Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (14)

I

Луната плуваше високо над палмите, като рисуваше под тях тъмни сенки и светли петна. Морето приличаше на сребърно огледало. Чуваха се само лекото плискане на вълните и съвсем тихият шум на минаващите по крайбрежния път коли. Застанал на верандата, загледан в светлините на Сан Рафаел, имах чувството за пълна откъснатост от света. Питах се дали не беше по-разумно да бях заминал с Хипъл. Ако някой възнамеряваше да ме очисти от лицето на земята, не съществуваше по-удобно място за целта от това усамотено бунгало.

Подпрях ръце на парапета и приведох рамене. Усещах се така уморен, че с усилие поддържах хода на мислите си. Далеч надясно трептяха светлините на училището по керамика. Удивлявах се какво ли прави в този момент Хаан, чието истинско име беше Джек Бредшоу.

Сега мистерията с кибрита беше разгадана, но все още не бях абсолютно сигурен кой е убиецът на Шепи. Имах чувството, че стоя на прага на разкриването му. Оставаше само още едно малко късче от мозайката да легне на своето място и картината да бъде напълно завършена.

Не виждах никакъв смисъл да стоя навън в тъмното и реших да се отпусна на леглото. До утре не можех да направя нищо повече. Обърнах се и влязох в хола. Заключих френската врата и прибрах двете чаши в бара.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че в пепелниците не е останала някоя горяща цигара, и пристъпих към електрическия ключ. Тъкмо посягах да угася лампите, когато извънредно лек шум ми подсказа, че вече не съм сам в бунгалото. Една секунда останах неподвижен, силно изплашен, а устата ми внезапно пресъхна. Спомних си с ужас, че нямам никакво оръжие — Ренкин беше взел пистолета ми, а колта на Бриджит бях предал на Хипъл. Като далечно ехо прозвучаха в главата ми и думите на Хипъл за неблагоразумието ми да остана сам тук: „На километри сте от всякаква жива душа. Всичко би могло да ви се случи и никой нищо няма да разбере.“

Шумът идваше от човек, влязъл в спалнята. Отчетлив, макар и тих шум от крак, поставен върху голия под — някой, промъкващ се крадешком.

Натиснах електрическия ключ и стаята потъна в мрак.

Лунна светлина нахлуваше през големия прозорец и образуваше обширно сребристо езеро върху килима в отдалечения край на хола. Мястото, където стоях, беше потънало в тъмнина.

Стоях напрегнат, заслушан с разтуптяно сърце.

Шумът от придвижване в спалнята се повтори, а после вратата изскърца леко и започна да се отваря бавно.

— Стой, където си! — изкрещях. — Иначе ще получиш куршум в червата!

Веднага след това се отпуснах на коляно, очаквайки изстрел от пистолет, но вместо него чух тих, сподавен вик:

— Лю?

Гласът на Марго.

Изправих се и запалих лампите. На прага стоеше Марго. Очите й бяха разширени от уплаха, лицето й — напрегнато. Беше облечена в найлонова нощница, прозрачна като стъкло. Изглеждаше много повече от красива — видение, дошло от друг свят.

— О, Лю! Изплаши ме до смърт!

— До смърт? А това, което ми причини ти? Едва не ми се пръсна сърцето! Какво правиш тук?

— Върнах се. Толкова се безпокоях за теб, скъпи! Не знаех какво да правя. Откарах колата до пътя и се върнах пеша. Чаках навън в тъмното. Полицаите пристигнаха пак, а после си заминаха. Стана ми студено и влязох да те дочакам. Току-що се събудих.

Извадих носна кърпа и изтрих лицето си.

— Съжалявам, че те изплаших, мила, но и аз едва не пробих тавана. Помислих си, че е дошъл последният ми час.

— Толкова съжалявам! Бях заспала. Събудих се точно когато светлината угасна. Помислих, че най-вероятно си ти, но не смеех да те повикам, понеже не бях сигурна. Промъкнах се до вратата да се ослушам. Когато викна с този страшен глас, ти ме ужаси.

— Преживяхме едно и също нещо.

