Мерил Сойър
Не вярвай на никого (8)

Глава седма

Елиът почти се смъкна от бюрото. Имаше ли брат му представа от какво се отказва? Богатство. Вярно е, че имението Хок преживява финансови трудности сега, но делът му струва повече, отколкото мъж като Броуди печели през целия си живот.

— Това, което искам — продължи Броуди с яростна напрегнатост в гласа си, — е… да узная за моето минало. Възнамерявам да открия защо моят… нашият… баща ме потърси след толкова много години. Предполагам, че е най-вероятно ти да ми помогнеш да узная истината. Когато съм доволен, можеш да вземеш моя дял от наследството.

По дяволите! Елиът отказваше да повярва, че може да бъде такъв късметлия. Щеше ли брат му да си тръгне без богатство, а само с няколко отговора?

После му хрумна, че той самият няма тези отговори. Всъщност, задаваше си много подобни въпроси.

— И аз искам отговори — призна Елиът. — Не знаех за съществуването ти до смъртта на баща ми.

— Наистина ли? — попита Броуди леко скептично.

— Да. Татко каза, че майка ми е умряла при автомобилна катастрофа малко след раждането ми.

— Точно това ми каза майка за моя баща.

— Предполагам, че са измислили историите заедно.

Броуди направи стъпка към Елиът.

— Кой знае истината?

— Можем да започнем с адвоката на баща ми или семейство Барзини. Някой вероятно е знаел, че имам брат… някъде. — За първи път Елиът отклони вниманието си от наследството и го насочи към живота на брат си и къде е бил.

Стряскаща мисъл.

Нещо у Броуди безпокоеше Елиът. Никога не беше срещал човек като него. Той бе мъж, който вирееше в свят, за чието съществуване Елиът не бе подозирал. Елиът се смяташе за човек с опит, но Броуди живееше живот отвъд царството на неговото познание.

— Тито е съпруг на Джина, нали? — попита Броуди и Елиът кимна. — Тя изглежда доста склонна да съдейства. Предполагам, че и той ще го направи.

Елиът знаеше, че Джина Барзини ще съдейства дотолкова, доколкото това отговаря на личните й интереси. Неслучайно беше близначка на баща му. Джан и Джина. Имената им бяха подобни, както и характерите, чак бе стряскащо. Тя би направила всичко, за да управлява „Ястребово гнездо“ и за нея Броуди бе възможност, нейната пионка в играта с голям залог, която Елиът възнамеряваше да спечели.

Елиът вървеше мълчаливо до Броуди, имаше особеното усещане за два огледални образа. Той бе свикнал да е по-висок от останалите мъже, но сега стоеше рамо до рамо с брат си и двамата вървяха с широка крачка по пътеката, после през терасата и се оглеждаха за чичо Тито.

Много глави се обърнаха към тях, разговорите замлъкнаха при преминаването им. Елиът знаеше, че лозарският им край беше като един остров и пристигането на непознат човек в горните етажи на обществото ще стане повод за лудешки хипотези. Елиът си позволи кратка въздишка на облекчение. Ако брат му се отдръпне от наследството, неговото бъдеще ще е в безопасност.

Ако.

Той не можеше съвсем да повярва, че който и да е човек ще се откаже от голямо състояние заради живот, изпълнен с опасности, живот без удобства. Няма да се хване на въдицата. Няма начин. Сигурно има нещо скрито.

Намериха Тито Барзини и сина му, Лоренцо, в библиотеката да си пийват от скъпия коняк „Луи XIII“ на Джан Хок. Баща му бе пазил стогодишния коняк само за специални случаи, предпочиташе да сервира blanc de blancs или blanc de noir в повечето случаи. Тито и Лоренцо, обаче, имаха вкус към по-изисканите неща в живота и не си отказваха нищо.

Тяхната привързаност към la dolce vita^[1], а не към лозята беше една от причините да нямат успех в бизнеса. Един от първите проблеми, с които Елиът трябваше да се заеме, беше финансовото източване, причинено от Барзини Крест. Баща му никога не бе толерирал дейности, които не са печеливши, но заради Джина постоянно бе давал пари на семейство Барзини.

