Мерил Сойър
Не вярвай на никого (27)

Глава двадесет и шеста

Тори остави Алдо и забърза обратно към къщата, където откри, че Броуди и Елиът я чакат в трапезарията. Мария седеше с тях и слушаше как Елиът обяснява за възторга сред лозарите заради гроздето спра.

— Запомнете думите ми — казваше Елиът, — ако имах пари за инвестиции, щях да ги вложа в този сорт. От него ще се прави най-доброто вино през новото хилядолетие.

Елиът махна на Тори да седне на стола до Броуди и тя мълчаливо се плъзна на посоченото й място до масата от черешово дърво, излъскана до огледален блясък. За миг Мария я погледна и й се стори, че открива неодобрителни пламъчета в очите на икономката, но може би те бяха само плод на въображението й. Тори се зачуди дали да обсъдят пред Мария казаното й от Алдо, после реши, че той сигурно вече е споделил с икономката. Ако не е, ще го направи.

— Ще накарам Кончита да сервира обяда — каза Мария на Елиът и се изправи. — Предполагам, че бързаш, както винаги.

Елиът й се усмихна с обич, а тя изчезна през страничната врата, която водеше към кухнята.

— Мария ми е близка като майка. Тя ми помогна през трудните моменти на младостта ми…

— А баща ти? — попита Броуди.

Тиха като сянка, Мария се върна в стаята и отново седна, очите й бяха вперени в Елиът. Тори се зачуди дали бе чула въпроса и реши, че сигурно беше. Тази жена бе свикнала да влиза и излиза от стаите тихо, докато надзираваше правилното функциониране на огромното домакинство. Какво ли друго бе дочула по време на работата си в „Ястребово гнездо“?

— Джан Хок беше прекалено зает с винарната и нямаше време да отглежда дете, нали, Мария?

— Да, тя отнемаше всеки негов миг.

От отговора й, с лек нюанс на сарказъм в тона, Тори разбра, че тя може да е работила почти през целия си съзнателен живот за Джан, но не одобрява неговото отношение към сина му.

Докато бе сгодена за Елиът, Тори бе прекарала известно време около Мария. Икономката ръководеше домакинството като генерал, не си губеше времето в празни приказки, освен с Елиът. Мария винаги бе намирала време за Елиът.

— Тори, има ли късмет? — попита Броуди.

Преди да успее да отговори, влезе Кончита с поднос салати и кошничка франзели, любимия хляб на Елиът. Зад нея идваше друг прислужник с бутилка шардоне Чок хил. Тори вдигна вежди, за да им покаже, че иска да изчака, докато останат сами.

— Разкажи ми за майка ни — каза Елиът на Броуди, докато им сервираха.

Дори въпросът да подразни Мария, тя не го показа. Внимателно наблюдаваше сервирането на салатите, които бяха произведение на изкуството.

Броуди за миг се загледа в младите зелени листа и нарязаните домати, размесени със стръкчета бяла аспержа, после каза:

— Тя работеше доста. Обикновено се трудеше на две места, за да може да ни издържа. Затова не прекарвахме много време заедно.

— Какво представляваше? — Елиът подтикна Броуди да разкаже още нещо.

Прислужниците бяха напуснали стаята, но Тори не искаше да прекъсва този разговор. Зачуди се дали разбира правилно ситуацията. Всичко звучеше сякаш двама напълно различни родители бяха отгледали тези момчета.

— Майка ни беше красива. Елегантна, с тъмна коса и сини очи. Жена, след която мъжете се обръщаха два пъти, дори и след като остаря.

Тори забеляза, че Мария си похапва, опитваше всяка част от салатата, сякаш за да установи дали всичко е било подправено с точното количество сладък винегрет. Тори не можеше да повярва, че възрастната жена въобще не е любопитна да научи за родната майка на Елиът.

Освен ако не я е познавала лично.

Смущаваща мисъл, мълчаливо отбеляза Тори. Не беше сигурна от къде й дойде. Опита се да чуе отговора на Броуди. Елиът бе попитал дали майка им не е мислила да се омъжи отново.

— Майка никога не обръщаше внимание на мъжете — каза Броуди и се пресегна за хляб, а Мария автоматично му подаде маслото, както и мъничка гарафа със зехтин, но не го погледна. — Не зная въобще да е ходила на среща, а какво остава да мисли за брак.

— Сключвали ли са брак нашите родители? — попита Елиът.

— Един дявол знае — Броуди намаза хляба си. — Леля Джина казва, че са.

