Стивън Хънтър
47-ият самурай (16)

16.
Кирисуте Гомен

Нии водеше преговорите, защото Кондо Исами не показваше лицето си дори сред най-доверени хора, дори пред най-високопоставените от Братството.

Нии се срещна с шефа Отани в просторния му ъглов офис на петдесет и петия етаж на един небостъргач в западен Шинджуку. Помещението беше луксозно, както прилягаше на човек с положението на Отани: той имаше голяма власт в Кабукичо, управляваше над сто клуба. В организацията му работеха стотина от най-свирепите гангстери в цяло Токио, мъже, готови да умрат за него на мига. Притежаваше контролния пакет от акции в три хазартни асоциации, въртеше търговията с амфетамини в северно и западно Токио и контролираше над хиляда проститутки. Той самият беше убил доста съперници, за да достигне до сегашното си високо положение.

Беше му помогнало, разбира се, това, че в един момент по пътя си към издигането се беше сблъскал с амбициозния шеф на друга организация, който бил недосегаем и започнал ожесточена война срещу него. От това спречкване на Отани му бе останал дълъг белег, преминаващ от гърдите до едното бедро. Точно тогава се запознал — задочно — с Кондо Исами от Шинсенгуми. Само след седмица Исами се срещнал лице в лице с противника си, среща, на която той говорел през повечето време по простата причина, че от двете лица само неговото все още било на мястото си над врата.

Облечен с черен костюм, Нии се опитваше да не зяпа смайващата гледка към Токио, която се откриваше от прозореца на петдесет и петия етаж. Беше великолепна: двата небостъргача на градския съвет, легендарният хотел „Хаят“, дължащ славата си на един филм, пошлият хотел „Вашингтон“, от който Отани притежаваше известен дял.

— Мъж или жена? — попита шефът.

— Няма значение, оябун — отвърна Нии, използвайки уважителното обръщение.

— Кое има значение?

— Размерът. Той иска дебел човек. Иска да има много месо.

— Какво ти е на главата, младежо?

Лявото око на Нии бе подуто и не можеше да се отвори. Лявата половина на лицето му приличаше на голям грейпфрут, който е започнал да гние — със странни отсенки на мораво, мрежа от спукани капиляри и размазани зеленикавосинкави петна.

— Нямах късмет — отвърна Нии. — Не успях да се дръпна навреме.

— Надявам се, че който е дръзнал да удари такъв важен човек като теб, бързо си е платил за това.

— Така стана, оябун. Много скоро.

— Ти ли изпълни наказанието?

— Не, господине. Лично Кондо сан. Беше великолепно. Никога не бях виждал такава бързина.

— От Кондо сан ли си се научил да се биеш?

— Така мисля.

— Имаш голям късмет, че си срещнал такъв велик уакагашира толкова рано в живота си. Учи усърдно, кобун. Трупай знания и опит и бъди предан. Така ще се издигнеш или ще умреш славно.

— Благодаря, господине.

— Както и да е. Значи дебелак, а?

— Да, с голям корем. Сигурно разбирате защо.

— Естествено.

Отани, чието лице приличаше на маска кабуки, оформена така, че да изразява постоянен гняв, натисна едно копче и в стаята влезе мъж със скъп, шит по поръчка черен копринен костюм. Носеше очила с рогови рамки и косата му беше безупречно оформена. Поклони се дълбоко на своя работодател и духовен водач.

— Да, Отани сан?

— Искам жена.

— Разбира се, Отани сан.

— Не е необходимо да е хубава. Не е необходимо да е много способна. Всъщност по-добре да не е. Трябва, разбира се, да е от външните работнички. Да няма близки в тази страна. Жена без репутация, която не прави впечатление, така че ако нещата се променят, никой да не забележи отсъствието й. Трябва да живее сама, да работи нощем. Да няма лоши навици и да е абсолютно здрава.

— Има десетки подходящи. За съжаление никоя от тях не живее сама. Освен това по една от всяка група, понякога и две, са тайни информаторки на шефовете си.