Животът е пълен с трудни решения, такива, каквито на Елиът не му се искаше да взима, но щеше да е принуден да се занимае с тях, ако иска да спаси „Ястребово гнездо“. От сега нататък семейство Барзини трябва да носи собствения си кръст. Той повече няма да налива пари в техните лозя, както бе правил баща му.

— Чичо Тито, Лоренцо, запознахте се с брат ми Броуди, нали?

Моят брат. Думите изгаряха гърлото му като разяждаща киселина. Ако бе наследил всичко, Елиът без проблем можеше да пренасочи дейностите от семейство Барзини. Но един брат беше пукнатина в неговата броня и Джина Барзини го знаеше. Тя не би се поколебала да манипулира Броуди срещу него.

— Хей, Броуди, приятелю — каза Лоренцо малко по-прочувствено от обикновено, както когато бе пил прекалено много. Скочи и шляпна Броуди по гърба. — Точно от теб има нужда семейството.

— Тъкмо е време някой като теб да ни помогне — додаде чичо Тито.

Като актьор, който чака репликата си, Джина Барзини влезе в стаята с плавна походка и изгука:

— Броуди, ето те и теб, скъпо момче!

Елиът едва не се задави. Скъпо момче. Това бе прекалено дори за леля Джина, която не би се спряла пред нищо, за да получи желаното.

— Тъкмо казвахме на Броуди, че точно от него има нужда семейството. — Лоренцо отново шляпна Броуди по гърба.

Елиът не знаеше какво мисли Броуди. Ако играеха покер, никой не би познал по изражението му дали държи четири аса или губи напълно.

— Тъкмо от мен има нужда семейството — повтори Броуди и само лек нюанс на сарказъм се долови в гласа му. — Имате нужда от професионален убиец! Това съм аз, да знаете. Обучен и назначен от правителството, но все пак професионален убиец.

Челюстта на чичо Тито увисна, а Лоренцо бързо се отдръпна, като изостави дружелюбното потупване по гърба. Дори леля Джина за миг изглеждаше шашардисана. Елиът едва не се разсмя, но и той бе объркан и не знаеше как да възприема брат си.

Както винаги, първа се съвзе Джина и каза:

— Имаме предвид, че си точно като баща си. Голям винар, водач на семейството.

— Не. Елиът повече прилича на баща ми от мен. Аз съм непознат тук, нямам нито интерес, нито опит в бизнеса с вино, а идеята за семейство ми е чужда.

Елиът бе изненадан от думите на брат си. Макар тонът да бе равнодушен, казаното оказа неочаквано въздействие върху него. Откакто бе научил за съществуването на близнака си, той го бе пращал в ада при всяка възможност, а сега Броуди го защитаваше, като се изправяше срещу най-жилавите от всички роднини на Хок.

— Ще се научиш, ще се научиш — увери го Джина. — Аз ще ги покажа…

— Искам да науча само истината за моите родители. Защо са се развели? Защо майка ми е взела само мен, а не и Елиът?

Да ме вземе, зачуди се Елиът. Ами да! Майките обикновено вземаха двете деца или оставяха и двете. Необичайно бе да се разделят близнаци. Не си го бе помислял до сега, защото бе прекалено погълнат от подялбата на наследството.

Сега му се искаше да узнае повече за майка си. Каква е била тя? Проявявала ли е обич така, както Джан никога не бе могъл?

Броуди чакаше отговор. Не бе изминал целия път от Южна Америка до тук, за да позволи на членовете на семейството да го насъскат срещу собствения му брат. Елиът не го беше посрещнал с истински ентусиазъм, но Броуди го разбираше. Брат му се чувстваше застрашен.

— Чакам — напомни Броуди, когато никой от семейство Барзини не отговори на въпроса му. — Вие знаете историята. Имам право да я чуя.

— Също и аз. — Елиът се приближи към Броуди.

