Мерил Сойър
Не вярвай на никого (9)

Глава осма

Рачел Ритво наблюдаваше отдалечаването на поршето, убедена, че бе доказала колко много обича Елиът по единствения възможен начин. Кашон с blanc de noir от „Ястребово гнездо“ и една нощ в леглото със стария Ормънд бе всичко необходимо, за да получи гроздето, което им трябваше, и да решат проблема с тяхната съсипана от бурята реколта.

— Какво не бих направила за теб — промърмори тя под носа си.

Откакто се помнеше беше луда по Елиът Хок. Разбираше него, сложното му семейство, работата му. Биха били чудесна двойка, но колко ли време ще му отнеме, за да го разбере той най-накрая?

— Тъкмо бяхме стигнали до там, където аз исках…

И Виктория Андерсън дойде в града. Рачел не можеше да проумее какво вижда той в нея. Тори бе висока, но малко кльощава, за да е секси. За разлика от другите съпруги на мъжете от семейство Хок, нямаше и капка италианска кръв.

— Аз съм страстна като тях — измърмори Рачел на себе си. — И имам любовник за доказателство.

Тя се потопи за миг в сладки мисли за Алекс Абрузо. Какъв жребец! Висок, мургав и изумително красив бе описанието, което точно отговаряше на сина на Алдо Абрузо. Сега, след като щеше да получи част от наследството, ставаше дори още по-привлекателен.

Рачел не искаше да се откаже от секса, докато чака Елиът да открие, че Тори не е подходяща жена за него. Усмихната на мисълта за тайния си любовник, направи план тази вечер да посети Алекс.

— Какво мислиш за него?

Рачел се сепна. Потопена в мисли за ексцентричен секс, не бе чула приближаването на Джина. Въобще не харесваше тази жена. Джина и брат й бяха управлявали семейството, без да ги е грижа за желанията на другите. Но сега Джан Хок го ядяха червеите, а влиянието на сестра му вехнеше.

Изгряваше звездата на Рачел и Джина Хок бе достатъчно умна, за да го разбере. От цялото семейство само Рачел бе близка с Елиът.

— Какво мисля за него? Имаш предвид Броуди? — попита Рачел, сякаш нямаше представа за какво говори тази интригантка.

— Разбира се — сряза я Джина, после добави по-меко: — Кой друг?

— Толкова си приличат… Удивително е… — Рачел не искаше да си признае, че Броуди не й бе казал нищо повече от едно здравей.

— Дали Броуди възнамерява да остане?

— Кой знае? И кой го е грижа?

— Ще накарам шивача на Джан да му се обади — каза Джина с обичайния си властен тон. Както и мъртвия й брат, тя очакваше всички да й се подчиняват — Броуди вече знае кой е и вероятно ще иска да се облича подходящо.

Рачел бе забелязала как Джина се впива в Броуди, започна се още с драматичния поздрав при гроба. Ако има черна вдовица, то това бе Джина Барзини, която би направила всичко възможно, за да се задържи на върха на властта.

Не, закле се мълчаливо Рачел. Сега е мой ред. Спечелила съм си правото да бъда до Елиът. Джина е миналото, Рачел е бъдещето.

Единствените пречки бяха Броуди и Тори. Искрицата на една идея се разгоря у Рачел, когато си припомни изражението на лицето на Елиът, след като забеляза Тори да говори с брат му на погребението. Нищо не може да раздели по-бързо двама братя от жена, а освен това Елиът вече имаше основателна причина да презира близнака си.

Вероятно няма да е трудно да накара Елиът да мисли, че има нещо между Тори и Броуди. Това ще елиминира Тори, реши тя. Не иска да определи дата за сватбата, после се захваща с брат му — така Елиът ще се убеди, че Виктория Андерсън не е жена за него.

Ами Броуди?

Той е необуздан, лесно би могъл да им създаде проблеми, а семейство Корели се мержелеят на хоризонта и са решени да превземат „Ястребово гнездо“. Броуди може да реши да им продаде своя дял.

Елиът и Броуди контролират осемдесет процента от компанията, но Алдо и Джина също имат дялове. Ако решат да продават заедно с Броуди, Корели ще поемат управлението и ще изтикат Елиът. Тогава къде ще е нейното място?