Приближи се бързо и обви с ръце шията ми. Усещането за нежното и зовящо тяло накара сърцето ми да се обърне. Плъзнах ръце по стройния и гръб и извивката на хълбоците и и я притеглих към себе си.

— Целувай ме, Лю?

Устните ми намериха нейните. Тя въздъхна тихо и се притисна силно в мен.

— О, мили…

Беше необходимо огромно усилие на волята, за да я отстраня от себе си, но го направих.

— Тичай в леглото, Марго. Ще се простудиш… Наклони глава на една страна и ме погледна — лицето и леко гореше, устните и бяха полуотворени, а в очите и светеше онзи поглед, който бях виждал преди. Беше най-опустошаващо желаната жена в света.

— Няма да се простудя, Лю, но ще се върна в леглото. А ти?

— Как мислиш? Нека по-напред взема един душ. След това ще бъда и аз там, с теб.

— О, Лю, ти не ми каза… какво се случи? Защо полицаите…

Вдигнах я на ръце и я отнесох в спалнята. Върху възглавницата, където бе лежала главата и, имаше малка трапчинка, а чаршафът беше отхвърлен на една страна. Поставих я на леглото, покрих я и се загледах в нея. Мислех си колко е красива.

— Полицията? Получих заповед да се измитам от града още сега. Вярват, че съм дошъл много близо до убиеца на Шепи, Марго.

Нейните тъмни очи се отвориха широко и протегна ръка да помилва лицето ми.

— Ще заминеш ли, Лю?

— Предполагам. Няма да ми се отрази добре на здравето, ако остана. Преди да си тръгна, успях поне да се доближа плътно до една от гангстерските машинации тук. Открих тайнственото значение на онзи кибрит.

— Успя ли? Какво означава той?

Седнах на ръба на леглото и взех нейната ръка в своята.

— Кибритените клечки са парола за тайно получаване на наркотици.

— Парола за наркотици? Какво искаш да кажеш? Беше впила поглед в мен. Очите й изразяваха недоумение и учудване.

— Съвсем просто е. Кордец и Хаан са тайни съдружници и нелегални търговци на опиати. Те са добре известни на федералните органи за борба с наркотиците и са поставени под постоянно наблюдение. Вече са изтърпявали присъди за контрабанда на опиати. Знаят, че следващата им присъда ще бъде доживотна. Образували са съдружие и са изработили схема, съвсем сигурна според техните разбирания. Ето как са постъпили. Настанили са се в един от най-богатите градове на страната. Намерили са финансова подкрепа да открият две съвсем легални предприятия: единият — клуб, другият — керамична работилница. Властите за борба с наркотици са проверявали работата им, но не са откривали нищо съмнително. Хаан и Кордец са проследявани, но не е установено някога да са се срещали или да са образували съдружие. Разбира се, те продължават да са заедно в търговията с наркотици и ето как са я подредили: Хаан е организирал притока, съхранението и раздаването на наркотичните средства, а Кордец снабдява срещу заплащане клиентите с тях. Доста богати хора посещават клуба на Кордец. Мнозина са привикнали с употребата на опиати и търсят да засищат тази страст. Кордец им продава кибритчета на баснословни цени, те отиват в училището на Хаан — доста сигурно място, понеже там винаги има поток от хора — и в замяна срещу кибритените клечки получават наркотици. Хаан връща клечките на Кордец, който пък срещу тях изплаща полагащия му се дял. По този начин всеки е доволен и сигурен — и търговците, и потребителите.

— Та това е фантастично, Лю!

— Не чак дотам. Пренасянето на наркотиците е гангстерска работа, Марго. Властите, заети с това, знаят почти всичките им пътища. Преуспяващите търговци трябва да се държат винаги на един скок пред преследвачите си. Кордец и Хаан успяваха досега със своята схема. Работилницата на Хаан е идеално разположена с оглед доставката на „стоката“. Нощем там може спокойно да пристигне лодка и никому няма да дойде наум какво има в нея. Ето, това е. Готов съм да заложа и последния си долар, че това е загадката с мистериозния кибрит. — Посегнах в задния си джоб и извадих кибрита. — Вероятно всеки клиент има свой номер, за да бъде идентифициран. Ако кибритът бъде изгубен, никой друг не може да го ползува. Тази вещ прилича на ваканционен билет за ада. Шепи се е добрал до един от тези кибрити. Затова е бил убит и затова неговата и моята стая бяха обърнати наопаки.

