Книстер
Лили Чудото и невероятното индианско приключение (5)

Четвърта глава

Когато Лили беше нападната на поста си, тя разбира се си помисли, че това е някой бдителен индианец, но беше сбъркала! Това беше Шурвол. Той от своя страна пък си беше помислил, че е заловил индианка, но много се учуди, когато видя кого всъщност беше притиснал на земята. Те разбира се не се поздравиха на висок глас, защото не искаха да бъдат заловени. Освен това трябваше да чуят как вървят преговорите на Зили с индианците. Обаче, когато вождът разказа за Кайовак, сина на шамана, на Лили й хрумна нещо, която тя реши веднага да обсъди.

— Последвай ме! — прошепна тя на Шурвол и се отдалечи от селото, така че никой да не може да ги чуе.

Ех, да беше изчакала поне още две минути…

— Мога да си представя какво си намислила — каза Шурвол, когато стигнаха на сигурно място. — Трябва ни това индианско момче.

— Точно така! — потвърди Лили. — Момчето би било решение на проблема, но аз не мога да си тръгна, защото обещах на Зили да й помогна в случай на беда.

— Аз ще тръгна сам — каза Шурвол. — И без това трябваше да отида в Тексас по един въпрос, за който ти нищо не знаеш.

— Какъв?

— Дръж се здраво! Торнадата са избягали от затвора. Разбрахме за това по пътя за насам. Научихме още, че са отворили магазин „Торнадо“ на границата с Мексико. В него се продавало всичко, от уиски до бебешки пелени.

— Гръм и мълнии! Знаех си! — извика Лили и сви ръцете си в юмруци.

Шурвол продължи да разказва:

— Бобес Хобес и аз се разделихме, за да търсим доказателства. Бобес е на път за Мексико. А аз дойдох тук в индианското село, за да им разкажа за Торнадата. Обаче едва бях пристигнал и ме споходи поредната изненада. Индианците тъкмо бяха хванали един мъж. Ти току-що също чу за това. Това е този, който искаше да изгони стадата на юг с помощта на огън и оръжия. Кой мислиш, че е това?

— Един от Торнадата!

— Точно така! И когато този негодник каза, че и аз съм от бандата му, се приключи с моите мирни преговори. Не повярваха на нито една моя дума и ме затвориха в една колиба заедно с него. Миналата нощ успях да избягам и да се скрия тук в храстите на потока. Преди това обаче успях да преровя багажа на този гангстер. Там намерих много ризи за мъртъвци и две индиански стрели. Нали разбираш какво значи това?

Разбира се, че Лили веднага разбра за какво ставаше въпрос.

— Торнадата са оставяли стрелите при обирите си, за да си помислят белите хора, че индианците са ги направили. Ние и в пощенската кола намерихме забита такава стрела. Със сигурност Торнадата са използвали перуки и индиански костюми, за да ни заблудят така добре.

— Трите Торнада са много печени — изръмжа Шурвол.

— Така е — съгласи се Лили. — Какъв дяволски план само: Торнадата ви обират и правят така, че да заподозрете индианците. Вие, разбира се, сте ядосани. В същото време Торнадата настройват индианците срещу вас, като прогонват стадата им. Това води до война. А Торнадата се забавляват отстрани. Забогатяват от откраднатото, а и си отмъщават на жителите на Бърбънтаун, които ги вкараха в затвора.

Изведнъж Шурвол започна да се чеше нервно.

— Ризата ми така ме боде, сякаш е от бодлива тел — оплака се той.

— Нещата не вървят на добре — каза Лили. — Да не губим време! Нощта вече настъпи. Ти гледай да доведеш сина на шамана възможно най-бързо, а аз ще видя какво става със Зили Конкарне.

Шурвол й даде двете индиански стрели и тя се промъкна отново близо до селото. Шурвол започна да търси коня на Зили, за да отиде с него в Тексас.

Лили веднага чу как Зили вика за помощ. Тя звучеше доста отчаяно. Но колкото и да й беше жал на Лили, Зили щеше да трябва да изчака още малко…

Момичето бързо сграбчи листчето със заклинанията си. Трябваше да направи вълшебни стрели! Когато отвори бележката, тя извади индианските стрели от колчана и измърмори заклинанието за вълшебните патрони. Само че сега вместо „вълшебни патрони“ тя каза „вълшебни стрели“. Готово! Но дали тази магия щеше да въздейства на стрелите? Лили ги сложи в колчана си и в тъмната като рог нощ се запъти към селото.

Там на един от стълбовете за изтезание беше завързана Зили, а до нея беше и Торнадото-Джо. Цялото село се беше събрало около тях. Шаманът танцуваше около огъня, който гореше пред двамата затворници. В ръката си той държеше нещо като жезъл. Той се спря пред Зили и каза нещо на неговия език. За ужас на Лили шаманът така замахна, че на нея й се стори, че той иска да удари Зили с жезъла си по главата. Това вече беше прекалено. Само ако имаше истински лък! Без да се замисля, тя хвърли една от стрелите си и за най-голямо нейно учудване тя прониза жезъла.

Сред тълпата се разнесоха викове. Кой се осмеляваше да пречи на шамана? А и кой стрелец можеше да стреля толкова точно?

Лили направи няколко крачки и се показа на светлината на огъня.

— Лили! — извика Зили облекчено. — Знаех си, че няма да ме оставиш в беда!

