Мерил Сойър
Не вярвай на никого (32)

Глава тридесет и първа

Тори сграбчи възглавничките на дивана. О, господи…

Не можеше да не усети огромната болка в гласа на Алекс и се постави на негово място. Не би могла да си представи своя живот без баща си.

Прогони мисълта от главата си и се опита да се постави на мястото на Броуди. Без всякакво предупреждение бе научил не само че има брат, но че има близнак и природен брат. Как ли се чувства?

Както обикновено, беше трудно да познае по лицето му, но в краткото време, прекарано с него, Тори бе открила, че Броуди притежава чувствителност, която добре прикрива. Самозащита — зачуди се тя и се замисли за детството му. Той не искаше да обсъжда миналото си, а тя бе сигурна, че отговорът се намира в младежките му години.

— Когато татко и Джан се върнаха от Франция — продължи Алекс, — аз се изправих пред татко и попитах за майка ми. Той ми разказа цялата история и тогава отидох при Джан. Исках Елиът да знае, че сме свързани, но Джан ми забрани да казвам, на когото и да е. Заплаши, че ще уволни татко, ако изпусна и една дума.

— Какво би навредило това на Елиът? — попита Тори. — Джан би могъл да го накара да се закълне да пази тайна, но поне Елиът щеше да е подготвен, когато баща му умря.

— Джан Хок беше изключително чудат. Никога не разбрах защо татко му беше толкова верен. Той се отказа от мечтата си за своя собствена изба, но дали се сърдеше на Джан, какво мислите? — Алекс се изправи и тръгна към бара, като продължаваше да говори. — По дяволите, не! Той е от старата школа. Нали разбирате, традициите се пренасят от баща на син поколения наред. Или си собственик, или си работник. Моят дядо и моят прадядо и моят прапрадядо са били все работници, които са въртели бутилките вино. Той го приемаше като своя жребий в живота и се гордееше с него. Да станеш главен експерт на изба е голяма стъпка напред.

Алекс бавно се върна до стола си. Сега обаче застана зад него, постави ръце на облегалката и се наведе към тях. Непринудена поза, но Броуди забеляза напрегнатата извивка на раменете му.

— Татко стана експерт на избата, без да завърши енология — продължи Алекс, като се обърна направо към Броуди. — Това бе неговата награда, задето се е отказал от майка. Аз съм амбициозният, не татко. Да ви кажа честно, мисля, че той се успокои, когато Джан провали плана му за самостоятелен бизнес.

— Отървал се е от напрежението — предположи Тори.

— Точно така — кимна Алекс, като не сваляше очи от Броуди. — В онзи миг реших, че ще постигна голям успех без всякаква помощ от Джан Хок.

— Вече си постигнал — увери го Тори.

— Не. На път съм, но докато не притежавам това място — той разпери широко ръце — всичко си е все още мечта. — Алекс се загледа в отблясъците по високия таван. Измина един дълъг миг, преди да погледне отново към Броуди. — Само се моля баща ми да живее достатъчно дълго, за да види мечтата ми осъществена.

Броуди кимна бавно, мислеше си, че никога не е споделял подобна близост с майка си. Тя беше добра майка, стараеше се да му осигури всичко необходимо. И все пак в много отношения се бе дистанцирала и до този миг той дори не бе подозирал, че нещо… може да му е липсвало.

— Колко болен е баща ти? — попита Тори. — Днес го видях. Изглеждаше ми добре.

— Напряга се много и разчита на обезболяващи. В някой миг ще трябва да се изправи пред истината. Той…

Зъъън, зъъън.

— О, извинете — смръщи се Тори. — Сега пък моят телефон.

Тя грабна чантичката си от пода, а Броуди извъртя очи към Алекс, сякаш му казваше: „Жени, иди ги разбери“. Алекс се засмя и на Броуди изведнъж му се стори, че усмивката му прилича на тази на тяхната майка. Беше малко резервирана, а Алекс не бе познавал Линда. Дали някои маниери не са генетично обусловени, зачуди се той.

— Баща ми — съобщи им Тори, като стана и отиде в другия край на стаята.

Броуди попита:

— Защо Джан ти е позволил да ме повикаш, след като е знаел, че нямам абсолютно никакъв опит с производството на вино?

Алекс погледна към Тори, но тя стоеше до прозореца, с гръб към тях и говореше толкова тихо, че не можеше да се разбере какво казва. Броуди стана.

— Знаеш ли, всъщност не очаквах посещението ви. Възнамерявах да дойда и да поговорим, след като нещата се поуталожат — каза Алекс и погледна часовника си. — След по-малко от час трябва да отида да взема едно гадже, което живее в другия край на долината. Можете ли да наминете утре сутрин? Ще ви покажа модерната си винарна и ще поговорим.

