Книстер
Лили Чудото и невероятното индианско приключение (4)

Трета глава

Зили и Лили се бяха запътили на запад, преследвайки горящото червено кълбо пред тях. Копитата на коня чаткаха по твърдата, суха почва на широката равнина. Само тук-там се виждаше по някое и друго дърво, което хвърляше сянка и правеше безкрайната далечина малко по-приветлива. Постепенно планината, която се сливаше с хоризонта започна да се приближава.

— Нека починем — предложи Лили и коня от галоп първо премина в тръс, а след това спря. — Трябва да спрем да си накладем огън и да си сготвим нещо — обясни тя. Лили знаеше, че зад планината се намираше индианското село.

Момичето не трябваше да търси дълго, за да намери сухи дърва за огън. След малко червеният чилийски боб вече се пържеше в едно малко тиганче. Миризмата му се смеси с тежкия, сладък аромат на тревите и другата оскъдна растителност. Зили и Лили се насладиха на храната и след като Лили почти беше преяла се облегна на чантата си. Винаги си беше представяла така живота в Дивия Запад, но за жалост имаше малко време за мечти.

— Ще продължа сама — каза Зили, а Лили веднага разбра какво беше намислила жената.

— Добре, Зили. Докато ти водиш преговори, аз ще се скрия и ще дебна. При нужда ще се притека на помощ. Или ще повикам помощ или…

— … ще извадиш своя колт! В крайна сметка ненапразно те наричат Лили Куршума! — прекъсна я Зили с усмивка и добави: — Разбира се, трябва да предотвратим всяко ненужно проливане на кръв.

— Разбира се! — каза Лили и посегна към пистолета-играчка на Леон. За момент се замисли, дали няма да е по-добре да признае на Зили, че в револвера има само фалшиви патрони.

Но Зили не й остави време за обяснения.

— Трябва да сме при индианците преди залез-слънце — каза тя, докато гасеше огъня с ботушите си. — Ако се появя при тях сама и то по светло, със сигурност няма да ме убият веднага.

— Не е ли по-добре първо да разберем какво се е случило с Бобес Хобес и Шурвол? — попита Лили.

— Ние с теб се разбираме почти без думи — каза Зили признателно. — Точно такъв е планът ми. Личи си, че не си глупава.

Зили се качи на коня и зачака Лили да направи същото.

Тя обаче не се помръдна и попита:

— Селото на индианците е зад планината, нали?

Зили кимна.

— И ти искаш да стигнем до там незабелязано?

— Разбира се!

— Тогава не трябва да взимаме коня.

Зили се усмихна и каза:

— Но до селото има още много път! Никой няма да ни забележи от такова разстояние!

— Прекалено опасно е! — каза Лили. — Няма да ни видят, но ще ни чуят.

Лили с жест помоли Зили да слезе от коня.

Но Зили отказа.

— Ако тръгнем пеша, ще ни трябва цяла вечност, а времето ни е оскъдно.

— Ще ти трябва ли шала ти? — поинтересува се Лили.

— Студено ли ти е? — попита Зили и подаде на Лили големия шал, който беше преметнала на раменете си.

Лили го взе и го разкъса на четири части.

— Хей, какво ти става… — запротестира Зили и слезе от коня, но веднага разбра какво е намислила да прави с парчетата Лили.

Тя ги сгъна като торбички, напълни ги с прерийна трева и ги върза за копитата на коня. Така пред тях застана един кон с пантофи.

Зили подсвирна радостно и каза:

— Това наричам аз хитрост. Това си е истински индиански трик.

Лили сви рамене. Нямаше как да каже на Зили Конкарне, че е научила този трик от един индиански роман.

Двете отново се качиха на коня и продължиха пътя си безшумно. Дори успяха да обсъдят какво имат намерение да направят — трябваше да се доближат колкото се можеше по-близо до индианското село. След като оставят коня на известно разстояние, Зили трябваше да отиде в селото и да привлече вниманието на индианците, докато Лили разучи какво се е случило с Бобес Хобес и Шурвол, които сигурно бяха в плен. Обаче докато обсъждаха плана си, усетиха миризмата на горяща прерийна трева.

— Това не е добре — каза Зили и пришпори коня си. Скоро видяха индианското село на фона на залязващото слънце. Лили преброи двадесет и един вигвама, които бяха с различна големина.

— Ще чакам тук и ще ти дам достатъчно време, за да огледаш наоколо — прошепна Зили. — След около сто метра ще видиш поточе, което ще те отведе директно в селото. Брегът е обрасъл с тръстика и можеш да се прикриеш доста добре. Ще може да се приближиш толкова, че да чуеш какво си говорят. Едва когато съм сигурна, че си си намерила хубаво място, ще вляза в селото. Когато ме видят сигурно веднага ще претърсят навсякъде за врагове. Така че се скрий добре! Ще се опитам да водя преговорите близо до теб, така че да можеш да чуваш.

Лили направи предложение:

— Какво ще кажеш да си измислим някаква кодова дума? Ще я кажеш, когато трябва да изляза от скривалището си. Трябва да е някоя много странна дума, за да не се получат недоразумения.