Нищо няма да се промени известно време. Трябва да премине легализирането на завещанието, което вероятно ще продължи месеци наред. Достатъчно време, че те с Елиът да измислят план.

— Замръзвам. Влизам вътре — информира я Джина.

Рачел остана на мястото си, взираше се надолу по пътя, където сенките се удължаваха, и обмисляше възможностите, които да предложи на Елиът. Чак след няколко минути осъзна, че й е студено и се запъти обратно към къщата.

Мина напряко през обточената с лози градинска беседка на път за салона, знаеше, че там баща й и братята й предпочитат да гледат някое спортно предаване, вместо да си бъбрят с другите гости. Дочу гласа на Лоренцо Барзини и спря. Той беше от другата страна на увитата с лози беседка и не се виждаше.

— Сигурен съм, че съм прав за завещанието — говореше той.

Рачел едва не поклати глава. Лоренцо бе следвал право по настояване на майка си и Джан, който смяташе, че Хок трябва да имат семеен адвокат, но така и не завърши.

— Ако нещо се случи на Броуди преди наследството да е уредено, клаузата постановява неговият дял да бъде разделен справедливо.

— От къде знаеш? — попита Джина.

— Излизах със секретарката на Фред.

— Какво ще стане? Елиът ли ще го вземе?

— Не, слава богу — отговори Лоренцо на майка си. — Ще се раздели между теб и семейство Ритво.

— Семейство Ритво! — възкликна Джина с отвращение. — Не мога да повярвам! Доминик Ритво и брат ми никога не са били близки. Ритво не разбират нищо от бизнес, освен Рачел.

Рачел навири нос от този двусмислен комплимент. Вярно, че семейството й не бяха големи винари, но това се отнасяше и за Барзини.

— Предполагам, че трябва да го погледна откъм положителната страна. Ако нещо се случи с Броуди, ще получа полагащия ми се дял.

Гласът й накара Рачел да потрепери, не само от студа и влагата, които се промъкваха във въздуха по това време на годината, но и от нотката чиста злоба.

Лоренцо попита:

— Да не намекваш, че нещо трябва да се случи с Броуди?

— Разбира се, че не, скъпи. Просто си мислех на глас.

Рачел се отдръпна в сенките, въображението й рисуваше стотици неща, които семейство Барзини могат да направят, за да се отърват от Броуди. Лоренцо и Джина тръгнаха към западното крило на къщата, говореха прекалено тихо и тя вече не можеше да ги чува.

 

 

Броуди погледна назъбената плоча варовик, издадена като лавица на хълма. Лек ветрец донасяше свежото ухание на цъфналите наблизо есенни диви цветя. Той стоеше до брат си на върха на най-високата точка с изглед към „Ястребово гнездо“. Бяха стигнали с колата до тук по тесен прашен път, на места обрасъл с трева.

— Тук често кацат ястреби и остават с часове, докато забележат заек или мишка — посочи Елиът. — Първите двама братя Хок решили да преименуват лозята на „Ястребово гнездо“, защото от тази тераса може да се видят всичките им лозя. Освен това смятали, че е хитроумна игра на думи със семейното име^[1].

— Прекрасна гледка — кимна Броуди и наистина го мислеше. Доста бе пътувал по света и бе виждал екзотични места, но нито едно от тях не го бе впечатлило както това.

Слънцето залязваше над дългата, тясна долина и озаряваше хълмовете с кехлибарена светлина. Виещите се лози хвърляха накъсани сенки сред настъпващия сумрак. Буреносни облаци се струпваха в далечния край на долината и обещаваха дъжд.

Имаше нещо величаво да живееш на земя, обработвана от семейството ти поколения наред. Усещаше се гордостта в гласа на брат му. Елиът беше част от семейното минало и бъдеще, а Броуди никога не е бил част от нещо.

Съдбата на Броуди бе да е навън и да поглежда вътре.

Като дете излизаше по мрак, промъкваше се около къщите и гледаше в осветените стаи, където се събираха семействата. С изненадваща яснота си спомняше един дом. Минаваше оттам с окъсаното си палтенце, снегът се виеше около него и му бе трудно да вижда дори тротоара под краката си.

