Мерил Сойър
Не вярвай на никого (38)

Глава тридесет и седма

Елиът вдигна крака пред камината във Фаралон и се загледа как Алекс налива коняк в две чаши. Природеният му брат. През всички тези години въобще не бе подозирал. Дяволски невероятно…

Тялото на Елиът изглеждаше отпуснато, изсушено. Агонията да наблюдава как Алдо умира бе изсмукала цялата му енергия, но все пак мозъкът му бе зареден — пълен с живот, пълен с въпроси. Първоначалният шок от новината за Броуди бе избледнял и вече му харесваше да има близнак, особено толкова способен, колкото бе Броуди.

С Алекс всичко бе различно.

Те се познаваха цял живот. Никой никога не го бе споменавал, но между тях съществуваше съперничество. Лозята бяха всичко за бащите им и те бяха решени да накарат синовете си да следват техните стъпки.

Без съмнение, Алекс бе звездата. Той самостоятелно бе взел едно нищо и никакво лозе и го бе превърнал в най-известната изба-бутик в страната. Вярно, имаше финансова подкрепа от двама софтуерни магнати, които нямаха какво друго да правят с милионите си, но Алекс заслужаваше признанието на всички. Дори с безгранично финансиране, много лозари се бяха проваляли.

Елиът обичаше да мисли за себе си като за неопитен лозар. Късно разцъфтял цвят. Докато баща му беше жив, той не бе нищо повече от служител. Беше се борил с Джан за въвеждането на най-основните нововъведения, като например конвейерните ленти. Беше поръчал софтуера за контролирането на количеството на маята, само след като ударът бе принудил Джан да позволи на Елиът да поеме по-голяма роля в бизнеса.

Алекс му подаде чашата с един инч коняк Льо Паради в нея. Чукна своята чаша в неговата.

— За баща ми, последния от големите винари, които обръщат бутилките вино.

Елиът отпи от скъпия коняк, задържа го, както би задържал в устата си хубаво каберне, после го глътна. Мека топлина обля гърлото му и се спусна надолу към стомаха, като го отпусна.

— Твоят баща беше най-добрият. Няма две мнения по въпроса — каза Елиът.

Алекс се отпусна в кожения фотьойл срещу Елиът.

— Татко искаше да бъде кремиран и прахът му да бъде разпръснат над „Ястребово гнездо“. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. С хеликоптер или с балон с горещ въздух?

— Балон с горещ въздух. — Алекс шляпна бедрото си и измърмори: — Чудесно. Никога не бих се сетил.

Двамата мъже мълчаливо пиеха коняка си и се взираха в тлеещия огън. Неочаквано Елиът съжали за всички години, които бяха загубили. Те бяха братя, отгледани на една и съща земя, обичаха един и същ мъж, но едва се познаваха.

— Извинявай, че все бях резервиран. Винаги съм изпитвал малко ревност към теб — призна си Елиът.

Искрица смях проблесна в очите на Алекс и за известно време той не изглеждаше чак толкова тъжен.

— А аз ти завиждах. Заради името. Заради външния ти вид. Заради колата. Заради къщата. — В гласа му се долови нотка, която я нямаше там преди. — Не разбираш ли? Джан манипулираше ситуацията. Той искаше всичко това да е така…

— Защо?

— Не зная. Със сигурност и баща ми нямаше ни най-малката представа. Мисля, че на Джан му хлопаше някаква дъска, извинявай, че го казвам. Той обичаше да си играе с хората около него. Никога не е обичал никой друг, освен себе си.

Елиът си зададе въпроса, който го тревожеше, откакто научи, че майка му е била съпруга на Алдо.

— Мислиш ли, че е обичал майка? Поне в началото?

Алекс остави чашата, наведе се напред и подпря ръце на коленете си, така че да погледне Елиът право в очите.

— Хайде! Ти си мъж. Не си ли имал страхотен секс с жена, за която не си имал никакво намерение да се жениш?

— Разбира се, но никога не бих правил секс със съпругата на мой приятел, а после да я изоставя.

— Знаеш ли какво каза веднъж Мария на баща ми? Тя си мисли, че Джан нарочно е започнал любовната авантюра с майка ни, за да прекрати брака й с Алдо.

— Какво? — Колкото и да обичаше и уважаваше Мария, това звучеше абсурдно за Елиът.

