Мерил Сойър
Не вярвай на никого (24)

Глава двадесет и трета

Ресторант „Тра вине“ беше пълен, но собственикът познаваше Тори.

— Преправих корицата на менюто му — прошепна тя на Броуди, докато ги водеха към масата. — „Тра вине“ означава между лозите. На корицата преди имаше мрежа от лозички. Аз я направих да изглежда сякаш някой надниква между лозите и вижда романтичната вечеря на една двойка.

Броуди разгледа корицата на менюто, което сервитьорът току-що му бе подал заедно с менюто на вината, дебело колкото енциклопедия.

— Свършила си чудесна работа.

— Цветът. Това е ключето. Промених дизайна, после прибавих бледо мораво и неуловими нюанси на синьото. Онези груби скици в офиса ми са блудкави в сравнение с цветните интерпретации, които ще направя, когато реша кои от тях са най-подходящите за клиента ми.

Сервитьорът застана до Броуди.

— Вино?

Броуди кимна към Тори:

— Ти си специалистът. Какво ще искаш?

— Чаша „Blanc de Blanc“ на „Ястребово гнездо“.

— Аз ще пропусна за сега — каза Броуди на сервитьора, после погледна към Тори. — С Елиът вече пийнахме по два силни скоча.

Когато сервитьорът се отдалечи, Тори попита:

— Какво обсъждахте вие двамата?

— Освен теб ли? — отговори й той и се надяваше тонът му да е закачлив. Тори обаче махна с ръка, вече не носеше внушителния годежен пръстен, и той забеляза, че тя възприема разговора сериозно. — Говорихме си кой може да желае смъртта на единия от нас.

— До какъв извод стигнахте?

— Вероятно мотивът е финансова облага. Елиът се кълне, че не се е опитал да ме убие…

— Ти вярваш ли му?

— Да — изрече той без резерви. — Мисля, че някой може в действителност да го е планирал да изглежда по този начин. Елиът ще бъде виновен и това ще ни разедини.

Докато сервитьорът поставяше пред Тори питието й, тя попита:

— Кой?

— Трудно е да се каже. Ако нещо се случи с кой да е от нас, частта му от „Ястребово гнездо“ ще бъде разделена между семейство Ритво, Джина Барзини и Алдо Абрузо.

— Семейство Ритво? Няма логика. Освен Рачел никой друг от тях не се занимава с този бизнес.

— И Елиът ми каза така. Ще проверим дали някой от семейство Ритво е ходил в съда да прочете завещанието, след като адвокатът го е регистрирал.

Тори си пийна от виното, тя бе навела очи надолу и миглите й хвърляха дълги сенки по високите скули. Несъзнателно движение, но той го намираше за изключително предизвикателно. О, по дяволите… Всичко в тази жена му се струваше сексапилно.

— Ако някой е прочел завещанието, той ще знае кой печели при евентуалната смърт на един от вас.

— Точно така. — Броуди откъсна очи от Тори и забеляза, че сервитьорът кръжи наблизо. — Кое е хубавото ястие тук?

— Нека Микаел Чарело, главният готвач, да ни предложи специалитета си. Ще го харесаме, какъвто и да е.

Броуди направи знак на сервитьора да дойде и поръча. Загледа се в Тори, докато тя вдигаше отново чашата си за шампанско и една чувствена искра премина помежду им. Не прибързвай, предупреди той себе си. Опознай тази жена.

— Относно Ритво — поде той. — Рачел харесва Елиът, нали?

— Точно така. Влюбена е в него. — Тори размаха чашата. — Вероятно е целувала земята, след като е открила, че съм върнала пръстена.

— Тя и Елиът вечерят в Нино бланк тази вечер. Поканиха ме да се присъединя към тях.

— Защо не го направи?

Броуди едва не каза: „Исках да те видя“. После реши, че истината може да я накара да се отдръпне точно когато се разбираха толкова добре.

