ВИНОВНИТЕ СЕ СТРАХУВАТ. 1992. Изд. Атика, София. Поредица Международни бестселъри. Серия Crime & mystery. Криминален роман. Превод: от англ. Минчо ЧУЧЕВ [The Guilty Are Afraid / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 13.99 лв.

31.07.2006 —Добавяне

ГЛАВА ДЕСЕТА

I

Прекосих помещението и спрях пред модел на матадор с рапира в ръка. Започнах да го обикалям бавно, като с крайчеца на окото си наблюдавах Донаг. Спря се внезапно, щом ме видя. Беше разтревожен като пиле, загубило майка си. Направи две бързи стъпки назад към завесата, после промени намерението си, като почти се затича напред, спря отново с прикован върху мен поглед и накрая направи три стъпки встрани. Виждах как се колебае да побегне ли, или да остане.

— Може би този екземпляр не е толкова скъп? — обърнах се към мис Мадъкс.

— Струва три хиляди и петстотин долара — не си направи труд даже да ме погледне.

Донаг пресече стаята и тръгна към червенокосата. Тя го наблюдаваше съвсем безразлично.

Придвижих се към скулптурна група деца, по-майсторски изпипана дори от матадора.

Донаг спря до пазачката, бръкна в джоба си, извади нещо и и го показа. То беше малко и червено. Не беше необходимо да съм детектив, за да се досетя, че това е кибритът от „Мъскитиър Клъб“. Червенокосата дръпна завесата и Донаг изчезна зад нея. Зърнах нещо като коридор, преди тежкият плюш да се върне на мястото си.

Започнах да обикалям, търсейки нещо малко и скромно, но, уви — нямаше. Усещах как и русата, и червенокосата ме дебнат. Накрая спрях пред модел на пудел, изработен със същото умение, както и всичко останало. Това ме постави съвсем близо до входа, пазен от червенокосата. Забавих се доста с огледа си.

— Това струва хиляда и седемстотин долара — достигна до мен гласът на русата и в него започна да се чувства зле прикривано раздразнение.

— Толкова евтино? — усмихнах и се. — Та то е почти като живо, нали? Трябва да си помисля малко. Хиляда и седемстотин долара? Просто го хвърляте безплатно, а?

Присви устни, а очите и издаваха вече неприкрита враждебност.

Внезапно завесата се отмести и Донаг се появи отново. В погледа му беше изписан безмълвен страх, а очите му едва не изскочиха от орбитите си. Достигна почти тичешком другата завеса и изчезна зад нея.

Реших, че не може да вися тук повече като месо на ченгел. По-уместно бе да проверя какво ще ми донесе кибритът от чантата на Марго. Надявах се да не са ядове. Погледнах червенокосата. Тя се бе втренчила в мен. Отправих и усмивка, разкрила всичките ми зъби, и се насочих към нея. Наблюдаваше ме с дебнещ поглед. Мушнах ръка в джоба на панталона си и и показах кибрита. Когато се наклони да дръпне завесата, очите и, отправени към мис Мадъкс, имаше израз на принудена примиреност.

— Благодаря — кимнах и. — Исках само да се убедя че никой не ме наблюдава.

Безмълвният и замръзнал поглед ми каза, че съм изрекъл погрешни слова, но тъй като тя все още държеше завесата, не си направих труд да сторя нещата по-добри или по-лоши, а преминах оттатък. Озовах се в дълъг коридор, осветен с неонови лампи, боядисан в виненочервено и синьо. Движех се предпазливо. Онова нещичко вътре в мен, което заработваше, когато си търсех белята, пусна в ход един алармен звънец в мозъка ми и ме постави нащрек. В момента така ми се искаше да имам оръжие.

В дъното на коридора се виждаше врата, а до нея — малка дървена поставка и звънчев бутон. Върху поставката стоеше една от по-незначителните творби на Маркъс Хаан — голям глинен съд в розово и зелено. На вратата бе изрязан прозорец, който беше затворен. Надникнах в гърнето. На дъното му имаше дванадесет кибритени клечки с поредица от цифри, а главичките им бяха изгорени — били са запалени и веднага угасени. По всяка вероятност това беше важно откритие, стига да знаех какво означава. Хвърлих поглед през рамото си назад. В другия край на коридора завесата си висеше спокойно и нито червенокосата, нито мис Мадъкс ме следяха. Бях на мнение тъкмо сега да не насилвам повече късмета си. Изгарях от любопитство да натисна бутона и да видя какво ще се случи, но тъй като не бях екипиран за среща с голямо премеждие, реших да се противопоставя на изкушението. Бях открил наличието на определена връзка между „Мъскитиър Клъб“ и така нареченото съкровище на Маркъс Хаан. Това не беше малко. Хора плащаха на Кордец голяма пара за нищо и никакво кибритче, а после идваха тук и се разделяха с клечките — за какво?

