Книстер
Лили Чудото съживява приказни герои (3)

Втора глава

Изведнъж й хрумна идея.

— Я ми кажи — обърна се тя към Леон, — ако можеше да си поискаш жив герой от някоя приказка, кого щеше да избереш?

— Как така?

— Ти знаеш много приказки. Представи си, че аз мога да направя чудо и тук да се появи герой от някоя приказка. Кого би искал да видиш?

— Жабока принц! — отговори Леон незабавно. — Защото винаги намира изгубените вещи. В приказката той намира златната топка на принцесата. Ще го накарам да потърси моята електронна игра.

Лили се развесели. Тя си донесе листче, за да запише предложението на Леон. Кой знае? В края на седмицата можеше да пробва да съживи Жабока принц и при баба си…

— Някой друг? — попита тя брат си. Беше любопитна какво друго би могъл да измисли Леон.

И той не мисли дълго.

— Духът от бутилката. От приказката за Аладин и вълшебната му лампа — предложи той. — Кой друг би могъл да ми построи цял дворец за една-единствена нощ? А това ще е по-добре от нашето малко жилище — ще имаме много повече място за игра!

— Супер! — каза Лили доволно и докато си го записваше, Леон вече имаше нова идея.

— Няма да е лошо да се появят и седемте джуджета. Така ще имам седем приятели, с които да си играя, а те със сигурност ще ме обявят за техен водач, защото ще бъда най-голям от всички.

— А какво ще кажеш за вълка? За него можеш да измайсториш капан — може би с дистанционно управление — сети се Лили.

Леон не я разбра и попита:

— Как така капан за вълка?

— Ами така, за лошия вълк! — обясни Лили.

Но Леон явно все още не разбираше за какво му говори. Тогава тя му помогна, като му разказа набързо приказката за вълка.

— Имало едно време едно момиченце, което живеело в една зелена къщичка на една зелена полянка в гъста зелена гора. Момиченцето най-много обичало да носи зелени чорапи, зелена поличка, зелена блуза и зелено яке.

— И сигурно е имало и любима зелена гривна — вмъкна Леон.

— Точно така! — каза Лили през смях. — А освен това имала зелена коса. И в това бил проблемът. Точно заради тази коса всички деца от селото непрекъснато се подигравали на бедното момиченце. Ето защо то често било много тъжно. Един ден баба му измислила решение — тя подарила на внучката си шапка, под която да скрие зелените си коси. Това била направо чудесна идея! Имало само един проблем — бабата била вече много, много стара и не можела да вижда много добре, а най-лошото било, че вече не можела да различава цветовете. Затова нямало как да знае, че момиченцето харесва всичко, което е зелено на цвят. И така, тя подарила на внучката си една червена шапчица. Това не било точно беда, но не било и голям късмет за момиченцето — да, случват се и такива неща в живота. Все пак за щастие зелените коси се скривали напълно под червената шапчица и за това се разказва в една много стара приказка. От този момент момиченцето носело ден и нощ своята шапчица и всички започнали да го наричат Червената шапчица.

— Ааа, Червената шапчица! — извика въодушевено Леон. — Тази приказка я знам. Но не знаех, че започва с толкова много зелено.

— Нито пък аз! — засмя се Лили. — Баба ми я разказа. Тя винаги си измисля как приказките може да бъдат продължени или какво може да се е случило преди това.

— Значи — разсъждаваше Леон на глас… — сега разбирам какъв беше този вълк, за който спомена преди малко. Но защо трябва да правя капан за него?

— Ако например Червената шапчица вземе със себе си в гората твоя капан за вълка, той няма да изяде бабата и ще излезе съвсем друга история — разясни Лили.

— Страхотно! — извика Леон. — И как ще свърши приказката, ако Червената шапчица хване вълка в капана?

— И аз не знам точно — отговори Лили замислено.

— Хайде, разказвай! — започна да хленчи Леон.

Накрая Лили се съгласи.

— Ще опитам — каза тя. — Внимавай! Милата Червена шапчица е изпратена от своята също толкова мила майка да посети в гората своята още по-мила баба, за да й занесе нещо хубаво.

— Сигурно пица! — прекъсна я Леон.

— Глупости! Сладкиш! Червената шапчица го сложила в една кошница. Освен него сложила и една бутилка вино и едно видео.

— И един капан за вълци — добави Леон.

— Затова всъщност взела видеото! — каза Лили. — И така, Червената шапчица сложила нещата в кошницата и се запътила към своята стара болна баба, която — както е известно на всеки — живеела навътре, навътре в гъстата зелена гора.

— Но преди да се отправи на път, майка й поръчала да не се отклонява от пътя и да се пази от лошия вълк — включи се Леон.

— Не, не е казала това! — възрази Лили. — Не ме прекъсвай постоянно! Тя казала на Червената шапчица да не върви заедно с непознати хора и да не се качва в чужди автомобили, дори когато й предлагат шоколад, живи малки зайчета или компютърни игри. И така — Червената шапчица навлязла в гората.

— И тогава се появил лошият вълк!

— Правилно.

— Вълкът я попитал накъде е тръгнала, а тя му отговорила, че отива при болната си баба, за да й занесе сладкиш.

— Не, не е казала това. Тя казала, че отива при баба си, за да я учи на карате, защото Червената шапчица е изкарала курс по карате.

— Наистина ли владеела карате? — попита Леон учудено.

— Разбира се. Дори имала черен колан за майстори, но както може да се очаква — носела зеления си колан, защото повече й харесвал.

— И веднага повалила вълка с една хватка от карате — изтърси Леон, диво заразмахва ръце и крака и закрещя.

