмата й приличат на утеха за глупаци.

— Струва ми се глупаво да намирам утеха в мисълта, че това, което нямам аз, го няма никой друг… Освен това — продължи тя, — да се подхожда към всичко само от собствената гледна точка ми се вижда прекален „психологизъм“. Ами ако другият наистина греши? Ако е очевидно, че другият постъпва зле, неправилно или по вреден и агресивен начин?

От друга страна, Кристина бе на мнение, че идеята в писмата поддържа конформизма. Няколко пъти повтори фразата „да направим възможното“, като оспорваше най-вече „възможното“.

— Кой знае кое е „възможното“? Защо трябва да престана да търся идеалния си партньор, с когото да имам прекрасна връзка? — каза тя накрая.

Някои от аргументите й накараха Роберто да осъзнае собствените си противоречия.

Винаги бе критикувал хората, които се предават без борба, и по някакъв начин думите на Кристина му прозвучаха като „примиряване с посредствеността“.

„Има право“, помисли си Роберто. И за разлика от друг път, й го каза:

— Имаш право, не бях помислил за това.

Точно тези думи отключиха вътрешната врата на Кристина. След тях разговорът стана по-интересен и по-проникновен.

И двамата бяха съгласни, че нито любовта, нито партньорът трябва да страда в името на спасението на другия. Решиха да обръщат повече внимание на това да разберат какво се случва с всекиго от тях във всеки един момент от връзката им.

— Така е — каза Кристина. — Например снощи, когато слязох, мислех, че ще те заваря ядосан. И вместо да видя какво става с мен, реагирах, като че ли наистина ме обвиняваш за закъснението. Сега осъзнавам, че всъщност аз бях ядосана, когато те видях.

— Добре — каза Роберто. — Това вече е минало.

— Заслужаваше си усилието — отговори Кристина.

— Заслужаваше си усилието — наблегна на думата Роберто.

 

 

През онази нощ се любиха славно. И макар Роберто да чувстваше, че контактът със собственото му удоволствие, усещания и оргазъм бе по-силен от всякога, стори му се, че Кристина също се наслаждаваше повече от всеки друг път.

Разбра, че е бил прав, когато светна нощната лампичка и видя Кристина да се надига в леглото, да го поглежда с усмивка и да изрича фразата, която в интимния им речник беше знак за висше одобрение:

— Много добре, Гомес… Много добре.

Роберто, на свой ред, й се усмихна и й намигна. Тя го погледна още веднъж и се обърна на другата страна. Загаси светлината, сви се на кълбо край него и затвори очи.

След няколко секунди я чу да прошепва, полузаспала, сякаш си говореше сама:

— Много добре.

 

 

Роберто се събуди към два следобед и протегна ръка да я потърси. Но не я намери.

Макар Кристина да го бе предупредила, че на обяд е поканена на барбекю у Адриана, Роберто беше заспал с убеждението, че както много пъти преди това, тя ще пропусне уговорката с приятелката си и ще остане при него.

Намръщен стана и стопли без настроение кафето, останало от предишната вечер. Разбърка тъмната течност и му се стори, че усещането, че е завоювал рая, потъва в малкия водовъртеж в чашата.

Тя си беше отишла. Предпочиташе някакво глупаво барбекю пред една прекрасна нова среща.

— По дяволите! — процеди през зъби.

Изпи кафето, без да почувства вкуса му. Какво би казала Лаура за всичко това?

Включи компютъра, потърси между получените съобщения… И го намери.

„И така, за какво ни е двойката?

Използваме очите си, за да се видим и да се разпознаем.

Можем да си погледнем ръцете, краката и пъпа… Има обаче части от нас, които никога не сме виждали непосредствено — като лицето, толкова важно и определящо за самоличността ни, че ни е трудно да повярваме, че никога няма да можем да го възприемем със собствените си очи…

За да опознаем визуално тези скрити от погледа ни части, е нужно огледало.

