Мерил Сойър
Не вярвай на никого (20)

Глава деветнадесета

Броуди спря в преддверието на кухнята. Косата му бе все още мокра от банята и вървеше бос. Слезе долу, за да помоли Лу да му помогне да извади едно трънче, което Тори бе пропуснала. Не можа да не дочуе думите на Лу.

— А какво ще е мнението ти, ако ти кажа как в доклада на следователя пише, че в дробовете на Джан Хок не е имало никаква вода?

— Чакай малко! Мислех си, че Джан се е удавил… — Това бе гласът на Тори от другата страна на вратата.

Броуди използва рамото си, което не бе сериозно наранено, за да побутне и отвори вратата. Мина през кухнята с думите:

— Ако не е имало вода в дробовете му, това означава, че Джан е спрял да диша, преди да падне във водата.

И двамата вдигнаха поглед, очевидно изненадани да го видят. Той прекоси кухнята, усещаше хладната дървена настилка под нозете си. Грабна един стол от кухненската маса, завъртя го обратно и го яхна.

— Точно така — кимна Лу. — Джан е спрял да диша, защото си е ударил главата в ръба на басейна, преди да падне във водата, поне това е теорията на следователя.

— Не вярвам. — Броуди насочи коментара си към Лу. Не искаше да поглежда Тори. Нямаше представа как да се държи с нея, а докато не измисли някакъв план, по-добре да стои настрана. — Мисля, че Джан вече е бил мъртъв. Злополуката е била нагласена, за да прикрие убийството му.

— Може и да си прав — отговори Лу.

— Ако има такива съмнения, защо не се повдигне обвинение? — запита Тори.

— Шерифът се е срещнал с областния прокурор и следователя. Те заключили, че е било нещастен случай — обясни Лу. — Снощи имах дълъг разговор с шерифа. Той твърди, че няма доказателства за убийство.

— Освен мотив — каза Броуди — Елиът не е знаел за моето съществуване. Мислел, е, че ще наследи лозята.

Те не продумаха нито дума известно време, но това не беше тишина от изненада. Броуди разбра, че и двамата си го бяха мислили и преди. Проблемът беше, че Тори все още не му вярваше. Тя се взираше в кафето си, за да избегне погледа му, което напълно го устройваше. И Броуди не искаше да я поглежда, ако тя наистина обмисля възможността той да е инсценирал катастрофата.

— Какво те кара да мислиш, че някой се опитва да убие теб? Не е ли възможно да са се прицелвали в Елиът? Всички знаят, че той е луд по поршето си. Кой би очаквал ти да го караш? — Тори зададе въпроса, като му хвърли само един бегъл поглед.

— Имаше няколко души, когато Елиът ми предложи колата си.

— Кои? — попита Лу.

— Братята Корели. Рачел и Джина.

Сега Тори му хвърли директен поглед, зелените й очи бяха оживени:

— Той каза ли, че ще ти даде точно поршето?

— Не — призна Броуди. — Можеше да има предвид рейндж роувъра или ягуара на баща си. Никой не разбра, но Елиът настоя да изпрати братята Корели навън. Нямаше го достатъчно дълго време, за да е имал възможност да повреди поршето.

Това й подейства. Блясъкът в очите й угасна.

— Шериф Уесткот може би си е заложил главата в това разследване — бързо заговори Лу, като прекрати напрежението. — Не се случват много неща в долината.

— Ами палежите и случаите с маята? — попита Тори.

— Не е същото — отговори баща й. — Убийството обикновено е престъпление от страст или алчност. Това са двете основни причини, заради които хората биват убивани.

— Не е ли вярно, че в повечето случаи хората познавал убиеца си? — попита Броуди. — Възможността да бъдеш убит от абсолютно непознат човек е равна почти на нула.

— Точно така. Ако Джан е бил убит, той е познавал убиеца си.

Внезапно Броуди почувства искрено съчувствие към бащата, когото никога не бе срещал. Какво ли е да си беззащитен в инвалиден стол и да се изправиш пред убиец?

