Михаил Лъкатник
Юнаци — да им се не нарадваш…

Група ученици пътуваха за София. Те се бяха натрупали по прозорците на купето и с разширени от учудване очи гледаха навън. Вятърът развяваше червените им пионерски връзки. Влакът летеше, летеше, а на тях се струваше, че дърветата и нивите летят. Никой не усещаше умора. Никой не искаше да седне на мястото си.

В ъгъла седеше учителят. Гледаше учениците си и мислеше: „Млади хора. За тях няма умора. Драго им е да стоят на прозореца. Юнаци! Да им се не нарадваш!…“

— Гара Мездра! — каза чипоносата Цонка.

— Ей че много хора! — провикна се Гого. — Бързо да седнем по местата си, другари!

— Да седнем! — съгласиха се всички. — Виж, че някой се намърдал в нашето купе. Ще останем без място…

В коридора на вагона започна блъсканица. Тропаха хора, подвикваха. Млад мъж подкрепяше стара жена, много стара — бабичка.

— Опри се, бабо, тук до вратата. Аз ще видя дали няма някъде едно местенце за тебе.

— Виж, баби, виж. Дано се намери, че краката хич не ме държат вече! — рече бабата. — Ей тия деца, ако може, да се посместят малко!

Но юнаците се правеха, че нищо не са чули. Всички бяха извили глави към прозореца и зяпаха часовника на гарата. Гого даже подмигна на Цонка: „Добре, че седнахме. Иначе тая баба щеше да се настани на мястото на някого!“ — искаше да й каже той.

— Момчета, няма ли да се намери при вас едно място за тази стара жена — попита мъжът, който придружаваше бабата.

Гробно мълчание посрещна думите му. Никой не обърна дори глава към него.

— Ако може, посместете се малко. Не е толкова тясно при вас.

Пак мълчание.

А място имаше и посместване можеше да стане. Но учениците просто не искаха да се сгъстят. Може би се страхуваха да не се притеснят…

Тогава учителят им, който хвърляше погледи ту към старата жена, ту към човека, който търсеше място за нея, ту към своите юнаци, стана от мястото си. Той се промъкна в коридора, прихвана бабичката през рамо и я заведе да седне.

— Седни тука, бабо. Аз доста седях. Отпочинах си… — рече той.

— Благодаря ти, чедо! — зарадва се старата жена. — Благодаря ти. От здраве да се не отървеш. Добре, че има такива хора като тебе. Иначе как ли щях да издържа с тия слаби крака.

— Нищо, нищо, бабо! Нали затуй сме млади. Трябва да отстъпваме на старите.

— Къде водиш тия юнаци? В София ли? Да погледат, а? Да видят столицата! — продължаваше бабата.

А юнаците седяха с наведени глави и гледаха върховете на обувките си. Ушите им бяха пламнали от срам.

— На екскурзия отиваме, бабо. Да им покажа най-големия град в нашата родина.

— Добре, добре, баби. Добре си намислил. Я какви хубави деца са. Да им се не нарадваш — рече бабата и се облегна на пейката.

„Юнаци! Да им се не нарадваш! А на старата жена не отстъпиха едно място!“ — помисли учителят и излезе в коридора.

Учениците оглеждаха виновно гърба на учителя си. От срам те така се свиха, че и човекът, който водеше бабата, седна, и за още трима се откри място.

Но на учителя му беше мъчно, много мъчно за неговите юнаци…