Сава Попов
Хитър Петър (13)

ЦАР ЦЪРВУЛАН

Хитър Петър пъхнал в торбата си един хляб, пуснал вътре няколко глави лук, захлупците със сол и пипер, преплеснал я през рамо и тръгнал на дълъг път. Като вървял, вървял, вървял — огладнял. Спрял при едно кладенче, седнал и започнал да яде. Ял, пил вода, пак ял, докато си изял хляба. Починал си, станал и пак тръгнал на път. Вървял, вървял — замръкнал в едно село. В това село Петър бил непознат. Спрял всред селото пред една голяма къща. Тази къща била на попа. Петър потропал на портата и повикал. Кучетата лавнали, попадията се обадила, сгълчала ги и попитала:

— Кой тропа?

— Аз съм, християнин — отговорил Петър. — Замръкнах във вашето село, ако може, приемете ме да пренощувам у вас.

Попадията отворила и го поканила с половин уста. Тя била сварила една хубава патка и очаквала попа да си дойде за вечеря.

Щом се настанил до огнището, Хитър Петър веднага усетил приятната миризма на сварената патка. Той преглътнал и си помислил: „Като дойде попът, както съм огладнял, ще падне ядене!“ Но попадията взела тенджерата с патката и я вдигнала на полицата.

Попът дошъл. Жена му сложила софрата, сипала в голяма пръстена паница боб, начупила хляб и приканила попа и неканения гостенин да вечерят. Попът не знаел, че има варена патка, затова спокойно загрибал пълни лъжици боб и от време на време настоятелно канел гостенина:

— Хапни си, яж, каквото бог дал!

— Благодаря, дядо попе, ям! — казвал Петър, хапвал от боба и все поглеждал към полицата.

Попадията пък, като си мислела, че на другия ден ще яде патка, извинила се, че не била гладна. Хапнала два-три залъка и започнала да се оплаква:

— Тази година няма с какво да се облажим. Ястребът отнесе пилетата, лисицата отвлече патките… Останаха само три-четири стари кокошки, колкото да снасят по някое яйчице…

Попът гладел брадата си и поглеждал жена си одобрително, а Петър клател глава загрижено и се преструвал, че им вярва.

Като се навечерял, попът се прекръстил и казал на Петра:

— Е, бъди гостен, с каквото бог дал!

— Дал господ патица на полица за в торбица, по път да е сита душица! — набързо благословил гостът.

— Амин, дай боже! — прекръстил се попът и отишли с попадията в стаята да спят, а Петър останал да пренощува на рогозката в къта.

Сутринта Хитър Петър станал рано. Взел тенджерата от полицата, изял двете крилца на патката, шипнал от бялото месце и я пуснал в торбата си. Зад вратата имало някакви скъсани кални цървули, той ги сложил в тенджерата, захлупил я и пак я оставил на полицата. Петър се приготвил за път и се покашлял. След малко дошъл попът, седнал на ниско столче до огнището, наклал огъня, взел кафеничето от поличката, сварил кафе и като черпел Петра за изпроводяк, запитал го:

Е, Петре, ходиш насам-натам между хората, какво виждаш, какво чуваш?

— Как да ти кажа, дядо попе — отвърнал Хитър Петър, — очите са за гледане, ушите да слушат, а краката да вървят. Та и аз, нали ходя между хората, научих нещо ново, сигурно още не си чул за него, но сега ще го узнаеш и ще разбереш: „Имаше един цар Патаран в Тенджера града. Царуването му трая от ден до пладне. Тогава за чорбаджиите беше добре, но сиромашията го свали от полицата, подряза му крилата ч го натъпка в тясна тъмнина, а на негово място в Тенджера града настани друг цар — цар Цървулан. Вече беднотията ще бъде сита и доволна, щом си тръгне по пътя,“

— Ех — въздъхнал недосетливият поп, тъй върви светът от време: един слиза — друг се качва.

Хитър Петър завъртял чашата с кафето, изпил го на две-три глътки, станал, преметнал през рамо торбата с патката, взел си тояжката и побързал да излезе от поповата къща.