Стивън Хънтър
47-ият самурай (2)

2.
Косата

 

Нямаше представа защо го прави.

Не можеше да го изрази с думи. Дъщеря му бе казала: „Имаш прекалено много свободно време“. Жена му бе заявила: „С този човек не можеш да излезеш на глава“. Кой знае какво си говореха за него хората от градчето или пък мексиканците и перуанците, които пасяха овцете и поправяха оградите, но той често дочуваше думите муй локо^[1].

Боб Лий Суогър, вече около шейсетте, стоеше сам на един склон в прерията. Имотът бе негов. Беше го купил, след като, на този нов етап от живота си, откри неочаквано богатство. Притежаваше две конеферми в Аризона, в окръг Пима, и от тях печелеше добре; за управител бе назначил една бивша съученичка на дъщеря си, която обичаше конете и имаше практично мислене. Така всеки месец получаваше чек от Аризона. Тук, в Айдахо, имаше още две конни стопанства, едното на изток, другото на запад от Бойс, на които Боб се водеше управител, само дето те се управляваха сами, а Джули се занимаваше със счетоводството. Та и от тях идваха някакви пари. От морската пехота също му изпращаха чек всеки месец за цялата кръв, проляна на далечни места, за които никой вече не си спомняше. Получаваше пари и от службата за ветераните заради металната тазобедрена става, която имаше чувството, че винаги е с десет градуса по-студена от външната температура.

Затова купи този хубав парцел на река Пийболд, на известно разстояние от Крейзи Хорс и на няколко километра повече от Бойс. В далечината се виждаше, планината Соутуутс, синкав белег, пресичащ зеленото море. Местността бе чиста: никъде не се виждаше нищо, строено от човешка ръка. Ако се огледаше под безбрежното небе, осеяно с пухкави облаци, ако зарееше поглед след самотните ястреби, издигащи се в спирала с термиките, или стадата от антилопи, изглеждащи като бели петна в далечината, човек можеше да намери малко спокойствие. На мъж, който е живял трудно и най-сетне е намерил място, където да се оттегли необезпокояван със съпругата и дъщеря си, тук, разбира се, щеше да му хареса, дори момичето да учи в Ню Йорк, а с жена си вече да не разговарят толкова често, колкото навремето. Да, идеята беше чудесна: щеше да построи хубава къща с изглед към Соутуутс, с голяма веранда. През цялото лято щеше да се любува на зеленината, през есента — на жълтите и червени багри, през зимата — на бялата пелена.

„Ти го спечели по най-трудния начин, Боб“ — казваше Джули.

„Може би — отговаряше той. — Както и да е, сега ще си седя по цяла сутрин, завит с одеяло, и ще съзерцавам.“

„Съмнявам се, но щом казваш…“

Имаше обаче един проблем. Преди да започне строежът на къщата, мястото трябваше да се разчисти и напои, а Боб не искаше друг да върши тази работа с машини и работници. Искаше да го направи сам.

Взе си коса — старо, закривено острие, ръждясало и нащърбено, но все още дяволски остро, закрепено на дълга дръжка, с достатъчно удобна ръкохватка и извивка, та като приложиш цялата си тежест и сила, да можеш да замахнеш добре. Накъдето я завъртеше, режеше всичко. Достатъчно бе само да уцелиш ритъма и острието си вършеше работата, мускулите се напрягаха, развиваха издръжливост. Този инструмент бе запазил нещо от деветнайсети век и това му харесваше; а може би дори от осемнайсети, седемнайсети или шестнайсети.

За окосяването на един порядъчно голям парцел е нужно доста време и колкото повече го правеше, толкова повече се увличаше. Беше на около час от дома му в Бойс и се стигаше главно по черни пътища; за да пести малко време, беше купил и се бе научил да управлява кросов мотор „Кавасаки 450“, с който минаваше през пустинята по по-пряк път, без чупките и извивките, които трябваше да прави с пикапа си. Чак тогава, по дънки, тежки обувки и стара фланелка, започна. Работеше от месец, 197 крачки в едната посока, 197 в другата, по шест, седем, понякога осем или дори десет часа на ден. Старите травми вече не го мъчеха, гърбът не го болеше. Тялото му свикна, дори се пристрасти към работата. Мазолите пазеха ръцете му. Напред и назад, острието преминаваше през хилавата растителност, с всяко замахване събаряше сноп сламки и листа, разчиствайки около шейсет сантиметра от терена. Беше окосил половината. Половината парцел бе покрит с изсъхнало сено; можеше вече да се разоре и засее. По-стръмната половина още чакаше, покрита с прерийна трева, тръни, кактуси и други проскубани степни растения. Въпреки това по необяснима причина това му харесваше. Можеше никого да не го интересува, но за него този ден значеше много.

