Мерил Сойър
Не вярвай на никого (2)

Глава първа

Три седмици по-късно: Амазонска джунгла

Броуди Хок клечеше в тинята сред тръстиките по крайбрежието на реката. Беше сред този мочурлив приток на Амазонка почти осем часа и бе толкова отегчен, че едва успяваше да се концентрира.

— Стегни се — промърмори той под носа си. — Блуждаещият ум е смъртоносен като куршум.

Броуди си наложи да продължи да наблюдава движението по реката, за да открие лодката с терористи, за които информаторите им ги бяха осведомили. Разни плавателни съдове минаваха покрай него и всеки път той се скриваше, потапяше се под водата и задържаше дъха си, докато лодката преминаваше. Изнизаха се часове, минута по минута, а нямаше никакъв признак за терористи.

Измърмори някакво проклятие, чудеше се дали цялото това чакане ще го изкара от релси. Обичаше действията, опасностите. Да чака ден след ден не беше в стила му, но предполагаше, че всичко зависи от територията. До сега всичките му мисии бяха на бързи обороти. Този път бе различно и е по-добре да промени мисленето си според операцията.

Приключи дежурството си, като каза на колегата от следващата смяна: „Ще се видим по-късно“. Подобно на пантера, той тихо и бързо се промъкна покрай колибите, построени по брега на реката. Най-накрая стигна до навеса, който използваха за база.

Покривът на сламената колиба не беше достатъчно висок, така че да може да стои изправен. Наведе се и смъкна мокрия костюм. Докато се събличаше, забеляза писмото върху походното си легло. Погледна плика и се зачуди кой ли може да му пише. Майка му беше мъртва, а нямаше близки роднини.

Адресът на подателя, написан на машина, въобще не му бе познат. „Св. Елена, Калифорния“. Не познаваше никой в Калифорния. По дяволите, само веднъж е стъпвал в този луд щат — шестте месеца, които прекара в Сан Диего за тренировките на тюлените.

Кой ли му изпраща писмо?

Отвори плика и извади два листа. Забеляза, че писмото е написано на компютър. Прочете първия ред и зашеметен седна на леглото. „Скъпи сине.“ Прегледа първата страница от писмото на мъжа, който твърдеше, че му е баща. Това копеле е чалнато, помисли си Броуди. Баща му бе умрял при автомобилна злополука, когато той бе тригодишен.

— Хей, Хок! Губиш.

Броуди вдигна поглед и видя друг тюлен в колибата. Не беше чул влизането му. Сюдад дел Елсте бе рай за терористи, наркобарони и всякакви други боклуци. Лудост е да намали бдителността си.

Джейк Уайлдър съблече подгизналата от пот тениска и с нея изтри лицето си, наплескано с въглен за камуфлаж.

— Кво имаш там? — попита Джейк. — Любовно писмо от гаджето?

— Не, от някакъв луд.

Броуди прелисти втората страница, без да я чете, възнамеряваше да смачка писмото и да го хвърли в ъгъла с останалия боклук. Една снимка, прикачена отзад, привлече вниманието му.

— Кучи син! — изруга той през стиснати зъби.

Джейк се наведе през рамото му и също погледна към снимката.

— Хей, можеш да бъдеш разголен и изваден публично, Хок. Кой би предположил?

Броуди бе прекалено изумен, за да отговори на закачката на Джейк. Мъжът на снимката можеше да е Броуди — само дето не беше. Имаше същата гъста тъмна коса, ъгловата челюст и трапчинка на брадичката. Същите пронизващи сини очи под прави вежди.

Мъжът бе сниман от раменете нагоре и не можеше да се прецени дали е висок шест фута и три инча. Ако се съдеше по ширината на раменете му, Броуди би казал, че е толкова, а може би и повече.

— Чакай малко! — Джейк посочи към дясната вежда на мъжа. — Това не си ти. Няма го белега.

Броуди се пресегна и докосна веждата си. Ясно си припомни схватката, въпреки че бяха минали повече от двадесет години. Беше на седем по онова време и се ужасяваше от училищния побойник. Бе слаб и дребен за възрастта си и за хулиганите не беше трудно да се закачат с него. Знаеше, че ако не се защити, ще си остане цял живот бито куче, боксова круша за всеки побойник.

Броуди не бе спечелил битката, но бе отстоял на своето и се бе измъкнал само с разрез над веждата, от който шуртеше кръв. Знак за кураж. И символ за бъдещето, макар че тогава бе много млад.

Те с майка си се местеха от град на град, никога не се задържаха на едно място, така че Броуди трябваше да се доказва отново и отново. Първата битка — онази с белега — му бе дала смелост. Започна да печели повечето битки, а не да губи.