— Не е толкова налудничаво, колкото звучи. Джан е знаел, че тъй като татко е италиански мачо, ще се разведе със съпругата си, ако научи. Не е предвидил само, че майка ще забременее и безнадеждно ще се влюби в него.

— Защо му е било да го прави? — Напоследък не бе имало много любов между Елиът и баща му, но все пак той не можеше да си представи Джан съзнателно да разруши един брак.

Алекс вдигна чашата си и отпи малко коняк.

— Джан трябваше да бъде кралят, центърът на вниманието. Той не се осмеляваше да ти позволи ти да ръководиш лозята. Ти можеше да се справиш по-добре от него.

Има зрънце истина в това, призна си Елиът и каза:

— Той никога не разрешаваше на твоя баща да пътува и да представя избата.

— Не искаше никой друг да получи заслуженото си, освен той самият.

Макар да бе светотатство, Елиът изля в гърлото си последните глътки коняк, вместо бавно да им се наслади като истински ценител.

— Знаеш ли, че Мария беше влюбена в Алдо?

— Да — отговори Алекс. — Знаех. Изглежда съдбата ни е да обичаме не когото трябва.

Елиът разбра, че Алекс има пред вид себе си, но си даде сметка, че не бива да пита. Опита плавно да смени темата.

— Мария е сама у дома. Другите са освободени за през нощта. Трябва да й звънна и да питам как е.

Елиът тръгна към телефона зад бара, който Алекс му посочи, и мислите му се насочиха към бъдещето.

— Ще трябва да потърсиш финансиране от другаде, ако все още имаш намерението да купиш Фаралон.

— Ще се тревожа за това по-късно. След като се погрижа за татко.

Меланхоличният тон на Алекс депресира Елиът още повече. След смъртта на своя баща той можеше да мисли единствено за „Ястребово гнездо“. От кога лозята станаха по-важни от хората?

Набра номера и чичо Тито вдигна телефона. Лешоядите обикалят, помисли си Елиът, и попита:

— Мария там ли е?

— Да, но имаше главоболие и си легна. Ти кога се прибираш?

Елиът се поколеба. Двамата с Броуди бяха решили, че Елиът ще остане при Алекс за през нощта. Така не само ще имат възможност да възобновят отношенията си, но ще могат и да планират погребението. Някакво чувство на Елиът обаче го предупреди, че нещо не е наред.

Добрата стара леля Джина беше като Макиавели, що се отнася до тях. Смъртта на Алдо щеше да й даде още по-голям дял от „Ястребово гнездо“. Изглежда тя бе намислила нещо.

— Прибирам се скоро.

 

 

Броуди спря колата и я остави пред тъмната къщичка на Тори. Очевидно не си бе у дома. Той си тръгна от ресторанта, като прекъсна празненството и ги остави те да довършат сами с десерта и кафето.

Възможно ли е животът да стане още по-странен?

Надяваше се, не. Беше връхлитан от фактите един след друг, докато накрая животът му се преобърна не само от горе на долу, но и отвътре навън.

Нищо вече не можеше да си остане същото.

Отчаяно му се искаше да обсъди всичко с Тори. Никога до сега не бе изпитвал такова силно желание да поговори с друг човек. През целия си живот до сега бе затворен мъж, който следваше само собствените си съвети. Кога се бе променил?

Преди би се борил срещу тази промяна, но сега я приемаше с отворени обятия. Не че вярваше много в гените, но напоследък обстоятелствата го бяха накарали да преосмисли мнението си. Въпреки че двамата с Елиът бяха отгледани отделно, те много си приличаха. Алекс не му бе чак толкова близък, но пък характерът му бе почти като на Броуди. Това бе добрата новина.

Лошата бе подозрението на Броуди, че може да носи и от гените на Джан Хок. От наученото до тук този мъж е бил необщителен до крайност. Изолирал се е от другите и е умрял, без да е обичал.

Броуди не искаше това да се случи и на него.

— Къде е тя, момчето ми? — попита той Пини, след като излезе от колата и лабрадорът скочи да го посрещне, докато опашката му цепеше въздуха.

Пини тръгна по петите му, когато се приближи до вратата и почука, за всеки случай. Никой. Странно, помисли си той. Тори знаеше, че има среща с детектива. Беше нетърпелива да научи какво иска тази жена.

Броуди забърза към кухнята, но тъй като беше късно, не се изненада, че вътре е тъмно. Забеляза светлинка в прозорците на Лу. Изкачи задните стълби и почука.

