Стивън Хънтър
47-ият самурай (24)

24.
Осемте удара

Компасът вече нямаше четири посоки. Вече нямаше ляво и дясно. „Горе“ и „долу“? Вече нямаше такова нещо. Сякаш всичко — цветове, числа, табели, обикновени неща, създадени, за да те ориентират във вселената — бе изчезнало.

Действителността вече се състоеше от осем удара.

Имаше само осем удара.

Ни повече, ни по-малко.

Цуки.

Миги йокогири.

Хидари йокогири.

Миги кесагири.

Хидари кесагири.

Миги кириаге.

Хидари кириаге.

Шинчокугири.

Или пробождане, десен страничен удар, ляв страничен удар, десен диагонален удар, ляв диагонален удар, десен възходящ удар, ляв възходящ удар и вертикален удар, с който разцепваш главата на противника.

Той стоеше, стискаше невероятно острия меч и се стараеше нито за миг да не губи концентрация. Една грешка с това нещо и можеше да се пореже сериозно, а вече имаше безброй малки ранички от леки допирания до якибата острият ръб от калена стомана на проклетото оръжие. Дошу не обръщаше внимание на кръвта; философията му беше: ако си играеш с истински остриета, нормално е да се порежеш. Много просто. Свиквай с кръвта. Раните зарастват сами или с няколко хирургически шева, това е положението.

— Миги йокогири! — изкомандва мръсникът и Боб послушно изпълни десния страничен удар.

— Кире! КИРЕ! — изрева треньорът му.

Режи! Режи!

Боб съзнаваше, че в тази японска дума има някаква магия. Не беше като в „реже като бръснач“, „вятърът реже“ или „олеле, срязах се!“ — всички тези метафорични изрази, навяващи асоциации за срещата на остър предмет с някаква мека материя, бяха създадени от общество, в което остриетата никога не са били вземани насериозно.

За японеца думата „режа“ имаше особено значение. Човек не можеше да си играе с нея; тя беше почти религиозно понятие. Само с меч можеше да режеш. Да режеш, значеше да убиваш или поне да се опиташ да убиеш. Оръжията бяха създадени само с тази цел; бяха сериозно нещо, не за игра, не за спорта, не за забавление. По свой собствен начин те внушаваха респект като зареден пистолет, може би дори повече, защото пистолетът има предпазител, а мечът — не.

— Ляв диагонален!

— Десен страничен!

— Ляв възходящ!

Бяха само осем, но всичко зависеше от тях. Ако не ги овладееш, нямаш шанс.

— Не, не. Ъгъл грешен! Ъгъл боклук! Ъгъл трябва идеален! Удряй бавно!

Колко време продължаваше това? Боб се чувстваше като на онези безумни тренировки на Парис Айлънд, навремето, когато това име означаваше нещо, когато тренировките продължаваха по седемдесет и два часа непрекъснато, нощите неусетно преминаваха в дни, а дните се сливаха с нощите, докато толкова се изтощиш, че започнеш да си мислиш, че това никога няма да свърши, докато движенията ти станат некоординирани от умора. Как се казваш? Откъде си?

Точно това обаче помогна на Суогър да издържи три мисии във Виетнам; защото, колкото и да му беше трудно, си струваше. Трябваше да издържиш.

— Ляв възходящ! Не, не, острие наклонено, не! Чувствай!

Дребосъкът се приближи до запотения гайджин, стисна лакътя му със силни като менгеме пръсти и поведе ръката му през целия процес, нагласи правилния наклон на острието, който трябваше да съвпада точно с ъгъла на удара, иначе беше безсмислено, мечът се накланяше странично, изкривяваше се в ръката ти и това можеше да даде на противника време да те пореже.

Не, не просто да те пореже.

Японската дума бе басари киру.

Да те пререже.

Струваше му се, че ще припадне. Но ако дребосъкът с козята брадичка още се държеше на краката си, трябваше и той някак да издържи. Така продължаваше с часове, докато накрая…

— Меч долу.

Боб се поклони, без да знае защо.

Намери ножницата, спомни си, че трябва да я държи насочена напред, и я надяна върху меча, чието острие според етикета трябваше да сочи към него. Прибра го на стойката в нишата на божеството.

Когато се върна в залата, Дошу вече си бе нахлузил предпазна ризница.

