Мерил Сойър
Не вярвай на никого (23)

Глава двадесет и втора

Броуди трябваше да признае, че се чувства малко неловко да следва рейндж роувъра на Елиът. Той самият седеше зад волана на взетото под наем черно порше. Нямаше как да не си мисли, че брат му би трябвало да кара собственото си порше, но сега то бе само купчина ламарини.

— О, по дяволите! Как се озовах в тази бъркотия? — каза си на глас.

Той прекара по-голямата част от деня, като караше из Напа и размишляваше. Беше прибързал да обвини брат си за катастрофата. Тори е права. Може би нарочената жертва е бил Елиът.

По време на кариерата си на тюлен Броуди се бе научил да разчита на инстинктите си. Божичко, беше живял авантюристично откакто се помнеше. Майка му бе до него, но все пак не съвсем. Беше се научил да се доверява на вътрешните си усещания, ала сега бе различно. Имаше действащи сили, които не разбираше.

Спря на светофара, замисли се колко се бе усложнило положението. Никога до сега в целия си проклет живот не се бе забърквал толкова много. Беше човек, който винаги знаеше какво иска и как да го получи.

До този момент.

Сега му убягваше какво става вътре в собствената му глава. Броуди не можеше да реши какво в действителност изпитва към Тори. Или към брат си. Или към „Ястребово гнездо“.

Трябваше да си признае, че лозарският край със своите хълмисти баири и ширналите се по тях лозя му допадаше. През детството си бе живял в поредица от малки южни градчета. Живописни, но не му бяха въздействали така, както тази долина.

Може би защото научи как прадедите му са дошли тук и са се трудили усърдно, за да намерят мястото си в долината. За пръв път в живота си Броуди имаше усещането кой е той и къде е неговото място в този свят. Е, едва ли това беше най-подходящият израз.

Знаеше повече за произхода си, черна дупка за него до този момент. Като момче колко нощи бе лежал буден и се бе чудил? Когато се записа във флота, Броуди вече бе убедил себе си, че въобще не му пука.

Не беше вярно. Част от него — независимо колко дълбоко я бе погребал — бе продължавала да се чуди. Част от мистерията бе разрешена, но все още не знаеше цялата история.

Светофарът светна зелено и той включи на скорост.

— Защо Елиът и аз сме отгледани отделно? — питаше се Броуди. — Някой трябва да знае истината. Залагам живота си, че е така.

Броуди последва брат си до момчето, което паркираше колите в Нино бланк и му даде поршето, а той, след като вече бе обслужил Елиът, очевидно си помисли, че вижда двойни образи.

— След малко имам среща с Рачел — каза Елиът. — Искаш ли да вечеряш с нас?

— Съжалявам, имам други планове, но ще отделя време за едно питие. — Броуди опита да увери себе си, че не излъга съвсем. Плановете му не включваха Рачел Ритво. Не бе сигурен защо, но нещо в нея го караше да се чувства неловко.

Докато влизаха в ресторанта, се зачуди защо Елиът е поканил Рачел на вечеря, а не Тори. Тори бе застанала зад Елиът, като настояваше, че той не е убиец. Въпреки че бе целунала Броуди, тя все още носеше пръстена на Елиът. Разбира се, вероятно бяха имали някоя любовна кавга. Независимо от обясненията й, брат му сигурно бе вбесен от сцената тази сутрин.

Оберкелнерът веднага позна Елиът и ги поведе през подобния на клуб-ресторант, плюшени канапета и уютна дървена облицовка към вътрешния двор, където на оградена тераса гореше камина.

— И двамата ще пием „Ройял Лохнагар“ с лед — каза Елиът на мъжа, който ги настани на маса близо до огъня. После се обърна към Броуди: — Да поговорим сега малко. Утре ми се иска да дойдеш с мен за бутилирането.

— Добре — съгласи се Броуди. — А сега трябва да обсъдим катастрофата.

Брат му се облегна назад в стола си и за миг се загледа в камината, където бавно гореше една цепеница. Когато вдигна поглед, в очите му се четеше безпокойство. Никой не го е научил да прикрива чувствата си, реши Броуди.

А кой те научи да криеш твоите? Получи отговор в следващата секунда. Майка. Тя рядко бе показвала някакво друго чувство, освен тревога. Не се смееше, нито пък плачеше и му казваше да престане, когато той проявяваше емоциите си. Безпокоеше се за пари, но иначе майка му бе много сдържан човек. Необичайно сдържана, помисли си той като хвърли поглед към миналото.