— Разбирам. Добре тогава — намеси се Нии. — Кондо сан е склонен да поеме известен риск.

— Да, ако вдигнат врява, другите кокошки също ще бъдат заклани.

— В клуб „Марвелъс“ външните работнички са корейки. Те са по-едрички и са доста затворени, когато не са в клуба. Някоя от тях ще свърши работа. Кога трябва да бъде доставена, господине?

— Нии?

— О, колкото по-скоро, толкова по-добре. Господарят иска да проведе теста за острота, веднага след което ще започне реставрацията, а за това ще е необходимо доста време. Трябва да сме готови до декември.

— Чу ли?

— Да — отвърна момчето за всичко. — Ще ви дам името на момичето, работното време и информация за пътя, по който минава за вкъщи. Предполагам, че Кондо сан предпочита да се забавлява нощем. На тъмно нещата се уреждат много по-лесно. Нощта е наша.

— В този случай предпочита деня — отвърна Нии, — защото така се виждат повече детайли. Той обаче разбира, че това е невъзможно. Затова е съгласен да стане през нощта.

— Кой ще изхвърли боклука? — попита Отани.

— Това със сигурност ще е неприятна работа. Може би клиентите ще осигурят и извозването — каза младежът.

— Нии?

— Да, ние ще го направим.

— Хубаво. Значи се договорихме. — Отани се обърна към Нии: — Утре ще се обадиш в клуб „Марвелъс“ и управителят ще ти каже подробностите.

— Кондо сан благодари на своя приятел и учител.

— Готов съм да направя всякаква услуга на шефа Кондо.

* * *

Корейката си тръгна много по-късно от колежките си. Те излязоха в пет и заедно отидоха пеша до метро станцията на Шинджуку. Тук не беше опасно, защото в Кабукичо патрулираха както полицаи, така и момчета от местните банди — всички се стараеха да поддържат реда и в резултат престъпността в квартала бе сведена почти до нула. Най-неприятно ставаше, когато група мъже срещнеха сама жена. Западняците бяха най-лоши, особено канадците и тексасците, макар че германците също понякога вършеха поразии, а понякога се срещаха и противни иранци. Ако мъжете бяха пияни, зажаднели за секс и ядосани, след като от редица барове са били отпратени със старото обяснение: „Само за японци“, можеше да се стигне до сериозни последствия с избити зъби, насинени очи и накърнена чест.

Тази нощ обаче жената, едро селско момиче от околностите на Пусан, бе извикана при шефа си. Разпитваха я за друга проститутка, за която подозираха, че спи със западняци през малкото си свободно време. Правилото бе всяка печалба да се поделя между работничката и шефовете и имаше строга забрана за допълнителни доходи.

Тази жена обаче не се движеше в компанията на заподозряната, затова какъв беше смисълът да я разпитват? Не разбираше защо й губят времето през петте свободни часа, които имаше. Вече бе изпуснала влака в 5:40, а следващият беше в 6:10.

Момичето вървеше забързано по тротоара, между редуващите се сенки и светли петна от уличните лампи. Зората наближаваше, за да прогони поредната нощ на скъпо платен грях. Тя тръгна на изток по „Ханадзоно дори“, към гарата на Шинджуку. Тракането от дървените подметки на евтините й сандали отекваше по плочите. Клубовете бяха почти празни, викачите си бяха тръгнали, моряците се прибираха към пристанището, летците — във военновъздушните бази, туристите — в огромните хотели. Това бе часът на заека.

Улицата, която носеше името на един храм на няколко пресечки по-назад, беше мрачна на слабата светлина. Момичето не харесваше тази част от маршрута си; загледа се към по-ярко осветеното кръстовище на следващата главна улица.

Изведнъж видя… какво? Нещо размазано, движение, едва уловимо. Чу шумолене, като от поместване, изтракване, някакъв странен шум, необичаен за това време на нощта.