— Не бих казал, че Джина знае. Тя бърбори само бабини деветини.

Тори реши, че моментът е подходящ да им разкаже за Лоренцо, но Елиът се обърна право към Мария, улови погледа й и попита:

— Ти каза, че те не са се женили. Това факт ли е?

Мария остави вилицата си и се взря в Елиът, сякаш той беше единственият човек в стаята:

— Да. Зная, че това е истината. Твоите родители никога не са сключвали брак.

— Тогава ти си познавала майка ми? — В гласа на Елиът се долавяше раздразнение. — Защо не си ми казала? Години наред те питам за нея.

Тори започна да съчувства на жената, но Мария изглеждаше подготвена, като че ли дълго време бе чакала и бе предугаждала този въпрос. Тя отговори спокойно, гласът й не се пречупи:

— Ако ти бях казала това, което знаех, а то не беше много, баща ти щеше да ме уволни. Тогава ти щеше да останеш сам-самичък с него. — Гласът й се смекчи. — Не можех да го допусна. Когато порасна, вече нямаше значение. Ти престана да питаш.

— Направила си това, което си сметнала за най-добро — каза Броуди, тъй като брат му не можа да пророни нито дума. — Кажи ни какво знаеш. Сега то не може да навреди никому, нали?

Мария се загледа в чинията си, като че ли търсеше правилния отговор сред младите зелени листенца:

— Родителите ви не се ожениха, защото майка ви, Линда, вече беше женена.

Думите сякаш предизвикаха взрив. Тори за първи път видя как Броуди зяпва от изненада. Елиът изглеждаше не по-малко изумен от това разкритие.

— Какво? — Гласът на Елиът бе почти дрезгав шепот.

— Случило се, докато били в Калифорнийския университет и учили ен… знаете я, науката за приготвяне на различни видове вина.

— Енология — подсказа Елиът. — Същото, което учих и аз.

— Тя е била съпруга на друг студент — продължи Мария, като че ли това обясняваше всичко.

Кончита се появи и взе чиниите за салата. Точно зад нея стоеше друг прислужник, който сервира бирата със замах. Сякаш му отне цяла вечност да поръси току-що настърганото сирене Пармезан върху вкусно ухаещото италианско ястие.

— Защо не се е развела със съпруга си и не се е омъжила за Джан? — попита Тори.

Мария разрови яденето си с вилицата, после погледна към Елиът, преди да отговори:

— Той не искаше да се ожени за нея. Толкова е просто.

Тори не можа да се въздържи:

— Няма логика. Искал е едното от нейните деца, но не и другото, не и майката.

Устата на Мария беше пълна и тя не отговори. Това е само върхът на айсберга, каза си Тори.

— Татко постъпваше точно така — отбеляза Елиът. — Той беше обсебен от страх да не си подели „Ястребово гнездо“ с някоя жена. Винаги е казвал, че човек не може да се довери на жените.

— Защо не е задържал и двама ни? — поиска да знае Броуди. — Особено след като е оставил и на двамата равен дял от „Ястребово гнездо“?

Тори кимна, играеше си с яденето в чинията, апетитът й бе изчезнал.

— Мария?

— Казах ви каквото зная — отговори Мария без колебание. — Всичко това се случи докато Джан беше в Санта Клара, в Калифорнийския университет „Дейвис“. Аз не съм била там. Точно преди края на последната си година се върна у дома с бебе. — Мария се усмихна на Елиът. — Ти се дереше от рев. Добре, че бащата на Джан бе умрял предната година. Карло Хок не можеше да понася шум.

— Джан те е оставил ти да гледаш бебето, а той се е върнал в училище — предположи Тори и хвърли бърз поглед към Броуди, който си мълчеше.

— Не. Джан въобще не се върна в колежа. Остана си у дома, обаче грижите за бебето поех аз.

Броуди попита:

— Сигурно имаме роднини някъде. Трябва да проверим в архивите на колежа…

— Майка ви не е била студентка — каза Мария. — Тя работела там като сервитьорка. Съпругът й е учел заедно с Джан.

— Има логика. Майка винаги се захващаше със сервитьорството, където и да отидехме — вметна Броуди. — Спомням си, че веднъж я помолих да ми помогне с дробите. Не можа. По-късно твърдеше, че е била прекалено уморена, но дори и тогава заподозрях, че за нея тези задачи са били прекалено трудни.

— Какво се е случило със съпруга на Линда? Знаеш ли?