Трепереше, беше готов да се връща във фургона им, няколко улици по-нататък, когато вятърът изведнъж утихна. Хвърли поглед през отрупаната със сняг поляна към къща, където две момчета и едно момиченце седяха на кухненската маса заедно с родителите си.

Всички бяха весели, особено бащата, който бе отметнал назад глава и се смееше от сърце. Броуди не можа да се въздържи и се промъкна по-близо, крачеше през дълбокия до колене сняг и почти не забелязваше премръзналите си пръсти в гуменките. Спря, отрупан със сняг храст пред прозореца не му позволи да се приближи още, и започна да гледа очарован.

Те продължаваха да ядат и да си говорят… и да се смеят. Не можеше да чуе думите им, но звукът от гласовете им се носеше през прозореца. Бяха щастливо семейство, което се обичаше. Не можеше да не се зачуди как би се чувствал като част от това семейство, как би се чувствал да живеят на едно и също място и да пуснат корени. Но той тъкмо се приспособяваше към някой град и майка му решаваше да се преместят. Винаги се появяваше другаде по-добра работа, по-добър парк за фургона, по-добро училище.

— Вижте, вижте! — извика момиченцето и посочи към прозореца.

Броуди се обърна и затича към улицата, краката му риеха снега. Нещо го спъна и той се приземи с главата напред в една снежна пряспа. Силни ръце го изправиха и той видя пред себе си лицето на бащата.

— Добре ли си, синко? — каза мъжът.

— Да, господине — измърмори Броуди, като изтри снега от очите си.

— Какво правеше? — с мил и мек глас го попита мъжът.

С опакото на ръката Броуди отново изтри снега от лицето си и зарови из ума си за някакво обяснение.

— Нямаш ли ръкавици?

— Имам — излъга Броуди. — Забравих ги. Исках да видя има ли някой. Трябва да се обадя на майка ми, за да дойде да ме прибере.

Лъжа. Майка му никога не бе харчила пари за прекарване на телефон.

Бащата постави ръка на рамото му и го поведе към къщата. Докато Броуди изтупа обувките и изтръска палтото си от снега на верандата, възрастният мъж извика на жена си да направи чаша горещ шоколад.

— А-аз исках да ползвам телефона — заекна Броуди, почувствал погледите на всички върху себе си, когато влезе вътре.

— Разбира се, но първо изпий това — каза майката, като му подаде чаша горещ шоколад с лъжица разбита сметана отгоре.

Той духаше вдигащата пара напитка, беше му неудобно заради лъжите. Погледът му срещна очите на момиченцето над ръба на чашата и изведнъж видя себе си през нейните очи. Мокър, полузамръзнали гуменки, окъсели джинси, палто с кръпки на лактите. Опита се да се усмихне самоуверено, но устните му бяха така премръзнали, че едва ги раздвижи. Отпи от горещия шоколад и си опари езика. Така нямаше да се наложи да говори, продължаваше да отпива, а течността пареше гърлото му.

— Искаш ли да хапнеш? — попита майката. — Направила съм повече от необходимото.

— Благодаря, госпожо, но майка ми ме чака за вечеря. — Друга лъжа. Майка му беше нощна смяна в крайпътното заведение. Ще е сам във ветровития фургон до зазоряване, когато тя ще се прибере влачейки се и ще се хвърли на леглото до неговото.

— Телефонът е в кухнята.

Майката взе празната му чаша и го заведе в уютна кухня до трапезарията, където се бе събрало семейството. Посочи му телефона на поставка до хладилника. За щастие майката се върна при семейството си и Броуди проведе телефонен разговор със сигнала за свободна линия.

— Ще ме вземе на ъгъла — обяви той, след като затвори и се върна в трапезарията.

— Защо не тук? — попита едно от момчетата.

Броуди бе готов за този въпрос.

— Не знаех адреса — отговори и забеляза, че бащата го няма на масата.

— Благодаря за горещия шоколад и телефона — избъбри бързо Броуди на майката.

— Радвам се, че ти помогнахме — отговори тя с непринудена усмивка.

— Довиждане. — Броуди тръгна към вратата.