Тя се обърна, погледна назад към върволицата от безброй вертикални неонови надписи, ярко осветени отвътре, светещи до безкрая. Няколко дъждовни капки се размазаха върху очилата й. Тя се загърна по-плътно с евтиния шлифер, безполезен в този студ. Може би се заблуждаваше, но имаше чувството, че някой я дебне на няколко крачки напред. Не беше сигурна, но отговорността й бе огромна и не можеше да си позволи да я ограбят или пребият. Затова бързо тръгна назад по „Ханадзоно дори“, надявайки се да стигне до една по-голяма улица, където все още имаше хора — „Ясукуни дори“.

Дали наблизо имаше полиция? Обикновено отбягваше полицейските коли, мразеше намръщените униформени младежи, която я гледаха, сякаш беше някоя тъпа овца, но сега повече от всичко на света искаше да види червени сигнални светлини. Не, нищо. Недалеч се виждаха неравните силуети на сградите в Източен Шинджуку, изпъстрени с ярко осветени петна, обещаващи настъпване на нов световен ред или нещо подобно.

Животът й беше боклук и винаги щеше да си остане такъв. Тя работеше почти за никакви пари под строг контрол, по цяла нощ лъскаше членове, духаше или правеше анален секс. Беше изгълтала толкова японска сперма, че в нея можеше да плават кораби. В добри месеци успяваше да спести по няколко хиляди йени и ги изпращаше в Корея на родителите и деветте си братя и сестри, които разчитаха само на нея. Подозираше, че родният й баща я е продал на японеца, но чувството й за преданост към семейството бе много силно, конфуцианска убеденост, която й помагаше да види някаква добродетелност във всички извратени неща, които правеше. Това означаваше, че в следващия живот ще се прероди като нещо по-висше, по-добро, с по-леко съществувание.

Обърна и отново огледа улицата. Видя двама мъже. Криеха се в сенките, движеха се бързо, следваха я по петите, но когато тя спря поглед върху тях, застинаха неподвижно и почти се сляха с мрака. Тя се взря в сенките, но бързо изгуби очертанията им. Наистина ли бяха там? Дали не халюцинираше?

— Хей, какви вие? — извика на развален японски. — Какво иска? Махай се, не ме закача.

В мислите си младата корейка звучеше доста по-изразително: „Какви сте? Демони, които са дошли да ме вземат? Или пияни тлъсти американски глупаци, търсещи безплатен секс, та да има с какво да се хвалят, когато се приберат вкъщи? Или млади гангстери, ядосани, че шефът им мисли толкова малко за тях, и търсещи някого, върху когото да си изкарат яда?“

Те обаче не помръдваха, сякаш ги нямаше. Корейката реши, че все пак са били плод на въображението й. Това беше наказание, задето мислеше лошо за баща си.

Обърна се и отново тръгна по „Ханадз…“

Отново шум. Мъжете не бяха плод на въображението й. Наистина бяха там, но тя не беше глупачка и не се плашеше лесно. Не се разпищя и не побягна панически по средата на улицата. Вместо това закрачи по-бързо, стараеше се да не издава, че ги е усетила. Опита се да събере мислите си. Улиците бяха тъмни и до ярко осветения вход на „Шинджуко дори“ имаше почти километър. Можеха да я настигнат, когато поискат.

Замисли се какво може да направи. Можеше да тръгне към близкия супермаркет „Лоусънс“ или кафе „Ая“, които работеха двайсет и четири часа в денонощието. Можеше да се скрие в някой заден вход. Вече не мислене за прибиране вкъщи. Най-важното беше да оцелее тази нощ и ако за това се наложеше да лежи в боклука зад някой отвратителен клуб, тя бе готова. По-добрият план беше да намери някое денонощно заведение, където можеше да изпуши няколко цигари до седем часа. Тогава щеше да е безсмислено да се прибира. Можеше да прекара два часа в клуба и след това пак да започне работа. Беше трудно, но щеше да се справи.

Стигна до неосветена алея недалеч от район с петдесетина бара, наречен „Голдън гей“. Тук нямаше лампи и тя си помисли, че ако претича през тъмния участък, двамата мъже няма да забележат. Докато минат от другата страна и установят, че я няма, тя щеше да е вече на другия край, на „Ясукуни дори“.