— Напуснал я. Вие какво очаквате?

— Бих очаквал баща ми да се ожени за нея, така че ние законно да носим името му — изрече разпалено Елиът. — Освен това, бих очаквал да осигури Броуди, както осигуряваше мен.

— Не го е направил — каза Броуди, но без всякаква следа от горчивина в гласа си. — Откакто се помня, ние едва преживявахме, изхранвахме се с макарони, сирене и консерви боб.

За първи път Мария погледна Броуди със съчувствие и каза:

— Зная, че не е честно, но не мога да обясня защо го е направил. Баща ти често вършеше неща, които имаха логика само за него.

— Ако знаеш фамилията на съпруга на Линда, можем да го открием и да проверим дали вие двамата нямате и други роднини — предложи Тори.

Елиът се засмя, обаче, без да му е смешно:

— Точно от това имаме нужда. Още роднини.

— Иска ми се да мога да ви кажа — обади се Мария, — но всичко това се е случило в Дейвис, не тук, преди почти тридесет години. Не зная името му.

— Това не е толкова важно, нали? — обърна се Броуди към Елиът. — Ще го проверим по-късно. Сега трябва да чуем какво е научила Тори от Рачел.

Тори бутна настрани чинията си, едва бе опитала яденето, и започна:

— Рачел твърди, че Барзини са се шегували. — Тя се обърна към Мария. — Спомняш ли си, че Алдо е дошъл тук за вечеря вечерта след погребението?

— Разбира се. Алдо яде тук всяка вечер. Той обича домашно приготвената ми паста.

— Ние всички я обичаме — вдигна вилицата си Елиът. — Това ястие днес е чудесно.

— Кога дойде Алдо? — попита Тори.

— Късно. След като вече бях извадила всички десерти. Защо? — Мария я погледна подозрително.

— Само се опитвах да определя часа. Алдо ми спомена, че на влизане забелязал отворената врата на гаража. Видял Лоренцо вътре.

— Какво? — Броуди остави вилицата си. — Защо Алдо не е казал на шерифа?

— Никой не го е питал. — Тори се замисли за миг. — Снощи шерифът каза само на вас, момчета. Предполагам, че не е идвал отново тук.

— Не съм го виждала — отбеляза Мария.

— Ще се обадя на шериф Уесткот — надигна се Елиът.

— Чакай. — Броуди погледна Тори, а после и брат си. — Нека първо да говоря с Алекс Абрузо.

— Алекс! Защо? — Въпросът на Мария прозвуча малко по-силно от необходимото. — Той не е идвал тук от месеци.

Тори бе подозирала, че може да сгреши, ако обсъжда въпроса пред Мария и явно е била права. Без съмнение Алдо щеше да научи всичко.

— Искаме да разберем дали братята Корели вече са се свързали с него — изрече Елиът монотонно, сякаш всичко това нямаше огромно значение. Той погледна часовника си. — Хайде да похапнем десерта. След малко ще дойде един износител.

— Искам да дойда с теб при Алекс — каза Тори на Броуди. С ъгълчето на очите си видя неодобрение да пробягва по лицето на Мария. — Правя разни неща за него. Образците са в колата ми.

 

 

Лу прегледа документите на рецепцията веднага щом служителят му, който работеше на непълно работно време, си тръгна. Прелисти назад, за да провери Катрин Уилсън. Точно както и предполагаше. Беше платила в брой при настаняването си и нямаше предварителна резервация. Подобно на Броуди бе дошла в хотела „Сребърна луна“, след като някой се бе отказал в последната минута.

— Никой не плаща в брой в днешно време — измърмори той на Пини, който му вървеше по петите, — освен ако не се страхува някой да не хване дирите му.

Какво ли иска Катрин? Напомни си, че жената не бе извършила нищо нередно. Прибра се късно снощи и се качи на пръсти по стълбите. Излиза рано сутрин, като използва бинокъл за нощно виждане, за да наблюдава птиците. Е, и какво?

Нямаше какво да добави, освен някакво си чувство. Бинокълът, недоверието й към другите, въпросите, които не бяха като на останалите туристи. Подозираше, че тя наблюдава хора, а не птици.

Лу се вгледа за миг в одухотворените очи на лабрадора, после нареди:

— Място, Пини! — И посочи дървения под.

Беше ранен следобед, хотелът бе пуст. Лу знаеше, че заради топлото време и пъстрите листа всички гости ще останат навън, на обиколка из лозята. Обикновено се връщаха полупияни около четири часа и си дремваха преди коктейлите.

