Мерил Сойър
Не вярвай на никого (22)

Глава двадесет и първа

Рачел отвори входната врата на къщата, без да чука.

— Елиът тук ли е? — извика тя на една прислужничка, която лъскаше мебелите.

— Си, синьорита — момичето посочи към библиотеката.

Свечеряваше се и в коридора бе почти тъмно. След гостуването си у Алекс Рачел отиде набързо до дома си, за да вземе душ и да се преоблече. Баща й и братята бяха заминали за Сан Франциско без нея. Несъмнено планираха да прекарат една нощ в града, но без да я включват. Като че ли я бе грижа. Това й даваше чудесното извинение да остане тук с Елиът.

Почука тихо на вратата на библиотеката.

— Аз съм, Рачел.

Измина толкова много време, преди той да отговори, че Рачел си помисли, че момичето се е объркало. Отвори вратата и видя Елиът да седи на бюрото си в тъмното.

— Добре ли си?

Измина още един продължителен миг, преди Елиът да щракне малката настолна лампа. Тя хвърли своите отблясъци нагоре и подчерта големите кръгове около очите му и дълбоките линии около устните. Елиът държеше в ръката си годежния пръстен на Тори и дори и на бледата светлина той блестеше като Полярната звезда. Рачел прехапа буза, за да не се усмихне.

— Какво стана?

— Тори не иска да се омъжи за мен.

— След сутрешната сцена бих си помислила, че ти няма да искаш да се ожениш за нея.

Елиът присви рамене.

— Тя твърди, че нищо не се е случило. Целунала Броуди. Това е всичко.

Рачел не можа да не изпита разочарование от Елиът:

— Само не ми казвай, че й вярваш.

— Има ли значение? Между нас всичко е свършено.

Ура! Рачел притисна коленете си, за да не заподскача нагоре във въздуха.

— Съжалявам. Тя не те заслужава.

Елиът се размърда в големия кожен фотьойл, който бе принадлежал на баща му. Не изглеждаше да е ядосан на Тори, както Рачел бе очаквала. Какво му става?

— Разбрах, че Джина ще се появи в ранните новини. — Рачел не знаеше какво друго да каже, така че премина към програмата си. — Трябва да гледаме.

— От къде разбра?

— Лоренцо ми се обади. — Всъщност, той бе оставил съобщение на телефонния й секретар. Чу го, когато се прибра вкъщи и го възприе като знак, че синът на Джина е на тяхна страна.

Рачел грабна дистанционното и включи телевизора. Каналът на Сан Франциско предаваше времето и повтаряше информацията, пристигнала по факса на бюрата на лозарите рано тази сутрин. Студеният фронт приближава. Въпреки че гроздето бе обрано и най-голямата заплаха се бе разминала, самите лози можеха да измръзнат.

— Накара ли Алдо да изнесе радиаторите? — попита тя.

— Готови са — отговори Елиът без ентусиазъм.

Искаше й се да му каже за Алдо и Алекс, но нещо я спря. Какво ще е удоволствието й, ако няма цялото внимание на Елиът? Той се взираше в телевизионния екран, но като че ли не виждаше нищо.

— Виж! Ето я Джина.

Елиът сякаш се съсредоточи малко, когато репортерът до Джина започна да говори.

— Подобно на фамилията Кенеди, нова трагедия сполетя известното семейство Хок от Напа. Преди няколко дни Джанкарло Хок умря при трагична злополука. Сега един от синовете му, Броуди Хок, бе убит, докато карал колата на брат си…

— Какво? Броуди не е умрял — възкликна Елиът, като заглуши края на изречението. — Нямаше ли тълпа репортери тази сутрин, докато се биехме?

— Имаше, но тези репортери са от Сан Франциско. Репортерите, които присъстваха на боя ви, бяха от местната телевизия. — Рачел се опита да прикрие усмивката в гласа си. Лоренцо не бе казал истината на майка си. — Несъмнено местният канал ще предаде точните новини. Да чуем Джина.

— Трагедия, истинска трагедия! — Джина успяваше да изглежда с насълзени очи. — Току-що се бяхме запознали на погребението с Броуди. После да го убият толкова… толкова… трагично е, просто сърцераздирателно.

Рачел изчака за момент, заслуша се в новините, които вече предаваха за фондовата борса, преди да се осмели да попита:

— Искаш ли да се отървеш от него?

— Да, да! Броуди има девет живота… поне. Кой друг би могъл да се преобърне през скалата и да скочи?

— После да оживее, за да го разказва на една жена, докато тя удобно вади тръните от гърба му. — Рачел не можа да се сдържи и да не поръси прясната рана със сол. За да смекчи удара, добави: — Той нарочно е разбил колата ти.

Лицето на Елиът придоби особено изражение:

— Иска ми се да мисля така.

Клетъчният телефон в чантичката й зазвъня, преди тя да успее да попита какво има предвид. Рачел се пресегна и го извади. На цифровия екран бе изписано: „Фаралон. Алекс.“ Той никога не й се обаждаше по друго време, освен късно през нощта.