Алеята се наричаше „Шинджуку юходо коен“ и беше нещо необичайно за Кабукичо — криволичеща павирана уличка, на около двеста метра зад храма „Ханадзоно“, оградена с дървета от едната страна, почти непозната за повечето външни посетители и със сигурност безлюдна в този час. Беше достатъчно тъмна, за да не я видят. Идеално място да се скрие. Корейката се шмугна във входа й и ускори крачка, като се молеше преследвачите да не са я видели.

* * *

Понеже уличката беше тясна, а дърветата — много нагъсто, той щеше да използва кесагири: удар, започващ диагонално от лявото рамо, разсичащ ключицата, горната част на лявата сърдечна камера, лявата половина на белия дроб, гръбначния стълб, дясната половина на белия дроб, черния дроб. Ако го нанесе с достатъчно сила, мечът можеше да пререже червата и да излезе непосредствено над дясната тазобедрена става. Беше добър тест за оръжието, което при предварителните изпитания се беше оказало невероятно остро. Навремето, някъде около 1550 г. старият Норинага си е разбирал от работата — приведен в осветената от пещта работилничка, напомняща преддверието към ада, заедно с цял екип млади ковачи, мобилизирали цялата си сила за обработването на едно нажежено парче стомана.

Мечът беше необичайно тежък, значи не е бил полиран много често, тоест би трябвало вътрешните слоеве да са изключително еднородни. През четиристотин и петдесетте години от изковаването му почти не е бил точен. Нямаше ги миниатюрните, невидими с просто око вертикални пукнатини в хамона. Нямаше ниогири и драскотини по ниогучито. Нямаше уаре, мехурчета, повреди от киселини. Беше потъмнял само от половин век престой в ножницата, а преди това… кой знае? Знаеше се само какво е било правено с него преди 1702 г. Кондо сан беше монтирал друга ръкохватка, защото ненавиждаше естетиката на боклуците от 1939 г. Сега мечът имаше обикновена, скромна ширасава, дървена ножница и дървена ръкохватка, които прилягаха плътно като едно цяло грубо издялано парче дърво, почти като произведение на авангардното изкуство. Наричаха ширасавата още „пижама на острието“. Тя беше приспособление за съхранение, не с бойно или церемониално предназначение. Нямаше цуба, която пазеше пръстите от острието на меча и от ударите на противниците при двубой, а понеже много от тях бяха истински шедьоври на изкуството, имаше и естетическа стойност. Днес Кондо не очакваше да има битка.

Виждаха я да върви напред. Свърна по уличката. Вървеше на петдесетина метра пред тях, леко уплашена, със забързана походка, съзнаваше, че я следят, но не подозираше, че нарочно я насочват по този път. Носеше евтин шлифер, шал и очила. Дори от това разстояние тропането на дървените й сандали по паважа се чуваше ясно като тиктакане на часовник.

— Така, Нии. Какво сбърка Ногума?

— Замахна прекалено отдалеч — отвърна младежът, приклекнал до него.

Той носеше найлоновите пликове. На него се беше паднала най-неприятната работа тази нощ.

— Да, мислил си е, че е на филм. Когато замахна, е искал да го направи по-зрелищно. Струва ми се, че тогава е престанал и да мисли. В такъв момент няма време да мислиш. Трябва да изпразниш съзнанието си.

— Да, оябун.

— Не трябва да има мислене, не трябва да има воля. И двете изискват твърде много време. Всяко забавяне е смърт. Четеш ли западна литература?

— Слушам западна музика.

— Не е същото. Сещам се за Конрад. Той е казал нещо толкова гениално, че звучи почти по японски. Можеше Мусаши да го е казал. Или Мишима. „Мисленето — казва той — е враг на съвършенството.“

— Разбирам — каза Нии, макар че нищо не разбираше.

Все още се стараеше само да запомня. Трябваше да направиш това, после онова, после друго нещо, всичко в определена последователност. Ако сбъркаш, започваха да ти се карат. Но разбира се, докато мислиш, даваш време на противника да те насече.