— Хайде, хайде. Сега с мен, бий се. Бий силно. Ще убиеш мен с дърво. Добри удари. Прави добри удари.

Боб изстена; сега единственото, което искаше да направи, бе да легне да спи.

— Хайде. Само още шест часа, или десет. После дам петнайсет минути почивка.

Боб разбра — беше шега.

* * *

Хъммм. Боб бързо установи, че може да се бие или да поразява с меча, но беше адски трудно да прави и двете едновременно. Беше бърз почти колкото учителя си и от време на време нанасяше успешни удари, макар че Дошу вероятно нарочно му се даваше — дори с риска да му останат синини от дървения меч. Боб обаче съзнаваше, че не прицелва достатъчно добре ударите си. И движенията му бяха твърде бавни.

— Не мога да издържа на темпото ти.

— Няма издържа. Болно. Болно его. Няма побеждава, няма загубва. Трябва сражава в един ум.

Един ум? Какво, по дяволите, искаше да каже?

— Съсредоточава, но не съсредоточава. Вижда, но не вижда. Побеждава, но не побеждава.

На какъв език беше това?

— Стой — прекъсна го по едно време Дошу. — Ти обича момичета?

— Да, разбира се.

— Спомня най-добро време с момиче?

— Ами, да.

— Какво правил?

— Стига, не мога да ти кажа.

— Кога?

— Ами, през деветдесет и трета. Дълго не бях вършил нищо свястно. Отдавна не бях спал със свястна жена. Бях закъсал и се щурах насам-натам. Попаднах в дома на една жена, която беше омъжена за моя радист във Виетнам. Някак успях да се влюбя първо в снимката й. Тя беше онова, което бях загубил, когато загубих него. Тази мисъл ме побъркваше. Както и да е, нямах къде да отида, тя ме приюти и тогава всичко се оправи. Тя ми спаси живота. Колкото до секса… мамка му, по-добър не съм правил.

— Мисли за секс — каза Дошу и го удари силно през гърлото.

— Агх! Хей!

— Мисли за секс — повтори Дошу и го удари по дясното рамо.

— Не! Това е много интимно. Не може така. Не мога да мисля за секс. Не е добре.

— Глупак. Ти не японец. Мисли за… мисли за гладко.

Гладко ли?

Какво беше гладко?

— Не раз…

— Не! Мисли за гладко!

Какво ти идва на ум, когато те накарат да си мислиш за „гладко“? Той си представи коса. Спомни си самотните дни в прерията, дългата пролет и първите летни месеци, старата коса в ръцете му, плавните движения; спомни си как първите дни не можеше да коси повече от три часа на ден, а накрая, когато почти беше свършил, бе в състояние да размахва инструмента по петнайсет-шестнайсет часа, без да мисли за нищо друго. Представи си дребните, жилави пустинни храсти и как старото острие, което един самурай би отминал с презрение, ги покосяваше с едно гладко движение. Как навсякъде хвърчаха листа и стебла.

Някак си откри нещо интимно, само негово и с негова помощ парира следващия удар, отдръпна се настрани и силно удари Дошу през китките; нарочно отмина предпазителя на милиметри, та дребния негодник наистина да го заболи.

Мисли за косата!

* * *

Не разбра кога спря, не разбра кога си е почивал, но някак си се озова навън. Навиваше килими.

— Навивай стегнато. Това не достатъчно стегнато! По-стегнато.

Какво общо, по дяволите, имаше това с бойното изкуство?

— Защо…

— Няма „защо“, глупако! Няма „защо“! Прави! Прави добре, прави правилно, прави, както казал Дошу, прави, прави, прави!

И той го правеше. Навиваше парчетата от мъхнат килим на стегнати рула, притискаше ги, омотаваше ги с въже и ги връзваше здраво. Представи си абсурдната сцена как връзва слонски пенис и когато се усмихна, Дошу го фрасна с пръчката си.

— Няма шега, гайджин.

Накрая ги върза всичките. Трябваше му известно време, докато свикне, но започна да ги навива доста бързо. Накрая всичките седемдесет-осемдесет килима бяха навити на рула, натрупани на купчина.

— Сега мокри!

— Какво?

— Мокри, твоя майка! Мокри!