Катрин Уилсън беше неизвестна величина. Излезе още след закуска с фотоапарат и бинокъл в ръце, обута с туристически обувки. Всеки идиот можеше да разбере, че не отива да дегустира вино.

От прозореца на коридора на втория етаж Лу погледна долу към паркинга за гости. Празен. Бялата тойота, взета под наем от Катрин, все още не се бе върнала.

Макар и да се мразеше заради това, Лу извади служебния ключ. Имаше ключ за всяка стая, но никога не му се бе налагало да използва някой.

Наетата от Катрин Уилсън стая се наричаше „Кралица Анна“, заради античното легло в стил „Кралица Анна“, което бе открил, докато събираше антиките си. Стаята в розово и бяло бе с прекалено много дипли за неговия вкус, но жените, гости на хотела, я харесваха. Той хвърли бърз поглед на стаята и установи, че Катрин е подредена. Всичко беше в чекмеджетата или в гардероба.

— Чудесно — промърмори той под носа си. Ще трябва сериозно да потършува.

Отвори гардероба. Няколко рокли, панталони и две-три блузи висяха до спортно яке. Бързо ги прегледа. Нищо.

В банята намери обичайните женски вещи. Те не му разкриха нищо от истинската самоличност на жената. Тъкмо затваряше вратичката на аптечката, когато телефонът иззвъня.

Той подскочи и се удари в шкафчето.

— Стегни се — измърмори Лу на себе си.

Побърза да отиде в спалнята и да види на цифровия дисплей на телефона кой я търси. „Монтгомъри и Монтгомъри“. Името му звучеше познато. Адвокатска кантора? Изведнъж му прищрака: частни детективи. Това бе фирма от Сан Франциско, която бе срещал няколко пъти като репортер за „Хералд“.

Колкото е възможно по-бързо се измъкна от стаята, като остави телефонът да продължава да звъни. Докато вземаше стъпалата по две наведнъж, извика на Пини:

— Хайде, момчето ми. Тук, горе!

В стаята си Лу потупа няколко пъти лабрадора по главата, докато си поемаше дъх. „Монтгомъри и Монтгомъри“ не бяха баналните детективи, които си изкарваха парите като дебнат наоколо и правят снимки на неверни съпрузи. Те не приемаха семейни дела. Работата им беше строго свързана с бизнеса.

— Дали Катрин ги е наела или работи за тях? — попита той Пини. В отговор кучето близна ръката му.

Поведението й и липсата на вещи в стаята, които да могат да я идентифицират, караше Лу да подозира, че тя работи за тях. Имаше само един начин да разбере. Обади се на Справки в Сан Франциско и поиска номера им.

Когато чу сигнала и някаква чиновничка вдигна телефона, той попита:

— Аз съм Уорън Талбот от „Майкро Нет софтуер“ в Пало Алто. Знаете ли, имам голям проблем тук. Запознах се с един от вашите хора на купон, но не мога да си спомня името й, а искам да я наема. Сега ще ви опиша дамата.

Лу се опита да звучи като един от младите компютърджии от Силиконовата долина, които обикаляха лозарския район тук, когато не сърфираха в киберпространството със своите компютри или не брояха микрочипове или нещо друго, което правеха, за да се забавляват. Той описа Катрин Уилсън, като пропусна всичко, свързано с наблюдаването на птици.

— О, запознали сте се с Марилин Моури. Съжалявам, но сега е по задачи. Да ви дам ли гласовата й поща?

— Не, не. Благодаря. Ще си запиша името й и ще се обадя по-късно.

Той внимателно остави слушалката, а Пини се отърка в крака му. Лу разсеяно погали кучето по главата.

— Какво, по дяволите, разследва тя?

Лу нямаше причини да подозира, че той или Тори са обект на проучванията й. Катрин Уилсън се бе регистрирала сутринта, след като Броуди се настани в хотела.

— Някой е по петите на Броуди Хок.

Лу бавно се изправи, артритът на бедрото му го тревожеше, както винаги, когато наближаваше зима. Той се замисли за положението, приближи се до прозореца и се загледа към долината, накичена с червеникавокафявите и златисти цветове на есента. Работниците усърдно се трудеха по хълмовете, режеха лозите, преди да започне да пада ранната слана и да нарани растенията.

— Скъпа фирма, която специализира в корпоративно счетоводство — каза си той. — Братята Корели стоят зад всичко това. Кой друг?