Но пък и никога не бе разкривал истинските си чувства към нея. Не й харесваше, че всичко се променя прекалено бързо. Имаше нужда от време, за да обхване ситуацията и да измисли план.

— Татко е — каза тя на Елиът. — Ще поговоря с него в коридора. Ти превключи на местния канал. Виж дали предават историята правилно.

Рачел излезе в тъмния коридор.

— Алекс?

— Познай кой беше тук току-що? — попита той.

— Броуди?

— Не, ангелче. Мисли в голям мащаб. Наистина голям. — Алекс не се хвалеше често, но сега тя долавяше самодоволния му тон. — Много пари.

— Някой от Ротшилд? — предположи Рачел. Бившият френски производител на вина бе започнал да си сътрудничи с Мондавис, за да произвеждат най-висококачествено вино „Опус едно“. То стана едно от най-добрите и най-скъпи вина в региона.

— Неее. Искам да кажа изключително богат.

— По-богат от Ротшилд? Предавам се.

— Кевин Пут.

— Онзи Кевин Пут, господин Точка-ком?

Алекс се засмя гърлено, нисък, мъжествен, изключително сексапилен звук.

— С подобно име колко на брой Кевин Пут може да има?

— Какво искаше? — Рачел беше толкова развълнувана, че й бе трудно да говори тихо.

— Кевин ще създава лозя — изключително модерни и технологично оборудвани. Иска аз да ръководя всичко.

Той спря и я остави да чака известно време. Рачел не можеше да не забележи как Алекс е на ти с един от най-богатите мъже в страната. Измежду всички хора точно Алекс.

— Кевин има желание да ми даде пет пъти повече от настоящата заплата и процент от лозята.

— Наистина ли? — Не можеше да не се впечатли. Алекс бе талантлив, всички го знаеха, но точно Кевин Пут да му предложи подобна сделка бе наистина безпрецедентен удар. Това означава, че той няма да има нужда от парите на баща си. Заплахата Алдо да продава на братята Корели вече няма да съществува.

— О, Алекс! Чудесно е. Кога започваш?

— Да започвам? Зарежи това. Искам да имам собствен бизнес. Защо да работя за някой компютърджия, който не разбира нищичко от правенето на хубаво вино? — Алекс се засмя отново, после допълни: — Просто си помислих, че ще ти достави удоволствие да чуеш предложението му.

 

 

Броуди седеше в заседателната зала на шериф Уесткот и четеше за пореден път папката с материалите за смъртта на Джан Хок. Беше разпръснал всички снимки от сцената на местопрестъплението по дългата заседателна маса. Навеждаше се над тях и разглеждаше всяка поотделно със специалната лупа на шерифа.

Нищо.

Нямаше дори едно неопределено доказателство, което да намеква за убийство на баща му, освен факта, че не е имало вода в дробовете му. Оглеждането на ръба около басейна му разкри, че е повече от възможно инвалид да се прекатури от количката и да си удари главата. Възможно е Джан да е останал да виси — според теорията на следователя — защото се е закачил за инвалидния стол. Докато падне до мястото, където бе намерено тялото, Джан вече е бил мъртъв и затова не е имало вода в дробовете му.

— Добре — измърмори Броуди под носа си. — Правдоподобно е.

Шестото му чувство настояваше, че не това е сполетяло баща му, но все пак разбираше защо властите бяха обявили смъртта за злополука. Да се докаже нещо различно въз основа на наличните доказателства щеше да стане на куково лято.

Или когато Тори реши, че го обича.

— От къде ли ми хрумна това? — запита се той. Не можеше да престане да мисли за нея. Беше опитал да пренебрегне Виктория Андерсън, после се опита да се съсредоточи върху катастрофата, а след това поиска да прегледа материалите по смъртта на баща си.

Нищо не излизаше. Умът му продължаваше да се връща към Тори. Ако Елиът не се бе появил тогава, Броуди знаеше точно какво щеше да се случи. Въпреки строгия си морал, щеше да люби годеницата на брат си.

Щеше да се наслади на всяка секунда от преживяването, но щеше да се мрази след това. Що за човек се промъква зад гърба на брат си? Някои хора го правеха, но майка му го бе възпитавала, като бе обръщала сериозно внимание на честността.

Годините му като тюлен бяха затвърдили морала му. За да ръководи мъжете си, те трябваше да вярват безрезервно на думата му. Да се промъква наоколо с годеницата на друг мъж не беше в неговия стил или нещо, което би простил на хората си. Ако се случи подобно нещо, то би довело до деморализирането на цялата група.

Какво, по дяволите, правеше? Той бе нищо и никакво лайно. Точка. Край на обсъжданията.

Започна да събира снимките на мъртвия си баща, за да не мисли за Тори. Повечето бяха на мястото на злополуката, но имаше няколко и на Джан Хок. Той е бил висок мъж като синовете си, но възрастта и болестта го бяха омаломощили. Тъмната му някога коса бе станала оловно сива, а лицето му бе придобило онзи често срещан у възрастните мъже сивкав вид.