По същия начин в самоличността ни, в отношението ни към света, има черти, които убягват на възприятието ни. За да ги видим, също имаме нужда от огледало… И единственото огледало, в което можем да се видим, е в погледа на другия, който ни показва онова, което очите ни не могат да съзрат.

Както в ежедневието, точността на отражението зависи от качеството на огледалото и разстоянието, от което се оглеждам. Колкото по-точно е огледалото, толкова по-детайлен и верен ще е образът. Колкото по-близо се намирам, когато наблюдавам отражението си, толкова по-ясно ще е възприятието ми за самия мен.

Най-доброто, най-точното и жестоко огледало са отношенията с партньора: това е единствената връзка, в която, отразени отблизо, се виждат моите най-лоши и най-добри черти.

Двойките, които се обръщат към нас за съвет, губят много време в опити да убедят другия, че точно той върши нещата зле. Идеята е да се научат да се споразумяват, вместо да се вживяват в ролята на съдници или да се опитват да променят партньора.

Ако непрекъснато ти показвам грешките ти, ако живея, за да ти натяквам как е трябвало да постъпиш, ако непрекъснато те поучавам как се прави всичко, ще успея (може би) да те накарам да се чувстваш като идиот или — което е по-лошо — да ме напуснеш, или даже още по-лошо — да останеш и да ме ненавиждаш.

Искам да ме слушаш истински, с вниманието, което проявяваме към интересното, към желаното, към любовта.

Ако наистина искам да бъда чут, трябва да се науча да ти говоря за себе си, за собствените си потребности и най-вече за това, което става с мен в отговор на твоето поведение. Може би само тази промяна е достатъчна, за да ти е много по-лесно да ме изслушваш.

Голяма част от терапията на двойката се състои в това да се помогне на всеки партньор да бъде в постоянен контакт с това, което му се случва на него самия, а не да се занимава да говори за другия. Тоест, да използвам конфликтите, за да видя какво става с мен, и да го споделям с партньора си. Идеята на тази терапия е да се помогне на двама души, които постепенно са се затваряли в себе си, да се отворят отново. Обикновено идват, изпълнени с огорчения, с неизказани неща, и задачата на терапевта е да им помогне да се отпуснат, да изразят онова, което се страхуват да кажат, да покажат болката си.

Как да се помогне на двама души да бъдат отново открити, да покажат истинската си същност, да се доверят? Главно като се създаде атмосфера на откровеност в кабинета на терапевта, като им се помогне да се освободят от напрежението, да покажат потребностите си.

Една от целите на терапията е да се постигне среща между двамата. Наистина срещата не може да се насили: тя или се постига, или не. Но има специфично поведение, което помага. Нашата задача, като терапевти, е да наблюдаваме какво правят двамата партньори, за да избегнат срещата, и да им покажем как всеки от тях поставя препятствия пред нея.

Ако искам срещата да се осъществи, трябва да присъствам, да съм в контакт с това, което ми се случва. Същото важи за партньора ми: да видя от какво се нуждае, каква е болката му.

Отново виждам как конфликтите представляват възможност да открия сам себе си, да се опозная, да установя контакт с онова, което ми се случва, и да се уча от него.

Двойките се обръщат към терапевт, защото правят точно обратното.

Всеки път, когато във връзката се появи конфликт, всеки от партньорите започва да анализира другия, да му казва какво трябва да прави, да му прехвърля отговорността за кризата.

В повечето случаи тези опити да се стоварва отговорността върху другия не помагат и… в крайна сметка разрушават всичко.

Предлаганата от нас идея не е новаторска, но е фундаментална:

“Да поемем отново отговорност за собствения си живот."

На практика това означава, че този, който се оплаква от положението, трябва да може да си отговори на въпроса: „Какво правя аз, за да бъде то именно такова?“. Това НЕ означава, че се превръща в единствения, който носи отговорност за положението, а му помага да преразгледа поведението си. Какво би могъл да направи, за да подобри нещата?