— Тогава Жак е употребявал наркотици? — Марго беше впила очи в мен.

— Вероятно. Във всеки случай той знаеше значението на кибрита. Когато запалих една клечка пред него, едва не се издаде. Не можеше да гледа как в пламъка изгаря добра доза наркотик. — Поставих кибрита обратно в задния си джоб. — Е, утре с тяхното предприятие ще е свършено. Ще предам кибрита на властите в Лос Анжелос и те ще оправят цялата тайфа.

— А след това ще си заминеш? - Пръстите й стиснаха здраво ръката ми. — Не искам да си отиваш, Лю!

Усмихнах й се.

— Не мога да остана тук. Трябва да се грижа за препитанието си във Фриско. Там са моите корени. Какво те възпира и ти да дойдеш във Фриско?

— Татко, разбира се. Няма да ми позволи. Изправих се.

— Знаеш ли каква е бедата ти? Желаеш силно своите долари и радостите, доставяни от тях. Помисли върху това. Може би не е лоша идеята да забравиш своя старец и да вкусиш какво значи сама да изкарваш прехраната си, а?

Лежеше по гръб, а очите й заблестяха изведнъж подканващо.

— Може и да опитам, скъпи, но какво става с този твой душ?

— Идвам след малко.

Съблякох сакото, панталона и ризата си и ги метнах на един от столовете. След това, само по гащета, влязох в банята.

Затворих вратата, пуснах душа и се обърнах, като сърцето ми биеше лудо. Останах така десетина секунди. Улових дръжката на вратата и завъртях съвсем тихо. Открехнах я леко дотолкова, че да мога да наблюдавам стаята.

Марго беше застанала до стола с дрехите ми. Ръката й беше в задния джоб на панталона и в същия миг измъкна кибрита. Върху лицето й последователно се изписа израз на ужас, а после на успокоение. Това ме накара да се почувствам съсипан.

Спрях душа, отворих широко вратата и влязох при нея.

Марго се извъртя мигновено с разширени зеници и пое бързо дъх в кратък писък.

Не погледнах дори към нея. Отидох до леглото, улових възглавницата, върху която все още стоеше вдлъбнатината от главата й, и я запратих на пода.

Върху чаршафа, на мястото на възглавницата, блестеше шиш за лед с жълта дръжка.

II

В настъпилата тишина, притиснала ме като огромен товар, обърнах очи към Марго. Тя стоеше, сякаш беше превърната в камък, с кибрита в ръка и безкрайно разширени очи.

— Наистина ли вярваше, че ще успееш да се измъкнеш, Марго? Наистина ли допускаше, че ще ти провърви за трети път?

Нейните устни мръднаха, но не се чу звук.

Взех шиша за лед и го преобърнах между пръстите си. Върхът му бе изпилен така, че приличаше на игла. Ледени тръпки полазиха гърба ми, съзнал колко близо съм бил до смъртта.

— Беше ловка, но не съвсем — наблюдавах я от упор. — Като артистка бе превъзходна, но като лъжец беше второстепенна. Вършеше всичко с финес, докато се опита да ми пробуташ идеята, че Трисби е собственикът на кибрита. Тази вечеря в клуба, описана от теб, никога не се е състояла. Специално тази вечер Трисби е бил зает с новата си приятелка, а Бриджит го е чакала във вилата му. Това беше неудачна лъжа, Марго, и тя ме доведе право при теб.

Внезапно се отпусна на стола и закри лице с ръце.

— Удивлявах се също защо ми отстъпваш бунгалото си. Това беше съвсем непривично за класата ти деяние, но сега виждам, че си взела предпазни мерки. Ако започнех да ставам опасно досаден, можеше лесно да се отървеш от мен. Това усамотено място е удобно да се убие човек, нали?