— Здравей — каза той, когато Лу излезе по домашен халат. — Търся Тори.

— Не е ли с теб? — Очите на Лу се втренчиха тревожно в него. — Мислех, че е с теб. Не се е прибирала от работа.

— Минах покрай офиса й. Не е там.

— Тори винаги се обажда. Надявам се да няма проблеми с колата.

Нещо вътре в Броуди се стегна като здрав юмрук. Не искаше да тревожи Лу, но може би Тори бе в беда.

— Ще обиколя с колата наоколо. Ще те уведомявам.

Броуди забърза към поршето и скочи вътре, като почти се засече с Пини на вратата.

— Е, добре, момче. Влизай.

Кучето скочи и Броуди пое. Върна се в Света Елена, отново отиде до офиса й, в случай, че е била излязла за сандвич и вече се е върнала. Офисът й бе все така тъмен.

Без да знае накъде се е запътил, той караше бавно по главната улица. Опита се да мисли като жена, напълно нелогично и с готовност за поемане на рискове.

Компютърът на Рачел.

Тази дяволица ровеше из файловете на Рачел. Без него. Беше й казал да го изчака, но тя кога ли е слушала?

Обезпокоен за Тори, той съхрани наученото по време на вечерята някъде дълбоко в ума си. Ами ако Рачел открие, че Тори проверява компютъра й? Никой не можеше да каже какво е способна да извърши тази жена.

Пътят до „Ястребово гнездо“ бе тъмен и самотен, такъв бе и през нощта на катастрофата. Броуди натисна педала на газта, вземаше всеки завой с мълниеносна скорост. Поршето се плъзгаше плавно.

Стигна до къщата и забеляза бентлито на Барзини близо до предната врата. Вместо да се натъкне на някой член от това семейство и да трябва да губи време в учтив безсмислен разговор, той продължи по пътя и видя алеята, която водеше към пещерите.

— Ето колата й — осведоми той Пини, когато фаровете му осветиха за миг скритата край пътя кола.

Отби поршето по страничната настилка и паркира пред колата на Тори.

— Хайде — подкани той Пини, — да видим с какво се е заела тя.

Броуди тръгна надолу по тъмната пътека към избата, а лабрадорът вървеше плътно до него. През стъклото забеляза, че не се вижда никаква светлинка в приемната, само блед отблясък от компютърния екран. Набра кода на охранителното табло и ключалката щракна.

Нещо на пода, точно до входа, привлече вниманието му. Фенерче. Защо му е на някой да го използва, вместо да светне лампите? Възможно ли е Тори да го е изпуснала? Пъхна го в задния си джоб и тръгна към офиса на Рачел. Включваше лампите по пътя си и се ослушваше за някакъв шум. Единственият звук идваше от процеждащата се през варовика вода.

Вратата на офиса на Рачел бе отворена, но вътре нямаше никой. Пини се втурна към стола до бюрото, опашката му разсичаше въздуха като нож. Кучето подуши мястото, изскимтя и замаха още по-бързо с опашката си.

— Тори била ли е тук? — попита Броуди.

Лабрадорът продължи да души и да маха с опашка. Броуди реши, че тя сигурно е отишла до къщата, но вече бе станало прекалено късно, а той беше доста изморен, за да води злободневен разговор с Барзини. Вдигна слушалката, за да звънне и да поиска Тори да се обади. Ще й предложи да се срещнат до колата.

Натисна девет, за външната линия, но не чу сигнал свободно. Телефоните са блокирали, а електричеството — не.

Поколеба се. Вероятно има някакво приемливо обяснение, ала все пак нещо сякаш не бе наред. Тори сигурно е в къщата. Той изключи лампата.

— Хайде, Пини. Побързай.

Кучето излезе, като продължаваше да върти опашка. Броуди се спря и отвори офиса на Алдо. Беше тъмно, той светна, не беше сигурен какво очаква да намери там. Стаята бе празна и самотна, тя тихо напомняше за човека, прекарал по-голямата част от живота си на това място. Броуди бързо изгаси.

— Ти остави следа, Алдо — промълви той и затвори вратата. — Не толкова върху „Ястребово гнездо“, колкото върху двама прекрасни мъже, Алекс и Елиът.

Броуди не бе сантиментален тип човек и се изненада, че гърлото му се сви на топка. Тръгна към входа, но зърна, че Пини върви в обратната посока, към вътрешните пещери.