Точно този ден с нищо не се различаваше от всеки друг. Пък и защо да се различава? Слънце, небе, къпини, които падат покосени. Нагоре в едната посока, надолу в другата, монотонното съскане на косата, равномерните замахвания, потта, избиваща по челото му, чувството на пълно отдаване и…

Изведнъж видя колата.

Кой, по дяволите, можеше да е?

Никой не знаеше, че е тук сам, никой не познаваше странния лабиринт от черни пътища, водещи до парцела. Само Джули. Вероятно тя бе казала на натрапника, значи всичко беше наред.

Колата беше черен мерцедес ес-класа, скъпо возило. Приближи се сред облак прах.

Спря плавно. Слязоха двама души.

Боб веднага позна единия — Томас М. Дженкс, пенсиониран полковник от морската пехота и можеше да се каже, негов приятел. Беше голяма клечка в Бойс, притежаваше автосалон за „Буик“, радиостанция, един-два търговски центъра — изобщо хубав човек, активист в Лигата на морските пехотинци, човек, на когото Боб имаше доверие. Другият бе с азиатски черти. В лицето му имаше нещо японско, но Боб ме можеше да бъде сигурен. Спомни си писмото, което беше получил преди около седмица, пълно със загадки:

Гл.серж. (о.з.) Боб Лий Суогър

RR 504

Крейзи Хорс, Айдахо

 

Уважаеми сержант Суогър,

Надявам се, че се радвате на заслужената си почивка и ви моля да ми простите за безпокойството, защото знам, че сте човек, ценящ личния си комфорт.

Аз съм пенсиониран полковник от морската пехота и в момента оглавявам Историческата секция в Хендерсън Хол, Арлингтън, Вирджиния — главното командване на Морската пехота.

От няколко месеца си сътрудничим с Филип Яно от Токио. Господин Яно е прекрасен човек. Той е бивш военнослужещ от Японските сухопътни отбранителни сили, където е бил полковник и командир на батальон. Работил е съвместно с различни американски и британски военни училища, включително за обучение на рейнджъри, парашутисти, сили със специално назначение, британските САС и Колежа за командири и щабни офицери във форт Лийвъруърт, Канзас. Освен това има магистърска степен по бизнес администрация от Станфордския университет.

Това лято господин Яно изучава архивите на морската пехота във връзка с кампанията на остров Йоджима през февруари и март 1945 г. Тъй като баща ви е изиграл важна роля в тази битка и е бил сред двайсет и тримата морски пехотинци, удостоени с Медал за храброст заради участието си, той се надява, че ще има възможност да разговаря с вас. Доколкото разбрах, господин Яно подготвя книга за Йоджима от японска гледна точка. Той е учтив, внимателен, мил човек и способен военен служител. Надявам се, че ще му помогнете.

Моля ви да му окажете пълно съдействие. Дано да нямате нищо против да му разкажете за спомените на баща си. Както казах, той е възхитителен човек, който заслужава уважение и съдействие.

Ще му дам координатите ви и по някое време през следващите няколко седмици той ще се свърже с вас. Благодаря ви предварително и най-добри пожелания.

С уважение

Робърт Бриджис

Директор на Историческата секция

Централно командване на Морската пехота

Хендерсън Хол, Вирджиния

Боб не смяташе, че е най-подходящият човек за това. Когато прочете писмото, той си помисли: „Е, какво сега? Какво знам аз?“ Старецът — както и той самият години по-късно — не обичаше да разправя за времето, когато над главата му са свистели куршуми. Това някак оставаше затворено в теб, човек никога не говореше за него.

Знаеше обаче, че баща му, който бе гонил, мразил, убивал, взривявал и горил по най-ужасен начин японците в продължение на три години, също ги уважаваше така, както само смъртни врагове могат да се уважават. Любов би звучало твърде пресилено; прошка и изкупление — също. Но ако го наречете изцеление, би било почти точно. Спомняше си една сцена със стареца в една аптека, трябва да е било през 52-ра или 53-та, две години преди да се спомине. Някой го подкачи: „Слушай, Ърл, тия жълтури, тия дребни дяволи? Колко от тях опече през войната?“ Бащата на Боб веднага придоби сериозно изражение, сякаш се засегна, и отговори: „Говори, каквото щеш, но те бяха адски добри войници и отстояваха позициите си до последната капка кръв. Стояха и се сражаваха, дори когато изгаряха живи. Никой никога не е обвинил японски пехотинец, че не е изпълнил бойния си дълг.“ После старецът, иначе толкова приказлив и властен, тактично смени темата на разговора. Имаше неща, които не искаше да споделя с никого, особено пред онези, които не са били там — на плажовете и малките островчета в океана.

Боб погледна японеца.