— Рачел не ми е много симпатична. Има нещо в нея, което ме кара да бъда предпазлив.

Тори остави чашата си и се наведе към него, неочаквано изражението й стана много сериозно:

— Току-що се сетих за нещо, което се случи миналата Коледа. В „Ястребово гнездо“ винаги има тържество за работниците и техните семейства. Синът на Алдо, Алекс, също присъстваше. Запозна ли се с него на погребението?

— Не, не си спомням да съм го срещал, но там имаше толкова много хора. Аз…

— Не би забравил Алдо Абрузо. Той е висок и страшно красив.

— Не бих забравил някоя жена, но мъж… — Броуди не довърши изречението си, опита да се пошегува, но на нея не й стана смешно.

Изслуша я, докато тя му разказа за караницата на Алекс със семейство Хок.

— Чакай! Баща му наследи част от винарната. Ако се случи нещо с единия от нас, Алдо ще получи още по-голям дял. Възможно ли е той да е пипал…

— Алекс? В никакъв случай. Той самият е управител на много успешна изба.

Броуди се загледа за миг в нея:

— Ти каза, че Алекс е бил ядосан, защото Джан е задържал Алдо да не тръгне по свой собствен път.

— Вярно е. Но това се е случило преди много години. — Тя му се усмихна с думите: — Алекс ми напомня за теб, не е тип човек, който би направил нещо подмолно, като например да повреди управлението на колата.

Броуди прие двусмисления комплимент и й отговори с усмивка. Мислено си отбеляза, че трябва да проучи Алекс Абрузо.

— Та какво се случи на коледното тържество?

— Помислих си, че може би има нещо между него и Рачел.

— Така ли? — Броуди прехвърли в ума си фактите и се опита да реши какво общо може да има това със смъртта на Джан или катастрофата. — Права ли беше?

— Любопитството ми бе разпалено достатъчно много, че да попитам Елиът. Той твърдеше, че Рачел не се интересува от нищо друго, освен от бизнес. Казва, че няма постоянно гадже, а той би трябвало да знае най-добре. Винаги са заедно.

— Не ми се вярва. Тя е прекалено готино парче.

Сервитьорът им поднесе вечерята — раци, желирани с топъл портокалов сос. Първата хапка беше толкова вкусна, че стомахът му закъркори от удоволствие. Кога ли беше ял за последен път?

— Броуди, разкажи ми за майка ти — помоли Тори, докато опитваше раците си.

Той усети, че това е един вид тест. Ако не й сподели нещо лично, отношенията им не напредват. А това бе целта, нали? Искаше да прекара известно време с нея на място, където сексът не е най-важния фактор.

Добре де, все пак си оставаше някакъв фактор. Кой би могъл да пренебрегне съблазнителната извивка на гърдите, които се скриваха под кръглото деколте на роклята й, или пленителния израз на очите й? Не и той, разбира се.

— Майка ми беше… различна. Тя работеше много, главно като сервитьорка. Тревожеше се много. — Замисли се за миг, после се обърна към Тори. — Майка ми беше на границата на параноята. Само да си помисли, че някой я поглежда втори път и настояваше да се местим. Ето защо живяхме в толкова много малки градчета.

— Възможно ли е да е бягала от нещо или от някого?

Той поклати глава:

— Никога не съм забелязвал доказателства за нещо подобно, освен свръхактивното въображение на майка ми. Сега започвам да се чудя.

— Дали майка ти не се е страхувала, че Джан Хок ще я намери и ще те вземе?

— Възможно е, но мисля, че Джан е знаел къде съм през цялото време.

— Така ли? Защо?

— Знаеше точно къде да ме намери, когато поиска. — Броуди бутна чинията си настрани. — Въпросът е защо въобще ме потърси? Мисля си, че отговорът се крие в бележката, надраскана на края на писмото: „Сине, ела веднага. Имам нужда от помощта ти. Враговете ми приближават. Нямай доверие никому“. Тези редове са ключът към всичко.

