Книстер
Лили Чудото и невероятното индианско приключение (3)

Втора глава

Облечена в индианския си костюм, Лили лежеше в леглото завита с одеялото. Не си беше обула само маратонките. Тя се ослушваше неспокойно. В апартамента беше тихо. Мама и Леон май бяха заспали. Лили погледна часовника си — 22:19. Нагласи го да звънне в 6:35. Той щеше да се погрижи за това тя да се прибере навреме вкъщи. После прибра в кожената чанта от салона на Зили Конкарне нещата, които щяха да са й нужни за пътуването. Като например малката плюшена мишка, от която Лили се нуждаеше, за да може да се озове отново в леглото си.

Лили се ослуша още веднъж и седна на ръба на леглото. Бързо обу маратонките си и сложи на рамо колчана със стрелите. След това притисна кожената чанта до сърцето си. Такова беше изискването за магическия скок. Лили знаеше заклинанието наизуст. Беше й ясно, че щеше да се озове на мястото, към което принадлежеше предмета, който притискаше към себе си.

Когато Лили огледа още веднъж стаята си, тя отново се почувства малко странно. Преди всеки магически скок я обхващаше страх дали щеше да успее да се върне. Усети, че я побиват тръпки, но после се съвзе, затвори очи и започна да казва заклинанието много тихо.

Подът под краката й изчезна, тялото й стана леко като перце и я обля приятно топла вълна. Клепачите й натежаха, но не след дълго тя отново усети почва под краката си. Още преди да беше отворила очи, миризмата на кожа, уиски, току-що нацепени дърва, обор и цигарен дим й подсказа, че се е приземила на точното място. Да, действително! Това беше килера на салона на Зили Конкарне. Точно на това място се беше озовала и предишния път при посещението си в Дивия Запад. Оттук се беше върнала незабелязано вкъщи.

Лили се огледа. Около нея имаше много бутилки от уиски, но те бяха празни! Празни бутилки от уиски? Ако всичкото уиски на Зили Конкарне беше свършило, то тогава тук имаше нещо гнило. Това беше сигурно!

Лили се ослуша до вратата на салона. Не се чуваше музика. За нейно най-голямо учудване този път килерът не беше заключен. Лили бързо натисна бравата и се озова в безлюдния салон. Много странно! Още докато Лили се чудеше какво е станало тук, й се случи нещо неприятно. Първо някой я удари силно по главата, после изведнъж стана тъмно. Някой беше метнал нещо отгоре й. Можеше да види само върха на обувките си. Някой я опакова като пощенски пакет.

— Пипнах те, проклет червенокож! — каза някой зад гърба й. Лили беше твърде учудена, за да разбере кой крещеше, но след това успя да види ботушите на този човек. Веднага й стана ясно кой беше това. Тези лачени обувки с висок ток можеха да принадлежат само на един човек. И само той знаеше как да ги използва като оръжие.

— Зили! — извика Лили. — Зили Конкарне! Това съм аз, Лили. Лили Куршума! — момичето веднага усети как хватката стана по-хлабава.

— Лили Куршума? — попита невярващо Зили Конкарне. — Гръм и мълнии, това не може да е вярно!

Тя бързо освободи Лили от покривката за маса, с която беше покрила главата й и двете се прегърнаха.

— Извинявай, извинявай, три пъти извинявай! — Зили наистина много съжаляваше.

— Всичко стана толкова бързо. Видях червенокож в салона си… и тогава наистина все едно ми размахаха червен парцал в истинския смисъл на думата. С тази индианска маскировка наистина си неузнаваема.

— Какво имаш против индианците? — попита Лили.

— Трябва да внимаваш, ако се появиш с това облекло в Бърбънтаун. Тук има хора, които не само биха хвърлили одеяло на главата ти, а дори стол или подкова. А и кой би им се сърдил?

— Какво означава това? — попита Лили и приглади орловото перо на главата си.

— Това означава, че не обичаме червенокожите, след като ни причиниха това. Дори Груфти не би погребал доброволно индианец. Макар че за пари той е готов да погребе жива дори собствената си майка.