Вдигна глава. Лицето й беше станало бяло, а очите й хвърляха искри. Все още изглеждаше хубава, но това бе жестока, опасна красота.

— И сложи това под възглавницата си — повдигнах шиша за лед. — Ето обяснението защо убийството на Шепи бе така майсторско и защо това на Телма Казънс така непохватно. Когато мъжът е в прегръдките ти, Марго, толкова е лесно да бръкнеш под възглавницата, да докопаш шиша и да го забиеш в тила му. Така беше намислила да направиш и с мен, нали? Когато си нанасяла удара, Телма, разбира се, е стояла настрана от теб и в това положение е било трудно да свършиш „чисто“ работата. Е, кажи нещо? Ти уби Шепи, нали? Поклати глава.

— Нищо не разбираш — продума най-сетне. — Той ме изнудваше. Намери кибрита и го открадна от мен. Заяви, че няма да ми го върне, докато не му се отдам. Насили ме и го убих в самоотбрана.

— Трябва да се научиш да лъжеш по-добре, Марго. Шепи никога не е бил изнудвач и насилник. Имаше много недостатъци, но никога не би паднал толкова ниско. Било е много по-сложно. Нека аз ти кажа как е станало — и седнах на ръба на кревата. — Ти и Трисби сте останали без пари. Била си влюбена в него, а, ясно е, и той в теб. Измъквал е пари от Бриджит и сте ги пилеели заедно. Оказало се обаче, че Бриджит не е глупачка. Започнала да подозира какво става. Накарала е по всяка вероятност някой като Хамършълт да наеме Шепи да ви следи. За Шепи сигурно е било забавно да ви следва нагоре-надолу. Държа бас, че той е паднал в прегръдките ти много по-бързо от мен. Убедила си го да баламосва Бриджит и да не издава, че си метреса на Трисби. Напълно съм уверен, че достойно си му се отплащала за това. За нещастие, разкрил е историята с кибритчетата. Набарал е твоя кибрит. Трябвало е да си го върнеш на всяка цена. Не ти е било възможно да живееш без редовната си доза наркотик, нали? Тогава ти си решила да го убиеш.

— Не! — изкрещя тя, удряйки юмруци един о друг. — Нямаше нищо подобно. Той ме нападна…

— И си имала подръка в кабината готов шиш за лед? Планирала си всичко предварително, Марго.

— Не съм! Трябва да ми повярваш!

— А защо отиде в хотела му толкова майсторски дегизирана? Черната перука, огромните тъмни очила и целия камуфлаж, зад който се чувстваше скрита, когато го примами в плажната кабина. Трябваше да си сигурна, че никой в хотела няма да те познае, ако те види повторно. Хотелският детектив беше достатъчно прозорлив да види истината под дегизацията ти, но аз се оказах глупак и не се вслушах в думите му. Понеже мамеше Бриджит, Шепи е възприел лесно твоя камуфлаж. Достатъчно е било да му кажеш, че в никакъв случай Бриджит не трябва да ви види заедно, за да приеме с готовност перуката ти. Между другото сигурно и на него си хвърляла същите подканващи погледи, както и на мен? Не е давал пет пари за цвета на косата ти, щом като си се държала добре след отправяните покани. Съблазни го в кабината и го уби. Когато си разбрала, че кибритът не е у него, взела си от дрехите му ключа на хотелската стая и си я обърнала наопаки, но не си го намерила.

Скръсти ръце на гърдите си и потрепера.

— Не искам да слушам повече! Това не е вярно!