— Разбира се — кимна Броуди, въпреки че преди това бе решил да посвети следващия ден в търсене на отговор защо Катрин Уилсън го разследва. — Ще дойда първо тук.

Поеха бавно към вратата, а Тори продължаваше да говори с баща си.

— Всъщност, аз имах доверие в теб — изрече тихо Алекс. — От онзи първи доклад разбрах, че си борбено дете като мен. Никога не падаш по гръб. На всеки шест месеца детективът изпращаше на баща ми нов доклад. Четях разделите, посветени на теб, и ги запазих всичките.

— Защо?

— Исках да докажа нещо на себе си, на Джан — отговори той с леко предизвикателна усмивка. — Не е толкова важно това, което получаваш. Има значение как използваш мозъка си, предложените ти възможности.

— И аз винаги съм мислил така — промърмори Броуди и се зачуди за Елиът и Алекс. Те също бяха природени братя, но Елиът никога не е бил принуден да се бори така, както Алекс. Хрумна му, че Алекс нетърпеливо е очаквал срещата им, но въобще не изглежда близък с брат си, с когото бяха отраснали заедно.

— Знаеш ли — започна Алекс и снижи гласа си още повече, — мисля да се женя. Баща ми е толкова болен, че не ми се иска да го отлагам повече.

Исусе Христе, питам те, какво става тук? Броуди не бе подготвен за този внезапен порив за близост. Той бе живял самостоятелен живот прекалено дълго време — целия си живот, — за да може така бързо да се довери на някой, който току-що е срещнал.

Вие сте природени братя, напомни му вътрешното гласче. Той те познава от години. Ти не си непознат за него, въпреки че той е непознат за теб. Изключително странно.

Алекс го гледаше, очевидно очакваше да каже нещо.

— Коя е щастливката? — успя да измисли само това.

— Рачел Ритво.

Броуди благослови всичките си тренировки, те му помогнаха да не издаде дори и стон.

— Сигурен съм, че си я срещал — допълни Алекс. — Работи в „Ястребово гнездо“ от дете. Правенето на вино е в кръвта й.

Вино и друго какво? Броуди се насили да се усмихне, но под носа си измърмори някакво проклятие. Дори подозренията на Тори да излязат безпочвени и те не открият нищо на компютъра на Рачел, инстинктите му нашепваха, че трябва да отбягва тази жена.

— Време е да тръгваме — сепна ги Тори, след като ги настигна. — Благодаря за питиетата.

— Няма защо — усмихна се Алекс. — До утре.

— Татко каза да побързаме. Катрин е на терасата с чаша вино — съобщи му Тори, след като излязоха от къщата. — Той я залисва.

— Доста дълго го обсъждахте.

Тя му намигна, изключително доволна от себе си:

— Изглеждаше като един телефонен разговор. Аз обаче натиснах автоматичното набиране и се обадих на Елиът, за да отложим вечерята за друг път. Той разбра.

Тори изслуша обясненията на Броуди за Алекс и Рачел и възкликна:

— Да се ожени за нея? Шегуваш се!

— Ами Елиът? Ти мислеше…

— Все още мисля така. Наречи го женска интуиция или каквото щеш, но съм сигурна, че Рачел е влюбена в Елиът. Това не може да промени любовта на Алекс към Рачел, но усложнява нещата.

— Какви са отношенията между Елиът и Алекс? — попита Броуди, докато отваряше на Тори вратата на поршето.

Тя седна, закопча колана си и се замисли по въпроса. Когато Броуди се качи, каза:

— Пред мен Елиът не е казвал никога нещо лошо за Алекс, но определено имам впечатлението, че Елиът мразеше как баща му все хвали успехите на Алекс, как преуспява и то сам.

Пътуваха през долината и обсъждаха положението. Когато завиха по алеята към хотел „Сребърна луна“, вече можеха да виждат кухнята и задната тераса, където обикновено се събираха гостите.

— Тъмно е. Сигурно всички са отишли на вечеря. Чудя се защо татко не се е обадил. — Тори започна да рови в чантичката си за клетъчния телефон. Намери го и натисна бутона за включване. Лампичката за изтощена батерия слабо светна. — Чудесно! Батерията ми е била прекалено изтощена, за да получа телефонно обаждане.

— Дали Лу не ти е оставил бележка? — попита Броуди, докато оставяше колата на празния паркинг.

— Разбира се. Татко знае колко много искаш да говориш с Катрин. Би оставил съобщение във вилата или на телефонния ми секретар.