Обърнах се и закрачих по коридора. Достигнах завесата, дръпнах я и стъпих оттатък, като се стараех да изглеждам объркан и виновен, каквото бе и поведението на Донаг. Червенокосата бе заета с ноктите си — не ме погледна дори. Влязох в голямата зала. Туристите бяха приключили пилеенето на пари и се изтегляха към изхода, стиснали здраво пакетите си. Прилепих се отново към тях, а вън се качих бързо в колата си и офейках.

Насочих се към „Франклин Армз“. Пристигнах, взех чантата на Марго, поставих кибрита вътре и влязох в хола на блока. Помолих дежурния да съобщи на Марго, че я чакам. След миг предаде отговора и — до пет минути да се намерим в бара. Човекът ме насочи към него, влязох и заех ъглова маса.

Марго се появи едва след десет минути. Часът беше 12,15. Барът бе почти пълен, но близо до моята маса нямаше никой. Отправи се към мен. Облеклото и се състоеше от бански костюм, къса плажна дреха върху него и сандали. Косата си бе привързала на тила с червена панделка, а на ръката и висеше голяма плажна чанта. Мъжете извиха глави и зяпнаха в нея — аз също. Станах и и поднесох стол.

— Не мога да остана повече от десет минути, Лю — усмихна се тя. — Поканена съм за обяд чак на другия край на града.

Попитах я какво ще пие. Пожела джин. Поръчах и за себе си.

— Очарователна си — казах, щом келнерът се отдалечи. — Сигурно ти е омръзнало да слушаш подобни слова.

— Зависи кой ги казва — засмя се тя. — Донесе ли чантата ми?

Бях я скрил на стола до себе си и я измъкнах.

— Ще потърся възнаграждението си за нея по-късно.

Очите и светнаха.

— Ще го заплатя с най-голямо удоволствие. Благодаря ти, Лю. Ужасно съм небрежна към вещите си — и като я взе, започна да я напъхва в плажната си чанта.

— Почакай малко. По-добре провери дали не липсва нещо.

— Какво би могло да липсва? — погледна ме учудено.

В тъмновиолетовите и очи имаше израз на неподправена искреност и това ме зарадва.

— Марго, в чантата ти има един кибрит, който ме интересува живо.

— Наистина ли? — изглеждаше изненадана. — Кибрит? Защо ще те интересува? – и извади кибрита. — Този ли?

— Да. Откъде си го взела?

— Нямам никаква представа. Не знаех дори, че го имам. Защо, Лю? Защо проявяваш такъв голям интерес към него?

— Имам доказателства, че именно този кибрит беше в багажа на Шепи. По-късно някой обърна стаята ми наопаки, намери го и постави друг на негово място. Сега изведнъж той се оказва в твоята чанта.

— Съвсем ли си сигурен, че е същият кибрит? В клуба съм виждала стотици като него.

— Погледни. На гърба на клечките са отпечатани числа, същите, каквито бяха по клечките от кибрита на Шепи.

Отвори кибрита, погледна клечките и се намръщи

— Странно, нали? Може би всички кибрити там имат такива числа?

— Не, останалите нямат. Проверих. Откъде е попаднал този кибрит у теб?

— Трябва да съм го прибрала снощи от клуба. Вечерях там — и челото и се намръщи в усилие да си спомни. — Да, така беше. Бях забравила запалката си. Никога не ползувам кибрит, освен ако ми няма запалката. Вероятно съм го взела от някоя табличка, например тази до гардеробиера.

Поклатих глава категорично.

— Не си го взела оттам. Кибритът е специален, Марго. Извършено е убийство заради него. Не е възможно такъв кибрит да се търкаля в някаква табличка.

Беше започнала да се безпокои.

— Не зная тогава. Може да съм помолила някого за огън и той да ми го е дал?

— Не мога да допусна това. С кого вечеря?

— Бяхме компания — аз и още петима. Бриджит и Трисби, човек на име Донаг, Хари Лукас, с когото понякога играя тенис, и Дорис Литъл, моя приятелка.