Тито хвърли обезпокоен поглед към жена си, а Лоренцо се отдръпна още една крачка назад. Джина бавно се обърна с лице към Елиът и Броуди. Искрица личен интерес се разгоря в сините й очи, същите като на Броуди.

И на Елиът.

— Просто е — започна Джина, тонът й бе лицемерно успокоителен. — Брат ми се забърка с една сервитьорка, която бе красива, но…

Красива? Броуди предполагаше, че майка му е била хубава едно време, но работата на две места и постоянното местене я бяха състарили и изсушили преждевременно.

— Новото се изтъркваше бързо за брат ми — продължи Джина. — Джан вече излизаше с по-подходящо момиче, когато Линда гордо обяви, че е бременна.

Острият й тон напомни на Броуди за отровните змии на Амазонка. Те можеха да лежат напълно неподвижно дни наред, без въобще да ядат, после правеха удар със смъртоносна бързина. Джина Барзини бе презирала майка му.

— Джан постъпи благородно — каза им леля Джина. — Ожени се за нея, за да ви даде името си и се разведе веднага след раждането ви.

— Защо са ни разделили?

— Джан искаше и двама ви, разбира се, но Линда отказа да даде и двете бебета. — Джина се усмихна на Броуди. — Тя настояваше да вземе теб. Беше грешка, всички го знаехме, но какво можехме да направим? При една съдебна битка Джан можеше да изгуби правата и за двамата.

— Защо никога не се е опитал да ме намери? — попита Броуди.

Тито отвори уста, но Джина се намеси:

— Беше обещал на майка ти, че ще я остави на мира.

— Нямахме представа какво ти се е случило — допълни Тито с въздишка.

— Баща ми ме намери, щом поиска — каза Броуди, като не се хвана съвсем на версията на Барзини. — Писмото му звучеше, като че ли той е в опасност.

— Така ли? Какво пишеше? — попита Елиът.

— „Сине, ела веднага. Враговете ми приближават. Нямай доверие никому.“

Джина извъртя очи, като отхвърли идеята за заплаха:

— Джан се безпокоеше за Корели, които искат да купят лозята. Сигурна съм, че това е имал предвид.

Чичо Тито добави:

— Джан не е бил в реална опасност.

Елиът се обърна към Броуди:

— Хайде. Нека да видим дали адвокатът ни знае нещо повече.

На излизане група хора ги спря, за да изразят съболезнованията си. Явно никой не можеше да различи близнаците. Ние доста си приличаме, помисли си Броуди, но сме толкова различни. Единственото общо нещо между тях, изглежда, бе семейната тайна и те самите бяха част от тази тайна.

— Всичко ли ни разказаха Барзини? — попита Броуди, все още обезпокоен от смъртта на баща си. Елиът би спечелил най-много от нея, а досега бе вярвал, че той е единственият наследник.

— Така мисля. Джина може да не знае всяка подробност, но никога няма да си го признае. Има няколко души, които са тук още от преди ние да се родим. Можем да ги разпитаме по-късно.

— Защо не още сега?

Елиът се поспря да поздрави някакъв познат, после сниши глас и каза:

— Мария е в кухнята да наглежда работата. Ще е неудържима. Алдо е в пещерите. Няма да излезе до залез-слънце.

Броуди си спомни, че Тори бе споменала за приятеля от детинство на баща му. Елиът продължи:

— Алдо бе на опелото, но съм сигурен, че веднага след това се е върнал на работа. Преглеждането, въртенето на бутилките е изключително важно точно сега.

Рамо до рамо те си проправиха път през тълпата, за да стигнат до десетместния гараж в двора. Броуди не бе впечатлен от събраните автомобили. Вместо това се зачуди за съдбата на имигрантите, които са дълбали пещерите във варовиковите хълмове, за да дадат възможност на Хок да натрупат състоянието си.

— От италианско потекло сме, нали? Как сме получили името Хок? — поиска да узнае Броуди.

