Мерил Сойър
Не вярвай на никого (36)

Глава тридесет и пета

Единствените звуци идваха от бръмченето и жуженето на болничното оборудване. Алдо ги погледна за частица от секундата, след това клепачите му се затвориха. Устните му се раздвижиха, но нищо не се чу.

Алекс, който все още държеше ръката на баща си, се приведе по-близо.

— Тате, искаш ли да кажеш нещо? Не те чуваме.

— Аз… аз… не съжалявам.

— Не те виним, тате. — Тъмнокафявите му очи изпратиха светкавично съобщение до Броуди и Елиът, които стояха в другия край на леглото. — Нали?

— Не, разбира се, че не — заговори Елиът първи. — Баща ми искаше да сложи край на живота си.

Броуди се насили да каже:

— Направил си това, което си смятал за правилно. — Не беше сигурен дали е съгласен и какви са чувствата му, но отказа да хвърли вина върху един умиращ мъж.

Елиът, в чиито очи имаше влага, погледна към Броуди. Погледите им се преплетоха и Броуди разбра, че Елиът се опитва да се справи с чутото току-що. Броуди се опита да анализира собствените си чувства, но не успя. Въобще не познаваше Джан, но вече знаеше братята си поне мъничко и усещаше болката им. Те и двамата обичаха този мъж, човека, който бе за Елиът много повече от родния му баща.

Стояха до леглото на Алдо, времето течеше, отбелязвано на всеки две минути от тихото избръмчаване на монитора за сърцето, който отбелязваше последните данни на Алдо. Това напомни на Броуди самотното му бдение до смъртното легло на майка му. Какво не би дал, за да може братята му да бяха стояли до него в онзи миг.

Влезе докторът, слаб мъж със сребриста коса и стетоскоп на врата. Устните му образуваха една мрачна линия. Той прочете показанията в таблиците и погледна мониторите.

— Страхувам се, че направихме всичко възможно. Изпаднал е в кома. Всичко е само въпрос на време.

Докторът продължи да обяснява състоянието на Алдо. Броуди слушаше разсеяно, осъзна, че вече нищо не може да се направи за Алдо. Можеше да помогне на Алекс и Елиът, стига да знаеше как. Не се чувстваше удобно в емоционални ситуации. Предполагаше, че няма подходящи думи за тази ситуация, всичко, което човек би могъл да направи, бе просто да бъде там.

 

 

Почти бе станало време да си тръгва, когато телефонът в офиса на Тори иззвъня. Тя смяташе да остави секретаря да приеме обаждането, когато забеляза на цифровия дисплей на телефона: „Болница Юнтвил“.

Татко, помисли си тя, и грабна слушалката, обзета от паника:

— Ало.

— Тори, аз съм, Броуди.

— Какво има? Да не се е случило нещо с татко?

— Не. — Секунда колебание. — С Алдо… той е в кома. Не му остава още много да живее.

— О, господи! — Тя изслуша обясненията на Броуди относно сложната ситуация.

— „Ястребово гнездо“ има проблеми. Алекс няма да може да закупи Фаралон, ако Алдо умре.

— Броуди, тези проблеми се оправят с пари. Да загубиш баща си, да намериш братята си е нещо съвсем различно.

— Разбирам го — веднага каза той. — Просто ми се иска да им помогна по някакъв начин. Корели ще получат част от „Ястребово гнездо“. Може би повече от една част, ако Рачел е извършила нещо, за което не знаем. Елиът има нужда от пари. Ще бъде скъпо да се наемат адвокати, за да се борят с обвиненията по контрабандата с наркотиците. Той има нужда от пари, за да навакса недостига на грозде.

На Тори й се искаше да му каже да остане тук. Кой би могъл да устои да окаже помощ на двама толкова интелигентни, обаятелни близнаци? Но тя не промълви нито дума. Ще си помисли, че се опитва да го манипулира по лични причини.

— Алекс е в по-добри позиции. Със своята биография ще може да си намери финансова подкрепа. Но гордостта му ще бъде наранена.

От тона му тя разбра, че Броуди би се чувствал по същия начин, ако е на мястото на Алекс. По много неща Броуди приличаше повече на Алекс, отколкото на Елиът.

— Все още възнамерявам да се срещна с Катрин Уилсън на „Брава теръс“ — каза Броуди. — Не ми се иска да изоставям Алекс, но тази жена вероятно има ключ към загадката.

— Мислиш, че има информация относно смъртта на Джан, така ли?

— Не — рязко отговори Броуди, после добави по-меко: — Сигурен съм, че няма. — Настъпи нова, по-дълга пауза и тя си го представи как стои до телефона в болницата, облегнал се е на стената и е изтощен също като нея. — Обмислих обстоятелствата около смъртта. Сигурен съм, че баща ми е извършил самоубийство.