Последните думи на бележката отекваха в ушите му, той знаеше, че иска да има доверие на тази жена, но се чудеше дали трябва. „Нямай доверие никому“.

 

 

— Изглеждаш чудесно — каза Елиът на Рачел.

— Благодаря! — Тя засия и седна, без да го попита защо Броуди бе тук с него.

Докато Рачел си поръчваше питие, той си пийваше от скоча и изчакваше подходящ момент.

— Рачел, как разбра за онази клауза в завещанието?

— Клауза? — Тя изпърха с мигли, като че ли се опитваше да си спомни. — О, да, баща ми ми каза.

— Той откъде знае?

— Сигурно Джан му е казал. — Тя взе чашата с pinot noir, която й подаде сервитьорът. — Предполагам, че така е разбрал. Татко не ми каза. Важно ли е?

Елиът поклати глава, но не й повярва. Откакто получи удар, Джан не можеше да говори много. Елиът не си представяше как баща му обяснява една мъглява клауза на Доминик, роднина, с когото рядко се срещаше.

Рачел му бе близка приятелка от дете. Той я харесваше повече от всеки друг в голямото си семейство, но не се интересуваше от баща й и двамата братя. Със сигурност им нямаше голямо доверие.

Елиът изчака двамата да свършат с кафето, преди да повдигне въпроса, който го безпокоеше. След смъртта на баща му Рачел проявява неприятно собственическо чувство, реши той, тъй като не можа да намери по-подходящ начин да опише ситуацията. Трябваше да постави граници — сега — преди да се усложни положението.

Реакцията на Броуди при пристигането на Рачел го накара да си помисли, че брат му не харесва твърде братовчедка им. Броуди не знаеше колко му е помагала Рачел и колко добре биха могли да работят всички заедно, в екип, ако Рачел стори малко място за Броуди.

— Броуди ще дойде утре да наблюдава бутилирането — започна Елиът.

— Защо?

— Той наследи голяма част от лозята. Време е да научи нещичко за операциите.

— Мислех, че ще ти даде дела си… — Тя нави дълъг кичур копринена коса около юмрука си.

— Не сме го обсъждали след катастрофата. Не зная какви са плановете на Броуди сега.

Рачел се наведе напред, като му даде чудесната възможност да види гърдите й така, както бе правила цялата вечер.

— Ето какво смятам, че трябва да предприемем ние.

— Ние? — Той зададе въпроса по-рязко, отколкото възнамеряваше. Смекчи думите си с усмивка. — Не искам да те намесвам в тази бъркотия.

— Тук съм, за да ти помагам — отговори му тя с усмивка, на която той не отвърна.

— Имението е наследено от мен и брат ми. Алдо и Джина имат малки дялове, така че зависи от нас с Броуди как да се справим с него.

Рачел се изправи, ноздрите й потрепваха от потискан гняв:

— А къде е моето място?

Справедлив въпрос. Рачел бе с него толкова дълго, че му бе невъзможно да си представи управлението на избата без нея, особено след смъртта на баща му.

— Къде искаш да е твоето място?

— Мислех, че сме партньори. След като се отървем от Броуди, всичко ще бъде наред.

Да се отървем от Броуди. Думите отекнаха глухо в главата му. Не е възможно тя да го е направила, нали?

— Рачел, имаш ли нещо общо с катастрофата?

— Не — поклати глава тя и лъскавата й черна коса се преметна от едното рамо на другото. — Как въобще можеш да предполагаш нещо подобно?

Елиът сви рамене, беше малко засрамен, че я е обвинил, но все пак имаше отчетливото впечатление, че Рачел крие нещо.

Тя се наведе напред, в очите й имаше сълзи, и докосна ръката му:

— Искам само да бъда твой партньор. Това е всичко, което някога съм желала.