— Но какво лошо са ви причинили индианците? — поиска да знае Лили.

— Нека да отидем в другата стая — каза Зили Конкарне и изблъска Лили в килера.

— Не е добре да се мотаем пред прозорците. Най-вече, след като си се облякла така.

Зили Конкарне затвори вратата след тях и сега наистина бяха необезпокоявани.

— Огледай се добре, Лили. Можеш ли да видиш поне една здрава бутилка? Не. Те обират всяка нова доставка. Заради тях сме на сух режим.

Зили ритна гневно няколко празни сандъка.

— Обаче това не им стига. Започна се с уискито. След това ни откраднаха и тютюна. Няма цигари, пури и тютюн за дъвчене. Няма нищо, което да става за пушене дори и в градовете на три дни път от нас. Те даже опожариха тютюневите полета на вдовицата Марлборо.

— Сигурни ли сте, че индианците…

— Разбира се! Те са били видени от много хора. Освен това те сами се издадоха много глупаво. До пощенската станция имаше счупени стрели и индиански накити. Най-вероятно са ги загубили там.

Лили поклати глава. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ние не оставихме нещата така — Зили заби острото си токче в глинения под на килера. — Аз отидох при тях с трима от най-смелите ни мъже, за да ги накарам да говорят. Разбира се, те отрекоха всичко, а от уискито нямаше и следа. От яд Бобес Хобес боядиса в зелено конете, с които те толкова се гордеят. Много ми се искаше да видя лицето на вожда им, когато на сутринта е видял зелените си жребци. Най-вероятно и той е позеленял от ужас. Трябваше да чакат следващия дъжд, защото не можеха да измият конете, поради липсата на вода. Ние им я спряхме.

— Спрели сте им водата? — Лили подскочи разочарована. — Това вече не е шега!

— И на нас не ни беше до шеги — зашити се Зили Конкарне. — Щяхме да се лишим от уиски и цигари. Можехме да минем и без патрони и оръжия, защото ние сме мирни хора, но червенокожите вгорчиха живота на децата ни. Всички доставки от дъвки и близалки бяха откраднати. След това се продължи с корнфлейкса, лимонадата и бибероните… А когато накрая бяха откраднати и пелените, се вкиснахме в буквалния смисъл на думата. Решихме да действаме.

— Какво сте направили?

— Ами знаеш ли, нищо не мирише по-лошо от развалена риба. Една нощ проведохме акция „Мъгла“ и се промъкнахме до лагера им, за да потърсим къде са скрили уискито, но не намерихме нищо. Заради това по невнимание май сме забравили смърдящата риба под един от най-хубавите им индиански вигвами.

Зили Конкарне започна да се смее.

— Май сме ги вмирисали!

— Какво стана после?

— За да ни благодарят, червенокожите сложиха в кладенеца ни бизонски изпражнения. Ужас! Седмици наред кафето ни имаше вкус на кравешки фъшкии. За наказание ние им спряхме питейната вода. Това стана много лесно. Трябваше само да отклоним реката, която минава през долината. Сами са си виновни! Сега могат да пият от откраднатото ни уиски.

— Как ще приключи всичко това? — попита ужасена Лили.

— И аз искам да знам. Индианците отдавна вече имат вода, защото развалиха дигата, която ние бяхме вдигнали. Обаче аз се притеснявам най-вече за Бобес Хобес и Шурвол.

— Какво е станало с тях? — попита Лили.

Зили Конкарне седна на един празен сандък от уиски.

— Изчезнаха. Искаха да преговарят с вожда Гордия Жребец. Отдавна вече трябваше да са тук. Шурвол ми беше прошепнал на тръгване, че вълнената му риза много го боде. Ти знаеш какво значи това…

— Разбира се — каза Лили. — Винаги, когато го боде ризата, нещо не е наред или пък го грози опасност.

— Точно така. Той се оплака, че този път било по-зле от всякога, все едно го бил полазил цял мравуняк.