— Един ден и аз ще стана такъв. И Елиът също. — Броуди постави снимките в кафявия плик. — Ако живея толкова дълго.

Тори можеше да си мисли каквото иска, но Броуди бе сигурен, че Елиът бе повредил поршето. Извади късмет, че остана жив. Господи, та той цял живот бе имал късмет! Колко пъти бе на косъм от смъртта по време на мисиите на тюлените? Прекалено много, за да ги брои.

Беше живял заради тръпката, а сега… сега какво? Дали не започваше да се съмнява в начина си на живот? Не, разбира се, че не. Броуди е човек с посока, който знае какво иска. Тази неочаквана поява на семейство и роднини — и Тори — го извади от равновесие. Това е всичко.

Рязко почукване на вратата нахлу в мислите му. Един от заместниците надникна и каза:

— Шериф Уесткот иска да дойдете в офиса му. Брат ви е тук.

Тук? Защо? Броуди взе папката, после се запъти към офиса на шерифа две стаи по-нататък.

Уесткот му махна с ръка да влезе и той мина покрай Елиът, седнал на един стол срещу бюрото на шерифа. Подаде папката на шерифа, като пренебрегна брат си. Благодарение на сполучливия удар на Елиът носът му беше леко подут и ужасно го болеше. От котешкото драскане на Рачел имаше коричка от горе до долу на врата.

— Седни, Броуди. Искам да си поговоря и с двамата. Затова помолих Елиът да дойде.

Броуди седна до стола на брат си, но не погледна към него. С ъгълчето на окото си забеляза, че Елиът се е обръснал и се е преоблякъл след срещата им тази сутрин.

Шериф Уесткот се наведе напред, като подпря лакти на масата. Вторачи се в тях, очите му се местеха от единия на другия и обратно, после каза:

— Предварителният доклад за поршето пристигна. И двата болта от кормилните щанги липсват.

Елиът седеше изправен на стола си. Господи, о господи… Не можеше да погледне брат си. Преди бе абсолютно сигурен, че Рачел е права. Броуди е инсценирал катастрофата, за да потроши колата му. Сега се оказва, че теорията на Тори може би е вярна. Някой се опитва да убие или него, или Броуди. Или и двамата.

Елиът бе грешал. Само тренировките на Броуди като тюлен го бяха спасили от смъртта. Обезпокоителни мисли преминаха през ума му.

Брат му се бе опитал да е честен с него, като му предложи наследството.

Какво бе направил Елиът? Беше се нахвърлил срещу него, воден от алчност. Как може да е толкова злобен? Не бе дал на брат си равен шанс.

Бърз поглед към Броуди потвърди това, което Елиът вече знаеше: изражението му не се бе променило. Каквото и да мислеше Броуди, изразът на лицето му не го издаваше. Елиът нямаше такава способност. Той бе направил грешка и искаше да я обсъди с брат си, но не пред шерифа.

— Няколко души са имали възможност да повредят колата ми. — Елиът се надяваше да не звучи отбранително, но въпросът на Тори защо се бе забавил с изпращането на братята Корели заемаше първо място в ума му. Не искаше Броуди да мисли, че той е отговорен за инцидента.

— Да чуем някои имена. — Шериф Уесткот взе химикалка и лист от бюрото си.

— Рачел Ритво и Джина Барзини присъстваха, когато предложих на Броуди да вземе колата ми, както и Рико и Дон Корели. Казах на Мария Санчез, икономката ни. Някои други гости наблизо може да са дочули разговора ни.

— А какво ще кажеш за това кой е имал възможност!

Елиът помисли за миг и си спомни нещо странно.

— Когато изпратих Броуди до гаража, вратата беше отворена, което е необичайно. Знаете, че мъглата тук не е добра за колите. Нощем държим вратата на гаража затворена. Помислих си, че моите хора са се разсеяли от събитията онази вечер и са забравили да я затворят. Сега се чудя.

— Ще проверя — промърмори шерифът. — Ще разпитам всички, които спомена, и ще видя какво може да открия.

Шериф Уесткот започна да се изправя и Елиът разбра, че ще ги пусне да си вървят.

— Изпратих братята Корели навън, но не ги видях да тръгват. Върнах се в кухнята, за да поговоря с Мария.

— Добре. Ще се видим с вас двамата, след като проверя всичко това.

Елиът напусна кабинета на шерифа, а брат му все още не го бе погледнал. Докато двамата излизаха от управлението на среща със студения нощен въздух, Елиът каза:

— Не съм направил опит да те убия.

Броуди го погледна и за миг погледът му се изостри:

— В началото си мислех, че си направил опит, но Тори ме накара да преосмисля мнението си.

— Тори? — Елиът не можа да произнесе името й, без да го прониже остра болка.

— Да. Продължавах да се питам кой би имал полза от моята смърт. Сещах се единствено за теб. Тогава Тори отбеляза, че ти въобще не си използвал думата порше, когато спомена кола. Повечето хора биха очаквали да ми дадеш рейндж роувъра. Някой трябва да е искал ти да умреш, не аз.

— Имаш ли време да отидем някъде да поговорим — попита Елиът.