Мерил Сойър
Не вярвай на никого (40)

Епилог

Една година по-късно

Пини чакаше на верандата на къщата във викториански стил, която Броуди и Тори си бяха купили в предградията на Напа.

— Прибрах се — извика той, като мина през входната врата.

Никакъв отговор, но дочу музика от стаята на втория етаж, където Тори бе поставила чертожна маса, за да работи и у дома.

— Хайде, момчето ми. — Броуди отвори вратата, а лабрадорът закуцука навътре и завъртя опашка. Той се наведе и го погали по главата. — Много си смел. Изстрелът забави движенията ти, но не съкруши духа ти, нали?

— Чий глас чувам там долу? — извика Тори от горния край на стълбите.

— Моят. Контактувам си с моето куче.

— Нашето куче — поправи го тя. Броуди не можеше да види лицето й, но както обикновено там имаше усмивка. — Качи се горе. Трябва да поговорим.

Броуди започна да прескача стълбите през една, а Пини го последва. Той я обгърна с ръце и я притисна до гърдите си. Всяка вечер, когато се прибираше у дома, си мислеше как едва не я загуби. И всяка вечер я целуваше за здравей и мълчаливо произнасяше молитва.

Целунаха се, продължително и бавно, после Тори го отведе в студиото си. Навсякъде бяха разпръснати скици, някои бяха закачени на табло, а други с тиксо на прозореца.

— Как вървят нещата в офиса?

— Чудесно. Правя купища пари.

Той бе открил, че има нюх към финансите. Не само че помогна на Елиът и Алекс, а и инвестира в няколко компании в региона. Работата му бе толкова предизвикателна, колкото и антитерористичната му дейност — но му носеше доста по-голямо възнаграждение.

Броуди получи много по-голямо удовлетворение, отколкото очакваше, да види как братята му преуспяват. Беше опитал да даде пари и на Тори, но тя настояваше да остане независима. Той нямаше нищо против нейната независимост, след като това не й попречи да се омъжи за него.

Тори го заведе до панорамния прозорец с изглед към долината. Прекрасна гледка, особено по това време на годината, когато листата пожълтяваха, а гроздето се береше.

— Искаше да ми кажеш нещо?

Тори не знаеше от къде точно да започне… Толкова много промени настъпиха за Броуди през последната година. Би ли могъл да се справи с още една?

— Тори? Какво има?

Тя реши да му поднесе новината постепенно.

— Рачел…

— Чух. Господин Точка-ком е загубил всичко в някаква интернет авантюра. Фалирал е.

Тори кимна:

— Татко каза, че банката взема обратно лозята му.

— Не бе голямо начало, не и в сравнение с „Ястребово гнездо“ или „Фаралон“. Рачел получи това, което заслужава.

— Жалко, че не можаха да я съдят заради историята с компютрите на „Ястребово гнездо“.

— Чу какво каза областният прокурор. Няма достатъчно доказателства. — Броуди наклони глава и се загледа в Тори. — За Рачел ли искаше да поговорим?

— Не, не точно — промълви тя. — Татко и Катрин ще дойдат за вечеря след малко.

— Така ли? Защо? — Баща й и новата му съпруга обикновено идваха в неделя вечер, не в средата на седмицата. Броуди я погледна внимателно. — Какво става?

— Кое те кара да мислиш, че нещо става?

— Женени сме почти от година. Зная как щрака умът ти.

— Поканих татко, за да му кажа… — Тя се спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Татко ще става дядо.

Броуди се загледа в Пини, който се бе настанил в краката им. После бавно се изправи и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Погледна към нея:

— Ти си бременна.

— Не, скъпи. Ние — опита да се усмихне. — Не си разстроен, нали? Ами, зная, че не сме обсъждали деца. Просто някак си се е случило.

Той я изправи и нежно я прегърна.

— Не съм разстроен. Защо си мислиш така?

Тори се загледа в сините очи, които обичаше толкова много.

— Съпруга. Дом. Работа от девет до пет. Неочаквано светът ти се превръща в нещо, което никога не си харесвал.

— Тори, кълна се, въобще не съм знаел какво искам, преди да те срещна! — Той я целуна бързо по челото. — Харесвам живота си. Искам семейство. Голямо семейство.

— Радвам се. Просто ми се искаше да сме го обсъдили предварително. Но с процеса на семейство Барзини и всички промени в нашия живот, аз изчаквах с разговора за децата.

— Нека да ти кажа нещо. Когато те простреляха, Алекс, Елиът и аз се спуснахме да действаме като един отбор от тюлени. Не, по-скоро като едно сплотено семейство. Закарахме теб в болницата, Пини до ветеринаря и предадохме Барзини на шерифа. Осъзнах, че те са мои братя, не мъже от армията. Действията им бяха продиктувани от любов, не от тръпката на боя. Те направиха необходимото. Още тогава разбрах, че армията за мен е била заместител на семейство. Търсех предизвикателствата в живота, защото нямах личен живот.

Тя въздъхна почти разплакана. Защо си бе помислила, че е възможно той да не е щастлив? Очевидно бе приел с удоволствие идеята за семейство.

Броуди постави ръка на корема й.

— Сега ще си имам собствено семейство. Точно това искам.

— Момче или момиче искаш?

— Няма значение. Искам здраво бебе. Това е всичко. — Той се отдръпна назад и я погледна за миг. — Твоят баща идва, за да чуе новината. Ами моите братя?

— О, не ги ли споменах? Алекс и Елиът, чичовците, ще донесат храната. Прекалено заета съм, за да готвя.

Броуди се засмя:

— Малка дяволица! Надявам се бременността да не ти тежи. Ще си спретнем едно голямо семейство…