Трябваше да натрупа навитите парчета килим в едно корито, после взе маркуча и го напълни до горе. Беше се стъмнило. Кой ден беше? Мислеше, че е третият, но можеше да е четвъртият или едва вторият. Кой знаеше? Кой знаеше кога най-после ще млъкне малкият мръсник? Кой знаеше кога ще спре…

— Сега ти спиш. До сутринта. Два часа. После режем.

— Режем?

— Да, няма шега, меч — това рязане. Няма реже — няма меч. Ние режем, режем добре, режем яко, инак аз тебе изритам, безполезен гайджин, проклет да бъде в ада.

* * *

Три часа по-късно, малко освежен, но все още адски изтощен, Боб се озова в задния двор. Дошу го накара да монтира пет от наквасените с вода навити на руло парчета килим върху дървени колове. Нанизани по този начин, рулата стояха като малки войници.

— Тамешигири.

— Добре.

— Ти гледа, после прави.

Старецът взе меча, поклони му се, извади го от ножницата. После се обърна към петте килима, набучени на колове.

— Ай! — изкрещя и с бързи движения, които Суогър почти не можа да проследи, се нахвърли върху чучелата, размахвайки меча, острието — шепнещо, стрелкащо се като кратък проблясък, като преминала за миг сянка, като материализирала се висша космическа воля — за по-малко от секунда преряза петте килима под абсолютно един и същи ъгъл от около 47,5 градуса; ето това се казва „гладко“.

— Сега ти. Тамешигири. Пробно нападение. Трябва реже истински. Това не шега. Прави. Прави сега.

Боб се поклони на малкия бог в меча си, но не защото вярваше в това същество, а защото, ако не се поклони, пак щяха да го хокат, извади го от ножницата и се приближи до първия навит килим.

— Джодан камае — изкрещя дребосъкът, което означаваше да заеме позиция с високо вдигнато оръжие.

Боб се намести, с един крак, леко изнесен пред другия, с ръце, стиснали двата края на ръкохватката, готов да убива.

— Ай! — изкрещя и стовари меча под 45 градуса върху рулото.

Мечът издрънча, завибрира в ръцете му, изкриви се и заседна на един сантиметър навътре в мократа материя.

— Не, не, не! — закрещя дребосъкът. — Лош ъгъл, голяма глупост. Ъгъл на удар трябва равен на ъгъл на острие, иначе става такава глупост. Аз казал. Прави, каквото казвам.

Боб отново застана срещу килимения си противник, опита се да освободи съзнанието си от излишни мисли и да не се чувства като идиот по хавлия, който сече килими, а да си се представи като свиреп самурай, канещ се да обезглави врага си.

Мечът сякаш се задвижи сам; умът на Боб се изчисти само за секунда, в която, без да осъзнае как, ръцете му плавно се прибраха към тялото и със спокойствието на абсолютно безжизнен труп горната половина на килима бавно се наклони и падна на земята.

— Пак!

И пак, и пак, и пак, и пак.

По някое време Боб започна да нанася по два удара един след друг, замахваше на една страна, завърташе се плавно, воден от инерцията на лакътя и раменете си, и пак удряше. Изглежда, че започваше да овладява метода, чувстваше силата на китките си, леко нагласяше ъгъла, нанасяше удара не с ръцете си, а с центъра на тялото си, тоест, пренасяйки цялата си тежест в меча; изпитваше странно удовлетворение да гледа как килимите падат, посечени от острието му.

— Не идеално — каза Дошу. — Може би добре, но няма време стане идеално. Сега ти може режеш малко. Утре учим се биеш.

* * *

— Плаващо чувство в палеца и показалеца, среден пръст — нито стегнат, нито отпуснат, двата последни — стегнати. Тогава вдига меча и трябва почувства желание да убие врага. Не сковано. Ръка — жива. Аз не обича сковани мечове и ръце. Скованост означава мъртва ръка. Гъвкавост е жива ръка.

„Да, лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Боб. Дошу вдигна меча си плавно, грациозно, хармонично, като змия, готвеща се да ухапе, като излитащ лебед, мускулите му — в пълно единодействие.

Боб се опита да му подражава, тялото му се съпротивляваше, чувстваше се смешно, като босоног Фред Астер с бутафорен меч във физкултурен салон.

— Не! Не, пак не мисъл. Не мисъл. Прекалено много мисъл.

Какво означаваше това?