 

 

„Рачел, ти не разбираш. Аз обичам Тори. Наистина я обичам…“

Рачел настъпи педала на червения си корвет и си мислеше за казаното от Елиът. Глупак! Какво ли знае за любовта…

След сцената във вилата Елиът и Рачел се върнаха в „Ястребово гнездо“. Елиът се мусеше през цялото време, а Рачел се опитваше да не злорадства. Женската интуиция й бе подсказала, че Броуди ще потърси Тори, но не беше очаквала да ги хванат заедно в леглото.

Какъв късмет! Не можеше да се случи по-добре, дори и самата тя да бе планирала всичко. Елиът бе напълно унижен. Тори се превърна в история с главно И.

Проблем е как Елиът все още вярва, че обича тази гъска. Ама ще му дойде умът в главата, увери Рачел себе си.

— Елиът вероятно бърка секса с любовта — измърмори тя под носа си. — Това не е мой проблем.

Откакто стана на шестнадесет, Рачел знаеше разликата между секс и любов. Към Елиът Хок изпитваше дълбока привързаност, едно толкова силно чувство, че времето само го бе задълбочило — това бе истинска любов. Сексът беше физически акт, нищо повече.

Тя беше пристрастена към секса. Няколко нощи седмично, дори и повече, ако успееше да се измъкне, се наслаждаваше на секса си с Алекс Абрузо. Алекс бе синът на Алдо, онзи работник, който се бе издигнал до експерт на избата в „Ястребово гнездо“. Алекс беше истински жребец. Той й отне девствеността на шестнайсетия рожден ден.

На Рачел понякога й се искаше да обича Алекс, а не Елиът, но уви! Елиът притежаваше образованието, класата и социалното положение, които винаги щяха да убягват на Алекс Абрузо. Алекс бе талантлив, нямаше съмнение. Той бе превърнал лозята Фаралон в престижна изба-бутик за собственици, които живееха в Силиконовата долина.

Талантът не е наследствен. Алекс произхожда от работнически род, хора, които се трудеха по полята и се грижеха за лозята. Ако Алдо не бе толкова близък с Джан, никога нямаше да се издигне до главен експерт. Колкото и да й харесваше сексът с Алекс, Рачел нямаше да се унижи да се омъжи за него — не че той някога бе споменавал за женитба.

— Един хубав секс ще ме поотпусне — каза си на глас тя.

Отпусна педала на газта, когато пътят на „Ястребово гнездо“ се вля в главния път. Не можеше да си позволи още една дупка в талона за превишена скорост. Запъти се на север, по 1–29, към Фаралон, където знаеше, че ще намери Алекс.

— Броуди — прошепна тя. — Той е истинската спънка. Колко жалко, че не умря.

Рачел вдигна телефона и набра личния телефонен номер на Джина Барзини. Няма смисъл да губи времето си, докато пътува. По-добре да разбере какво знае Джина, ако въобще знае нещо.

Телефонът иззвъня четири пъти и Рачел тъкмо вече щеше да затваря, когато се обади мъжки глас: Лоренцо Барзини.

— Здравей, Рачел е. Майка ти там ли е?

— Приготвя се за интервю по телевизията. Ще трябва да ти се обади по-късно.

Още интервюта? Кучка! Присвояваше си ролята на говорителка на рода. Само почакай… На Джина Барзини ще й се върне тъпкано.

— Знае ли за Броуди? — Рачел зададе въпроса с равен глас.

— Намерили ли са тялото!

Рачел бе изкушена да съобщи лично на Джина, но й хрумна по-добър план. Не беше близка с Лоренцо и не знаеше къде стои. Време беше младото поколение да поеме нещата в свои ръце. Ще се съюзи ли с нея Лоренцо? На ум хвърли зара.

— Лоренцо, можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се — отговори той малко прибързано.

— Броуди е жив. Той е скочил, когато поршето е полетяло над скалата.

— Скочил? — Шепотът му бе едва доловим.

