Стивън Хънтър
47-ият самурай (14)

14.
Развалините

Докато таксито го закара на местопроизшествието, всичко бе приключило. Последните телевизионни микробуси си тръгваха. Имаше зяпачи, но тълпата намаляваше. Хората стояха равнодушно, разочаровани, че представлението вече е към края си.

От къщата излизаше дим. На няколко места около стърчащите греди още се виждаха огнени езици, но по-голямата част от постройката бе пропаднала и приличаше на черно гнездо от обгорени дъски, счупени порцеланови арматури, покрити със сажди плочи. Носеше се натрапчива миризма на изгоряло.

Градината представляваше хаос от стъпкани цветя, следи от обувки и гуми от пожарните коли. Наоколо бяха разпръснати плочки от покрива, счупени и овъглени мебели.

Боб изтича до жълтата найлонова лента. Наблизо стояха няколко полицаи с отегчен вид, с тъмносини униформи и малки пистолети в черни кобури. Зад тях Боб видя група цивилни, вероятно детективи, събрани на съвещание — мъже с костюми или тънки якета на тротоара пред входа на бившата къща на семейство Яно. Всичко беше мокро от водата, която бе излята за потушаването на пожара; земята беше размекната, на места кална, имаше локви.

Боб си проби път през тълпата, без да се интересува повече за правилата на учтивост, толкова характерни за японската култура. Не се интересуваше от чувствата на учтивите зяпачи.

Пъхна се под жълтата лента, разделяща света на цивилните от охраняваната зона и веднага привлече вниманието на униформените.

— Трябва да говоря с детективите.

— Хай! Не, не, трябва да изчакате, трябва…

— Хайде, кой командва? Искам да говоря с…

Някой го притисна. Японските полицаи бяха удивително силни за ръста си, а бяха и трима. Събираха се още, детективите също гледаха към него и сякаш искаха да му заповядат: махай се, не пречи, ти нямаш място тук, ти си чужденец, не ни прекъсвай, такива са правилата.

— Трябва да говоря с началника! — изкрещя Боб. — Не, не, пуснете ме!

Започна да се мята, което според неговата логика би трябвало да привлече вниманието на детективите или началството.

— Трябва да обясня! Аз познавах тези хора, бях при тях, трябва да дам показания!

Струваше му се логично. Трябваше само да обясни.

— Някой говори ли английски?

Въпреки цялото му старание обаче японците го гледаха равнодушно; желанието му да помогне явно изобщо не ги впечатляваше.

— Вие не разбирате! Имам информация! — продължи да обяснява на тримата, които се опитваха да го изхвърлят. — Трябва да кажа на тези хора нещо, моля ви, не ме блъскайте! Трябва да говоря с началника! Не ме бутайте, моля ви, не, не искам да създавам проблеми, не ме пипайте!

Японците закрещяха нещо неразбираемо, лицата им изглеждаха разкривени като маймунски. Той си даде сметка, че наистина не им дреме, и това го ядоса. В този момент някой от тези, които го бутаха, се подхлъзна и залитна напред. Удари главата си в гърдите му и последното, което Боб си спомняше след това, бе, че се опита да го изблъска.

* * *

Бавно дойде в съзнание. Намираше се в някаква болнична стая, главата го цепеше, сякаш я беше фраснал в стена, цялото тяло го болеше.

Опита се да седне, но едната му ръка бе заключена с белезници за рамката на леглото.

Стаята бе чисто бяла, ярко осветена. Как се беше озовал на това място?

Стройна японка с очила и сако го гледаше. Изглеждаше около трийсетте, което означаваше, че вероятно е десетина години по-възрастна, и седеше от другата страна на стаята на мизерен стол. Четеше списание „Тайм“. Имаше хубави крака.

Боб постави свободната си ръка на челото, провери дали има температура, после я прокара надолу по лицето си, което бе брадясало. Въпреки това беше чист. Японците го бяха зашеметили, после го бяха изкъпали, приспали, зашили и настанили в тази болница.