Боб се опита да се съсредоточи, но си помисли: „Чакай, по-лесно ще е, ако го разделя на етапи, едно, две, три, после четири, пет, шест и ги отработя поотделно…“

Преодоля смущението и се опита да почувства движението, бавното завъртане в кръста, вдигането на ръцете, това проклето „плаващо чувство в палеца и показалеца“, някак успя да го докара малко по-добре.

— Едновременно, Суогър — каза Дошу, каквото и да означаваше това.

— Ама…

— Не говори! Едновременно. Едновременно!

Какво едновременно?

— Направи щит от юмруци.

— Какво…

— Тялото завърти настрани.

— Добре, но…

— Дръж раменете на ниво на юмруци на врага.

— Ще се опитам, ако…

— Заден крак назад, Суогър.

— Така ли?

— Подражавай стойка на противник.

Боб се опита, но разбира се, нищо не ставаше. Нямаше край, нямаше начало, нямаше план на урока. Дошу му даваше кратки заповеди, крещеше неща от рода „Приближи, не мислене!“, като сержант, който заповядва на войника да залегне и да прави лицеви опори. Продължаваше така, без никакъв смисъл, без край. Четвърти ден? Пети? Следобедът на първия? Кой знаеше? По едно време Боб осъзна, че единственият начин да издържи, е, като не мисли кога ще „свърши“: „Не мисли за «край». Тук не става дума за започване и свършване. Съсредоточи се само върху това, което е пред теб. Прави точно това, което са ти казали. Не мисли за това, не го анализирай, не се опитвай да «учиш». Просто изпълнявай проклетите заповеди и не мисли за време и пространство, за последователност.“ Реши да го приеме като обучение по стрелба и това като че ли помогна. „Трябва просто да научиш тялото си да го прави. Когато го научиш какво се очаква да прави, няма нужда да го управляваш; то действа подсъзнателно, на автопилот, изразът, че си «овладял» нещо, няма особен смисъл, номерът е да накараш тялото да учи, без да го осъзнаваш.“

Може би започваше да схваща; в известна степен.

* * *

Суогър пълзи на четири крака и мие пода на доджото. С мек мокър парцал и кофа топла вода. Търка всеки квадратен сантиметър. Пълзи по дъските и достига места, в които никой преди него не се е завирал. Отдава се изцяло на работата и се гордее със съвършеното й изпълнение.

Чистейки, той се натъква на едно ъгълче, където са изложени няколко съкровища на егото: намира се в онова кътче, познато му като нишата на божеството, духовното сърце на доджото, което истински вярващият боготвори.

Там, зад надпис с непонятни йероглифи и няколко портрета на старейшини, които вероятно са основателите на тази школа, има снимки на момчета, а от по-наскоро правените — и на момичета. Всички са запотени, с грейнали от гордост лица, облечени с ги и хакама. Сред тях Боб разпознава Дошу, а между по-старите — виновникът за тази лудост — доктор Отова, с невероятно спокойно и интелигентно изражение. На една снимка двамата с Дошу стоят от двете страни на някакво момче, което, ако се съди по чертите му, вероятно е Отова Младши, синът на учения, стиснал някакъв глупав трофей или нещо подобно. И тримата са запотени, и тримата — въодушевени. Като снимка от ученически шампионат по бейзбол през седемдесетте години, случка, толкова отдавна отминала, че вече е почти забравена, но въпреки това изразяваща някаква непрекъсната приемствена линия между баща и син, идваща от незапомненото минало през поколенията.

Такива снимки можеха да се видят из целия Арканзас, макар че баща и син обикновено позираха с убит елен, бухалка за бейзбол или футболна топка. Тук трофеят беше бамбуков меч шинай, но идеята бе същата: бащата предава уменията си на сина си, момчето, макар и привидно незаинтересовано, жадно попива новите знания.

— Суогър! Мечът, веднага. Веднага!