Вилата бе тъмна, само на терасата светеше лампа, която се включваше автоматично при настъпването на мрака. Пини чакаше и веднага щом ги видя се спусна по алеята и замаха с опашка.

— Хей, момче, къде е Лу? — попита Броуди.

Лабрадорът отговори като започна да скача нагоре-надолу, сякаш не ги бе виждал цяла вечност, а не само няколко часа.

— Вероятно всички са отишли на вечеря. Резервациите са задължителни тук, особено в най-известните заведения — каза Тори, отвори вратата на къщата си и светна лампата. Нямаше никакво съобщение на телефонния секретар, нито пък на обичайното място в бележника до телефона.

— Надявам се всичко да е наред.

— Как звучеше гласът на Лу по телефона? — попита Броуди.

— Развълнуван. Щастлив. Остин Глейсъл, критикът от „Пътувания Елит“, бил с тях. Но татко знаеше колко важен е за теб разговорът с Катрин, затова я задържал. — Тя се запъти към вратата. — Да проверим в кухнята на хотела. Може би е бързал и е оставил бележката там.

В кухнята цареше мрак, виждаха се само чудатите отблясъци от цифровите часовници над печките. По плота бяха разпръснати подноси, чинии и чаши. До печката имаше фурна за затопляне, чиято лампичка светеше.

Тори я отвори.

— Имаме късмет! Канапе с рак и артишок.

— Къде би оставил бележката баща ти? — не обърна внимание на храната Броуди.

— Хей там, бележника до телефона. — Тя изключи фурната за затопляне и взе готварската ръкавица, за да не се опари, докато вади изкусителното блюдо.

— Тук няма бележка. — Броуди погледна телефонния секретар. — Няма и съобщения.

Тори обезпокоена каза:

— Странно. Татко прави всичко възможно да ни открие, а после излиза. — Замисли се за миг. — Вероятно е бързал. Обзалагам се, че е отишъл да вечеря с Остин.

Броуди не отговори. Стоеше до телефона, а очите му бързо обхождаха цялата кухня, не пропускаха нищо.

— Да проверим на терасата, Тори.

— Татко няма да остави бележка там — каза тя, но той вече отваряше френската врата, а Пини го следваше по петите.

Тя щракна лампата и светлина обля задната тераса. Навън имаше няколко чаши, което също й се стори необичайно за баща й. Броуди стоеше с ръце на хълбоците, загледан към хълмовете, в тъмнината се открояваха само контурите му.

Малките косъмчета на тила й настръхнаха, докато го наблюдаваше. Обстановката не й се стори особено необичайна, но нещо изглежда безпокоеше Броуди. Напрегнатото му съсредоточаване й даваше представа как работи той на мисиите си.

— Ще проверя в стаята на татко — извика тя през отворената врата.

Прерови чекмеджето за ключ, изтича в антрето, после нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж и отключи вратата. Стаите бяха подредени, но нямаше и следа от бележка, не че очакваше да намери такава тук. Баща й никога не и оставяше съобщения в тази стая.

Когато се върна долу и каза, че не е открила нищо, Броуди стоеше в кухнята. Той попита:

— Предполагам, че Лу има клетъчен телефон.

Тори поклати глава:

— Не, само телефон в колата. Тук наоколо единствено от това има нужда.

Тори се опита спокойно да отиде до телефона и да набере номера на баща си. Обикновено не би се разтревожила много, но поведението на Броуди увеличаваше тревогата й. Изслуша записа, после му каза:

— Няма го в колата. Вероятно е на вечеря.

— Значи къщата е наша — намигна й Броуди.

— Помислих, че се тревожиш за нещо.

— Да. Тревожа се, че тези приказни канапета ще са цялата ми вечеря.

— Татко винаги има пиле и пържоли, които само трябва да се хвърлят на скарата, както и хладилник, пълен със сладкиши. Мога да завъртя една сносна вечеря.

— Предполагам, че няма да се намери бутилка хубаво вино тук.

— Не се шегувай. — Тя вдигна заплашително юмрук към него. — Виж на рафтовете зад ъгъла.

— Няма да мога да разпозная хубавото вино от оцета.

— Не е ли време да се научиш? — Тори постави ръка на рамото му и се приближи към него, като го гледаше със закачлива свенливост.

Лицето му стана мрачно:

— Тори, няма да остана. Знаеш го.

Някак си тя се бе надявала, че след като Броуди научи за двамата си братя и за наследството в долината, той ще промени мнението си. Трябва да е била много глупава. Той бе мъж, който чертаеше собствената си съдба.

Емоциите я задавиха, но тя успя да промълви:

— Имаме поне тази нощ.