— Всеки един от тях може съвсем несъзнателно да е оставил кибрита на масата и ти да си го прибрала, как мислиш?

— Сигурно си прав, но не мога да си спомня как съм го направила. Разбира се, човек може да извърши такова нещо, без да участва съзнанието му.

— И тази хипотеза ми се струва малко вероятна. Този кибрит струва много пари. Не мога да допусна някой току-тъй да го остави на масата и ти да го вземеш.

— Който го е оставил, може да е мислил, че е обикновен кибрит. Келнерите оставят такива по няколко на маса.

— Възможно е. Така да е, но кибритът ми трябва, Марго. Искам да го покажа на лейтенант Ренкин.

Очите и се разшириха.

— О, Лю, ако сториш това, ще намесиш и мен в тази каша. Не бива да ме забъркваш с полицията, скъпи. Татко би посинял.

— Но все пак трябва да съобщя на Ренкин. Ще се заинтересува откъде съм го взел. Не бива да се тревожиш. Той се страхува толкова от баща ти, че в никакъв случай не би те намесил.

— Но представи си, мили, че го направи! Не бива да му казваш, не разбираш ли? Ще иска да разбере защо си бъркал в моята чанта. Не вярвам да седнеш да му разправяш какво се случи миналата нощ между двама ни, за Бога!

Замислих се за момент.

— Окей, ще се оправям сам. Преди да се срещна с Ренкин, ще се помъча да поговоря с Трисби. Може би ще успея да измъкна нещо от него.

Тя ми подаде кибрита.

— Моля те, Лю, не ме забърквай. Само да допуснат вестниците, че съм замесена?

Потупах нежно ръката и.

— Успокой се. Ще те държа настрана от тази бъркотия. Моля те само до следващата ни среща да помислиш по-съсредоточено как е попаднал кибритът у теб. Ако се досетиш, би ли ми се обадила веднага? За мене е важно!

— Разбира се! — и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Закъсняла съм вече — и се изправи. Имаш намерение да говориш още сега с Трисби, нали?

— Предполагам, че е удобно да го потърся сега.

— Знаеш ли как ще стигнеш до дома му? Върви до края на булевард „Франклин“, после завий надясно по пътя, който води към планината. След около пет мили ще видиш знак: Крест — и ми отправи загадъчната си усмивка. — Надявам се да те видя скоро, Лю.

— Обзалагаш ли се, че искаш?

Наблюдавах я как бърза между масите и не само моите очи бяха насочени в нея. Дългите и, обгорели от слънцето крака бяха притегателен фокус за всички погледи.

Повиках келнера и след неизбежното чакане получих сметката. Платих, взех рестото и излязох навън, където ме чакаше колата ми.

Потеглих по булевард „Франклин“, без да бързам, наслаждавайки се на слънцето. Преобръщах в главата си отделните фрагменти информация, до които бях успял да се добера. Всичко беше още разбъркано. Приличаше на мозайка, чиито части все още не можеха да дойдат по местата си, за да образуват цялото. Разполагах с доста късчета и усещах, че много скоро ще успея да сглобя от тях пълна картина.

На края на булеварда завих надясно и се намерих върху много стръмен планински път. След около една меля достигнах пътен знак, показващ окуражително: „Към Крест“. Някъде около средата спрях на банкета да огледам панорамата. Далеч под себе си виждах Сан Рафаел. Вдясно от мен бяха голямото казино, километрите блестящ пясък, палми, луксозни хотели и рояци хора, натъпкани по плажа. Виждаше се и имението на Крийди с петната от червени, жълти и бели лехи, а по частния му път голям ролс-ройс се движеше към бариерата, край която стояха две подобни на мравки фигури.

Очите ми се преместиха върху криволичещото зад мен шосе. Бе съвсем безлюдно под палещите лъчи на обедното слънце. Освен мене нямаше никой. Изпитах чувство на изолация, застанал на тази височина, насочил поглед към този богат, управляван от гангстери град.

Попревих рамене, запалих мотора отново и поех нагоре по шеметните завои.

II

„Белият замък“ се намираше в дъното на страничен път отделящ се остро от планинския, като завършваше с малък паркинг, широк колкото да се обърне една кола на него. Асфалтираната ивица бе дълга около триста метра и в началото и бе означено, че пътят е частен и паркирането тук е забранено. На паркинга стоеше открит кадилак — изискана вещ в бледосиньо с тъмносиня тапицерия и блестящи хромирани части. Паркирах буика до него и огледах къщата. Беше потънала в цъфтящи храсти и палми. Виждаха се само зелените керемиди на покрива и нищо друго.

