Книстер
Лили Чудото забърква хаос в клас (5)

Четвърта глава

Училищният инспектор седна на стола до учителската маса и въздъхна облекчено.

— А сега побързайте, госпожо Грах — каза той кратко. — Вече загубихме твърде много време.

После отново отвори своето тефтерче и смръщи вежди.

— Ужас! — прошепна Лили за трети път тази сутрин.

Даже и чудото за спешни случаи се бе провалило. Какво още можеше да се направи? Лили отново хвърли кос поглед към бележката. На най-долния ред бе написано едно заклинание за ЛЮБОВ. Беше го преписала за всеки случай — ако види, че училищният инспектор не е любезен с нейната учителка. Всъщност в книгата не пишеше любезен, а само ЛЮБОВ, но то е почти същото, нали? Или…

Е, във всеки случай училищният инспектор не изглеждаше мил и любезен. Лили и без това се чувстваше отговорна за обърканата ситуация. Със своите чудеса беше обърнала училището с главата надолу. Затова преди да измърмори любовното заклинание, малко се поколеба. Какво ли щеше да стане, ако и сега се провали?

— Е, всъщност по-лошо не може да бъде — помисли си Лили.

И ето — тя започна да мърмори трудната магическа формула за ЛЮБОВ. Тъкмо бе приключила, и училищният инспектор погледна много учудено. Той огледа първо децата, а после и учителката. А какъв блясък имаше в очите му!

— Хмм… госпожо Грах! — каза той очарован. — Само като ви погледна, сърцето ми се затопля.

— Какво искаше да кажете? — почуди се учителката.

— Ами мисля си… Става ми толкова леко на сърцето, че ми иде да литна! Точно така… като че ли… едно такова чувство… и аз не знам. Искам да кажа, нали не съм женен… А всъщност вие омъжена ли сте?

— О, не! — изстена Лили полугласно. — И това не е правилно!

Тя бързо повтори любовната формула — точно както беше написано в книгата, за да може чудото да се отмени.

Това явно подейства, защото блясъкът в очите на училищния инспектор изчезна. Обаче за сметка на това съучениците на Лили започнаха да се прегръщат, някои от тях дори се целуваха. Инспекторът и госпожа Грах примигаха слисано и безпомощно гледаха децата. Лили обаче не можеше просто да гледа. Тя разпалено изрече любовната формула трети път. Изобщо не беше сигурна, че досега бе изговаряла думите вярно. С любопитство и нетърпение започна от Сабрина и Стефан. Обикновено те не можеха да се понасят, а сега седяха прегърнати заедно на един чин. Най-после обаче нещо стана: Сабрина изведнъж подскочи, оскуба Стефан и изруга:

— Как смееш, медузо такава? Седни си на твоя чин, където ти е мястото!

Лили въздъхна с облекчение. Изглежда суматохата бе към края си. Всички отново се държаха нормално. Това означаваше… Петер, който седеше на чина зад Лили, неочаквано стана и каза:

— На мен днес нещо ми смърди, госпожо Грах.

Всички се обърнаха към него.

— Значи трябва да проветрим — каза госпожа Грах, запазвайки самообладание, и отвори прозореца.

За щастие училищният инспектор бе толкова зает със своите записки, че не долови нахалството на Петер. Накрая вдигна глава и каза:

— Бих предложил да започваме най-сетне редовния час. Но преди това, деца, бих желал да ви поставя един въпрос. Харесва ли ви тук в училище?

Съучениците на Лили не мълчаха дълго. Надигна се силно шептене, а малко след това Инга, най-добрата ученичка в класа, извика високо:

— Ох, всъщност много ни харесва в училище, господин инспектор. Само дето има много часове между чудесните междучасия — това е доста тъпо!

Другите деца закрещяха от въодушевление. Даже Лили се засмя, но едновременно с това се зачуди защо точно Инга отговори по такъв начин.

Без да трепне, училищният инспектор отново записа нещо в своя бележник. Учителката направи опит да избегне конфузната ситуация.

— Значи тази шега още я има! И ние я казвахме по наше време… Само че нямахме куража да го правим пред учител.

— Аз това не го наричам кураж, а лошо възпитание — остро отбеляза училищният инспектор.