Бащата го чакаше в антрето, където палтата на цялото семейство бяха прилежно закачени на виенска закачалка.

— Това е на Джейсън, но вече не му става. Вземи го.

Опита се да даде палтото на Броуди, но той отказа да го вземе:

— Не, господине. Нямам нужда. Новото ми палто е у дома.

Пресегна се към дръжката и отвори вратата. Сняг, донесен от порива на вятъра, го удари в лицето, прониза го и такъв силен студ, че му стана трудно да диша. Затича се напред в бурята и викна:

— Благодаря!

Като стигна до ъгъла, забави крачка, беше невъзможно да тича в дълбокия сняг. Погледна през рамо, за да се увери, че не го следват, но не можа да види по-далеч от протегнатата си ръка.

Когато най-накрая стигна до тъмния фургон, Броуди осъзна, че не бе успял да измами бащата. Мъжът знаеше, че няма ново палто. Броуди бе горд от отказа си да приеме подаянието. Трябваше да разчита на себе си, а не на благотворителността на другите.

Докато Броуди се бе местил постоянно, Елиът бе израснал в имение с повече светлини от рая, знаеше кое е семейството му и дори кои са прадедите му. Откакто бе проходил, на Елиът му бяха разказвали защо и как са дали име на лозята, както и безброй други подробности.

Всичко, което Броуди знаеше, го бе научил в училището на жестоките удари. Обаче не съжаляваше нито за един миг от своя живот. Беше станал по-жилав, по-способен да се изправи пред света. Сам.

 

 

Тори стоеше под свода в голямата стая в стил италианска вила, където бяха живели поколения от семейство Хок. Макар слънцето да бе залязло, наоколо се разхождаха все още много гости, говореха и ядяха. Броуди и Елиът влязоха рамо до рамо през предната врата.

В огромната стая настъпи тишина, всички се обърнаха да погледнат братята, които си приличаха толкова много, че хората не можеха да не се зазяпат. Близнаците бяха погълнати от личния си разговор и не забелязаха интереса, който предизвикаха. Тори се зачуди какво ли би било, ако двамата братя можеха да работят заедно.

Глупава мисъл, реши тя в следващия миг. Броуди бе съвсем неопитен в производството на вино, а Елиът не бе човек, склонен да дели властта си с някого. Дори двамата да достигнат до някакво споразумение, семейството ще намери начин да ги раздели.

Джина Барзини, сякаш почувствала мислите й, прекоси стаята и отиде право при близнаците. Губернаторът и антуражът му я последваха, очевидно се готвеха да тръгват. Броуди обхвана с поглед стаята и улови погледа на Тори, после й намигна.

Дали втренченият й поглед не го накара да си мисли, че тя го харесва? Като има предвид поведението й в беседката, Броуди може да си помисли, че тя е готова на всичко. Не я познаваше достатъчно добре, за да разбере колко много я бе смутила грешката й.

Броуди я възприе като шега, нещо несериозно. Разбира се, той не знаеше за нейното минало и проблемите й с мъжете, откакто Конър почина. Целувка с непознат не е нещо, което би направила при нормални обстоятелства.

Тори видя как Броуди се измъква от Джина. Тръгна с големи крачки през стаята в посока към нея. Тя потърси с поглед през рамо баща си, но си спомни, че той се върна в „Сребърна луна“, за да е разположение на гостите си по време на часа за коктейли.

— Познаваш ли Мария? — попита Броуди веднага щом стигна до нея.

Тори заповяда на сърцето си да спре да бие така силно в гърдите й. Принуди ума си да се концентрира на въпроса защо Броуди пита за икономката.

— Разбира се. Трябва да е в кухнята.

— Запознай ме с нея. — Тонът му бе отсечен, изцяло служебен.

— Защо?

— Работила е тук, когато сме се родили. Може да има информация за майка ми, която Джина да не знае.

Тори го изведе от голямата стая и тръгна по дългия коридор към кухненската част, където имаше старомоден килер от времето на оригиналния дом. Оттогава бе преправян, за да се допълни със стая за сервизите и няколко малки помещения за приготвянето на храната. Бляскави медни съдове висяха от висок рафт в централния остров, където висока изпита жена с лъскава черна коса даваше насоки на няколко слуги за приготвянето на блюдата за шведската маса за вечеря.