— По дяволите, къде съм? — измърмори сам на себе си и примигна, за да свикне с ярката светлина, от която очите го боляха.

Опита се да не мисли за трагедията, но колкото повече се стараеше, толкова по-тъжно му ставаше. Пред очите му изплува образът на съвършеното японско семейство, малкото жилище на Яно, в което всички се обичаха и любовта ги сплотяваше.

Беше ужасно, но най-много му беше жал за Мико, малкото момиченце.

„Кой е могъл да убие едно дете?“ — помисли си и почувства как вътре в него се надига гняв. Гняв, който щеше да се окаже по-унищожителен за него самия, отколкото за някой друг. Скръбта стягаше гърдите му, задушаваше го. Помисли си, че може да получи инфаркт.

— Има ли тук медицинска сестра?

Жената го погледна.

— Извинете, говорите ли английски?

— Родена съм в Канзас Сити. Американка съм. Баща ми е онколог и републиканец.

— О, извинете. Вижте, трябва ми медицинска сестра или друг от персонала. Не мога, това е толкова… толкова… не знам.

— Успокойте се, господин Суогър. От три дни сте на силни лекарства, но мисля, че вече нямате нужда. Ще извикам лекар.

Тя натисна едно копче върху контролно табло с вид на декор в научнофантастичен филм и наистина след няколко секунди се появи лекар с бяла престилка и сериозно лице. Той измери пулса на Боб, провери очите му, прегледа раната на главата му; явно остана доволен.

— Мисля, че сте добре — каза на английски лекарят. — Личи си, че сте издръжлив. Имате доста белези.

— Така е, докторе, добре съм, просто… Трябва ми някакво успокоително. Зле ми е. Не мога да лежа така. Бихте ли извикали някого да ме освободят?

— Полицията иска да ви държат така — намеси се жената. — Японците имат строги правила за някои неща, а вие сте нарушили всичките, дори сте създали някои нови проблеми.

— Бях се поразпалил малко повече от необходимото. Хайде, докторе, моля ви.

— Съжалявам, господин Суогър. Рано или късно и това ще стане. Засега обаче имате нужда от почивка, спокойствие и тишина, от добър терапевт, от подкрепата на родината си, на семейството си, на хората, които обичате и те ви обичат.

— Един аспирин ще свърши работа. Най-добре някое приспивателно.

Лекарят каза нещо на японски, после пак се обърна към него:

— Ще ви дам аспирин за болката.

Една сестра донесе табличка с три бели хапчета и чаша вода. Боб ги изгълта.

Оставиха го сам с първата жена.

— От Канзас Сити ли сте?

— Да. Работя в американското посолство в Токио. Казвам се Сюзан Окада. Оглавявам раздел „Боб Лий Суогър“. Специалността ми е пияни герои от войната.

— Имате ли много работа?

— Дълго време бездействахме, но напоследък потръгна.

— Къде съм?

— В Токийската затворническа болница.

— Мили Боже.

— Да, звучи, малко зловещо. Тук сте от три дни. Жена ви беше уведомена.

— Нали няма да дойде тук?

— Не, сметнахме, че не е необходимо.

— Просто не знам… Бога ми, не знам какво да кажа.

— Трябва да дадете показания. После ще ви закараме на летището и ще ви изпратим за Щатите. Японците няма да повдигнат обвинения.

— Не съм направил нищо.

— Те не мислят така. Могат да ви осъдят за нападение, обида на полицейски служител, пиянство на публично място, смущаване на реда и най-вече, за това, че не сте японец. Ще ви заключат и край. Изобщо не се интересуват от вашето мнение.

— Боже мили. Главата ме боли. Ужасно се чувствам.

— Пийнете малко вода. Можех да дойда утре, но реших, че е по-добре за вас да приключим по-бързо. Колкото по-бързо го направим, толкова по-скоро ще се махнете оттук.

— Добре.

