Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trust No One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 59гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Dani(2012.)
Допълнителна корекция и форматиране
sonnni(2012)

Издание:

Мерил Сойер. Не вярвай на никого

Английска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2003

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-152-9

История

  1. —Добавяне

Глава двадесет и четвърта

Елиът тайничко се наслаждаваше на чувството на въодушевление, което изпитваше, докато показваше на Броуди бутилирането. Неговият брат. Да си признае, мисълта можеше да изкара ангелите му.

Защо? Като дете Елиът беше самотен. Знаеше, че Мария го обича като собствен син, както знаеше, че баща му пък въобще не се интересува от него. Един брат би могъл да бъде отговор на молитвите му.

— Рачел не се ли върти наоколо обикновено? — попита Броуди, когато спряха до конвейера и машината за поставяне на коркови тапи, инсталирани наскоро от Елиът.

— Съмнявам се, че ще дойде днес — избъбри Елиът, премълчавайки част от истината. През изминалата нощ дълго лежа буден в леглото и се проклина заради неумелото си справяне със ситуацията. Имаше нужда от Рачел. Тя отговаря за закупуването на стока за избата. По-голяма част от работата би могла да бъде лесно свършена от някой друг, но да намери грозде с подходящо ниво на захарност можеше само специалист. А той нищичко не знаеше за сключената от нея сделка с Нейт Ормънд.

Елиът осъзна, че Броуди го гледа и очаква да му обясни операцията.

— Тук бутилките се обработват механично. Това означава, че старата коркова тапа се изважда от първата машина. Бутилката минава по транспортната лента до втората машина, където се слага новата коркова тапа. Оттам се придвижва до машината за поставяне на телчетата. — Той посочи една бутилка, чиято коркова тапа бе обхваната от телена захлупка. — Виждаш ли как телената захлупка здраво закрепя корковата тапа? Заключителният етап се извършва от машина, която покрива тапата и телта с луксозно златисто фолио.

Броуди с внимание наблюдаваше как бутилката се придвижва по конвейера и преминава в съседното помещение.

— Предполагам, че после се поставят етикетите.

— Точно така. Етикетът е последното нещо. Клиентите са много смешни. Ако етикетът е леко скъсан, с драскотина или зацапан, те няма да купят тази бутилка.

— Мислил ли си някога да направите нов дизайн на етикета на „Ястребово гнездо“?

Елиът замълча, не искаше да споменава името на Тори. Снощи при Лу всичко мина гладко, но дори и Пини сигурно усети искрите, които прехвърчаха между Броуди и Тори. Елиът си каза, че не може да вини брат си. В следващия миг се запита какво ли е това, което Броуди притежава, а той не.

— Златистите букви в средновековен стил са малко остарели — призна си Елиът. — Бихме могли да потърсим нов дизайн, но точно сега имаме други приоритети.

— Здравейте, момчета! — Рачел се втурна вътре, цялата сияеше, а черната й коса се развяваше зад нея като знаме. — Алдо започна ли вече с бутилирането?

Елиът се опита да се усмихне. След снощната сцена въобще не очакваше братовчедка му да се появи, а още по-малко пък да влезе захилена, сякаш нищо не се бе случило. Той каза:

— Тъкмо тръгвахме натам.

Рачел се промъкна към Броуди с думите:

— Ако нещо те интересува, а Елиът е зает, обърни се към мен. Мотая се наоколо от пеленаче.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

Отговорът бе достатъчно сърдечен, но Елиът усети, че брат му не харесва или няма доверие на Рачел. Какво ли предизвика тази мисъл, зачуди се той.

Броуди не бе показал критично отношение нито с думи, нито с действията си.

Рачел вървеше пред тях към следващата пещера и викаше Алдо. Елиът улови погледа на брат си и разбра, че той си мисли как е напълно възможно Рачел да стои зад почти фаталната катастрофа. Елиът повдигна вежди, за да покаже на Броуди, че е получил съобщението му. Хрумна му, че започват да четат мислите си, сякаш са заедно от години.

Сигурно си въобразявам, помисли си Елиът, но изпита едно особено, тревожно чувство.

— А, ето ви и вас — поздрави ги Алдо и Елиът усети, че възрастният мъж няма търпение да започне.

— Обясни ни какво правиш, моля те. Броуди иска да се научи.