Лили подсвирна. Зили Конкарне се изправи и застана на пръсти, за да погледне през малкото прозорче на килера. При това тя продължи да говори:

— Хората от Бърбънтаун все още не знаят нищо за изчезването им. Мислихме, че ще е по-добре, ако водим преговорите с индианците тайно. Ако хората разберат, че е възможно те двамата да са на кола за мъчения, ще има война. Дори и ако се наложи да тръгнат с вилите си, защото в Бърбънтаун вече няма куршуми. Всички са много ядосани. Само Груфти е доволен. Хората са му поръчали вече петдесет ковчега за всеки случай. И май скоро ще му се наложи да ги употреби.

Лили остана безмълвна. Не си беше представяла така посещението си при индианците. Обаче какво можеше да направи? Да се върне отново в къщи? Не! Лили си пое дълбоко въздух и направи едно предложение:

— Какво ще кажеш ние двете да видим какво става? Искам да кажа, ние бихме могли…

Тя не довърши мисълта си, защото в този миг по прашния селски път се чу тропота на пощенската кола. Кочияшът гърмеше с пушката си във въздуха. Веднага отвсякъде се насъбраха хора.

— По-добре е да останеш тук — каза Зили и излезе навън.

Лили придърпа един сандък от уиски до прозореца, за да може да види какво става навън.

Междувременно кочияшът се беше качил на покрива на каретата и гръмна още няколко пъти с пушката си. После извика:

— Обир! Обир на пощенската кола! Взеха всичко!

— Какво имаше в колата? — попита един от насъбралите се хора.

— Уиски! Пет сандъка с най-хубавото уиски от Кентъки. Червенокожите знаят кой алкохол е най-добър!

— Значи отново проклетите червенокожи! — разгневи се ковачът. — Колко дълго ще търпим това? Трябва ли да чакаме докато ни откраднат всичко?

— Сигурен ли си, че бяха индианците? — намеси се Зили Конкарне.

— Разбира се, че бяха индианци! Ако греша съм готов да изям двадесет конски фъшкии — каза кочияшът. — Те откраднаха всичко. Уискито, оръжията, дванадесетте ризи за мъртъвци от немачкаем плат, които карах за Груфти и дори новото специално седло с джобове за книгата с псалмите, което беше поръчано за свещеника.

Сега се намеси и старата жена с бастуна:

— Ако не бях сигурна, че Торнадата са в затвора, щях да кажа, че са го направили те. Точно в техния стил е. Кой би откраднал ризи за мъртъвци? И при това от онези модерните, немачкаемите. Нали всеки знае, че този плат дразни кожата?

— Това не пречи на мъртъвците — ухили се Груфти. — Клиентите ми не се оплакват!

— Живите или мъртвите? — извика някой от тълпата и всички започнаха да ръкопляскат.

— Нека не се отклоняваме от темата — каза Зили. Тя отиде до файтона и взе оттам една индианска стрела, която се беше забила в дървото. — Ако не бях видяла със собствените си очи тази стрела, и аз щях да мисля като старата госпожа.

— Това, което видях, наистина го видях — потвърди кочияшът. — Или се съмнявате в моето зрение? Зелето е зелено, мечката е кафява, а червенокожите са си червени.

— Червенокожи или не, ние трябва да ги насиним от бой — извика ковачът.

Повечето от хората го подкрепиха. Всички започнаха да крещят един през друг.

— Но индианците никога не биха откраднали седло! — не се сдържа Лили.

Зили Конкарне се огледа уплашена. Лили сложи ръка на устата си, защото без да иска се беше издала. За щастие обаче глъчката на улицата беше толкова силна, че никой друг не я чу.

Зили Конкарне се качи на покрива на каретата, взе пушката от ръцете на кочияша и стреля във въздуха.

— Хора, успокойте се! Мога много добре да разбера гнева ви. Ясно е, че и аз бих искала да сервирам в салона си уиски, а не прясно мляко. Само че не трябва да действаме прибързано.

— Кой изобщо действа тук? — провикна се ковачът. — От месеци никой нищо не прави. Само червенокожите ни водят за носа.