Партньорът, който се „вкопчи“ в мисълта, че другият е отговорен, и се изживява като жертва на обстоятелствата, няма да еволюира, ще остане в застой и ще попречи на напредъка на двойката.

Отговорността на терапевтите се състои в това да помогнат на партньорите в една двойка да престанат да си играят на „горкичкият аз“ и да се съсредоточат върху другите налични възможности, да намерят съзидателен изход от ситуацията. Терапевтите трябва да им помогнат да използват конфликта, за да видят какво могат да развият самите те, да открият кои са „задънените улици“, в които се изгубват, и кои са препятствията, пред които се спират и не могат да продължат напред.

Нашият опит показва, че това е единственият подход, при който партньорите в една двойка могат да се замислят за собствените си възможности, да осъзнаят силата, която придобиват, когато реализират потенциала си, да се почувстват по-креативни, а оттам — и по-свободни.

Този е пътят, в който вярваме и се опитваме да посочим: не да очакваме или желаем живот без конфликти, а да виждаме в тях възможност да се развиваме; да се научим да използваме всяка трудност, която срещаме по пътя си, за да задълбочим тази възможност, да установим по-силна връзка не само с партньора си, но и със собствената ни същност на човешки същества.

Фриц Пърлс обичал да казва, че осемдесет на сто от нашето възприятие за света е чиста проекция… След тези думи поглеждал събеседника си в очите и добавял: „… както и по-голямата част от останалите двайсет процента“.

Когато човек негодува срещу нещо, което се случва, трябва да се изследва кое в него съответства на причината за недоволството му.

Ако например го дразни егоизмът на партньорката му, може би това е така, защото се бори със собствения си егоизъм, защото не се осмелява да признае съществуването му или защото не си позволява да постави себе си на първо място.

Така или иначе, пътят му минава през това да осъзнае своя егоизъм и да работи върху него, като остави другият да бъде такъв, какъвто иска (или какъвто може).

Да вземем друга важна тема за двойките: разпределението на задачите. Ако тя има нужда той да поеме определени домакински задачи, тогава може да преговаря с него, за да се уточнят задълженията на всеки един и да се постигне споразумение. Ако обаче, вместо това, тя реши да пилее времето си, доказвайки му, че е егоист, и започне да го сравнява с майка му („която е същата като теб“), няма да стигне доникъде (всъщност няма нищо по-лошо от споменаването на майките в кавгите).

Подходящи биха били думите: „Можеш да бъдеш какъвто искаш, но все пак нека се разберем и да видим кой ще отиде до супермаркета“.

Да се даде път на комуникацията е много по-сполучливо и разумно решение от опитите да се покаже колко егоцентричен или щедър може да бъде всеки един.

Ние, терапевтите, обичаме да предлагаме следната малка игра.

По време на сеанс караме пациента да излее стаените обвинения срещу човека пред него и да ги остави да се превърнат в обиди: „глупак“, „скъперник“, „тиранин“ и каквото още му хрумне. Поощряваме го да се осмели да каже какво мисли, да крещи, да насочи обвинителен показалец към партньора си и да избълва натрупаното негодувание. След няколко секунди му казваме да остане неподвижен в тази поза и да погледне ръката си. Привличаме вниманието му към един символичен и често показателен жест: докато сочи с пръст към обвиняемия, три пръста сочат към самия него. Средният, безименият пръст и кутрето му казват, че може би той е три пъти по-голям скъперник, три пъти по-глупав и три пъти по-агресивен от онзи, когото обвинява.

Когато нещо у другия ме дразни, това почти винаги означава, че същото нещо ме дразни у самия мен. Ако аз не съм в конфликт с тази черта, не ми пречи, че другият я притежава. Затова винаги се питам: „Защо ме дразни това у другия? Какво общо има с мен?“.

Да използваме конфликтите за личностно израстване: ето, за това става дума. Вместо да насочвам енергията си към това да променям другия, нека я използвам, за да установя коя моя черта се оглежда в онова, което ме дразни."

— Моят егоизъм! — извика Роберто към екрана.

И загаси компютъра.