Тори не погледна през рамо, но усети как Броуди спря зад нея, силното му тяло на сантиметри от нейното. Тя пренебрегна топлата вълна, която пропълзя по врата й, и каза тихо:

— Това е Мария Санчез. Да почакаме, докато се поосвободи.

— Тя е тук от тридесет години?

— Да. Семейството й е от Мадрид. Мургавата кожа и черната коса я правят да изглежда по-млада. Мисля, че е почти на петдесет.

Тори замълча, чудеше се какво ли му е обяснил Елиът за отношенията си с Мария. Той сякаш усети, че тя крие нещо и докосна рамото й. Тори отново почувства овладяната му сила. Обърна се и го погледна. Той се взираше в нея напрегнато, сините му очи почти изгаряха от дълбоката му интуиция.

Неволно, Тори прошепна истината:

— Мария е отгледала Елиът. Джан е бил погълнат от бизнеса си и не е имал време или желание.

Ръката на Броуди я стисна малко по-силно по рамото.

— Ами Джина?

— Тя живее в другия край на долината и е трябвало да гледа Лоренцо. — Тори не допълни, че Джан и Джина бяха две страни на една и съща монета. И двамата не се интересуваха от децата си. Единственото важно нещо за тях бяха собствената им личност и „Ястребово гнездо“.

— Мария — извика Тори, когато слугите тръгнаха да носят подносите, отрупани с храна, — имаш ли минутка?

Мария се обърна, изтри ръце в синята си престилка със златен ястреб в полет отпред. Под логото с удебелени букви пишеше: „ЯСТРЕБОВО ГНЕЗДО“.

Мария се приближи, в тъмните й очи се четеше тревога и Тори си помисли, че икономката ги е усетила по-рано. Без съмнение тя бе разкъсвана между лоялност към Елиът, отгледаното от нея дете, сякаш й бе собствен син, и приемането на близнака му като наследник на половината наследство.

— Познаваш ли Броуди? — попита Тори.

— Не — отговори Мария с нелепия тон, който използваше, за да върти домакинството. Протегна ръка и допълни: — Добре дошъл у дома.

— Благодаря. Можем ли някъде да поговорим на спокойствие? — попита Броуди.

Мария не се поколеба:

— Няма никой в онази стая.

Тя се обърна, мина през огромната кухня и влезе в стая със стъклени рафтове, където заедно със съдовете и чиниите се съхраняваха и кухненските покривки. Върху черния гранитен бюфет имаше сребърни подноси с дребни сладки, които щяха да бъдат изнесени по-късно с десерта и кафето.

Мария се изправи пред тях, ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Лицето й бе безстрастно, но в позата й имаше нещо предизвикателно. Майката мечка защитава мечето си, помисли си Тори. Всеки, видял Елиът с Мария, щеше да разбере, че между тях има специална връзка.

Изненадвайки себе си, Тори заговори вместо Броуди. Помисли си, че той може да не успее да улови личната нотка, за да получи необходимата му информация по един толкова деликатен въпрос.

— Мария, можеш ли да помогнеш на Елиът и Броуди? Цялата ситуация е голям шок и за двамата. Никой от тях не е знаел, че другият съществува.

— Елиът току-що ме заведе до мястото, където кацат ястребите — каза Броуди на Мария. — Искаше да ми покаже защо имението се нарича „Ястребово гнездо“.

Добре, помисли си Тори. Нека Мария да разбере, че братята се опитват да се опознаят. Не трябва да изглеждат като врагове.

— Какво искаш да узнаеш? — попита Мария, тонът й не бе толкова подозрителен.

— За майка ми. Защо е взела само мен, а не и Елиът?

— Нямам представа — отговори Мария и поклати глава. — Като гръм от ясно небе Джан донесе у дома Елиът. Каза, че бебето е негово. Твърдеше, че майката не го иска.

— Какво каза за мен?

Мария въздъхна:

— Нищо. Въобще не спомена за близнак.

Нещо проблесна в очите на Броуди, а стомахът на Тори се сви на топка. Забравеният близнак. Изоставеният близнак. Защо? През нея премина вълна на състрадание. Трябваше да събере всичките си сили, за да не прегърне Броуди.