— Добре, нека думата да е „тирбушон“.

Лили се съгласи.

— На ако наистина решат да ми дерат кожата, трябва да се появиш веднага — допълни Зили. — Просто ще извикам за помощ. Няма да е нужно да връхлиташ, може само да стреляш.

— Разбира се — успокои Лили партньорката си. Знаеше, че вече беше твърде късно, за да изяснява каквото и да било. Така че даде на Зили един последен съвет:

— Прави се, че се прикриваш, защото индианците са хитри. Може да се усъмнят и да си помислят, че просто искаш да им отклониш вниманието. Тогава ще претърсят навсякъде и аз няма да имам никакъв шанс.

Зили кимна, но след това попита:

— Какво ще правим, ако Бобес Хобес и Шурвол не са в селото?

— Не може да предвидим всичко — каза Лили. — Нека да видим как ще се развият нещата. Ти обаче на всяка цена трябва да преговаряш с Гордия Жребец. Може би поради някаква причина те двамата са решили да продължат пътя си, или изобщо не са били тук, а са тръгнали по друга следа. Или те…

— … отдавна са умрели на стълба за изтезания — довърши Зили и така изказа това, което Лили нямаше смелост да каже.

Лили се сбогува безмълвно, взе кожената си чанта и започна като змия да се промъква безшумно в тревата. Зили я проследи с поглед. Тя познаваше пътя и знаеше кога Лили щеше да стигне до наблюдателницата си, но реши да използва времето и да се опита да види нещо от мястото, където беше сега. Върза коня за едно дърво и започна да се промъква към селото. Стигна до място, където можеше да го наблюдава много добре.

В центъра му имаше три подострени кола. С облекчение установи, че на тях не беше завързан никой. Обаче може би стълбовете за изтезание бяха на друго място, а това бяха колове, на които шаманите изпробваха магиите си. Напълно възможно беше Бобес Хобес и Шурвол да бяха завързани в някоя индианска колиба. Трябваше да каже това на Лили, за да може тя да започне спасителната акция…

Но хората май си живееха доста спокойно. Между колибите си играеха малки деца, едно по-голямо момче обучаваше по-малките как да стрелят с лък, жените печаха хляб на едно огнище, а една от тях дори украсяваше една от колибите с шарени орнаменти.

Междувременно Лили се приближаваше до целта си. При това одраска коленете и лактите си на малките остри камъчета по земята. Потече й кръв. А и тревата не беше мека като възглавничките на дивана на баба, да не говорим пък за праха, който дразнеше носа й. В никакъв случай не трябваше да киха, защото щеше се издаде.

Изведнъж носа я засърбя толкова силно, че просто трябваше да кихне. Бързо го хвана с лявата си ръка, а дясната сложи на устата си. Последва кихане, което просто не успя да излезе. Лили помисли, че главата й ще експлодира. Остана да лежи неподвижно в тревата и се ослуша. Дали някой я беше усетил? Чуваха се само щурците, а някъде изквака жаба. Иначе беше тихо. Беше имала късмет! Сега трябваше да бърза към потока и да стигне до наблюдателницата си в края на селото. Само да ги нямаше тези проклети камъни!

Изведнъж Лили чу ромолене на вода. Поточето! Сега просто трябваше да върви покрай него. Първите индиански колиби бяха вече толкова близо пред нея, че можеше да помирише кожата, от която бяха направени. Беше толкова облекчена, че забрави за драскотините си.

Обаче както винаги в Дивия Запад, така и този път се случи нещо неочаквано, което направи на пух и прах всичките й планове. Изведнъж Лили чу зад себе си някакво шумолене. Още преди да успее да се обърне, някой я натисна надолу в тревата. При това стисна устата й толкова силно, че почти не можеше да диша. „Ужас!“, помисли си тя. Дори нямаше време да предупреди Зили Конкарне. Какво щеше да стане ако тя се нуждаеше от помощта й в този момент?

Зили не беше разбрала какво се беше случило. Преди да тръгне, тя си прошепна тихо, за да се успокои:

— Няма страшно, ако стане напечено ще извикам Лили на помощ. Тя винаги ще ми помогне.

И така Зили тръгна леко приведена към селото.

След около петдесет крачки я видяха, а след петдесет и пет вече беше заловена. На петдесет и шестата си крачка тя не можеше да направи нищо, защото лежеше завързана на земята. След това доста грубо я завлякоха в селото.

— И сама се бях запътила натам — сопна се Зили на двете доста яки индиански момчета, които я бяха хванали здраво от двете страни. Те останаха безмълвни. Зили не беше сигурна дали те разбираха езика й, защото тя не знаеше нито дума индиански.

— Искам да говоря с вожда ви — започна да обяснява тя. — С вашия вожд, шеф, бос, главатар или както там му казвате.

Зили не знаеше дали те бяха разбрали желанието й, но след секунда изобщо не се съмняваше, че стои пред самия вожд. Вождът Гордия Жребец седеше пред най-хубавата колиба в селото. От лявата и от дясната му страна в полукръг бяха застанали други много добре облечени индианци.