* * *

Дошу е като сержант в учебен център. Само крещи, натяква, изисква. Толкова е трудно, защото няма напредък, както го разбираме на Запад; няма го чувството, че тръгваш от едно място и отиваш на друго. Границите се размиват. По някое време (дори началото не е ясно) той премина към ката, серия от движения с меча, един вид нападателен ритъм, при който мечът излиза от ножницата, описва дъга около раменете, спира за миг в някаква идеална позиция и започва да сече, да сече в хармония, не просто израз на груба сила. Струваше му се, че има нещо общо с вълновата динамика, някакво чувство, че впряга вълна от енергия, която започва от едното бедро, преминава през цялото му тяло до срещуположното рамо, потича надолу към юмруците, които замахват в противоположна посока, за да нанесат удар с меча с удивителна, неподчиняваща се на волята скорост. Дошу замахваше вяло към него със своя боккен и Боб парираше, чувстваше как оръжието на противника се плъзга по собствения му дървен меч, как се отмества встрани и открива пътя на острието му към вътрешностите на врага, после се завърта и изпълнява друга ката.

— Атака и изчакване в едно — казваше Дошу. — Миги йокогири.

И Боб изпълняваше страничния удар.

— Чрез лъжата се достига истината. Хидари кесагири.

Боб се опитваше да постигне истината чрез левия диагонален удар. Дошу поясняваше:

— Удряй в тревата и уплаши змията. Цуки.

Боб пробождаше, опитвайки се да гони змии. Накрая, за най-голяма яснота:

— Използвай мисълта, за да достигнеш немисълта; използвай привързаност, за да си непривързан.

Пробва с по-голяма скорост. Суогър използва природната си дарба: бързи, здрави ръце.

Изпълни изваждане от ножницата и хоризонтален удар с максимална скорост — нутисуке — сякаш искаше да размаже носа си в невидима стена.

— Не! Не! Лоша скорост. Лоша. Скорост — боклук, Суогър. Няма скорост. Няма скорост!

Това не беше единственият път, когато безличният дребосък се ядосваше, но нещо в скоростта силно го нервира:

— Скорост — лоша. Скорост — боклук.

Не спираше да го повтаря.

„Не мисли за скоростта — смъмри се Боб. — Ако мислиш за нея, нищо няма да стане. Не, не, не. Бавно, сигурно, плавно. Скоростта идва с плавното изпълнение. Бързането не е бързо. Бързането е бавно. Гладкото е бързо. Движи се плавно.“

— Луната в студен поток като огледало.

Това беше най-странното изказване на Дошу и той често го повтаряше. Мъглява, дори привлекателна сентенция, някаква неясна азиатска мъдрост, взета от някой филм. Звучеше твърде „мистично“.

Боб си спомни Йода от „Междузвездни войни“: „Няма опитване. Има само правене.“ Нещо в този дух. Може би Боб беше един застаряващ, изкуфял Люк Скайуокър на някоя странна планета далеч от дома, опитващ се да вникне в поезията на този дребен магьосник, която можеше да бъде разбрана само ако повярваш в нея, но той не можеше да я приеме в сърцето си, защото беше американски морски пехотинец и вярваше само в изпълняването на заповеди, в подчинението на традиции, в борбата до последна капка кръв.

Осъзнаваше обаче, че това е някаква форма на дзен, на бушидо или на каквато друга философия изповядваше този дребосък. Не беше действие, а вяра. Трябваше да й се отдадеш и да й се довериш. Трябваше да подчиниш Аз-а си на нея, защото колкото повече от Аз-а запазиш, толкова по-слаба е вярата и по-уязвим си ти.

* * *

Ден и нощ се сливаха. От първата сутрин, когато влезе в залата за кендо, Боб не беше виждал слънцето. Едва успяваше да открадне няколко минути сън, вдигаха го почти в безсъзнание, завличаха го в доджото и го караха да тренира. Някакви хлапета му се присмиваха, изглеждаше им страшно смешен, голям, едър, тромав, недодялан. Понякога дори Дошу се усмихваше.

Неусетно обаче, някак си той усвои ритъма. Започна да чувства движенията, дори може би ги изпълняваше правилно. Колкото по-малко се стараеше, толкова повече му се удаваше. Може би защото беше толкова изтощен, че вече не се интересуваше, но започваше да усвоява гладкостта.

Дошу стоеше срещу него, боккенът замахна към лицето му и Боб реагира достатъчно бързо, за да парира и да го отбие надолу. Видя три възможни хода от тази позиция: можеше да вдигне меча си и да пробва хоризонтален удар, миги йокогири — с който да порази Дошу в гърдите; можеше да се завърти навътре, да се приближи до противника, използвайки безпомощното му състояние, и да нанесе назад пробождащия удар цуки; можеше да се извърти назад, да заеме отново позиция за удар и да пробва друго, по-широко замахване.