— Прибързах с изводите си относно катастрофата — призна Елиът.

— Аз също. — Броуди изчака да им сервират скоча, после добави: — Защо да инсценирам катастрофа?

— За да разбиеш поршето ми.

— Защо да го правя? — Броуди се опита да овладее гнева си, но дочу беглата му нотка в гласа си.

Елиът си пийна от скоча:

— Имам доста повече, отколкото заслужавам.

— Не ти завиждам. Нищо твое не искам. — В мига, в който произнесе тези думи, разбра, че не са съвсем верни.

Елиът го погледна над ръба на чашата си, кехлибареното питие блестеше като разтопен огън и отразяваше горящата цепеница. След това попита:

— Ами Тори?

Броуди се скова при този въпрос, но после си припомни, че дължи на Елиът извинение. Никога досега не бе говорил с друг мъж за чувствата си и мразеше да разкрива вътрешните си емоции, но нямаше друг избор.

— Недей да виниш Тори — започна той. — Изглеждаше сякаш има нещо, но всъщност не се е случило нищо.

— Нищо?

— Целувка брои ли се?

— Зависи. — Елиът разклати чашата си и ледените кубчета издрънчаха. — Кой започна?

Броуди не искаше да създава проблеми на Тори. Тя го бе целунала, но той бе започнал с отиването си там.

— Аз.

— Така ли? Как?

— Не трябваше да отивам в дома й. Знаех, че катастрофата можеше да ме убие. Реших, че само ти би могъл да имаш полза от това. Исках да поговоря с Тори.

— Разбирам защо си стигнал до това заключение, но искам да те уверя, че не съм повредил аз колата.

Броуди бавно кимна. И той бе стигнал до същото заключение.

— Може би някой иска ние да се хванем за гушите. Обмислял ли си такава възможност?

Сервитьорът се опита да им даде менюто, но Елиът му каза, че чакат приятел. После се наведе напред и продължи:

— Да. Мислех си за това днес, след като Тори ми върна пръстена.

— Върнала ти го е? — Броуди се задави с последната си глътка скоч и се опита да прикрие прилива на въодушевление, предизвикан от новината. — Сериозно ли? Тя те защитаваше всеки път, когато аз намеквах за възможността ти да стоиш зад катастрофата.

— Тори ме познава достатъчно добре и може да осъзнае, че никога не бих убил никого, но тя не иска да се омъжи за мен.

— Съжалявам. Надявам се да не съм аз причината. — Броуди бе напълно искрен. Поведението му беше достойно за презрение.

— Тори е имала намерение да върне пръстена. Поради смъртта на баща ми е отложила. Не те виня. — Елиът сви рамене. — Очевидно нещо не е било наред.

Броуди бавно изпусна тежка въздишка на облекчение. Вината не бе точно у него, но не можеше да не се зачуди дали присъствието му нямаше нещо общо с това, че Тори разваля годежа.

— Не исках да причинявам неприятности, но изглежда завещанието доведе до точно това — каза Броуди, решен да промени темата. Изчака малко, докато Елиът направи знак на сервитьора да им донесе по още едно питие. Размърда се на стола, за да освободи напрежението отзад на бедрата си, където няколко бодила бяха оставили следи. — Знаеш ли какво ще се случи, ако един от нас умре, преди наследството да премине през легализиране на завещанието?

— Рачел ми каза, че „Ястребово гнездо“ ще бъде разделено между Джина Барзини, семейство Ритво и Алдо.

— Рачел? От къде знае тя?

— Не съм сигурен. Трябва да я питам.

Броуди се замисли над информацията, после каза:

— Рачел има двама братя, нали? Запознахме се, но си признавам, че съм забравил имената им. Ти имаш толкова много втори и трети братовчеди…

— Ние имаме — засмя се Елиът. — Ти си част от семейството, независимо дали ти харесва или не. Чрез брак сме свързани с половината долина или поне така изглежда. Това води началото си от нашите прапрадядовци, когато италианците са имали големи семейства. След сватбата новите роднини ставали част от семейството.

— Разбирам — кимна Броуди, въпреки че не разбираше. Цялото негово семейство включваше майка му и той не бе свикнал с тълпа от уж роднини. — Има ли някаква специална причина, поради която измежду всичките братовчеди семейство Ритво получават наследство?

— И аз съм се питал, но не зная отговора. Татко никога не е ценял високо Рачел. Не харесваше много баща й Доминик, както и братята Еди и Сам.

— Какъв вид вино произвеждат те?