— Да. Можеш ли да повярваш?

— Не е ли мъртъв?

— Не. Съвсем жив е.

Тя се извини и затвори. Ще каже ли Лоренцо на майка си или ще й позволи да се изложи пред телевизията, като оплаче смъртта на Броуди, който всъщност беше жив?

Лоренцо бе достатъчно красив и умен, но майка му винаги го бе пренебрегвала. Единственият мъж в живота й, който бе имал значение, беше нейният брат. Сега, след смъртта на Джан Хок, майката на Лоренцо можеше да се посвети на най-важния човек в живота — Джина Барзини.

Какво можеше да очаква Лоренцо занапред, освен мизерна заплата в имение, което вече бе изпаднало във финансови затруднения? Ако Броуди умре, делът му ще бъде разделен между Джина и семейството на Рачел. Джина може да поживее още трийсетина години, преди Лоренцо да наследи нейния дял.

Рачел си помисли, че за съответната цена Лоренцо може да премине на нейна страна. Нека бъде тяхна страна. Ако не сложи Елиът в джоба си и тя самата няма да е в по-цветущо състояние от това на младия Барзини. Дори Броуди да отиде шест фута под земята, баща й и тъпите й братя ще разделят наследството с леля Джина.

Рачел караше и обмисляше своя план, напълно доволна от себе си. Зави по страничния път, който водеше към лозята Фаралон. Компютърджиите поне имат достатъчно пари, че да асфалтират шосето си, помисли тя, като сравни този път с изровената алея към „Ястребово гнездо“.

Е, добре… Някой ден и техният път ще бъде асфалтиран. Тя ще поръча и нова табела. Няма да е златно листо, подобно на онова, покрай което току-що премина. Ще бъде изискано. Не беше сигурна какво точно иска, но имаше време да помисли.

Размина се на пътя с позната синя тойота пикап, която идваше от имението. На Рачел й бе необходимо известно време, за да осъзнае, че зад волана седи Алдо Абрузо. Защо е тук по средата на деня?

Експертът рядко напускаше работното си място. Точно сега възрастният мъж трябваше да обръща бутилки колкото се може по-бързо. Обикновено, след като приключи с тази дейност, Алдо започваше да дегустира съчетания от пенливи вина, опитваше часове наред, докато установи коя е най-добрата смес.

Рачел паркира корвета и влезе в съвременно оборудвания склад, очаквайки да завари Алекс да управлява дейностите, както обикновено. Нямаше го. Един от мъжете каза, че е отишъл в къщата заедно с баща си.

Интересно, помисли тя. Алекс и баща му си бяха взели почивка. Обикновено двамата мъже все нямаха време да отдъхнат.

Рачел не си даде труда да позвъни на входната врата на огромната къща в стил Санта Фе, която бе проектирана от някакъв изключително скъп архитект от Ел Ей, нает от компютърните досадници. Собствениците рядко идваха в долината. Алекс живееше в едното крило на голямата къща, но управляваше всичко.

— Алекс. Алекс — извика тя, като отвори вратата.

Никакъв отговор.

Тръгна към крилото на Алекс, като продължаваше да вика името му. Той беше в облицования с дърво офис надолу по коридора, недалеч от спалнята. Въвеждаше някакви числа в компютъра си.

Висок като баща си, с гъста тъмна коса и тъмни очи, Алекс Абрузо беше колкото красив, толкова и интелигентен. Рачел не се съмняваше, че ще преуспее. Всъщност, вече бе пожънал успехи, като взе неразработени лозя и ги превърна в лозя-бутик.

Рачел не се интересуваше от лозя с ограничена продукция, макар че неговите вина бяха толкова ценени, че колекционерите ги разграбваха, преди те да достигнат до пазара. Тя се целеше по-високо. Етикетът на Хок стоеше рамо до рамо с най-доброто шампанско по света. Можете да попитате за „Ястребово гнездо“, в който и да е четиризвезден ресторант, а вината на Фаралон не бяха известни извън пределите на Америка.