Докато той мислеше, Дошу действаше. Дребосъкът се отдръпна назад, облекчи натиска върху горната част на меча си и като отстъпи настрани, одраска с острието си гърлото му. Ако мечът беше истински, Боб щеше да се търкаля на земята, опитвайки се да задържи безвъзвратно изтичащата си кръв.

Тренировките продължиха в същия дух с все по-сложни схватки; Боб разбираше принципа, виждаше възможностите, но още не можеше да реагира навреме.

— Мамка му! — изръмжа.

— Луната в студен поток като огледало — каза японецът.

Боб се опита да се съсредоточи, но не стана. При всяка схватка получаваше болезнени удари с дървения меч, който оставяше все нови синини и отоци по тялото му. Целият бе плувнал в пот. Не чувстваше пръстите си. Колко още щеше да продължава това?

Изведнъж спря.

Дошу се отдръпна и го погледна. После произнесе присъдата си:

— Първи ден — осем удара. Не зле. Втори ден, упражнение с тамешигири, не зле. Вчера дуелиране, добре. Днес дуелиране, не много добре. Нищо.

— Днес не ми е ден.

— Няма „Днес не ден“. Никой якудза не каже: „Днес ли ти ден? Добре, бием днес.“

— Опитвам се — измънка Боб и веднага си представи как Йода казва: „Няма опитване. Има само правене.“

Дошу обаче каза:

— Ти не знае достатъчно. Всеки те победи.

На Боб му идеше да каже: „Ама нали ти каза, че скоростта е лошо. Желанието да победиш, е лошо.“ Но замълча. „Защо да споря? — помисли си. — Той е специалист; аз не съм. Няма смисъл да му противоречиш. Просто се примири.“

Поклони се смирено пред мъчителя си и веднага видя, че това му хареса. Боб си придаде непроницаемо изражение. Нищо. Празнота. Влез в празнотата. Не съществувай. Използвай мисълта, за да се докоснеш до немисълта.

— Сега ти спиш.

— Не, добре съм. Мога да продължа.

— Не, спиш. Уморен, пребит, разочарован, объркан. Няма концентрация. Сега ти спиш. Дойдеш, когато се събудиш. Но тогава — биеш се.

— Ще се бия ли?

— Да. Дуел. Но трябва победиш.

— Ще победя.

— Трябва победиш. Ако не, аз тебе изритам. Не мога тебе помогна нищо. Отиваш си. Суогър и без това скоро умре, няма смисъл помагам.

— Ще победя — зарече се Боб и си вярваше.

Това ново развитие на нещата му хареса; отново се връщаше към нормалната логика. Това беше някакъв край, някакъв резултат. Той щеше да се бие, да победи и да продължи напред. Перспективата за нещо завършено му харесваше.

Дошу се поклони; Боб отвърна на поздрава и си тръгна. Влезе в кухнята, където за негова изненада го чакаше обилна вечеря. Той се наяде лакомо. После възрастната дама — може би майка на Дошу, или прислужница, или сестра, не му я бяха представили — го заведе в една стая, където имаше истински душ. След като тя излезе, Боб се съблече и се потопи блажено в горещата, щипеща вода, натъртените мускули и подутите му стави започнаха да се отпускат. След известно време излезе, уви се с кърпа и намери подготвения за него сламеник зад кухнята. Някой му беше сложил матрак и чист ленен чаршаф и Боб го намери изненадващо удобен.

Когато се събуди, беше светло.

„Готов съм — помисли си. — Ще победя.“

Намери чист бандаж, обу си панталони ги, после хакама, която вече знаеше как да върже — всички възелчета и фльонги, правилни и подредени. След като се облече, разгря в продължение на двайсет минути. Накрая, ободрен, сложи горнище ги, завърза здраво колана и отиде в доджото.

Дошу го чакаше; противникът му — също.

— Трябва да победиш — каза учителят. — Никаква милост, никакво колебание, никакво съмнение. Дай всичко. Бъди празен.

— Ама… — измънка Боб, когато видя противника си.

Не го смая толкова фактът, че противникът бе висок около метър и двайсет. Имаше още нещо. Трябваше да се бие с жена.