— Отглеждат гроздето chenin blanc и го продават на пазара. Това не е необичайно. Повечето от половината лозари в долината само продават гроздето, а не произвеждат вино.

Сервитьорът пристигна с новите питиета, а Броуди попита:

— Възможно ли е семейство Ритво да са знаели какво пише в завещанието?

— Не е изключено. Може да е изтекла информация чрез някой от офиса на Фред. Секретарката му или помощничката, или чиновник. Кой знае? Но в момента, в който се регистрира завещанието, всеки може да отиде в съда и да поиска да го види.

— Можем да проверим и да видим дали някой е искал да чете документите — каза Броуди.

Той зърна на двора Рачел Ритво, облечена в прилепнала лимоненозелена рокля. Тя отметна тъмната си коса, после я нави на ръката си, докато търсеше с поглед Елиът. Видя Броуди и усмивката й увехна.

— Имам чувството, че Рачел проявява сериозен интерес към теб — каза Броуди.

— В никакъв случай. Близки сме от деца. Това е всичко.

— Трябва да тръгвам — Броуди глътна набързо скоча си, за да не се наложи да прекара известно време с Рачел. — До утре.

 

 

Тори яростно нахвърляше скици, идеите нахлуваха в главата й със светкавична бързина, както често се случваше. Хвърли един недовършен чертеж настрани, знаеше, че може да го довърши по-късно. Грабна нов лист хартия и надраска новата идея, преди да я е забравила.

— Удивително — довери тя на празното студио. След като дни наред умът й бе блокирал, мислите й сега отново летяха. Беше й трудно да съобщи на Елиът, но това бе правилното решение и трябваше да го направи по-рано. Сега, след раздялата им, Тори се чувстваше странно освободена.

Следващата идея изтече от молива върху листа с удивителна бързина. Беше толкова погълната от работата си, че не чу първото почукване на вратата на студиото, докато не прозвуча второто, по-силно потропване. Минаваше девет часа. Кой ли идва по това време на вечерта?

Обикновено не би се поколебала, преди да мине от студиото през тъмния офис до вратата, но прекалено много неща се бяха случили напоследък, за да предположи, че е приятел.

Въпреки че вратата не беше заключена и можеше да бъде отворена, тя извика:

— Кой е?

— Броуди. Отвори. Пини е с мен.

Тя отвори вратата. Каза си, че няма причина пулсът й да бие по-учестено. Светлината отвън осветяваше Броуди, а Пини покорно седеше в краката му. Тори не можа да се въздържи и им се усмихна.

— Какво правите тук? — попита, след като се отдръпна и те влязоха.

— Баща ти каза, че работиш до късно. Реших да намина и да видя дали не искаш да вечеряш с мен.

Младата жена не знаеше какво точно да каже. Да му съобщи ли за Елиът? После й хрумна, че той вече знае.

— Татко ти е казал за Елиът?

— Не. С Елиът пийнахме по едно питие. Той ми каза, че си върнала пръстена му.

— Трябваше да го направя по-рано. Елиът е добър човек. Не бях честна към него.

Броуди сякаш се чувстваше неловко. Той леко промени стойката си и погледна отвъд тъмния офис, към студиото й.

— С какво точно се занимаваш?

Тя го заведе в другата стая.

— Правя дизайн за всичко: от меню на ресторанти до лого на изби. — Спря до чертожната си маса, където бе натрупала екипирани набързо идеи. — Това са груби скици на логото, което правя за един клиент.

— Може ли да погледна?

— Разбира се. — Тори се наведе и започна да гали Пини по главата, докато Броуди внимателно разглеждаше всяка скица. — Това са само идеи. Ще ги прегледам и ще реша кои две или три да разработя в цветен вариант и да ги представя на клиента.

— Добри са, много са добри. — От начина, по който го каза, тя разбра, че той не прави нито много комплименти, нито пък често.

— Благодаря. Надпреварата при създаването на лого е ожесточена. Трябва да изляза с нещо уникално и отличително.

— Права си — отговори той, но Тори усети, че не мисли вече за работата й.

Властните му очи я приковаваха на мястото й. Той излъчваше енергия и сила, които несъмнено я привличаха. Под втренчения му поглед, който внимателно я разглеждаше, тя не можеше да мисли, камо ли да говори.

Броуди наруши тишината:

— Искам да те заведа на вечеря на някое ярко осветено място, където няма да се изкушавам да започна да те целувам пред тълпа непознати.

Тори отвори уста да му каже, че трябва да работи, но не можа да устои на чаровния израз на лицето му.