— Разбира се, че е вярно. Ще ти кажа и още нещо. Разкрила си, че Трисби се увърта около Телма Казънс. Започнала си да му дотягаш, разбрала си, че невинна девойка като Телма би го освежила. Знаела си, че полицията ще търси момичето, с което Шепи е бил видян. Съзряла си възможността наведнъж да объркаш диренето и да се отървеш от съперницата. Посещавала си редовно заведението на Хаан за опиатите си и положително си познавала Телма. Навярно не е било трудно да я склониш да излезете заедно да поплувате. Вероятно си й обяснила, че искаш да поприказвате за Трисби. Отвела си я до кабината, където уби Шепи. Полицията бе затворила мястото, така че двете сте били сами. Намушкала си я и си я оставила да умре. Разполагала си с време само да се прибереш и преоблечеш, преди да те посетя аз. Ти прикри умело страха си, Марго, но когато си отидох, си започнала да се питаш колко и какво зная. И така, реши да ми се обадиш и ме уведомиш, че Шепи не е посещавал „Мъскитиър Клъб“. Като най-голям глупак аз ти разказах за кибрита. Ти нахлу в стаята ми, намери кибрита и бе достатъчно съобразителна да го подмениш с един от обикновените, с надеждата да не открия разликата.

Тя разтърси диво главата си.

— Не, Лю… грешиш! Кълна се, че не…

— Трисби е знаел, че взимаш наркотици. Знаел е също, че имаш мотиви да се отървеш от Телма. Разбрала си, че може да те зареже. Когато ти съобщих, че Бриджит за малко не го уби, ти съзря възможността едновременно да затвориш неговата уста и да припишеш на Бриджит престъплението, та по този начин да се отървеш и от нея. Бих казал, че наистина си страхотна, Марго. За теб е било съвсем лесно да се добереш до пистолета на Бриджит. После си отишла във вилата на Трисби и си го застреляла. Прислужникът му е бил по това време там и ти се е наложило да ликвидираш и него. Не зная как си се чувствала, когато си разбрала, че чантата ти е тук и кибритът ти е отново у мен, но сигурно си била съвсем отчаяна. Тогава именно си взела решение да умра и аз, така ли?

Вдигна глава и ме изгледа. Очите й тъмнееха от злоба.

— Не си в състояние да докажеш нито частица от това — изрече с хриптящ глас. — Не се страхувам от теб!

— Страхуваш се, Марго. Виновните винаги се страхуват.

Внезапно тя се изправи.

— Нищо не би могъл да ми направиш! Не би посмял да ми направиш нищо!

— Съжалявам, Марго, но не може да ти бъде позволено да се измъкнеш след всичко това. Четирима души загинаха от ръката ти!

— Баща ми няма да ти позволи да ми сториш нищо! — Бе останала без дъх.

— Сега вече и баща ти е безсилен. Ще съобщя всичко на Ренкин. Даже сегашната корумпирана администрация не е в състояние да потулва убийства.

Докато говорех, тя бавно отстъпваше, достигна отсрещния скрин, извъртя се бързо и бръкна в едно от чекмеджетата. Устремих се към нея и в същия миг спрях като закован. Беше с 25-калибров колт в ръка.

— Сега… — изсъска тя със святкащ поглед — ще ти покажа, че не ме е страх.

Мек женствен глас прозвуча откъм прага:

— Не се дръж като глупачка, Марго!

Марго издаде приглушен писък и се извърна нататък. Хвърлих бърз поглед през рамо.

На прага се бе изправил Лий Крийди. Беше облечен във вечерен официален костюм, а на ревера му бе втъкната бяла камелия. Очилата блестяха на челото му и пура димеше между тънките устни.

— Дай ми револвера! — протегна ръка той.

Без да се колебае нито за миг, тя се доближи и му го подаде. Лицето й беше тебеширенобяло и трепереше като лист.

— Сложи нещо върху себе си! В това одеяние приличаш на проститутка!

Тя изтича до един от гардеробите, грабна рокля и влезе в банята, като затръшна вратата.

Безизразните очи на Крийди се преместиха върху мен.

— Облечете се и вие. Ще почакам в хола — и напусна спалнята.

Намъкнах набързо дрехите си. Когато обличах сакото, Марго излезе от банята, придърпваща роклята по тялото си.

— Няма да ти позволи да ми сториш нищо — изрече задъхано тя. — Няма да допусне, знам.

Изтича покрай мен в хола и аз я последвах.

Крийди кръстосваше стаята нагоре-надолу. Колтът все още беше в ръката му. Лицето му беше истинска маска.

— Седни — посочи кресло на Марго, а после и на мен. — Седнете и вие.