Рачел го умоляваше с очи, с цялото си тяло по един очевидно сексуален начин. Тя бе за него малката сестричка, но виждаше, че младата жена не се възприема така. Ако не изясни всичко сега, ще има повече проблеми в бъдеще.

— Ти си ми като сестра — изрече нежно той едва чуто, — сестричката, която си нямах.

— Сестра? — Рачел изплю думата.

— Да. Надявам се, че винаги ще си бъдем толкова близки, но трябва да разбереш, че Броуди е мой брат. Той…

— Сестра? Сестра? — Рачел стана и дръпна надолу роклята с цвят на лимон, която се бе вдигнала нагоре на бедрата й. — Това ли е всичко, което съм аз?

— Ние сме семейство. Не разбираш ли? Ние…

Тя бе изчезнала, преди той да успее да довърши изречението.

 

 

Когато Тори спря до къщичката си, в кухнята на „Сребърна луна“ светеше. Броуди отиде да остави своята кола на паркинга за гости отпред. Тя го бе поканила на кафе и десерт при баща й. Беше късно, почти полунощ, но знаеше, че Лу ще прави някакви вкусни сладки за гостите си за сутринта.

Тори паркира под навеса за коли и каза на Пини:

— Скачай, момчето ми. Да видим какво е скроил татко сега.

Кучето се върна с тях от ресторанта, където покорно ги бе изчакало да се нахранят. След тази вечер Тори се почувства по-близка, по-спокойна с Броуди. Той беше очарователен мъж и все пак тя не можеше да престане да го сравнява с Конър. Въпреки че Броуди притежаваше сила и дълбочина, които липсваха на Конър, и двамата мъже обичаха да живеят на ръба.

— Не съм толкова глупава, че да се обвържа с такъв мъж — измърмори тя на себе си и тръгна след Пини по алеята към кухнята.

Отвори вратата и видя Елиът да седи на масата с баща й. Какво прави тук? След мъчението на връщането на годежния пръстен, не очакваше да го види скоро.

— А, Тори, ето те и теб — поздрави я Лу. — Пини, ти къде беше, момчето ми? Искаш ли вечерята си?

Баща й стана, за да даде на лабрадора купичката от неръждаема стомана, която стоеше на плота до чешмата и бе пълна с едри парчета храна. През това време Тори се усмихна на Елиът. Тя го харесваше, истински го харесваше, но не искаше да се омъжи за него. Надяваше се, че могат да останат приятели.

— Търся Броуди. — Елиът не се усмихна, но не изглеждаше враждебно настроен.

— Ще пристигне всеки момент. — Не й се искаше да признае, че е излизала с Броуди, но и не искаше да лъже.

— Броуди идва? Да го изчакаме. Така ще мога да съобщя на всички — каза баща й и вдигна каничката за кафе. — Кафе, Тори?

Щеше да каже не, когато реши, че то ще й даде възможност да прави нещо с ръцете си. Да ни каже какво, зачуди се момичето.

— Кафе, чудесно — отговори Тори и тъкмо сядаше срещу Елиът, когато Броуди влезе през задната врата.

Баща й остави нейната чашка на масата и се обърна към него:

— Хей, Броуди, искаш ли кафе?

Макар че преди няколко часа Броуди бе излязъл заедно с Пини да търси Тори, Лу се държеше, като че ли го очакваше. Най-малко от всичко му се искаше Елиът да се почувства още по-неловко в настоящата ситуация.

— Кафе? Да, благодаря. Чисто.

Лу видя как Броуди прекосява стаята, кимва на брат си и си придърпва стол към масата. Някакъв шум откъм предната част на къщата разсея Лу и той се приближи към вратата, която водеше към трапезарията. Оттам можеше да вижда входа. Катрин Уилсън се изкачваше на пръсти нагоре по стълбите.

Вярно, че беше малко късно, но имаше още половин час до заключването на вратите на хотела. Защо ли се промъква така тази жена?

— Татко? — подвикна му Тори. — Всичко наред ли е?