— Алекс — каза тя тихо, след като усети, че стои на прага, а той не я е забелязал.

— Рачел. — Младият мъж понечи да се изправи от стола си, после бързо натисна няколко бутона на компютъра. На монитора се появи скрийнсейвър с логото на лозята Фаралон. — Не те очаквах.

— Не обичаш ли изненадите? Тогава се забавляваме най-много, нали?

Алекс се усмихна, но не с обичайната си умирам-за-секс усмивка.

— Какво правеше баща ти тук?

Алекс вече беше прекосил половината стая, вървеше с протегнати ръце за мечешка прегръдка и целувка. За частица от секундата той се поколеба, но после веднага я придърпа в ръцете си.

— Намина, след като е оставил Мария в Калистога, при доктора й.

— Така ли? — Рачел се опита да не го остави да я отвлече със страстна, жадна целувка. Мария не шофираше, така че не бе странно Алдо да я закара, но необичайното беше, че напускат имението по средата на деня. — Болна ли е Мария?

— Не, само женски болежки.

Той я целуна отново, този път по-настоятелно. Коленете й едва не се огънаха, както всеки път, когато Алекс й показваше колко много я желае. Той вече бе възбуден, готов за хубаво, дълго търкаляне в леглото. Защо ли не можеше той да е Елиът?

Рачел изпита изгарящо я желание, болезнена нужда Алекс да я обладае колкото е възможно по-бързо. Преди два дни се бе принудила да спи с онзи старец Ормънд, за да получи необходимото на Елиът грозде. Разгоненият стар пръч имаше малък, тънък като вейка инструмент. Беше свършил за по-малко от две минути, което нея я устройваше, но набъбналата възбуда на Алекс, който се притискаше към тялото й, напомни на Рачел точно за какво копнее.

— Искаш ли да видиш какво съм купила специално заради теб? — тя се отдръпна назад, после бавно започна да смъква панталоните стреч. — Любовна тайна.

Младата жена лека-полека разкри прашката, която уебсайтът рекламираше, че е френска норка. Очевидно майката на тази норка бе дружила с таралеж. Мъхестият плат дразнеше кожата й, но заради жадната усмивка на лицето на Алекс си заслужаваше да търпи сърбежа.

— Олеле! Ела тук, любима!

Той се пресегна към нея, но Рачел пъргаво се отдръпна и грабна стола му.

— Седни! Този път аз водя играта.

— Да отидем в спалнята ми. Аз…

— А какво ще кажеш за един танц на скута ти?

Алекс се отпусна на стола, а тя го яхна. Въпреки панталоните му и тъничките мъхнати бикини, нямаше съмнение относно неговата твърда като скала ерекция. Ето от какво имаше нужда, за да се почувства по-добре. Никога не се бе съмнявала, че този мъж я желае страстно.

Тя започна да тананика „Гордата Мери“, като се движеше в такт, танцуваше в скута му, а гърдите й докосваха лицето му. Притисна бедрата си и започна да масажира пениса му.

— Ра-ра-чел, и-искам да поговорим за… нас.

— Нас?

Алекс никога преди не бе казвал ние или нас. Никакъв обещаващ знак. Тя затвори устните му с целувка, за да възпре думите. Какво става? Няма да развали всичко между тях, нали?

Влажна, лепкава възбуда се насъбираше под мъхнатата й прашка и колкото повече го масажираше, толкова по-възбудена ставаше. Езикът на Алекс нахлуваше и излизаше от устата й, като постоянно й напомняше какво ще направи той с пениса си, веднага щом тя разкопчае панталоните му. Рачел бе готова, повече от готова, но първо трябваше да свърши нещо.

Пресегна се и докосна клавиша за интервал на клавиатурата. Скрийнсейвърът изчезна. Замени го нещо, което приличаше на бизнес план. Тя промени ъгъла на целувката си, като се опитваше да разчете цифрите.