Беше мъж на неговата възраст, с ъглеста глава и късо подстригана прошарена коса, с уверен поглед и набито телосложение. Въпреки жегата и праха носеше тъмен костюм с вратовръзка и излъчваше военно достойнство от всяка пора на тялото си.

— Боб — заговори Том Дженкс, — това е…

— Знам. Господин Яно, който наскоро се е пенсионирал от…

В този момент Боб замълча неволно, защото забеляза, че лявото око на японеца, макар и с почти същия цвят като дясното, не беше фокусирано, въпреки че се движеше едновременно с другото. Беше стъклено. После забеляза от горната и долната му страна — макар и умело зашити с всички средства на съвременната пластична хирургия — следи от тежка рана.

— … военните сили на своята страна. Господине, за мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Боб Лий Суогър.

Господин Яно се усмихна, показвайки белите си, равни зъби, и се поклони, както Боб бе виждал само по филмите: дълбоко и искрено, сякаш му доставяше удоволствие да го прави.

— Не исках да ви безпокоя, сержант Суогър.

Боб си спомни, че отнякъде е чувал за смиреността на японците, колко се притеснявали да не обезпокоят някого. Изведнъж видя логиката да карат един час по черните пътища, вместо да го посетят направо в дома му.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Боб. — Провеждате някакво изследване за Йоджима, нали?

— Първо, сержант Суогър, ако ми позволите…

Японецът извади от джоба си малка кутийка, поклони се и му я подаде.

— Малък подарък като израз на признателност за времето ви и знанията, които ще споделите с нас.

Боб леко се изненада. Не му беше много до подаръци, поклони и други любезности, които му се струваха безсмислени при трийсетградусовата жега сред пустинята в американския запад, на неговия парцел, още повече, че целият бе плувнал в пот.

— Това наистина ме радва, господине. Много съм ви признателен.

— Японците винаги правят подаръци — обясни Том Дженкс. — Това е техният начин да поздравят или да благодарят.

— Моля ви — настоя японецът.

Кутийката беше толкова грижливо опакована, че на Боб му се стори кощунство да я отвори. Чувстваше се обаче задължен да го направи, затова разкъса хартията, възхищавайки се на сложния начин, по който бе нагъната. Накрая отвори кутийката.

— Брей, голяма красота.

Вътре имаше миниатюрен меч, майсторски изработен. Финото острие блестеше, бижутерът дори бе увил ръкохватката с тесни лентички.

— Мечът е душата на самурая, сержант Суогър. Разбрах, че сте велик самурай, затова ви донесох това като израз на уважение.

Странно, но подаръкът трогна Боб. Беше толкова неочаквано и предполагаше, че е страшно скъп, защото изработката бе изключителна.

— Нямаше нужда. Много съм впечатлен. Но повярвайте ми, изоставих вече самурайския занаят. Сега управлявам само няколко конни стопанства. Много съм трогнат, така че казвайте, ще се опитам да отговоря на всичко, което ви интересува, стига да знам нещо. Баща ми не обичаше да говори много за войната.

— Разбирам. Малко хора обичат. Във всеки случай, както може би е споменал полковник Бриджис, прекарах няколко месеца в Хендерсън Хол и прегледах оригиналната документация, свързана с Йоджима. Преди това почти година изучавах японските военни архиви, търсейки същата информация, макар че, както може би се досещате, в Япония архивите са малко непоследователни.

— Представям си.

— Накрая съсредоточих вниманието си върху събитията от двайсет и първи февруари на мястото, което на японските карти е означено като „точка И-пет“. Става дума за бункер на северозападния склон на планината Сурибачи.

— Знам за Сурибачи и какво е станало на двайсет и първи февруари. Ако ми позволите да кажа, господине, понякога не е много хубаво човек да се задълбава и да научава твърде много за нещата, които са се случили по време на битка. Хората правят неща, които на друго място и по друго време не биха си и представили, че могат да сторят. Говоря от личен опит.

— Знам.

— Има опасност да научите смущаващи неща за нас или за вашите сънародници.

— Наясно съм с това. Не се интересувам от жестокостите, от национална политика, нито дори от движението на войските, например как Двайсет и осми пехотински полк е заобиколил южния край на острова, за да пресече доставките, и после е атакувал Сурибачи. Става дума за нещо много по-интимно. Вашият баща разрушил бункера на точка И-пет и убил повечето войници. Проявил е забележителен героизъм. Мога само да го уважавам за това. Битката ме интересува, защото моят баща, капитан Хидеки Яно, е служил в Сто четирийсет и пети полк на Втори батальон в Японската имперска армия. Бил е натоварен с командването на точка И-5, или бункерът в подножието на Сурибачи. С други думи, подозирам, че в хода на битката вашият баща е убил моя.