— По мое време корковите тапи се изваждаха на ръка — гордо го информира Алдо. — Ти видя как обръщам бутилките. Пенливото вино…

— Утайката се събира около корка, когато бутилката е обърната надолу — намеси се Рачел.

Алдо й хвърли гневен поглед. Тя млъкна и го остави да продължи. Той посочи към дълго метално корито, където десетки бутилки стояха с гърлото надолу в сух лед.

— Месеци наред обръщам тези бутилки. Утайката се е събрала зад корка. Сега замразяваме само гърлото на бутилката. Този уред — той с любов потупа метална машина, която приличаше на тирбушон — измъква временната коркова тапа, а заедно с нея излиза и топчето замръзнала утайка, привличано с въртене към гърлото на бутилката много седмици наред.

Изчакаха докато няколко бутилки преминаха през машината, където корковите им тапи се махаха заедно с мръсно кафява запушалка от лед. Елиът със задоволство забеляза, че брат му обръща голямо внимание на процеса.

Алдо също го забеляза и се усмихна одобрително на Броуди.

— После бутилката се придвижва по конвейера към машината горница. Това означава, че се добавя още вино, което да замени ледената запушалка.

Броуди продължаваше да наблюдава процеса и отново не откъсваше очи от бутилките, докато няколко унции вино се добавяха към всяка от тях. Рачел, от своя страна, изучаваше Броуди, а около пръста си бе намотала кичур коса. Елиът се страхуваше да се замисли какво ли се върти в главата й.

— Най-накрая бутилката стига до машината за поставяне на нова коркова тапа — каза Алдо.

— Това не е последната тапа, нали? — попита Броуди.

— Не — отговори Елиът. — Гледаш процеса отзад напред. Току-що дойдохме от поточната линия, където се слагат оригиналните тапи. Това се извършва чак на етап оформяне.

— Коркът е дефицитен — каза Рачел. — Аз го поръчвам през последните няколко години и цената му се е повишила пет пъти.

Броуди повдигна веждата с белега си скептично:

— Защо?

— Коркът се прави от външната кора на особен вид дъб. В средиземноморските страни, където расте той, много от горите се изсичат за дървен материал. Едни от малкото страни, които произвеждат корк, са Испания и Португалия, а те не се смущават да поискат висока цена.

А Рачел няма да се мине, помисли си Елиът.

— Светът се променя — тихо допълни Алдо. — Един ден ще трябва да преминем към пластмасови тапи. Няма да имаме друг избор.

При тези думи Броуди погледна към Елиът, а той се зачуди дали брат му има представа колко в стила на Джан Хок звучат те. Рачел спря, защото звънна клетъчният й телефон, а Алдо се забави, за да даде нареждания на един от мъжете на конвейера.

Елиът използва възможността и прошепна на Броуди:

— Сякаш Джан Хок говореше току-що. Алдо и Джан имаха напълно еднакъв поглед върху всичко. Те не се отказват от консерватизма си, както скъперникът не се отказва от късчето злато. Нямаш представа какво трябваше да правя, за да въведа в работата няколко машини и четири конвейерни ленти.

— Разбирам те — каза Броуди. В гласа му сякаш се долови нотката на симпатия, но Елиът не беше сигурен. — Има ли и други винари, които все още да обръщат бутилките на ръка?

— Никой в района тук. Може да има някои твърдоглави производители на шампанско във Франция, някои дребни производители, които да се придържат към старомодните методи. — Той се обърна към възрастния мъж, който беше приключил с другия си разговор. — Не зная какво ще правим, когато Алдо се пенсионира. Никой не е обучен да обръща бутилките.

— Е, и? Ще си вземете машина, управлявана от компютър, както всички други.

Елиът потупа Алдо по рамото:

— Няма да е същото. Обръщането на бутилки е изкуство.

— Обречено изкуство — старецът присви устни и се усмихна мрачно. — Светът се променя. Нищо не остава същото. Трябва да сме подготвени.

Думите му звучаха особено, като предупреждение, нещо нетипично за Алдо. Може би смъртта на Джан и всичките промени в „Ястребово гнездо“ бяха повлияли на обикновено спокойния му темперамент.

— Благодаря, Алдо. — Елиът се стремеше да говори с жизнерадостен глас. — А сега ще покажа на Броуди къде оставяме виното да отлежи.

— Аз ще съм тук, докато се напълни и последната бутилка.