Преди да приключи й обеща, че ще се обади, след като се срещне с Катрин Уилсън. Тя му каза, че много съжалява и затвори.

Баща ми. За първи път го чуваше да изрича тези думи. Шестото й чувство й подсказваше, че нещо се е променило. Какво ли? Ами, откритието, че има природен брат и брат близнак би могло да бъде обяснението, но все пак подозираше, че има и още нещо.

Тори седеше пред чертожната си дъска, продължаваше да обмисля въпроса, когато чу силно почукване на вратата. Вече бе време за вечеря, беше притъмняло, но лампите все още не бяха светнати. Тя отиде до вратата и я отвори.

— Работиш до късно…

Беше самият Мистър Точка-ком, Кевин Пут, заедно с — измежду всички хора на земята — Рачел Ритво. Те влязоха в офиса й, преди да успее да каже нещо, за да ги спре.

— Готово ли е логото ми? — попита той.

— Та ти бе тук едва вчера! Казах ти следващата седмица.

Рачел хвърли на Кевин многозначителен поглед и каза:

— Ню Йорк има агенции и експерти, които ще ти направят лого за един ден.

Броуди й бе разказал за случилото се между Алекс и Рачел. Дори Рачел да не саботираше Елиът, Тори в никакъв случай не искаше да работи с нея.

— Рачел е права. Трябва да се свържеш с някоя от нюйоркските фирми.

Кевин получи доста неочакван отговор на своя блъф, огледа се наоколо, очевидно впечатлен от изработените дизайни и реклами за други лозя.

— Нямаш ли нещо? Дори и скица, която да погледна? — попита той.

— Освен това бързаме — изсъска Рачел. — Имаме среща в „Медууд“ за питие и вечеря с приятелите на Кевин.

— Рачел ще управлява новите ми лозя. Иска ми се да се запознае с момчетата.

— Ами — отговори Тори, като правеше всичко възможно да произнесе думите си неохотно, — аз наистина имам предварителна скица. Това е само една идея, имайте предвид това, но все пак познавам няколко начинаещи винари, които биха убили човек за подобна идея.

— Нека я видим.

Рачел хвърли такъв поглед на Тори, който би могъл да повали носорог в атака. Без въобще да се смути, Тори отиде в съседната стая, където държеше чертожната си дъска и материалите за рисуване.

— Един момент, докато го намеря.

На чертожната маса намери празен лист и бързо нарисува съвършеното лого. Нави листа на руло и се върна в офиса.

— Готови ли сте? Това е съвършеното нещо за етикетите на вашето вино, за вашето лого, реклами и знак на лозята ви. Дори мога да си представя как ще се продават тениски с този знак отпред. — Тя вдигна нагоре ръка, като че ли спираше уличното движение. — Ако не го харесвате, просто ми кажете. Има други, които ще се заинтересуват.

— Да видим — възкликна Кевин, очевидно въодушевен.

Тори разви скицата.

— Това ли е то? — изписка Рачел. — Голяма черна точка в един правоъгълник?

— Не разбирате ли? — попита Тори, самата невинност. — Това е точката от мистър Точка-ком. Тя изразява същността на Кевин с един-единствен, незабравим знак. Кое може да му пасва по-добре?

— Чудесно — съгласи се Кевин, глуповато възхитен от скицата. — Това наистина съм аз. Всеки, който види виното ми, ще се сети за мен.

Те ще видят голяма, дебела точка и ще се чудят, помисли си Тори. Не можа да се въздържи и хвърли на Рачел злорада усмивка.

— Ще закъснеем — процеди кисело Рачел и сграбчи лакътя на Кевин.

Когато си тръгнаха с обещанието да се обадят по-късно, в ума на Тори се оформи един план. „Медууд“ беше член на престижната хотелска асоциация „Рьоле и Шато“ и притежаваше един от най-добрите, най-скъпите ресторанти в страната. Сигурно ще останат там часове наред — достатъчно време, за да може Тори да се промъкне в офиса на Рачел и да провери компютъра й. Тъй като Алдо бе пред прага на смъртта, Елиът ще остане в болницата, така че няма кой да я обезпокои.

Броуди също няма да се появи. Вечеря в „Брава теръс“ е истинско събитие, особено ако баща й го е съгласувал с главния готвач. Катрин Уилсън не би предложила да се срещнат там, освен ако не е решила да му говори часове наред. Тори подозираше, че Лу знае какво става с тази жена детектив, но не е казал на никого. После се успокои, че няма нищо опасно, в противен случай баща й би предупредил Броуди.