Лу осъзна, че Пини е до него с оголени зъби. Глухо ръмжене тътнеше в гърлото му подобно на далечна гръмотевица. Той погали кучето по главата.

— Да, миличка, един от гостите влезе. — После се обърна към останалите и попита: — Някой да иска сладки с шоколадови пръчици? Току-що ги направих.

Никой не отговори, но Лу донесе подноса заедно с кафето за Броуди и го остави на масата. Сякаш никой не знаеше какво да каже, така че Лу реши да разхлаби напрежението. Седна до Тори и си взе една топла сладка.

— Написал съм статия за вас двамата, която ще се появи утре сутрин в „Сан Франциско хералд“ — започна той, като се обърна към близнаците.

— Мислех, че си се пенсионирал. — Гласът на Броуди прозвуча бдително.

— Да. Редакторът ме помоли да разследвам смъртта на Джан Хок и да напиша поредица от статии. Тази е първата.

— Защо започваш от нас — попита Елиът. — Не би ли трябвало това да са материали за баща ми?

— Първоначално трябваше да е за живота на баща ти и неговата смърт — каза Лу с усмивка, като се надяваше да разведри всички с нея. Той пусна част от сладката под масата за Пини. — После убедих редактора си, че тук има нещо по-голямо.

— Историята на Броуди и Елиът — предположи Тори.

— Ами да. Тяхната история, както и историята на една династия и нейния принос за долината, за региона. — Лу погледна първо към единия близнак, после към другия. — Вие двамата си приличате толкова много. Осъзнавате ли го?

— Не — отговори Елиът, а Броуди поклати глава.

— Приличат си удивително много, нали, Тори?

— Да. Напълно.

— Освен по външността, няма друго — каза Броуди.

— Чели ли сте изследвания за еднояйчни близнаци, разделени от раждането си?

Двамата братя поклатиха глави, но Тори кимна утвърдително.

— Те често си избират едно и също хоби, предпочитат едни и същи цветове, харесват една и съща храна, дори — Лу замълча — харесват един и същ тип жени. Вие и двамата сте леваци, което е необичайно, и двамата харесвате същата нетрадиционна марка малцов скоч.

— Карате един и същ тип кола — допълни Тори.

— Беше случайно — промърмори Броуди. — Аз наех моята само за кеф.

— Ние наистина носим един и същ вид слънчеви очила — призна Елиът, — но не зная дали не е само съвпадение.

— Не, не мисля така — каза Тори. — Вие двамата си приличате по толкова много различни начини. Маниерите ви, начинът ви на мислене. Смятам, че ако се поопознаете по-добре, ще намерите и още много други прилики.

— Защо ще започваш серията от статии от този ъгъл? — попита Броуди.

Добър въпрос, помисли си Лу. Близнаците си приличаха много, но Броуди бе обучен да бъде любознателен.

— Темата за близнаци, разделени от раждането си, винаги е интригувала хората, особено когато някой се опитва да убие единия от тях.

— Ние имаме своя теория за това — каза Елиът, като погледна към брат си. — Веднага след регистрирането на завещанието в съда то става публично достояние. Има няколко души, които ще наследят дела ни, ако се случи нещо, с който и да е от нас. Те са открили това и са предприели някои действия.

— Точно така. — Лу мислено поздрави бързото им съобразяване. — Тази сутрин, преди да сложа последните щрихи на статията си, интервюирах чиновниците. Кой, предполагате, че е дал хиляда долара, за да му се обадят, когато завещанието се регистрира?

— Рачел Ритво — помъчи се да отгатне Броуди.

— Близо си — кимна Лу. — Баща й, Доминик Ритво.

Броуди подсвирна, а Елиът поклати глава, само Тори изглеждаше объркана.

— Доминик? Защо Доминик? Мисля си, че той и Джан не бяха близки.

— Ето как си представям аз нещата — каза Лу на близнаците. — Доминик знае нещо във връзка с историята на майка ви.