Приближих дървената врата с името на къщата, поставено върху малка табелка. Влязох и тръгнах по пътека, оградена от двете страни с наскоро подрязан жив плет. Изведнъж се оказах пред малка поляна с вилата.

Беше кокетна дървена постройка, швейцарски тип, със зелени сенници върху прозорците, бели стени, голяма веранда, дървени сандъчета с бегонии под всеки прозорец и цял облак от някакво пълзящо растение, закрило напълно фасадата с червени и бели цветове, подобни на камбанки, каквито досега не бях виждал.

Френската врата към верандата беше отворена. Сиамска котка се припичаше на слънцето. Тя повдигна глава и насочи без всякакъв интерес сините си очи към мен, след което отново се отпусна върху горещия камък и потъна в котешката Валхала^[1] на сънищата си.

Прекосих полянката и достигнах верандата. Входната врата бе от лявата ми страна — хубава изработка от дърво с хромиран метал и висяща върху верига дръжка за звънеца. Тъкмо посягах към нея, когато откъм френската врата долетя мъжки глас:

— Е, ако ти не искаш, на мен пък ми се пие.

Заковах се на мястото си.

— За Бога, Жак, не започвай да пиеш сега — прозвуча женски глас. — Искам да ти говоря.

— Точно това е причината, мила, да се нуждая от питие. Как можеш да си представиш да седя тук да те слушам, без да си пийвам. Имай малко разум, моля те.

— Ти си свиня, Жак!

Беше грозно да се слуша тонът и. Пристъпих тихо по горещата веранда и спрях точно до френската врата.

— Допускам, че мога да бъда наричан така, мое малко животно, но това не бива да те безпокои — прозвуча леко мъжкият глас. — Все пак засега трябва да се съгласиш, че си ползувана от свиня, сигурна работа, а?

Свистенето на сифон ми подсказа, че той си приготвя напитката. Придвижих се още няколко сантиметра и така получих възможност да огледам стаята. Оттук изглеждаше доста голяма. Подът бе покрит със светлосин килим, а мебелите бяха от светъл дъб. Бе осеяна с кресла и две огромни канапета. В едно от креслата седеше жена на около тридесет и шест-седем години. Косата и бе боядисана в кайсиен цвят и бе красива в смисъла на кинозвездите — без каквато и да е одухотвореност в чертите. Облеклото и се състоеше от бикини и по този начин устройваше експозиция на огромна част от слънчево обгорена плът, започнала някак да омеква и да губи приятната си еластичност от времето на младостта. Беше добре сложена, но това тяло не би ме накарало да погледна повторно към него — преди десетина години може би, но не и сега. На краката си имаше отворени сандали, откриващи нокти, боядисани в сребристо. На ушите и висяха бели коралови обици, а също такъв гердан красеше обгорялата и шия. Не трябваше да напрягам много мозъка си, за да се досетя коя е. Веднага я разпознах. Можеше да бъде само Бриджит Крийди, бившата киноактриса и настояща съпруга на Лий Крийди.

Жак Трисби също се придвижи в полезрението ми. Представляваше тъкмо това, което очаквах да бъде. Едър, омайващ жените бик, обгорял плътно от слънцето, с тъмна къдрава коса, светли очи, тънки мустачки и красиво лице. Облеклото му се състоеше от бяла фланелка, тъмночервени гащета и сандали. В дясната си ръка държеше висока чаша за уиски, между пълните му чувствени устни гореше цигара.

— Къде беше миналата нощ, Жак? — отправи тя въпроса с изпънати черти на лицето, което изразяваше грозна враждебност.

— Мило мое животно, колко пъти още да ти повтарям? Казах ти вече. Бях си тук и гледах бокс по телевизията.

— Чаках те в клуба два часа.

— Зная. Каза ми го най-малко пет пъти. Заявих ти, че много съжалявам. Искаш да посипя главата си с пепел ли? Не можахме да се уточним и просто забравих.

— Бяхме се уточнили, Жак. Телефонирах ти и ми каза, че ще бъдеш там.

Той отпи от чашата си и я остави на масичката.

— Да, права си. Телефонира ми и все пак забравих. Още съжалявам за това — и се прозина с ръка върху устата. — Необходимо ли е отново и отново да повтаряме едни и същи приказки.

— Не си гледал бокс, Жак. Обаждах се повторно по телефона, но никой не отговори.