— Изпразни съзнанието си, Нии. Можеш ли да го изпразниш?

— Да, оябун.

* * *

Корейката се чувстваше по-сигурна. Трудното беше отминало. Сега вървеше по тъмната алея и спря на два пъти. Двамата преследвачи я бяха изпуснали. Тя беше сама. Всичко беше наред. Щеше да оцелее и тази нощ в Кабукичо. Чакаше я поредният прекрасен ден от това приключение, наречено живот. Щеше да изпрати още 15 000 йени в…

Той се появи толкова безшумно и бързо, сякаш беше призрак.

— Хай! — изкрещя тя.

Мъжът изскочи иззад дърветата от дясната страна на улицата като гигантски прилеп, с черни развяващи се дрехи, лицето му беше бяло, почти като маска кабуки, като на демон. В същото време движенията му бяха толкова грациозни, че тя не можеше да отмести поглед от него. Корейката осъзна, че това е краят. Той беше танцьор, магьосник на тялото, с хипнотизиращо плавно движение вдигна ръцете си. Тя стоеше втренчена в него, по необяснима причина изпита облекчение и там, в този застинал миг погледна очите му и видя в тях истинско човешко състрадание, преди той…

* * *

„Арктик мънкис“ се деряха в слушалките. Нии просто гледаше бледата светлина и не можеше да отмести очи.

Покровителят му се появи пред жертвата толкова грациозно и плавно, че в движенията му нямаше агресия и по необяснима причина жената не изглеждаше уплашена. Нямаше страх. Той излъчваше такова обаяние, че някак успя да я омае и отне живота й, сякаш я облекчаваше от тежко бреме. Тя като че ли прие този миг като пречистване.

Той вдигна ръцете си в касуми гамае, високо вдигнати, наклонени надясно, почти успоредни, с раздалечени лакти, с вдигнат и наклонен назад над главата му меч, държеше го с едната ръка по-близо до яката, другата — в самия край на ръкохватката. Задържа се така за миг, като диригент, сякаш се подчиняваше на някакви ритуални правила. После дойде ударът, изпълнен по всички правила на изкуството: лактите се събраха при спускането, острието проблесна над главата му, сетне се стовари надолу, при което дланите му се извъртяха навътре. Лявата ръка даваше ускорение, дясната насочваше силата.

Нии гледаше като захласнат. Острието премина под ъгъл през тялото на жертвата почти небрежно, сякаш през течност, пресече гърдите й диагонално към хълбока, с почти ненамаляваща скорост продължи надолу. Ударът беше толкова внезапен, нанесен с такава хирургическа точност, че жената не успя дори да изписка или да потрепне, не осъзна какво се случва.

Със същата лекота мечът премина през цялото й тяло. От потрепването на ръкохватката Кондо сигурно чувстваше различния строеж на вътрешните органи — еластичността на сърдечния мускул, твърдостта на прешлените и хрущялите, плътността на червата и накрая ефирното разкъсване на кожата. По невероятен начин, почти против логиката, горната четвъртина на тялото й — ръка, рамо, врат и глава — се плъзна по гладкия срез и падна на земята, разкъсвайки останалите неразсечени ефирни нишки, с лице все още със смаяно изражение; другите три четвърти останаха изправени само за секунда. Ужасяващият разрез избълва черна течност, после коленете й се подгънаха и тромаво остатъкът от трупа падна. Около него веднага започна да се събира локва кръв, черна на бледата светлина.

— Да — доволно установи Кондо Исами. — Още е много остър.

Нии мълчеше.

— Добре, малък Нии. Погрижи се тези боклуци да се почистят и изхвърлят. И кажи няколко добри думи за нея, когато я погребвате. Беше добър образец.

Тази практика се казваше кирисуте гомен, тоест „да срежеш и да си отидеш“. Според правило седемдесет и едно от „Кодекса на стоте правила“ от 1742 г. това бе право на всеки самурай.