Докато всички са заети, тя може да открие до къде се простира саботажът на Рачел. Ако не могат да я спрат, поне може да поправят някои вреди, преди да е станало прекалено късно. И още по-добре, Елиът ще има законни доводи срещу тази жена.

 

 

Броуди затвори вратата на поршето, после го заключи в комплекса Фриймарк Аби, където се намираше ресторантът „Брава теръс“. Направи две стъпки напред, спря се и се облегна на спортната кола.

— Какво, по дяволите, правя тук? — запита се той. — Трябваше да остана в болницата.

Алдо бе починал преди малко повече от час, без да се върне повече в съзнание. Тримата бяха стояли до леглото му, а Алекс през цялото време бе държал ръката на баща си. Бе я стискал здраво — не искаше да остави Алдо да изпусне живота си.

Но все пак той умря. Спокойна смърт, каза Елиът. Броуди трябваше да се съгласи. Такава смърт искаше и той, да работи любимата си работа до последния си час, после да умре без много болка и страдание.

Живите — те страдаха. Броуди бе харесал Алдо, но не го бе опознал добре. Елиът се бе чувствал по-близък до Алдо, отколкото до собствения си баща. Разбира се, Алдо беше баща на Алекс и те си бяха по-близки от много други баща и син, защото Алдо бе играл ролята и на двамата родители.

Ами твоята майка?

Линда бе много особена жена, призна Броуди пред себе си. Беше го обичала — до определена степен. Обаче винаги бе прекалено заета и той го бе осъзнал още като дете. Сега вече знаеше защо.

Тя е била завладяна от Джан Хок. Броуди не разбираше защо и се съмняваше, че някога ще разбере.

Пое си дъх, за да се успокои, каза си, че трябва да се срещне с тази госпожа Уилсън, а после ще намери Тори. С нея ще се почувства по-добре. Опита се да й се обади от болницата, за да я уведоми за смъртта на Алдо, но не можа да я открие.

Броуди влезе в ресторанта и съобщи името си на един сервитьор. Веднага го отведоха през просторната зала до една маса пред голямата каменна камина. Жена на средна възраст седеше до доста по-възрастен мъж с бледа, почти прозрачна кожа и вдлъбнати кафяви очи.

Когато видя Броуди, мъжът стана и протегна ръка, която леко трепереше, сякаш имаше болестта на Паркинсон.

— Аз съм Джонатан Къмингс. — Той хвърли поглед към жената. — Това е Катрин Уилсън. Толкова се радваме, че успяхте да дойдете на тази вечеря.

Броуди се опита да не измърмори, че това не е никакво светско събиране, бе принуден да се държи с уважение, защото Къмингс имаше вид на възпитан джентълмен. Събра сили да се усмихне и се ръкува с Катрин Уилсън.

— Ще празнуваме малко по-рано — му каза Джонатан.

— Да празнуваме! — На Броуди въобще не му се празнуваше. Какво, по дяволите, искаха от него жената частен детектив и този мъж?

— До ноември остават няколко седмици — спомена Катрин.

— Е, и? — Броуди не се бе наспал предната нощ, не че се оплакваше, но не разбираше нищо. Вероятно бе прекалено изморен, за да схване ситуацията. Или умората, или прекрасният секс размекваха мозъка.

— Седемнадесети ноември — добави Къмингс с широка усмивка.

Сервитьорът пристигна с бутилка от реколтата на „Ястребово гнездо“ Blanc de Noir.

— За тоста — обясни Катрин с тон, който му подсказваше, че вече би трябвало да се досеща.

— Какъв тост?

Къмингс му се усмихна с такава бащинска усмивка, каквато Броуди бе виждал само по телевизията:

— Рожденият ти ден е на седемнадесети ноември, помниш ли?

Всъщност, съвсем бе забравил. Но защо тези двамата се интересуваха от това толкова много?

— Ще навършиш тридесет години.

— Точно така — кимна той, макар и съвсем да бе забравил за събитието. Никога не празнуваше рождения си ден, никога не бе организирал тържества по този повод. Защо да го прави сега?

— Е, и?

 

 

Тори паркира колата си в храстите до второстепенния път, близо до задния вход на „Ястребово гнездо“. Това шосе се използваше от камионите, които превозваха виното. Никой няма да се появи вечерта, но все пак, за да прикрие следите си, скри колата възможно най-добре.

Рачел не бе напуснала официално и можеше да се върне, но едва ли щеше да го направи. Тори се опасяваше да не се натъкне на семейство Барзини или семейство Ритво. Когато научат за смъртта на Алдо, непременно ще пристигнат тук.

Мина по късичкия път до вратата за пещерите и видя къщата. Светеха прозорците на приземния етаж, там бяха стаите на прислугата, която живееше постоянно тук. Останалата част от къщата бе тъмна, включително апартамента на Елиът на втория етаж.