— Не винаги отговарям на телефонните позвънявания, Бриджит, скъпа. Толкова е лесно за всеки досаден човек да ме ме закачи на телефона. Чух позвъняване, но не се обадих.

Ноздрите и се разшириха яростно.

— Така значи, аз съм досаден човек?

— Е, не е нужно да правиш веднага такъв извод — усмихна се той. — Знаеш талкова добре, колкото и аз, че който и да е досадник може да те накара да висиш с часове на телефона.

— Това все още не е отговор на въпроса ми.

Той я изучаваше, като върху лицето му бе фиксирана нещо неозначаваща усмивка.

— Ставаш досадна, скъпа. Казах ти какво се случи миналата нощ. Бях тук и гледах бокса. Чух телефона да звъни, но не му обърнах внимание. Когато предаването завърши, си легнах. Просто съм забравил нашата уговорка, за което толкова много, много, много съжалявам.

Както се бе полуизлегнала, тя изведнъж се изправи в креслото. Очите и тъмнееха.

— Лъжеш! Не беше вкъщи. Дойдох тук и намерих всичко потънало в мрак, а колата ти я нямаше в гаража. Как смееш да ме лъжеш?! Какво си правил снощи?

Заучената усмивка внезапно изчезна и лицето му стана мрачно. Не беше повече красив женкар. Светското му лустро изведнъж се смъкна и разкри прикривания безскрупулен мръсен тип.

— Така, идвала си тук значи. В какво жалко същество се превръщаш, мое животинче! Най-напред нае частен детектив да ме следи, а после, когато той бе убит, ти самата започна да ме шпионираш. Дойде ми вече до гуша! Стига толкова! Повръща ми се от всичко това, не разбра ли?

Тя постави сребристо боядисаните нокти на пръстите си върху голото коляно и натисна. Тънките дълги пръсти сега приличаха на нокти на граблива птица.

— Коя беше жената?

Той довърши уискито и смачка цигарата в пепелника.

— Това е всичко за днес, предполагам? Аз имам работа и не ме интересува, че ти нямаш какво да правиш. Нека спрем, а?

— Марго ли беше? — Омразата в гласа и бе страшна. — Започна ли пак с нея?

— Марго е по-хубава от теб и поне десет години по-млада, но от това не следва, че тя значи нещо за мен. Между нас казано, сега вече намирам жените Крийди за евтина пазарска стока. — Презрителната му усмивка се разшири. - Ако трябва да се каже истината, и двете сте свръхсексуални, лесни за обладаване и пълни досадници. Сега, ако нямаш нещо против, можеш ли да се разкараш оттук, животно? Имам уговорен обяд.

— Марго беше, нали? Все още е влюбена в теб, нали? Решила е да те отнеме от мен? — Гласът на Бриджит трепереше.

— Слушай, стига сцени! — и той се изгуби от погледа ми. Чух да отваря тапата на бутилка и гласа му: — Хайде, моля те, върви си сега, Бриджит, а?

— Няма да си отида, докато не разбера коя е жената, с която си бил снощи!

— Добре. Ако е необходимо да знаеш, беше малка блондинка, много мила и млада, и свежа. Намерих я на стъргалото и се случи да е самотна. Би трябвало да знаеш отсега нататък, Бриджит, че самотните жени винаги са ме привличали непреодолимо. — Той се появи отново пред погледа ми с пълна чаша в ръка, като лустрото пак бе заело мястото си върху лицето му. — И така, трябваше да я утешавам с топлотата на цялото си сърце и бях приятно изненадан от нейния ентусиазиран отговор.

— Ти, мръсна свиня! — Гласът на Бриджит хриптеше. Лицето и мигновено се покри с петна, сякаш бе щипана, и святкащите и очи потънаха в орбитите си. – Лъжеш! Марго е била!

— Е, ако ти не искаш да си отиваш, аз трябва да тръгвам — усмихваше се той. — Никой не бива да ме вини, че изхвърлям бившите метреси от къщата си, животинче. Чувствай се като у дома си. Само да не изпиеш всичкото ми уиски. Надявам се, че когато се върна, теб вече няма да те има.

— Значи се разделяме завинаги, така ли?

— Скъпа моя, ти наистина си голям ум. Та нали точно това набивам не-прекъснато в главата ти през последните десет минути и ти едва сега го схвана. Да, Бриджит, разделяме се завинаги. Преживяхме заедно достатъчно удоволствия, а сега е време всеки да тръгне по свой път.