Елиът тръгна с брат си към тунела, който водеше към най-вътрешните пещери, където се бутилираше и съхраняваше най-хубавото пенливо вино.

Слава богу, че Рачел все още говореше по телефона. Ако имат късмет, тя ще отиде в офиса си, а не с тях.

— Дали си въобразявам — попита Броуди, след като вече вървяха по слабо осветения тунел и никой не можеше да ги чуе — или Алдо е обезпокоен от нещо?

— Много си наблюдателен. И аз си мислех същото. Не е в характера на Алдо да се безпокои за нещо друго, освен за работата си.

— Това е свързано с работата му.

Елиът поклати глава:

— Не, има нещо друго. Тези машини са тук от почти две години. Кризата с корка ни виси като меч над главите толкова дълго, че сме си приготвили в склада кашони с пластмасови тапи, готови да се използват при нужда. Някои от тях не са толкова лоши. По цвят приличат на истински корк.

— Алдо наследява малка част от „Ястребово гнездо“. Ако се случи нещо с единия от нас, той ще получи по-голям дял.

— Броуди, човече, не задълбавай в тази посока. Алдо беше най-добрият приятел на баща ми. Половин век се е скъсвал от работа за „Ястребово гнездо“. Никога не би ме наранил.

Броуди отново повдигна леко веждата си с белега:

— Ами мен? Алдо не ме познава.

— Невъзможно е той да се опита да убие, когото и да е. Не е такъв човек.

— Да повредиш кормилния механизъм не е същото като да стреляш по някого или да го нападнеш с нож. Това ти дава възможност мислено да се дистанцираш от престъплението. — Броуди замълча, после добави: — Ами синът на Алдо?

— Алекс? — Предположението шокира Елиът. — Той не би могъл дори да пипне поршето. Не беше там. Въобще не дойде на погребението, а даже и да е дошъл, не съм го видял.

Двамата мъже стигнаха до най-вътрешните пещери, които бяха по-малки. Трябваше да се приведат, за да влязат вътре, където от пода до тавана имаше рафтове с пенливо вино. Тук беше много по-хладно и по-влажно, миризма на мухъл се просмукваше в тъмната пещера.

— Реколтата ни, най-качествената, има годината на етикета си. Тя не се смесва както повечето пенливи вина и шампанското. Вината от дадена реколта се правят от грозде, набрано в същия регион и в същата година.

— Пенливите вина в супермаркетите са на… колко? Две години или по-малко? Вината на „Ястребово гнездо“ отлежават много по-дълго, нали?

— Най-евтините ни вина са на четири години. Най-добрите са на седем.

— Не разбирам много от това — призна си Броуди. — Предполагам, че Дом Периньон е единственото скъпо шампанско, което знам по име.

— Добро е. Обикновеният човек мисли, че е най-доброто, но истинският познавач ще избере от реколтата на „Ястребово гнездо“, ако трябва да е американско, или Салон, най-доброто френско шампанско. То отлежава осем години и се произвежда само през най-добрите години. Ако в някой сезон гроздето не е толкова качествено, те въобще не бутилират шампанско.

— Олеле! Трябва да е дяволски скъпо.

— Така е. Ние щяхме да сме на минус, ако подбирахме чак толкова много. — Елиът се сепна, пейджърът на колана му го изненада. Той погледна светещия дисплей и каза: — Код седем. Трябвам им в офиса.

 

 

Броуди тръгна след Елиът през лабиринта от пещери. Елиът не се поколеба на никой от завоите, но пък той обикаляше пещерите и тунелите от дете. И Броуди ги бе запомнил благодарение на тренировките си като тюлен. Обучаваха го като му завързваха очите, за да не вижда, и го пускаха в гора, пустиня, океан, после го принуждаваха да се върне до лагера, като използва единствено ума си. За него бе лесно, но можеше да разбере как това би объркало много хора.

— Насам — каза му Елиът, когато стигнаха до офисите.

Броуди забеляза, че брат му все още не се бе преместил в офиса на ъгъла. Вратата беше затворена, но на лъскавата златна табелка пишеше: Джанкарло Хок.

— Тори, хей, каква изненада — извика Елиът при влизането им в стаята.

— Може ли да излезем за малко навън — попита тя.

От особеното, но много сериозно изражение на лицето на Тори и от загрижения поглед на Елиът стана ясно, че това не беше обичайна молба. Излязоха и тръгнаха по пътеката към къщата. На разклонението, което водеше към Панорамата, Тори зави към върха с прекрасната гледка.