Тори се промъкна напред по настланата с камъни пътека, като здраво стискаше фенерчето в ръка. Джан Хок бе ненавиждал кучетата и бе отказвал да харчи пари за охрана, както повечето лозари наоколо, но тя не искаше да рискува и да включи фенерчето, защото някой в къщата можеше да погледне и да види светлинката.

На вратата обаче бе принудена да го светне за миг, за да набере кода. Надяваше се правилно да го е запомнила, когато Броуди го въвеждаше. Шест-четири-едно-три-едно. Ключалката щракна по-силно отколкото очакваше и тя се сепна.

Вътре, вместо да светне лампите, които можеха да се видят през вратата, включи фенерчето, за да я насочва през тунелите към офиса на Рачел. В тъмнината й се стори по-далеч, отколкото го помнеше.

— Страшничко е тук през нощта — прошепна тя на себе си.

Дочу някакъв звук и се закова на място. Напрегна се да го улови отново, заслуша се. Нищо. Вероятно бе въображаем. Ако вярваше в духове, щеше да си каже, че това са духовете на имигрантите, които са се трудили като роби, докато са дълбаели пещерите във варовика.

— Внимавай — промърмори тя, когато едва не направи грешен завой и не пое из лабиринта от пещери, където отлежаваше най-доброто вино.

Използва фенерчето си и провери вратите. Повечето от тях бяха отворени, само вратата на Алдо бе затворена. Златната табелка гласеше: „Алдо Абрузо — главен експерт на избата.“

Кой ли ще заеме мястото му, зачуди се Тори. Дали пък смъртта на Джан Хок не бе сигнал за края на една епоха? Семейство Барзини и семейство Ритво несъмнено ще продадат дяловете си на братята Корели. На Елиът ще са му необходими вливане на пари и страшно много късмет, за да задържи всичко.

Тори влезе в офиса на Рачел и включи лампата. Толкова дълбоко в пещерите не можеше да се види от къщата. Тя въздъхна облекчено.

Компютърът все още беше там. Дали Рачел бе изтрила уличаващите я файлове? Вероятно бе взела цялата полезна информация от компютъра, за да я използва на новото си място. Ако имаше някаква справедливост на този свят, Рачел вероятно е била прекалено заета да копира файлове, за да изтрива каквото и да било.

Тори влезе в системата, знаеше, че паролата на Елиът бе Елгнездо, което бе гнездото на Елиът вместо „Ястребово гнездо“. Опита с Ргнездо. Прекрасно! Влезе във файловете.

— Когато видя Елиът, ще си поговорим за охранителната система.

Тори не бе сигурна къде да намери писмото, което бе видяла, така че пусна едно търсене из компютъра с думата корк. Появиха се хиляди файлове. Господи, ще изкара тук нощта, ако не ограничи търсенето си по някакъв начин.

Спомни си, че писмото бе адресирано до някакъв град в Португалия, затова добави думата Португалия към компютърното търсене. Екранът се запълни с нов, по-кратък списък, но все пак оставаха доста писма. По датите забеляза, че някои от тях са стари. Отхвърли ги бързо. Само няколко бяха написани през последната седмица.

Единствената й възможност бе да ги прочете едно по едно. Повечето от писмата бяха молби от Рачел да бъде увеличена доставката на корк за „Ястребово гнездо“. Те бяха последвани от обсъждания на цените.

Най-накрая намери важно писмо с вчерашна дата. Данните за него посочваха, че писмото е било преведено на португалски, а после е изпратено по факса в чужбина. Английската версия на писмото все още беше в главния файл. Там бе написано, че „Ястребово гнездо“ е решило да използва пластмасови тапи и вече няма да има нужда от коркови тапи. Предишната поръчка трябва да бъде анулирана незабавно.

— Не е възможно — каза Тори на глас и удари с длан бюрото. Елиът не би започнал да използва пластмасови тапи, освен ако няма абсолютно никакъв друг избор.

Рачел бе измислила това, както и историята с наркотиците и останалите неща, за да накаже Елиът. Тори не се изненада. Дори и преди да чуе за саботажа, тя знаеше, че Рачел е отмъстителна жена и човек не може да й има доверие.

„Нямай доверие никому.“ Зловещото предупреждение отекваше в ушите й.

— Какво ли друго е сторила Рачел?

Тъй като вече бе тук и бе влязла в компютъра на Рачел, Тори реши да направи и някои други проучвания. Изглеждаше й логично да провери по дати какви писма, които биха могли да навредят на „Ястребово гнездо“, е изпратила Рачел през последните два дни.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита някой зад гърба на Тори.

Тя веднага разпозна гласа и се обърна. Мария бе насочила пистолет право в дясното й слепоочие.