— Кураж е нещо друго! — изкряска Ларс.

— И какво е то? — попита заинтригуван инспекторът.

— Кураж е, когато нищо не знаеш и въпреки това вдигаш ръка да те изпитат.

Отново избухна смях. Училищният инспектор трескаво си водеше записки. Госпожа Грах сменяше цветове на лицето си, а Лили направо си глътна езика. Точно Ларс ли — най-големият страхливец в класа? Той поначало си беше много срамежлив и въобще не си отваряше устата. А днес се държеше, като че ли е Арнолд Шварценегер! Нещо пак се беше объркало. И бе съвършено ясно, че е свързано с чудесата на Лили. Тя премисли трескаво как би могла да омагьоса обратно цялата тази работа и да върне всичко по местата. Докато си блъскаше главата какво да прави, горката учителка изобщо не се осмеляваше да погледне към училищния инспектор. Какво ли мнение си бе изградил за нея? И какво всъщност се беше случило с нейния клас? Госпожа Грах изобщо не можеше да познае своите деца. За излизане от ситуацията не й хрумна нищо друго, освен да започне с преподаването.

— Моля, извадете си тетрадките по математика, защото сега ще смятаме.

— Аз съм си забравил тетрадката вкъщи — викна Макс.

— Аз също! — обади се и Инес.

Най-малко десет други деца извикаха същото. На Лили й се щеше да потъне вдън земя. Толкова й беше мъчно за госпожа Грах! Само ако можеше да й помогне!

Но на проклетото листче нямаше други подходящи чудеса, а книгата бе чак у дома!

Госпожа Грах тайничко погледна към господин Найцел. Той пък по изключение не си записваше в бележника, а учудено гледаше към нея. Тогава класната въздъхна дълбоко и каза:

— И така, деца, кой от вас си е забравил главата вкъщи?

Децата дружно се засмяха.

— Добре, щом главите ви са тук с вас, и това е нещо. Защото сега ще смятаме наум… Не, чакайте! Хрумна ми нещо. Ако главата смята, стомахът не трябва да къркори, нали?

Тя отиде до бюрото и затършува в чантата си. Най-накрая извади няколко много хубави лъскави ябълки.

— Ако в тази ръка имам три ябълки, а в другата имам две — колко имам тогава в двете ръце?

— Пет! — извика Лили с цяло гърло, та дори се изплаши от собствения си вик.

Проклятие! Сега и тя се обади неучтиво. Но нали само искаше бързо да помогне на учителката си, преди някой да е казал нещо ужасно!

— Пет, казваш… Вярно е, обаче би могло да се каже и другояче.

— Как така? — попита Лили смутено.

— Ами помисли малко — подсмихна се учителката.

— Но това е подло! — запротестира Ларс. — Отговорът на Лили е верен. Пет си е пет.

— Така е. Обаче би могло да се каже и по друг начин — настояваше учителката.

— И как точно?

— Искаш ли да играеш ролята на учител? — обърна се към него госпожа Грах.

— Става! — отговори Ларс, пристъпи самоуверено напред и взе ябълките. После се обърна към класната си и попита: — Ако аз имам тук две, а там три ябълки, колко имам общо?

Учителката направи особено замислено изражение и каза:

— Ти имаш пет ябълки. Бих могла също да кажа три плюс две ябълки или четири плюс една, но едно е абсолютно сигурно…

Отново се престори, че дълбоко размишлява. Класът с нетърпение очакваше отговора.

— И така, аз бих казала: ако някой е грабнал толкова много ябълки наведнъж, той със сигурност е страшно гладен!

Децата бяха очаровани. Ами да, ако е така, смятането наистина доставя удоволствие. И заедно с учителката си започнаха да измислят и други задачи. Осем яйца се получават от пет и три яйца, а ако всички паднат на земята, получаваме бъркани яйца. Или ако пет мухи са кацнали на перваза на прозореца и хванем една от тях, няма да остане нито една, защото всички други ще отлетят.

Лили беше извънмерно радостна! Отначало изглеждаше, че целият учебен час ще се провали заради нейните малки чудеса, които всъщност трябваше да помогнат на учителката. Обаче с веселите хрумвания на госпожа Грах и последната думичка, която така промени съучениците й, бедата се разсея от само себе си.