Седнахме. Той продължи да кръстосва още няколко секунди, после проговори:

— Бриджит ми каза, че си приела мъж тук. Сметнах за редно да мина и видя кой е. Ти ме разочарова, Марго. Но повечето от децата са разочарование за родителите си. Смея да заявя: като твой баща не бях на мястото си, а майка ти беше развалена и създаваща грижи жена. Това обаче никак не може да отмени твоята вина — и той се спря до нея. — Чух всичко, казано от Брендън. Истина ли е?

Тя отбягваше студения му пронизващ поглед.

— Не, разбира се! Не е истина! — отговори, като свиваше и разпускаше пръстите си. — Той лъже.

— Тогава обясни ми, защо този шиш за лед беше под възглавницата ти?

Отвори уста и после застина така. Изведнъж загуби красотата си. Изглеждаше стара, рухнала и напълно опустошена.

— Нямаш отговор, нали? Сега изслушай ме, Марго. Аз контролирам този град. Полицията изпълнява моите разпореждания. Брендън не разполага с никаква сила тук. Няма за какво да се страхуваш от него. Искам от теб само истината, а след това аз ще бъда в състояние да преценявам положението. Ти ли уби Шепи?

Вдигна очи към него. В погледа й заблестя преданост.

— Трябваше да го направя, татко. Нямах друг изход.

Стегна болезнено устни, но иначе изражението му не се промени.

— Какво разбираш под това „нямах друг изход“?

— Беше на път да уведоми полицията за Кордец. Не можех да му позволя.

— Защо?

Направи движение на безпомощност.

— Би трябвало да разбираш…

— Опитваш се да ми кажеш, че си наркоманка, така ли?

— Да допуснем, че е така.

Той свали очилата си, втренчи се в тях, сложи ги на носа си, а после ги бутна на челото.

— А това момиче, Телма Казънс — продължи да кръстосва стаята, — и нея ли промуши, както казва той?

— Налагаше се, татко,

— И Трисби?

Затвори очи, притиснала ръце на гърдите си.

— Да.

— Изглежда, направила си доста мръсна каша от целия си живот, Марго — заключи той, без да я поглежда.

Седеше неподвижна, сплела здраво пръстите си.

— Че, добре. Всеки има право да води живот, какъвто сам си избере. — Крийди изведнъж се отпусна в едно кресло. — Знаеш колко трудно е да се повярва, че ти си извършила всичко това, Марго. Много трудно е също така да бъдеш измъкната от тази мръсотия.

Тя се наведе напред напрегнато. Ръцете й бяха така здраво вкопчени една в друга, че пръстите й побеляха.

— Няма да им позволиш да ме напъхат в затвора, нали, татко?

— Не, няма да им позволя.

Докато мислеше, седеше като вкаменен, забил поглед през прозореца навън.

Стаята бе потънала в гробна тишина с изключение на тежкото й, изпълнено с животински страх, дишане.

Наблюдавах ги, без да мръдна. Не забравях, че пистолетът е в ръката му.

След едноминутно размишление той проговори;

— Слушай сега, Марго. Трябва да напуснеш Сан Рафаел незабавно! — Извади от джоба си дебела пачка банкноти и ги хвърли така, че паднаха в скута й. — Ще ти трябват пари. Иди в къщата на леля си. Остани там и се постарай да поправиш поведението си. Аз ще уредя необходимото тук. Вземи колата на Брендън. Тя е вън, така че ползувай нея. Искам да стигнеш до леля си колкото може по-бързо, разбра ли ме?

— Но чакайте… — започнах и спрях веднага, щом Крийди насочи пистолета в мен.

— Дръжте устата си затворена! Трябва ми съвсем малко, за да ви застрелям. Задачата ми щете да бъде далеч по-лека, ако бяхте мъртъв. Не ми давайте повод! — Продължавайки да ме държи под прицел, се обърна към Марго: — Разбра ли всичко?

— Да — кимна тя.

— Тогава тръгвай!

— Ти ще оправиш всичко тук, нали?

— Разбира се. Сега изчезвай! Вземи колата на Брендън. Ще се погрижа за неговата компенсация. — Тя се изправи, а той продължи: — Надявам се новият живот да ти донесе много повече щастие от досегашния!