— Насам, момчето ми. Хайде!

Пини спря и наклони глава към Броуди, ушите му бяха щръкнали.

— Хайде да намерим Тори.

Като чу името й, кучето затича в обратната посока, към тъмнината. Броуди преглътна някакво проклятие, но изведнъж се спря, за да помисли. Пини имаше страхотно обоняние. Лабрадорът бе успял да се ориентира по черните пътища от дома си до „Ястребово гнездо“ само за да бъде с Тори. Той подсвирна тихичко:

— Къде си, момчето ми!

Кучето се появи от тъмнината в другия край на тунела. Спря и изчака Броуди, като продължаваше да върти опашка. Очевидно Пини не надушваше никаква опасност, но Броуди остана все така нащрек. Като оставим настрана чудесния му нос, Пини бе абсолютна нула сред кучетата-пазачи.

Той го настигна и постави ръка на каишката му. „Придвижвай се тихо“ бе мотото на тюлените. Ако имаше някой в пещерите, той нямаше да им разкрие приближаването си.

Със свободната си ръка извади фенерчето, включи го и сложи пръстите си отпред, така че светлината да се процежда през тях. Нямаше представа къде го води Пини, но наум си нарисува картата на пещерите, съставена при предишните му посещения.

Пини го водеше все по-дълбоко и по-дълбоко във византийския лабиринт от пещери и тунели. Носът на Броуди му подсказа, че вероятно са се приближили до най-вътрешните складове. Влажният, усоен въздух бе напоен с миризмата на плесен, а таваните бяха доста по-ниски.

— Чакай — прошепна той. Дръпна каишката на кучето, за да го спре, защото му се стори, че дочу някакъв звук. Опашката на Пини се удряше в стената на тесния каменен коридор. Но той улови и някакъв друг звук.

Пресегна се и хвана опашката на Пини. Опита се отново да долови звука. Да! Приличаше на приглушено тътнене.

Машини?

Не. В тази част на пещерите оставяха пенливото вино да отлежава. Звукът бе предизвикан от нещо друго. От опита си в рисковани мисии, той прецени, че източникът на звука е някъде по-далеч.

С ръка на нашийника на Пини, Броуди пристъпи напред, като си спомни, че наблизо в тунела има завой. Стигна до една чупка в стената и изключи фенерчето. Пъхна го пак в задния си джоб и се заслуша внимателно.

Приглушени гласове.

Какво ще правят хора чак тук и то посред нощ? Може би има логично обяснение, но, по дяволите, той не може да измисли нито едно. Дочу мъжки глас.

Пристъпи напред. С една ръка държеше дупето на Пини, за да не си върти опашката. Но кучето въртеше цялата си задница, очевидно разпознаваше гласа на Тори или я усещаше по миризмата.

Зави зад ъгъла, блед лъч светлина освети тунела с нисък таван достатъчно, че той да успее да види пещерата, където отлежаваха най-отбраните вина. Тори стоеше с гръб към една кула от бутилки, лицето й бе изпито и измъчено. Джина Барзини стоеше наблизо с пистолет в ръка.

Заслепяваща ярост разтърси тялото му и само професионализмът му го задържа да не се втурне в стаята. Там с нея бе поне още един човек — този, който говореше. Спри, каза си той. Прецени добре ситуацията.

— Няма да ви се размине нашето убийство.

Господи! Говореше Елиът. Двама любими хора бяха на ръба на смъртта.

— Ха! Мислиш се за много умен…

Лоренцо Барзини. Дали е въоръжен, зачуди се Броуди. Един пистолет или два? Имаше огромна разлика за подхода му.

— Убий ги. Защо губиш време?

Още един мъжки глас. На Броуди му трябваше секунда, за да го разпознае. Тито Барзини. Добре, ясно. Цялото семейство Барзини бе заедно.

— Трябва да бъда точен — изломоти Лоренцо.

— Защо да хабим от нашето вино повече, отколкото е необходимо…

Проклятие! Ето го отговорът. Два пистолета. И Лоренцо има пистолет.

— Броуди никога няма да ви остави да се измъкнете, ако ни убиете — каза Тори, гласът й бе удивително спокоен. — Ще ви проследи.

Благословена да си, Тори, помисли си той, за доверието ти в мен.

— Иди до полупразната каса — нареди Лоренцо. — Хубаво местенце, за да умреш, кучко.