Зили се опита да успокои тълпата:

— Мирният договор, който генерал Пфластер сключи с тях все още е в сила. Само Груфти, гробарят, би бил доволен ако има война.

— Не само аз, а и дърводелецът, който прави ковчезите — отвърна Груфти обидено.

Някои се засмяха, но изведнъж някой извика:

— Стига с тези глупости! Нека да дойде армията и да обявим война на червенокожите!

— Обаче преди това трябва да отидем до Тексас, за да купим оръжия и муниции. Тук вече никой няма куршуми в джоба си — каза друг.

— Ама хора, вие нали не искате наистина индианците да извадят бойните си томахавки? — извика Зили. — Генерал Пфластер и войската му са далече. А и много се съмнявам, че войниците биха рискували живота си заради нас, само защото в момента ние нямаме пелени и уиски. Най-добре ще е да изпушим с индианците лулата на мира и да поговорим с тях.

— Лесно ще се помирим с индианците! — изръмжа ковачът. — Само ако имахме куршуми! Готов съм! Ще се бия в първите редици. Аз не подвивам опашка като Бобес Хобес, Шурвол и другите герои, които от седмици не са появявали тук.

— Те си тръгнаха, защото уискито свърши! — провикна се старата дама. — Ако бях със седемдесет години по-млада, щях да се присъединя към ковача.

Зили Конкарне се притесни. Лили успя да го забележи дори и от далече, но запази спокойствие и не каза нищо за тайната, смела мисия на Шурвол и Бобес Хобес. Вместо това отвърна:

— Добре, чуйте ме за последно. Слушайте ме добре и се дръжте здраво, защото имам да ви съобщя една голяма новина!

На улицата стана тихо. Лили си помисли, че Зили ще разкаже за тайната спасителна акция, но не. Зили Конкарне имаше други планове. Тя каза:

— Мисля, че скоро нещата ще се наредят по съвсем друг начин. Защото сред нас има някой, който вече веднъж ни помогна в беда.

От вълнение сърцето на Лили щеше да се пръсне, защото тя се досети, за кого става въпрос.

Зили се провикна:

— Хайде, излез! Имаме нужда от теб!

Хората извърнаха глави, за да видят кой ще излезе от салона на улицата.

Лили се замисли, дали да не махне орловото перо от главата си. После обаче доби кураж, приглади перото си и с ритник отвори вратата на салона. Появи се с гордо вдигната глава като истинска дъщеря на някой индиански вожд. Всички притаиха дъх. Хората просто не можаха да повярват, че това индианско момиче се беше осмелило да се появи посред бял ден в града. Лили обаче се запъти смело към файтона, а тълпата й направи път. Момичето се покатери до Зили Конкарне и седна на рампата. Едва сега всички разбраха кой беше това: Лили, която можеше да стреля толкова добре. Лили, която се беше погрижила трите Торнада да бъдат заловени. Лили Куршумът, която беше изчезнала безследно толкова изненадващо, че всички си бяха помислили, че момичето е използвало магия.

Радостта беше толкова голяма, че на никой вече не му правеше впечатление индианския костюм на Лили. Никой не се противопостави, когато Зили каза:

— Хора, продължавайте да работите. Аз и Лили Куршумът имаме да обсъждаме много неща.

Без да се противят хората напуснаха площада пред салона, след като Зили и Лили влязоха в бара.

Двете нямаха много за обсъждане. Те знаеха какво трябваше да се направи. Малко по-късно те натовариха на коня на Зили две одеяла, тенджери и храна. Зили даде на Лили индианската стрела и тя я прибра в колчана си, преметна чантата си на рамо и се качи на коня до Зили. Седна пред седлото и се вкопчи в кафявата грива на коня. Те излязоха от града и тръгнаха в посока на залязващото слънце. Всяка една от тях си мислеше за нейните си неща. Зили си мислеше какво ли щеше да каже вождът Гордият Жребец, когато те двете се появят пред него. А Лили се притесняваше как щеше да се справи без вълшебните си патрони ако станеше напечено.