Тя не слушаше повече. Искрящият й поглед беше впит в мен. Стискаше здраво парите, с триумф в очите. После изтича навън през верандата, а след секунди чух мотора на буика.

— Вие можете да баламосвате нея, но не и мен — викнах му — Вие сте чудовище! Няма да се намери съдийски състав да я прати в газовата камера. Не може да постъпвате така с нея! Защо я пращате на смърт?

— Нито една моя дъщеря, дори да бяха сто, не може да си позволи да попадне пред съда или в затвора! — отвърна ми озъбено.

Изправи се, плъзна пистолета в джоба си и отиде до прозореца да наблюдава заминаващата кола.

Обърнах се и изскочих от бунгалото.

Крийди бе пристигнал тук с голям черен кадилак. Стоеше под палмите и фаровете му още светеха. Изтичах до него, седнах зад волана, запалих, насочих го към пътя и поех зад буика със състезателна скорост.

III

Марго бе тръгнала доста преди мен. Видях задните светлини на буика, когато зави по крайбрежния път. Бях на около петстотин метра зад нея. Натиснах педала на газта. Колата се затресе по дупките. Излязъл на пътя, видях само за миг светлините на колата пред себе си, тъкмо когато се насочи по кривата на булевард „Франклин“. Горях от желание да узная дали ще се отбие до апартамента си. Тази мисъл подхранваше надеждата ми да я настигна.

Не се осмелявах да карам много бързо. Знаех от Ренкин за тридесетте кръстосващи по пътищата патрулни коли. Да бъда спрян тъкмо сега за превишена скорост означаваше край на всичките ми шансове да я догоня.

Отново ми се мярна буикът, летящ по булеварда, но от устата ми се изтръгна проклятие, когато профуча край блока с апартаменти — и така, не бе спряла пред дома си. Питах се дали не е забелязала кадилака и поувеличих скоростта, за да намаля разстоянието между двете коли.

Тя караше бързо, но не опасно. На една от преките видях патрулен полицай, който се закова, когато буикът мина край него. Загледа се подир колата, подвоуми се дали да изсвири предупредително. Допрях леко спирачката. Когато го отминах, натиснах отново газта.

Разбрах, че се насочва към планинския път. В този момент голяма патрулна кола изведнъж изскочи отстрани и се плъзна между мен и Марго. Ако не бях ударил мигновено спирачка, щях да се сплескам в задницата й. Моята кола загуби скорост и буикът изчезна от погледа ми, когато Марго зави по криволичещото планинско шосе. Патрулният пред мен подскочи, гумите му изсвистяха по първия завой и се понесе след буика.

Случи се това, от което се страхувах. Ренкин не беше ме залъгвал. Заповедта да бъда премазан, като се имитира катастрофа, беше вече издадена. Двамата цивилни копои в полицейската кола бяха разпознали моя буик и сега се носеха след него, за да изпълнят нареждането. Беше твърде тъмно, за да различат кой седи зад кормилото. Естествено бе да заключат, че съм аз. Не се съмнявах вече кой се е разпоредил да се инсценира катастрофа — Крийди бе авторът. Той беше сложил Марго в буика и я беше насочил към планинския път. Знаеше също, че щом забележи полицейската кола зад себе си, тя ще напъне всички сили да избяга. Знаеше още, че за нея не съществува никакъв шанс да спечели в това страшно надпрепускане към смъртта. Такова бе неговото разрешаване на проблема — никаква публичност, никакъв съдебен процес — дегенериралата и покварена дъщеря изчезва от пътя му, без да застраши името и парите на неговата империя. Всъщност Марго беше продукт на тая империя.

Нямах вече никаква възможност да спра смъртоносната игра, но продължавах напред с ревящия кадилак по кривините на пътя.

Чух продължителния виещ рев на полицейската сирена пред себе си. Завоите по шосето не ми даваха възможност да видя двете коли, но от време на време ми се мярваха за миг играещите им из планината светлини.