Всички затаиха дъх. Лили веднага беше заобиколена от бойци с дълги копия. Но тя не се уплаши, властно посочи един бор и каза:

— Дойдох да ви съобщя, че един от вас ще сложи край на кавгата между белите и индианците, и то преди луната да е минала за втори път над онзи бор!

Шаманът загуби за миг ума и дума, но после изведнъж започна разпалено да жестикулира към вожда. След като той преведе думите на Лили и успокои шамана, каза:

— Шаманът се съмнява. Той каза, че ти лъжеш. Освен това иска да знае, кой ще е този избраник.

— Кажи му, че името на този човек е Кайовак, който вие наричате Четящия, това е собственият му син! Той ще бъде придружен от Шурвол, когото ние наричаме Дерящия вълци.

— Откъде знаеш това? — попита вождът.

— Ами има неща, които ние шаманите знаем и за които не искаме да говорим.

— Ти си бяло момиче. Как така можеш да твърдиш, че си шаман? — продължи да я разпитва шаманът.

Вместо да отговори, Лили погледна бегло в листчето си и тихичко измърмори нещо. Изведнъж се появиха светкавици в безоблачното небе и започна да вали. Когато Лили протегна ръка, бурята спря изведнъж.

Войниците, които до този момент я бяха заобиколили изведнъж се отдръпнаха уплашено.

— Коя си ти? — попита вождът. Още преди Лили да успее да му отговори, един бял мъж се появи ненадейно сред насъбралите се. Изглежда той беше наблюдавал известно време всичко безучастно и сега отговори на вожда:

— Това е Лили, която ние наричаме Лили Куршума.

— А това е… — продължи Лили. — Бобес Хобес, който ние наричаме Където стъпва трева не напъпва.

Бобес Хобес, който беше колкото висок, толкова и широк, хвърли един шарен пакет близо до огъня, така че всички да могат да го видят. След това обясни:

— Тези неща на нашия език ги наричаме „костюми“ и „перуки“. Те много приличат на вашите дрехи. Взех ги от едни момчета в Мексико, които успяха и нас да измамят. Преди да избягат от затвора ние ги наричахме Трите торнада. По-добре щеше да е да ги наричаме Трите смърдящи ботуша! Този мъж там на кола е един от тях!

Шаманът обаче май не се заинтересува много. Той дори не погледна към перуките и костюмите, а изръмжа нещо сам на себе си.

Вождът обаче обърна внимание на пакета и каза на Лили:

— Шаманът се съмнява в способностите ти. Той каза, че който вдига шум невинаги може да се нарече музикант. Който прави дъжд е дъждоправец, но не и шаман. Това да предизвикаш дъжд е едно от най-лесните неща в шаманското изкуство.

Лили отвърна:

— Кажи на колегата ми, че има право. Обаче също така му кажи, че някои знания могат да се придобият, като например четене, стрелба и дори шаманство. И най-вече му напомни, че ние, шаманите, не трябва да говорим за знанията си!

Още докато вождът превеждаше на шамана думите на Лили, тя извади от чантата си една ябълка и я сложи на главата на Зили Конкарне. След това безмълвно взе лъка на един от обкръжаващите я войници и сложи в него стрелата си. Лили знаеше, че стрелата й е вълшебна.

ЦАВУШ — ябълката беше пронизана точно в средата.

Хората започнаха да шушукат. Някои от индианците дори заръкопляскаха. Лили извади и последната си стрела и се прицели в ябълката. Тя изсвистя и разцепи предишната стрела точно по средата и от край до край. Въодушевлението беше неописуемо, но всички изведнъж замлъкнаха, когато шаманът извади ножа си и се насочи към Лили. Той я изгледа продължително в очите и сложи ножа в краката й.

А какво направи Лили? Тя го взе, разряза с него въжетата, с които беше вързана Зили Конкарне и го върна отново на шамана. Индианците отново започнаха да ръкопляскат. Те не спряха докато вождът не се погрижи отново да настъпи тишина.

— Нека изчакаме Кайовак и тогава ще има пау-уау. Мисля, че той ще внесе светлина в тази заплетена история и всичко ще свърши добре.

Най-накрая Зили Конкарне и Лили можеха да се прегърнат.

— Можеше да дойдеш малко по-рано — каза Зили усмихнато.

— Шурвол ще ти обясни всичко — каза Лили. Тя знаеше, че времето й тук изтича, защото часовникът на ръката й я беше предупредил още преди половин час, че трябва да се връща в къщи.

— Трябва спешно да тръгна — извини се тя на приятелката си. — Иначе и мен ме очаква едно неприятно пау-уау.

Преди Зили да поиска каквото и да било обяснение, Лили вече беше изчезнала в тъмното.

От индианските книги момичето знаеше, че „пау-уау“ е вид разговор, по време на който много неща трябваше да бъдат обяснени и доказани. Ако майка й дойдеше да я събуди сутринта и тя не беше в леглото си, щеше се стигне до нещо такова. А Лили нямаше желание за това.

Тя притисна плюшената мишка до сърцето си, каза заклинанието и се озова директно в леглото си. Едва беше облякла пижамата си, когато мама почука на вратата, за да я събуди.

— На какво мирише тук? — попита тя веднага. — Човек би си помислил, че си палила огън в стаята си.

— Възможно е — каза Лили и дръпна ръкавите на пижамата си, за да не види мама разранените й лакти.

— Имах много гореща нощ!