Тя се отпусна назад в креслото. Видът и съвсем не бе приятен. През последните няколко минути, изглежда, беше много остаряла. Нейната почти пълна голота сега никак не бе на място и я състаряваше още повече.

— Добре, щом като ще се разделяме, Жак, редно би било да уредиш дълговете си. — Гласът и беше студен и равен. — Не си забравил, че ми дължиш пари, нали? Тринадесет хиляди долара, ако искаш да бъдем точни.

Усмивката му се разшири.

— Толкова много? — и той вдигна чашата, загледа се в нея с въпросително извити вежди и отпи малко уиски. — Предполагам, че си записвала всички сметки в подвързана с кожена обвивка счетоводна книга?

— Държала съм сметка и искам парите си.

— Вярвам, че си го правила. Старият ти съпруг не е свръхвеликодушен, нали? Боя се, че ще трябва да почакаш за парите си. Нямам тридесет хиляди, дори нищо подобно на тях. Я гледай ти, та то струвало доста да те развежда човек нагоре-надолу и да плаща удоволствията ти! Ще ти ги върна, когато мога, но трябва да вбиеш в главата си нерадостната истина, че това ще бъде дълго, много дълго чакане.

— Искам ги сега! — настоя почти беззвучно тя.

— Толкова съжалявам! Е, трябва да вървя. Да те изпратя ли до колата?

— Казах, че искам парите си сега! — повиши тя тон.

— Е, разбира се, ако настояваш, ще трябва да ме съдиш — усмивката му се разширяваше все повече. — Съвсем съм сигурен, че съпругът ти ще се посъветва как най-добре да уредиш това. Естествено, ще те напусне, когато разбере колко много пари си ми дала. В края на краищата той е достатъчно интелигентен, за да схване, че човек като мен не би получил пари, ако не е дал нещо в замяна. Но не се тревожи, мое хубаво животинче. Възможно е той да ти е омръзнал толкова, колкото ти на мен.

Изучаваше го втренчено в един много дълъг миг. По лицето и бе изписан израз, който започна да ме тревожи, но, изглежда, Трисби не го забелязваше.

— Струва ми се, че не си достоен да живееш — изрече накрая тя. — Трябва да съм била умопобъркана, за да имам нещо общо с теб.

— Аз не бих употребил такива тежки думи. Ти беше неудовлетворена жена и аз задоволих твоите нужди. То е нещо, за което е трябвало да знаеш, че ще плащаш. Изживяхме заедно доста радости и сега е време да се разделяме. Бъди коректна, Бриджит, и не прави раздялата ни неприятна. Има още толкова момчета, дори по-хубави от мен, все така едри и силни. Никак няма да ти е трудно да намериш някого да ме замести. Представи си колко радости би изживяла чрез едно ново влюбване. Не успях никога да те задоволя така, както ти го разбираше, нали? Но хич да не те е еня, ще забравиш всичко, свързано с мен.

През цялото време го гледаше вцепенена, после посегна и взе голямата си плажна чанта, подобна на тази на Марго. Отвори я и започна да рови из нея по начин, напомнящ ровенето на Марго.

Трисби я наблюдаваше с високо вдигнати вежди и с дежурната си усмивка, разлята по цялото му лице.

Тя вдигна глава с ръка все още в чантата.

— Наистина ли мислиш всичко, което каза, Жак? Наистина ли всичко между нас е свършено?

Той прекара пръсти през косата си с изражение на човек, загубил търпение.

— Да. — Гласът му внезапно бе станал груб. — Колко пъти искаш да ти го повтарям?

— Дори никога няма да се срещнем? — все още го наблюдаваше със святкащи очи тя.

— Добре, ако го искаш по този начин, слушай! — и той са наклони към нея с гневен поглед. — Обирай си крушите оттук, по дяволите! До смърт ми омръзна дори да те гледам! Измитай се веднага или ще те изхвърля!

Усмивката и представляваше само диво блестящи зъби — смразяваща кръвта гримаса.

— Ще те убия, Жак — изсъска тихо тя. — Ако аз не мога да те имам, и никоя друга няма да те има!

И като измъкна от чантата си 38-калибров пистолет, насочи го в него.

Бележки

[1] Залата на безсмъртието, където бог Один е приемал душите на посечените в битките герои (мит.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Хадли Чейс Виновните се страхуват (10)

Метаданни

Данни

Виновните се страхуват

Информация

История

Сваляне / Връзки

ГЛАВА ДЕСЕТА

I

II

Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (10)