Тя отвори куфарчето си, извади цифров диктофон и се приближи.

— Добре, разкажете всичко. За връзката ви със семейство Яно от началото до края. Как се стигна до сбиването с полицаите на мястото на пожара.

— На мястото на убийството. Добре…

Боб й разказа всичко, без ентусиазъм и без да подбира думите, но подробно: за посещението, за меча, за напиването на летището, как бе узнал новината на другата сутрин, как бе отишъл на местопрестъплението, какво си спомняше от спречкването.

— Не си спомням да съм ударил някого. Ако съм го направил, значи другият първи ме е ударил.

Жената прибра диктофона.

— Това няма значение. Както и да е, ще накарам да транскрибират всичко това. Утре ще ви донеса показанията да ги подпишете. Ще ви кача на полета в един часа за Лос Анджелес и после имате резервация за Бойс. Устройва ли ви?

— Не, не ме устройва.

— Моля да ми съдействате, господин Суогър. Става ли?

— Трябва да ми кажете какво става.

— Токийската полиция и пожарната разследват случая. Не знаем много, защото нямаме информатори при ченгетата. Случаят не е от особена важност за американските интереси, затова те не са задължени да отговарят на въпросите ни.

— Госпожице Окада, шестима души, шестима порядъчни, нормални, добросъвестни, щастливи граждани загубиха живота си. Бяха убити. Трябва да има някаква справедливост.

— Японците не говорят за убийства. Официалната версия е, че било нещастен случай, трагично съвпадение на обстоятелствата, ужасно…

— Филип Яно беше изключително способен професионален войник. Служил е в парашутните войски, за бога, в елита. Участвал е в битки. Командвал е военни акции. Беше от най-способните в тази професия. Бил е трениран да се справя в извънредни ситуации. Ако пожарът е бил случаен, той щеше да спаси семейството си. Щом не го е направил, значи има нещо много, много гнило. Това, комбинирано с получаването на меча, който по думите му може да се окаже ценен, сериозно усложнява ситуацията, това налага да се проведе много внимателно разследване…

— Господин Суогър, разбирам, че сте човек с опит и неведнъж сте били в рискови ситуации. Искам да разберете обаче, че в Япония не можем да нареждаме на японските официални институции как да си вършат работата и до какви заключения да достигат. Те могат да правят, каквото решат.

— Не мога да позволя шестима души да загинат и…

— Има нещо, което не знаете. Една добра новина. Най-малкото дете, Мико, е оцеляло, господин Суогър. Онази нощ е спало у дома на съседско дете. Да благодарим на Буда или на Исус Христос за тези малки чудеса, които се случват в живота ни. Малката Мико е оцеляла.

* * *

Токийското летище. Отново.

Микробусът на посолството, каран от униформен ефрейтор от морската пехота, криволичеше между колите, накрая зави към терминала за заминаващи самолети и мина през странична врата, позволяваща бърз достъп с магнитни карти.

Последва ги полицейска кола с двама намръщени японски детективи.

— Много искат да се махнете от страната — отбеляза Сюзан Окада, която седеше на задната седалка до отпочиналия, обръснат, изкъпан и облечен с чисти дрехи Боб.

— Няма проблем. Тръгвам си.

Микробусът спря, Боб и Сюзан слязоха, качиха се на ескалатора и минаха през големия салон с билетните гишета. Всички документи бяха оформени, пуснаха го да мине отстрани на скенерите и така му спестиха сцените заради металната става. Скоро вече чакаше в салона за излитане. През прозореца се виждаше големият, тъп нос на „Боинг 747“. Качването беше след няколко минути.

— Не е необходимо да седите тук с мен — каза той. — Сигурно имате по-полезни занимания.

— Имам по-полезни занимания, но за момента трябва да свърша това.

— Добре.

— Задачата ми днес е да пазя пияни идиоти. Трябва да се уверя, че клиентът няма пак да върже кънките и да се озове в пандиза. Предполагам, че разбирате.