Съвсем незабележимо Лили погледна училищния инспектор. Той вече бе оставил настрана своя бележник, дори вдигаше ръка.

— Любопитна съм каква задача ни е избрал нашият училищен инспектор — каза учителката и му даде думата.

— Е, извинете, госпожо Грах, но аз пък съм любопитен какво мисли за вашите задачи онова момче на третия ред.

Всички деца се обърнаха към Торстен. Лили настръхна. Точно Торстен ли? През цялото време единствено той бе седял, без да трепне. Защо трябваше точно него да посочи инспекторът? В главата на Торстен имаше само щуротии. Какъвто си беше злобен, той със сигурност щеше да провали изпита на учителката. И ако обратното чудо на Лили все пак му беше подействало, какво ли щеше да измисли сега?

— Торстен, можеш ли да ни кажеш една задача за числото девет? — попита с приятелски тон учителката.

— Вкъщи всички смятаме с компютър — отговори сухо Торстен, придавайки си отегчено изражение на лицето.

„Ах ти, глупако!“ — помисли си Лили. Тя страшно се вбеси на училищния инспектор, на Торстен и най-вече на себе си. Наистина толкова добре бе измислила всичко, а сега… Но за самообвинения бе твърде късно! В класната стая настъпи такава тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

— И така, ти смяташ с компютър — повтори госпожа Грах.

Торстен поклати глава:

— Ние си имаме даже два.

— Ами добре тогава — каза учителката. — Ако ти предпочиташ да смяташ с компютри, да смятаме с компютри. Съгласен ли си?

— Наистина ли? — попита Торстен скептично.

— Разбира се! Готов ли си?

— Да — каза Торстен и се поизправи на стола си.

„Само да можех да материализирам тук един малък компютър!“ — мислеше Лили.

Но тя бе подценила учителката си. Госпожа Грах се изправи до Торстен и каза:

— И така, колко са три компютъра плюс девет компютъра, ако ги скрием всичките под завивката на леглото?

Краят на въпроса бе заглушен от избухналия в класната стая смях, който бе толкова заразителен, че даже Торстен започна да се смее. Госпожа Грах победи!

С това часът бе спасен, а самият Торстен с готовност измисли нови задачи.

Остатъкът от времето отлетя неусетно и скоро звънецът удари. Изпитът бе завършил.

Лили още веднъж погледна към училищния инспектор, но този път повече с очакване, отколкото със страх. А той какво направи?

— Поздравления, госпожо Грах! — каза инспекторът, явно очарован. — Всичко случило се не беше лесна задача за вас, но вие се справихте умело.

Госпожа Грах се усмихна изтощено. При многото неочаквани събития самата тя вече не вярваше в своя успех. Какво щастие, че нямаше никаква представа от тайните машинации на Лили! Класната изпрати учениците в двора за междучасие. Точно когато Лили реши да скрие листчето в чантата си, й хрумна нова идея. Докато напускаше стаята заедно с другите деца, тя тихо измърмори нещо. Последва своите другари чак до стълбите, но дебнешком се промъкна обратно към класната стая, за да подслуша на вратата.

— Но, господин Найцел, нямаше нужда! — чу се гласът на госпожа Грах.

Лили погледна през процепа на недозатворената врата. Тя видя един съвършено стъписан господин Найцел, който стоеше пред учителката й с голям букет цветя. Инспекторът бе толкова объркан, че чак запелтечи:

— Ами аз с-също не знам к-как… Ъъъ… имам предвид защо… з-значи… вие бяхте просто…

— Нямаше нужда да ми подарявате цветя, въпреки че не мога да не призная — те са много красиви.

— Да, цветята… и аз не разбирам как… — Господин Найцел бе загубил ума и дума. — Аз мисля… Изведнъж ги държах в ръцете си… и също не знам…

— Трябва да ги сложим във ваза — спокойно каза госпожа Грах и взе букета.

Училищният инспектор очевидно изпита истинско облекчение.

Лили се усмихна доволно. „Поне това успя!“ — помисли си тя и се разтанцува в коридора, размахвайки бележчицата си. Но твърдо си обеща в бъдеще никога да не прибягва до чудесата по време на урок.

Е, дали така ще стане?