— Колко голям беше Елиът? — гласът на Броуди не издаваше никакви чувства.

— Новородено бебе, само на няколко дни.

— Те са се оженили и са се разделили толкова бързо? — попита Броуди.

Настъпи продължителен миг тишина, после Мария попита:

— Какво те кара да мислиш, че са се оженили!

— Семейство Барзини ми каза.

Мария не промълви нито дума, изразът на лицето й не се промени, но Тори знаеше какво мисли възрастната жена. Не може да се има доверие на Джина Барзини и домочадието й. Те ще кажат или направят това, което им е удобно в момента.

— Защо Джан да не се е оженил за майката на синовете си? — попита Тори.

— Бракът би могъл да даде на жената известни юридически права върху „Ястребово гнездо“. Джан никога не би споделил и сантиметър от земята си с някого. Забележете, че не е оставил на сестра си голям дял от лозята.

Последва продължителна тишина, нарушавана само от потрепването на съдовете в съседната кухня. Най-накрая Броуди заговори.

— Разбрах, че ти си намерила Джан около един часа в басейна, когато е умрял.

За миг Мария изглеждаше обезпокоена или объркана от неочакваната промяна на темата. Кимна бързо два пъти.

— Мислиш ли, че има нещо странно в смъртта му? — попита той.

— Не. Беше злополука.

— Какво те кара да смяташ така?

— Ами… ъ-ъ. Изглеждаше като че ли Джан бе отишъл прекалено близо до ръба на басейна. Имаше проблеми със съня и нощем често се движеше наоколо с инвалидния си стол. Преди време веднъж се обърна на пътеката към къщата на Алдо.

— Тази пътека е застлана с неравни плочи — отбеляза Тори. — Районът около басейна е съвсем равен.

Мария въздъхна:

— Беше тъмно.

— Ти чу ли или видя ли нещо подозрително? — попита Броуди.

— Не, въобще не.

— Какво те накара да отидеш до басейна по това време на нощта?

— Бях тръгнала към Алдо. Светлините около басейна все още не бяха изгасени и видях тялото на Джан.

Интересно, помисли си Тори. Тя никога не би свързала Алдо и Мария, но сега, след като помисли за тях, връзката им беше логична. И двамата бяха прекарали по-голямата част от живота си в „Ястребово гнездо“. Мария никога не се бе женила, а Алдо се бе развел толкова отдавна, че никой не помнеше жена му.

— Ти си видяла светлината на басейна, не е ли логично и Джан да я е видял и да се е отклонил настрани от басейна? — попита Броуди.

Мария поклати глава:

— Не, ударът го бе парализирал частично. Не можеше да си обръща главата и да поглежда през рамо, както и да наклони глава, за да погледне право надолу. Просто не е преценил добре разстоянието между инвалидния стол и басейна. Освен това басейнът беше нов…

— Какво искаш да кажеш? — поиска да знае Броуди.

— Елиът промени басейна миналата година. Баща ти може да си е мислил за ръба на стария басейн, онзи, с който бе отрасъл.

Броуди изглежда обмисли това за миг, после попита:

— Ами мерките за безопасност? Кучета или охрана?

— Джан мразеше кучетата. Никога не е позволявал на Елиът да си има какъвто и да е любимец. — Мария замълча, сякаш осъзна колко горчивина имаше в тона й, после продължи по-равнодушно: — Единствената охранителна система е електронната, която пази избата.

Тори не можа да се въздържи и допълни:

— Елиът каза, че баща му е прекалено голям сметкаджия, че да харчи пари за мерки за безопасност.

— Какво направи, когато видя Джан? — попита Броуди.

Мария затвори за миг очи.

— Той беше на дъното на басейна. Бях сигурна, че е мъртъв, но изтичах да извикам Алдо. Заедно го издърпахме на повърхността.

— Ако си била сигурна, че е мъртъв, защо не си го оставила там да го види полицията? — запита Броуди. — Защо да заличаваш доказателства?

Мария го зяпна, очевидно бе шокирана от предположението му.

— Можеше да има шанс да го спасим. Нямаше как да чакаме двадесет минути шерифа да дойде тук, нали?