— Какво води бялата жена при нас? — попита вождът.

Зили се зарадва, че индианецът говори езика й.

— Дойдох, за да преговарям с вас. Не може повече да продължава така. Трябва да престанем да воюваме един с друг. Иначе пак ще се стигне до война.

Отне малко време докато вождът преведе думите на Зили на този, който седеше до него. После отвърна:

— Вие ни обвинихте, че сме откраднали огнената ви вода. След това сложихте нещо смърдящо във вигвама на нашия шаман, където живеят душите на нашите прадеди. Изцапахте със зелена боя гордостта на моето сърце, но това не беше достатъчно. Откраднахте водата ни, опожарихте пасищата ни и изгонихте стадата ни. На това преговори ли му казвате?

— Не знаехме, че това е колибата на шамана. Иначе не бихме го направили! — извини се Зили. — А конете… е, това беше необмислена шега. Не искахме да ви обидим. Не можехме да ви вземем цялата вода. За вас беше много лесно да развалите дигата. Но ние никога не сме палили огън, а стадата от бизони…

Зили спря да говори, защото вождът започна да превежда. Другите индианци май не бяха въодушевени от извиненията на Зили Конкарне, защото те доста разпалено започнаха да дискутират нещо с вожда и изглеждаха възмутени. Той ги накара да млъкнат с едно-единствено движение. После се обърна към Зили:

— Говори, аз те прекъснах. Само добре си помисли какво ще кажеш! Мери си думите, защото току-що ми предложиха да ти отрежа езика.

Зили се изпоти и се запита, дали Лили беше чула това.

— Заклевам се, че нито един мъж и нито една жена от нашия град не са палили пасбищата ви и не са прогонвали стадата ви — обясни много убедително Зили. — Май сбъркахме като ви спряхме водата, но и вие трябва да ни разберете. Все пак вие вмирисахте водата в нашия кладенец…

Вождът отново я прекъсна. Той каза нещо на своя език и сложи ръцете си на раменете на момичето и момчето, които седяха от лявата и дясната му страна. След това продължи:

— Младите коне човек трудно може да ги удържи.

Зили видя как двамата наведоха засрамено глави. Тогава се изправи един индианец, който до този момент беше мълчал. Той имаше на главата си кожена шапка с бизонски рога. Гласът му звучеше гръмко.

„Щеше да е добре, ако Лили можеше сега да е тук“, си помисли Зили Конкарне. Двете щяха да успеят по-добре да убедят вожда, че намеренията им са мирни.

Но преди да успее да каже уговорената кодова дума, вождът започна да говори:

— Казваш, че се кълнеш и би сложила ръката си в огъня за това. Добре! Моят шаман вече кладе огъня. Ние хванахме един бял мъж. Той тъкмо се опитваше с горяща факла да прогони и последния ни бизон.

— Но той със сигурност не е от нашия град! — извика Зили и скри ръце в полата си.

— Той казва обаче точно обратното. На коня си беше натоварил пощенски пакет и твърди, че адресът на него е неговият. Не можем да проверим дали това е вярно, защото не можем да четем. Затова не знаем и какво пише на бележката, която той носи със себе си. Обаче там е нарисувана главата му.

— Това значи, че този човек се издирва — извика Зили.

— Само Кайовак, синът на нашия шаман може да чете — продължи вождът. — Той посещава училището на белите хора в Тексас. Единствен той би могъл да сравни това, което пишеше на пакета с това, което пише на бележката, но той е прекалено далече.

— Аз мога да ви го прочета — каза Зили.

Но вождът се изсмя и отвърна:

— Ти ще излъжеш, за да си спестиш мъчителната смърт на кола за изтезания.

— Покажете ми мъжа — каза Зили. — Аз ще изтръгна истината от него. Дори няма да имам нужда от тирбушон за това. Въпреки че при нас тирбушоните са на мода напоследък!

Зили каза думата „тирбушон“ доста силно и си имаше причина за това. Вождът не се досети и я изгледа с недоумение. А другите двама индианци отново започнаха да убеждават вожда в нещо. И без да ги разбираше, Зили разбра, че нещата не вървяха на добре.

— Май тирбушонът не е много известен при вас — продължи Зили и започна да се оглежда, като търсеше помощ. — В нашия град да работиш с тирбушон си е професия. И разбира се всеки такъв човек си има тирбушон, с който тирбушонства, защото един човек с такава професия не би могъл да тирбушонства без тирбушон. Но корковите тапи…

— Замълчи! — прекъсна я вожда. — Не можах да обясня на другите какво е това тирбушон, защото и аз самият не знам. Нашият шаман казва: „Човек не разбира двусмислените думи на змията, защото езикът й е разцепен.“ И има право!

Вождът направи жест и Зили изведнъж се озова завързана на кола за мъчения. Много близо до него запалиха огън. А индианецът с бизонските рога на главата започна да танцува около него.

Зили Конкарне извика високо името на Лили, но нищо не помогна. Зили нямаше никаква представа, че в този момент не можеше да очаква помощ от Лили. А дали наистина беше така?