В един момент внезапно ги видях, само че много по-високо от мен по виещия се като змия път. Натиснах спирачка. Не бих повярвал, че е възможно Марго да кара така бясно, беше на около една миля далеч от мен. Скочих вън от колата и застанах на тревистия банкет, вперил очи нагоре. Пътят се виеше продължително по огромен хълм и отделните му отсечки бяха видими.

Патрулната кола беше само на около двадесет метра зад буика. Фаровете й блестяха ослепително върху задните му брони. Сирената виеше отчаяно.

Никой не би бил в състояние да поддържа такава скорост на такъв път за дълго време. Изведнъж видях пред тях остър завой — по-остър от прав ъгъл. Марго също трябва да го е забелязала. Шофьорът на полицейската кола положително е знаел за него, защото вече бе намалил скоростта и изостана с около сто метра. Марго влезе в завоя с около сто километра в час. Чух писъка на колелата, когато тя натисна спирачката. Блестящите дълги струи светлина от фаровете се протегнаха през тъмната бездна под нея като пипалата на огромно насекомо, усетило опасност.

Почувствах косата ми да се изправя, когато буикът напусна шосето и се изстреля в пространството. За миг ми се стори, че продължава пътя си във въздуха. Във вцепенеността на тишината прозвуча ужасеният писък на Марго, смразил кръвта ми.

Буикът се преобърна, а миг по-късно се удари в огромна скала, подскочи от нея, обви се в облак прах, изкоренявайки малки дървета и камъни, търкалящи се с трясък пред него. Накрая с грозен тъп удар се спря на не повече от двеста метра от мястото, където стоях.

Затичах се както никога досега. Първата ми мисъл бе да я извлека, преди развалината да пламне. Колата лежеше на една страна, подпряна върху голяма канара. Когато поех малкото изкачване до нея, усетих миризмата на бензинови изпарения. Пристигнах. Беше много тъмно, за да видя вътрешността на разбитата кола. С разтреперана ръка извадих електрическо фенерче и насочих светлата струя вътре.

Марго лежеше превита върху вратата до волана. Тънка струйка кръв се спускаше от устата й надолу по брадичката. Нейната коприненоруса коса закриваше по-голяма част от лицето й. Видях как пръстите й помръдват — свиваха се бавно в юмрук и после отново се отпускаха.

Посегнах през прозорчето и внимателно придърпах настрана меките златисти коси. Очите й бяха затворени, но при докосването ги отвори. Погледите ни се срещнаха.

Устните й мръднаха безсилно — опитваше се да каже нещо.

— Няма да те оставя — промълвих. — Ще те извадим, без да те нараним…

Безсмислени думи, но не можах да измисля нещо по-добро.

Помръдна едва забележимо глава, а след това лицето й се изопна. Опита се още веднъж да каже нещо, последва немощна патетична гримаса и издъхна.

Отстъпих назад и в този момент фарове на кола заиграха по пътя. До кадилака спря един линкълн. От него изскочи Франк Хипъл и се затича към мен.

— Забелязах, че я следвате — извика той, — и поех след вас? Мъртва ли е?

— Да.

Доближи разбитата кола, извади електрическо фенерче и се взря във вътрешността. Седнах на един камък и запалих цигара. Чувствах се разглобен. Вярно е, тя уби Шепи, но заплати за това.

Хипъл отиде до колата, донесе фотоапарат, направи снимки и се върна.

— Хайде — подкани той. — Ще ви откарам обратно. Предполагам, че сте готов да говорите?

Вдигнах глава към шосето. Патрулната кола се спускаше по извивките на пътя. Седнахме в колата на Хипъл.

Крийди няма да може да избегне публичността, от която се боеше, помислих си. „Сан Рафаел Кориир“ притежаваше револвера, с който бе убит Трисби. Полицията не бе в състояние да потули този факт. Хипъл щеше да докаже, че парите на Крийди са финансирали Кордец и Хаан. Когато историята за организираната търговия с наркотици стане публично достояние, тя ще погребе името на Крийди и неговото царуване в Сан Рафаел.

Поех дълбоко тютюнев дим и се отпуснах на облегалката.

— Да — Казах. — сега съм готов да говоря.