Хок не се превърна в хулиган, дори когато израсна и стана по-висок и по-як от другите момчета на неговата възраст. Точно обратното — ранните му преживявания го караха да застава на страната на по-слабите и да си мери силите с побойниците, дори да не беше директно заплашен.

Днес раната щеше да се е заличила, ако майка му го бе завела да го зашият. Но тя едва намираше пари за храна, та и дума не можеше да става за ходене на доктор.

— Бъди смел — бе му казала тя, както му казваше винаги, когато трябваше да го успокои. — Ти си моето храбро момче, нали?

Броуди никога не би се отказал от малкия белег, който пресичаше външния край на веждата му, като леко я повдигаше. Кой би искал да изглежда така съвършен и щастлив като мъжа на снимката? Той си харесваше леко заплашителното изражение, което му придаваше белегът. Жените се шегуваха, че така изглежда опасен, но нямаха представа колко близо са до истината, тъй като не знаеха за заниманията му.

— Кой е мъжът на снимката? — попита Джейк, като прекъсна потока на мислите му. — Приличате си като две капки вода. Черна коса. Сини очи. Същата смахната трапчинка на брадата.

— Проклет да съм, ако имам представа. — Обърна страницата и дочете писмото, а Джейк мина през малката колиба и извади една кока-кола от металния шкаф. Броуди почти не чу отварянето на топлата напитка. Очите му бяха приковани върху думите: „Това е твоят брат близнак.“

— Брат близнак? — прошепна той.

Взираше се в снимката и мислеше за майка си, чудеше се.

Дали жената, която бе обожавал, единственият човек, който някога бе обичал, беше пазила някаква тайна?

Броуди й бе задавал безброй въпроси за баща си. Линда Хок винаги му бе давала едно и също кратко обяснение. Баща му умрял при автомобилна катастрофа. Когато момчето бе искало подробности за баща си, отговорът й неизменно бе: „Не мога да говоря за него. Прекалено болезнено е“.

Бавно, възприемайки всяка дума, Броуди препречете писмото. На края имаше отпечатано името Джанкарло Хок. Под него стоеше един-единствен ред, надраскан с химикалка. Почеркът бе толкова нечетлив, че Броуди трябваше да се взира известно време, за да го разчете.

„Сине, ела веднага. Имам нужда от помощта ти. Враговете ми приближават. Нямай доверие никому.“

 

 

Виктория Андерсън остави люлката да я люлее напред-назад докато се взираше нагоре към осветеното от луната небе над долината Напа. Беше почти три часа сутринта и нито звук не се чуваше от хотела „Сребърна луна“ или от съседните лозя. Дори шумните щурчета се бяха успокоили през нощта.

По-рано лекият бриз носеше сладникавата миризма на зряло грозде и глъчката на хората, които взимаха участие в изстискването на гроздето за вино. Преди години гроздето се изстискваше като хората стояха боси в бъчвите и го тъпчеха. Някои малки лозя все още практикуваха тази стара традиция, но повечето бяха навлезли в съвременния век и използваха машини.

— Защо не можеш да спиш, Тори? — запита тя себе си. — Защо?

Колко пъти се бе будила сред тишината на нощта и я бе обземало омаломощаващото чувство на самота и измяна? Кога най-сетне ще успее да загърби миналото си? Наблюдаваше звездите, които й намигаха. Както обикновено, те не можеха да й дадат отговор…

Лабрадорът в краката й въздъхна, тежък звук, почти пръхтене. Тя се пресегна да го успокои с вдъхваща увереност ръка. Колко нощи Пини се бе будил да й прави компания? Доста много, за да може да ги преброи.

Тори погледна към лявата си ръка и лъч звездна светлина проблесна от овалния диамант. Зашеметяващ годежен пръстен, повечето хора се взираха в него със зяпнала уста, като я караха да се чувства неудобно.

— О, Пини, трябва да върна пръстена — изрече тя на глас. — Не мога да се омъжа за Елиът.

Защо въобще си бе помислила, че е способна на това? Макар да бяха изминали почти пет години от смъртта на Конър, не можеше и дума да става за нов брак.

Елиът Хок я привличаше със своята упоритост, чувство за хумор, привързаността си към семейството. Той бе всичко, което тя искаше от един мъж — и все пак нещо липсваше. Не беше честно и към двама им да се преструва, че е временно. Дори добър мъж като Елиът не можеше да излекува душевните й рани.

— Може би чувството за вина ме държи будна — прошепна тя, като продължаваше да гали кучето. — Въобще не трябваше да приемам този пръстен.

Докато копринената козина на кучето минаваше под пръстите й, телефонът във вилата иззвъня. Тори потисна тръпката на безпокойство. Телефонните обаждания по средата на нощта не носеха непременно лоши новини, опита се да увери тя себе си.