Времето беше ясно, чудесен ден да погледат лозята, но Броуди не можеше да повярва, че Тори ги е извикала от избата, за да се порадват на гледката. Спряха на мястото, където Рачел и Елиът ги откриха през онази нощ. Дори Тори да помнеше това, никой не би могъл да го отгатне по строгото й изражение.

— Татко искаше да дойда тук и да поговоря с вас двамата насаме, където никой не може да ни подслушва.

— Той счита, че офисът се подслушва? — попита Елиът.

— Възможно е.

— Няма да е трудно. Вярвай ми — вметна Броуди. — Новите уреди са малки и лесно се крият.

— Татко каза непременно и двамата да чуете какво е открил тази сутрин. — Лицето на Тори стана още по-тревожно. — Знаете ли, че миналия месец Фред Уикерсън е станал адвокат на братята Корели?

— Невъзможно! Има конфликт на интереси. Той не може да представлява и двете страни. — Елиът се загледа надолу, където работници подрязваха лозите и ги подготвяха за зимата. — Разбирам. Фред ще направи дъмпинг на „Ястребово гнездо“. Ние сме мушици в сравнение с Корели и техните поддръжници Льо Рюсо.

— Има ли някакво значение? Няма ли адвокати тук или в Сан Фран… — после Броуди разбра. — Братята Корели може да са знаели предварително, доста по-рано, какво е завещанието на Джан.

Тори кимна, като го гледаше право в очите.

— Не би било етично за адвоката да разкрива…

— Етика и адвокат! Сега това е оксиморон.

— Освен това татко искаше да знаете, че Алекс Абрузо е поискал да прочете завещанието след регистрацията му. Чиновникът, който му е помогнал, е бил в отпуск заради грипа. Татко е научил това съвсем наскоро.

— Защо му е на Алекс да го прави? — зачуди се Елиът.

Броуди се замисли за миг, после попита:

— Изненада ли се някой, че Алдо получава дял от лозята?

— Не. Алдо и моят… нашият… баща бяха близки. Е, толкова близки, колкото е възможно да бъде човек с Джан Хок. Никой не се изненада, че Алдо получава част от наследството. Защо?

Нещо се въртеше в ума на Броуди, но той все още не бе сигурен какво е то. Погледна към Тори и опита да се досети, но хубавото й лице само го разсея.

— Може би Алекс е искал да разбере дали баща му ще получи нещо повече, ако се случи нещо с единия от нас.

Елиът изглеждаше изпълнен със съмнения:

— От къде ще знае, за да проверява?

— Не подценявай Алекс — погледна го Тори. — Той е изключително умен мъж.

Тя отмахна кичур коса от лицето си. Изведнъж се бе извил вятър, със свистене се спускаше надолу по хълмовете и после постепенно се отдалечаваше.

— На какво искате да се обзаложим, че братята Корели вече са се свързали с Алекс, за да го насърчат да накара баща си да им продаде дела си? — попита тя.

— Алдо никога не би направил подобно нещо! — извика Елиът и с вика си изненада Тори и Броуди. — Искам да кажа, че ако реши да продава, ще продаде на мен.

— Ами ако Корели му предложат много повече от реалната цена на неговия дял? — попита Тори.

Елиът пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.

— Ти не разбираш. Това е целият живот на Алдо.

— Така ли? Сигурен ли си?

Броуди зададе въпроса, после се загледа към долината. Прадедите му бяха носили камъни от хълмовете, за да отворят място за лозите. Бяха използвали скалите, за да павират пътеките и да направят ниските стенички, които разделяха различните сортове грозде. Виното се правеше с много труд и любов поколения наред чак до наши дни.

По един особен, напълно неочакван начин, тази земя, тази част от долината го привличаше. Като че ли бе закътал някакъв спомен от друг, отдавна отминал живот. И все пак сякаш беше нещо много повече от спомен. Ако трябваше да го назове, това, което усещаше, беше духа, наслагването на годините, в които предците му бяха живели на тази земя, бяха я обичали.

Възможно ли е един спомен да остане да тече в жилите му по този начин? Напълно разбираше защо Елиът се отнася към „Ястребово гнездо“ с такава страст. Мислите на Броуди се насочиха към Алдо Абрузо.

Какво ли би било да посветиш целия си живот на земята на някой друг?