Очевидно Алекс възнамеряваше да купи Фаралон. Щеше да му трябва огромна сума пари, за да убеди компютърджиите от Силиконовата долина да продават. С направеното до сега от него можеше да поиска пари от банката или да отиде при друга група инвеститори от Силиконовата долина, които не знаеха какво да правят с киберигрите си, но Рачел знаеше, че Алдо Абрузо никога няма да направи това.

От едно-единствено друго място можеше да вземе пари. От баща си.

Те неведнъж бяха разговаряли за поражението на Алдо Абрузо. Алекс говореше с обезпокоителна горчивина за опита на баща му да накара банката да му даде начален капитал за малко лозе, което Алдо бе искал да закупи. Никой в долината Напа не би му заел пари.

Това се бе случило преди много години, когато Алекс е бил дванайсет-тринайсетгодишен, година-две, след като Джан Хок бе направил Алдо експерт на избата си. Алекс обвиняваше Джан, че е попречил на усилията на баща му. Самата Рачел обаче смяташе, че старецът е опитал да надскочи себе си. Алдо само е обръщал бутилки като баща си и дядо си, докато Джан го издигна до експерт на избата си, пост, обикновено поверяван само на членове на семейството. В „Ястребово гнездо“ Алдо започна да получава процент от печалбите, както всички експерти. Ако бе тръгнал по самостоятелен път, вероятно е щял да се провали.

Но не така виждаше ситуацията Алекс. Алдо бързо бе преодолял неочаквания си провал, но синът му бе отказал да работи за семейство Хок. Алекс бе тръгнал по свой път и Рачел бе сигурна, че нищо не би променило независимия му характер.

Рачел бе уверена, че Алекс възнамерява да купи Фаралон и да използва парите на баща си, за да финансира сделката. Това означаваше само едно нещо. Алдо — изменникът — има намерението да продаде своя дял от „Ястребово гнездо“ на братята Корели.

Само почакай да чуе Елиът!

Внезапно главата на Алекс се дръпна назад:

— Любопитко, любопитко… Нямаш търпение да узнаеш какво правя, нали?

Останала без дъх от целувките, Рачел остана с отворена уста, загледана в решителната извивка на брадичката му и спотайващата се възбуда в очите му. Ако беше някой друг, щеше да се смути, че са я хванали, но това бе Алекс, нейният човек.

— Любопитна съм, това е всичко.

Той се изправи и я остави да се плъзне по здравото му тяло. С една ръка разтвори блузата й. Копчетата се разхвърчаха във въздуха и издрънчаха по плочките. Рачел прехапа устни, помисли си, че тази страна на Алекс никога не бе виждала.

Какво ли имаше на компютъра, което не трябваше да вижда?

Алекс смъкна сутиена й, като скъса едната презрамка и я захвърли настрани. С едната ръка сграбчи мъхнатата кожа, която покриваше чатала й, а с другата си играеше с гърдите й. Тя не можа да потисне надигащия се стон. Размърда се до ръката му и мълчаливо се опита да се извини за любопитството си.

— Побързай, побързай — каза Рачел и забрави всичко друго, освен настойчивото си желание да го почувства вътре в себе си.

Алекс я притисна към бюрото и смъкна мъхнатите бикини. Пусна ги на пода до краката й, после пъхна ръка между бедрата й и тя започна да се извива.

Нищо не може да се сравни с истинското.

— О-о, Алекс, жееелая те! — извика тя. — Желая те толкова много.

Рачел не бе забелязала разкопчаването на панталоните, докато не усети как напълно възбуденият му пенис докосва бедрото й отвътре. Внезапно, възбуден и твърд, той я прониза с едно силен тласък.

— Да! Да!

Алекс я задържа на мястото й със своето тяло, за миг престана да се движи. С накъсан стон се отдръпна и се вгледа в очите й:

— Обичам те, Рачел! Винаги съм те обичал. Имам големи планове за нашето бъдеще.

— Какви планове? — задъха се тя.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши, мила. Тогава ще мога да се оженя за теб.