Изтича през тревата и през френския прозорец влезе в малката къщичка. При петото позвъняване вдигна слушалката от вилката. Обзета бе от огромно безпокойство — спомняше си една друга нощ, едно друго телефонно обаждане.

— А-а-ало — успя да измърмори задъхано.

— Тори, събудих ли те? — гласът на Елиът Хок беше по-нисък и дрезгав от обикновено.

— Не спях.

— Каза ми, че имаш проблеми със спането — каза той, гласът му бе все така тих.

Тя се зачуди дали коментарът му не е начин да я сгълчи, че не бяха спали заедно. Въпреки пръстена на ръката си, Тори не се бе сближила много с него, никога не си бе позволила да му се отдаде истински — емоционално или физически.

— Седях с Пини навън — отговори му тя.

— Имах чувството, че ще си будна.

Два дни не се бе чувала с Елиът. Той й бе ядосан, че бави сватбата им — отново. Дори все още да бе сърдит, не го показваше. Всъщност, звучеше обезпокоен, вероятно затова се обаждаше толкова късно през нощта.

Тори се поколеба, не искаше да му съобщи по телефона, че не може да се омъжи за него. Дължеше му личен разговор.

— Баща ми — гласът на Елиът стана шепот — е мъртъв.

— О, не! — изохка тя и я заля вълната на вина. Мислеше егоистично за собствените си проблеми. Преди повече от година бащата на Елиът прекара тежък удар. Живееше в инвалиден стол и се бе превърнал в сянка на някогашния мъж. — Какво се случи?

Мълчание, а после:

— Случайно е паднал в басейна.

— Със стола си?

Продължителна пауза.

— Да. Беше тъмно. Сигурно не е преценил разстоянието.

— О, господи — промълви тя. — Колко ужасно…

Тори слушаше и съчувстваше на загубата на Елиът. Въпреки че отношенията с баща му не бяха безпроблемни, Елиът бе идеализирал Джанкарло Хок. Властен мъж, познат в този лозарски край със своята коравосърдечност, Джан си бе създал много врагове. И все пак той беше баща на Елиът, единственият му родител.

Тя често си бе мислила за техните детски дни. И двамата бяха загубили майките си доста рано и бяха отгледани от бащите си. Но тук приликите свършваха.

Бащата на Тори, е сърдечен, любвеобилен мъж, който се бе постарал да бъде и баща, и майка за нея. Джан Хок бе оставил Елиът на грижите на икономката и бе отделял за него малко време и още по-малко обич.

Сега Елиът ще стане шеф на престижното „Ястребово гнездо“. Ще трябва да наметне плаща на ръководител, което би стреснало дори и човек два пъти по-възрастен от него. Напрежението в гласа на Елиът й подсказваше, че той осъзнава какво го чака и бремето, което ще трябва да носи без баща си.

— Ще е трудно да се справям без него — призна Елиът.

— Ще се справиш, скъпи. Ти управляваш откакто баща ти получи удара.

— Така е — изрече бавно той, гласът му звучеше уморено, нямаше я обичайната самоувереност.

— Искаш ли да дойда?

— Не — отговори мъжът без колебание. — Добре съм.

Тори приключи с: „Лека нощ“, като преди това обеща да помага през следващите дни, когато ще трябва да се урежда погребението и да се справя с ордите приятели и роднини, които ще пристигнат в имението за опелото.

Тя отиде до отворения прозорец и видя, че в „Сребърна луна“ свети. Апартаментът на баща й на втория етаж, установи изненадано. Защо е станал толкова рано?

Излезе забързано от своята къща и изтича през тревата. Тъй като не искаше да буди гостите, се опита да стъпва леко по дървените стълби, които водеха към втория етаж. Почука тихичко.

Вратата се отвори със замах и баща й се появи, огромен както винаги. Лу Едуардс бе красив, въпреки плешивото теме, което бе придобил толкова отдавна, че тя го помнеше все така — плешив отгоре, с гъста посивяла коса отстрани. Той имаше интелигентни зелени очи като нейните, и младолик вид, въпреки че наближаваше шейсетте.

— Вече си чула? — попита я.

Тя влезе в стаята и тихо отговори:

— Елиът току-що ми се обади. Джан се е удавил. — Тори се обърна към баща си, така че да може да вижда лицето му на слабата златиста светлина, която струеше от лампата Тифани^[1] на бюрото. — Ти как разбра?

— Мокси ми се обади.

— Мокси? — Не можа да скрие удивлението в гласа си. Мокси бе главният редактор на баща й, когато той работеше като репортер в „Сан Франциско хералд“. Преди пет години баща й се пенсионира по-рано и купи „Сребърна луна“. — Защо?

— Хванали са новината. Смъртта на Джан Хок може и да е била случайна — баща й сви рамене, беше безпристрастен, сега тя виждаше репортера, — но доста следи сочат, че е било убийство.