— Разбирам. Вече никакво пиене. Ясно. Много рядко ми се случва да изляза от релси. Иначе съм добро момче. Мислех, че съм заслужил да пийна някоя чашка.

— Как сте сега?

— Добре.

— Много хора изявиха желание да дойдат. Главнокомандващият на морската пехота на западното крайбрежие на Тихия океан. Сигурно го познавате.

Сюзан каза името.

— Да, беше ми батальонен командир при първото ми ходене във Виетнам. През шейсет и шеста. Добър офицер. Радвам се, че толкова се е издигнал.

— Искаше да се увери, че се отнасят добре към вас, че всичко ще мине гладко. Видях биографията ви. Разбирам защо толкова ви ценят.

— Всичко това беше преди много време.

— Имаме малко време. Позволете да ви кажа нещо честно.

— Разбира се, госпожице Окада.

— Много ме е страх, че пак ще забъркате някаква каша. Ийтс е казал: „Когато загубят вяра, хората на действието вярват само в действието.“ Разбирате ли какво искам да кажа?

— Може да говоря като селяк от дълбоката провинция и понякога да не мога да свържа смислени изречения, но за ваша изненада ще кажа, че този цитат ми е познат. Чел съм и други писатели — Сасун, Оуенс, Грейвс, Манинг, цял куп хора, които са мислили, че имат какво да кажат за войната и войниците. Знам кой съм и къде ми е мястото. Аз съм от онези, които хората много ценят, ако има стрелба, но иначе се чувстват неудобно в присъствието им. Аз съм като пистолет в къщата.

— За това не знам, но разбрахте мисълта ми. Не позволявайте това да стане повод за някакъв кръстоносен поход от ваша страна. Не можете да се върнете. Не познавате тукашните закони. Те са много, много странни и ако се опитате, има опасност да си навлечете много неприятности и да създадете проблеми на много хора. Трябва да се примирите със случилото се; това е вътрешен проблем и японците ще го решат. Полицията е намерила улики за възможно престъпление, но още няма нищо конкретно. Трябва да се съобразявате с техните правила. Разбирате ли какво искам да кажа? Ако се върнете, няма да ви дадат втори шанс. Рискувате да загазите сериозно.

— Разбрах.

— Системата може да ви изглежда несправедлива, непоносимо бавна или дори корумпирана, но така работят тук и ако се опитате да промените нещо, това ги вбесява. Та са системата, разберете. Можете да живеете с години тук и да не го осъзнаете. Аз също не разбирам всичко.

— Ще ме информирате ли, ако има нещо ново?

— Не — отговори тя, като го погледна в очите. — Идеята не е добра. Просто забравете, живейте си живота, гледайте си старините. Това, което се случва тук, не ви засяга.

— Да, наистина бяхте искрена.

— Не искам да ви заблуждавам. Няма „да следя случая“. Искам да забравите всичко. Просто да забравите.

— Ами момиченцето?

— Има кой да се погрижи за него.

— Трябва да…

— Ще се погрижат за нея. Не е необходимо да знаете повече.

Извикаха пътниците за качване.

— Добре — каза Боб. — Това противоречи на характера ми, но ще се опитам. След като бяхте толкова честна с мен, нека и аз да бъда честен. Чувствам, че имам дълг тук.

— Какво искате да кажете? Нямало е откъде да знаете, че…

— Това е нещо между войници. Аз съм войник. Баща му е бил войник, моят също. Ние, войниците, винаги се чувстваме свързани. Затова поех да изпълня един дълг. Нещо старо и забравено, което вече не съществува. Изгубено, изчезнало, една легенда като в глупавите филми за боеве с мечове. Нещо самурайско.

Тя го погледна изпитателно:

— Суогър, онова, в което хората са вярвали преди петстотин години, няма никакво място в живота на един американец. Забравете за самураите. Те са филмови герои като Джеймс Бонд, измислица, която никога не е съществувала. Не си играйте на самурай. Това е път към смъртта.