— Не, не, чакай малко, всичко по реда си! Вълкът попитал Червената шапчица дали няма да откъсне в гората цветя за баба си и тя му обяснила, че не е добре за природата да се късат цветята в гората. Освен това му обяснила, че някои диви цветя са застрашени от изчезване и са защитен вид.

— И какво отговорил лошият вълк? — заинтересува се Леон.

— Ами нищо не казал. Само глупаво гледал изпод дрехите си, или по-точно — изпод вълчата си козина. Естествено, лошите вълци от приказките не били чували нищо за опазване на природата.

Леон отново започна да рита из въздуха и извика:

— И тогава тя го довършила с хватка от карате!

— Глупости! Тогава Червената шапчица извадила внимателно видеото от кошницата. Сложила в него филма за Червената шапчица и започнала да го гледа без особен интерес. Вълкът обаче никога не бил гледал видеофилм и се зазяпал с любопитство. Но когато дошъл онзи момент във филма, в който ловецът разпаря корема на лошия вълк, за да извади оттам Червената шапчица и баба й, истинският вълк си плюл на петите и изчезнал завинаги в гората.

— А Червената шапчица?

— Тя занесла на баба си сладкиша и двете заедно го излапали докрай. Накрая бабата се изморила и заспала, а Червената шапчица си тръгнала необезпокоявана към къщи.

— И приказката свърши.

— Не, не. Тогава дошъл ловецът и чул бабата да хърка. Той влязъл в къщата и попитал: „Кой лежи посред бял ден в леглото?“ Внезапно стресната в съня си, бабата отворила очи и погледнала слисано. „Бабо, защо са ти толкова големи очите?“ — попитал ловецът. Бабата била вече стара, но не се предавала на старостта. След като се съвзела от първоначалния ужас, тя се усмихнала и отговорила: „Очите са ми толкова големи, за да виждам по-добре, когато един хубав мъж влезе в къщата ми, без да почука!“

Ловецът се изчервил, защото малко се засрамил. Но му харесал закачливият тон на бабата, затова попитал в същия дух: „А защо ти е толкова голяма устата?“ — „За да мога да целувам по-добре!“ — извикала бабата, скочила от леглото, грабнала ловеца и го целунала така, че на него му секнал дъхът. И ако не са умрели, значи все още живеят щастливо заедно в гъстата гора — завърши Лили своята история.

— Страхотна приказка — каза Леон възхитен. — Разкажи ми още една!

— Не! — Лили се засмя и поклати глава. — Сега нямам време. Искам най-накрая да се подготвя добре за следващата събота и неделя при баба.

— Какво има да се приготвяш? — полюбопитства Леон.

— Трябва да чета, при това сама — каза Лили и ясно даде на Леон да разбере, че вече трябва да изчезва.

— Книги с приказки ли?

— Сама!

— Само още една приказка… — примоли се Леон.

— Искам да съм сама, Леон!

— Само още една…

— Слушай — завъртя Лили очи към тавана, — ако сега ме оставиш на мира и се махнеш от стаята ми, довечера ще ти разкажа още една приказка, при това мнооого интересна приказка. Обещавам ти!

Но Леон просто не искаше да я остави на мира.

— Тогава ми кажи още сега коя приказка ще ми разкажеш — заврънка я той.

Лили помисли малко. Усмивка премина през лицето й.

— Ще ти разкажа приказката за вълка и осемте козлета.

— Мисля, че козлетата бяха седем — възрази Леон.

— Не, осем бяха. В приказката се споменават само седем козлета, защото осмото козле било таен агент и ако всички го познавали, вече нямало да бъде таен агент. Тайните агенти вършат всичко под абсолютна тайна. Дори в приказките. Стига вече, край! Иначе няма да ти разкажа приказката.

— Жалко! — измрънка Леон.

Но с готовност отиде в стаята си. Нали иначе имаше опасност да пропусне приказката вечерта.

Лили подслушваше на вратата на стаята на Леон, докато не се убеди, че малкият й брат отново се е захванал със своите игри. Тогава бързо отиде в стаята си и така подпря облегалката на стола под дръжката на бравата, че изобщо не можеше да се натисне надолу. Добре, сега беше затворено за всички! Най-после Лили можеше да рови на спокойствие в своята тайна книга.

Тя разлисти внимателно страниците. Стоп — най-напред да си вземе лист, на който да си води бележки. Обикновен човек много трудно можеше да запомни трудните чудотворни заклинания. Дори и някоя тайна магьосница би се затруднила. Най-накрая взе молив — и вече можеше да започне!

Бузите на Лили се зачервиха от четенето. Дали от радостното очакване или чудесата, които бяха описани в книгата, бяха толкова вълнуващи? Кой знае?

От време на време тя си записваше нещо. Но изведнъж прекъсна четенето, погледна замислено към тавана и загриза молива. Изглежда, че й беше дошла идея, защото остави настрана дебелата книга и отиде до библиотеката. Със сигурно движение измъкна една съвсем обикновена книга. На корицата пишеше „Приказки на братя Грим“.

Лили започна да търси в съдържанието една точно определена приказка. Когато я намери, тутакси потъна в разказа. „Така си и знаех“ — мърмореше си тя от време на време. Или пък: „Ааа, така ли било…“

След като прочете приказката, тя отново запрелиства тайната си книга и взе да си записва това-онова.

„Точно това ми трябваше!“ — най-после доволно каза тя и грижливо сгъна листчето с чудотворните думички. След това отново скри тежката книга под леглото. Сега само трябваше да махне стола от бравата на вратата и никой не можеше да се досети, че Лили е подготвила нещо тайнствено!