Елиът го въведе в тъмен гараж и щракна лампата, докато обясняваше:

— Марио Маджоре пристига в този винарски край от Тоскана точно след Гражданската война. Жени се и има осем деца, всичките момичета. Той ги задомява за добри италиански момчета, освен най-малката, която се омъжва за янки на име Хок.

— Те единствени са имали син — предположи Броуди.

— Близнаци. Останалите сестри имали само дъщери. Така че Хок продължили семейната линия с име на янки, но италиански традиции.

Елиът спря до лъскаво черно порше, точно същото като онова, което Броуди бе наел, и каза:

— Да вземем моята кола, за да стигнем до върха.

Броуди настани грамадното си тяло на седалката до шофьора. Защо бе избрал кола точно като на брат си? Странно.

— Каква кола караш? — попита Елиът, като даде на заден от гаража и направи маневра около автомобилите, паркирани наоколо.

— Нямам кола — глухо отговори Броуди. — В чужбина съм през повечето време.

Не допълни, че и да стои в Америка, няма да може да си позволи спортна кола като тази. Броуди можеше честно да си признае, че не завижда за парите на брат си. С тях вървеше и такъв огромен товар като семейство Барзини.

Завиждаше на Елиът само заради отношенията му с Виктория Андерсън. Ако Броуди е тип мъж за задомяване — а той не е би искал да е с жена като Тори.

— Елиът! Елиът! Чакай!

Броуди погледна през рамо по посока на женския глас и видя млада жена да тича към тях, черната й коса се развяваше назад като знаме. Беше видял Рачел Ритво на церемонията при гроба, една братовчедка от очевидно безкрайния поток роднини.

Елиът настъпи спирачката, колата спря и той се наведе през прозореца.

— Какво има?

Рачел спря задъхана до колата. За миг погледна Елиът с тъмните си, замислени очи, после каза:

— Поръчах още грозде. Ще е тук в понеделник.

— Чудесно! От къде го намери?

— От Ормънд. — Тя задържа погледа си върху Елиът, сякаш той й сваляше звездите. — Някой е анулирал поръчката си.

— О, наистина ли? — Тонът на Елиът бе едновременно скептичен и шеговит.

— Наистина! — Рачел му хвърли задушевна усмивка, като че ли си те си имаха някаква тайна. — Брикс 23.

— Страхотно! Страхотно!

— Не исках да те безпокоя.

Елиът се обърна към Броуди:

— Когато Рачел се захване с нещо, никога не се безпокоя. Нито за секунда. — Той включи на скорост и каза на Рачел: — Ще се видим по-късно.

Сякаш изстреляна ракета, поршето литна по частната алея, която водеше към „Ястребово гнездо“. Броуди погледна през рамо. През опашката прах, вдигната от гумите, той видя Рачел да стои с ръце на хълбоците и да наблюдава отдалечаващата се кола.

— Какво е брикс! — попита Броуди.

— Захарността на гроздето. Нашата е двадесет и три, така че търсим същата.

— Разбирам — отговори Броуди, като осъзна, че правенето на вино е много по-сложно, отколкото си бе представял.

— Ето това ми харесва у Рачел. Мисли като мъж — направи коментар Елиът. — Нямам представа какво е направила, но някой ще бъде наистина нещастен да узнае, че поръчката за допълнително грозде му е анулирана.

— Звучи като тъмна сделка.

— Така е. Правенето на вино изглежда като бизнес на джентълмени, но трябва да си безмилостен, за да успееш.

Броуди попита:

— Каква ни е роднинската връзка с нея?

Елиът небрежно обви волана с ръка, караше, сякаш е бил роден в кола, и отговори:

— Братовчеди. Далечни. Може би трети братовчеди. По дяволите, дори не съм сигурен. Нашите най-близки роднини са семейство Барзини. След тях останалите бързо се отдалечават, но това няма значение. Семейството си е семейство. Рачел ми е като сестра.

Що се отнася до семейните работи, Броуди нямаше никакъв опит, но в едно нещо беше абсолютно сигурен. Рачел не мислеше за Елиът като за свой брат. Беше виждал този поглед в много женски очи и знаеше какво означава.