Мерил Сойър
Не вярвай на никого (19)

Глава осемнадесета

Елиът се вторачи в Тори и Броуди зашеметен; не вярваше, че двамата току-що се измъкват от леглото. Но нямаше място за съмнение. Зачервеното лице на Тори, обърканата коса, подутите устни. Пък и Броуди, полугол…

Крехкото овладяване на настроението му се прекърши.

— Копеле!

Елиът се спусна нагоре по стълбите и се нахвърли върху брат си с двата юмрука напред. Първият разярен удар се стовари в корема на Броуди — и Елиът едва не си счупи ръката. Мускули като цимент, помисли си той, а сляпата ярост заличаваше болката му. Замахна отново.

Броуди го хвана за ръката и го преметна встрани. Елиът се стовари по гръб под стълбите, виждаше само звезди пред себе си, а въздухът бе излетял от дробовете му. Преди да успее да си поеме дъх, Броуди се бе навел над гърдите му и се готвеше да размаже челюстта му с юмрук.

— Спрете! Сирете! — Тори се затича надолу по стълбите и се опита да сграбчи Броуди за ръката. — Спри! Някой ще пострада.

Елиът едва успя да чуе Тори. Юмрукът на Броуди се стовари в корема му и той изстена от болка. Рачел се хвърли върху гърба на Броуди и заби ноктите си като дива котка. Тя го ухапа по рамото, а зъбите й потънаха в твърдата плът. Това даде възможност на Елиът да нанесе удар. Кръв рукна от носа на Броуди и оплиска лицето на Елиът.

Тори скочи и сграбчи дългата коса на Рачел:

— Остави го на мира!

— Престанете! — извика Лу, но никой не му обърна внимание.

— Извикайте полицията — изкрещя един от гостите, които наизлизаха от къщата при започването на битката.

Пини обикаляше около мъжете, лаеше яростно и махаше с опашка. Очевидно кучето мислеше, че кавгата е някаква игра и искаше да бъде част от нея.

Лу изтича за маркуча, защото реши, че някой може сериозно да пострада, преди властите да пристигнат. Докато успее да се обърне и да намокри полуделите братя, Рачел и Тори също бяха вплели тела при Елиът и Броуди, така че Лу нямаше друг избор, освен да пусне водата докрай върху тях всичките.

— Достатъчно! — опита да надвика той суматохата. — Престанете веднага!

Вир-вода и останала без дъх, Тори се отдръпна. Тя направи няколко стъпки олюлявайки се и погледна надолу изумена.

— Точно така! — извика Лу на дъщеря си. — Нощницата ти е станала съвсем прозрачна.

Той продължи да насочва маркуча към двамата мъже, като проклинаше ината им. Рачел се беше претърколила на една страна и стискаше коляното си с две ръце, ала мъжете продължаваха да се борят на алеята. Елиът се биеше храбро, но беше ясно, че Броуди ще победи.

Тънкият вой на сирена преряза утринния въздух като с бич. Броуди и Елиът замръзнаха на земята, пухтяха като състезателни коне. Тори изчезна във вилата. Лу насочи маркуча към лехата с жълти хризантеми встрани от алеята.

— Полицията — обяви Остин Глейсъл с помпозен тон и Лу бе убеден, че малкият епизод ще намери място на страниците на „Пътешествия Елит“.

Колата на шериф Уесткот зави по алеята, бурканът бе пуснат, сирената виеше. Зад него имаше две полицейски коли и една медийна, както и някаква друга.

— Велики боже — извика Лу на глас. — Пресата. Как пристигнаха тук така бързо?

Очите на Елиът бяха замъглени, той примигна и видя двама от заместниците на шериф Уесткот да вървят към него. Разтърси глава, обаче ушите му продължаваха да бучат. Успя да седне изправен и примигна силно, за да проясни зрението си.

Вляво от него Броуди вече стоеше прав, кръв се процеждаше надолу по лицето му. Кървенето на носа винаги цапаше много, макар обикновено да не беше сериозно, но сега Елиът се надяваше да е счупил носа на това копеле. Поне бе отбелязал един солиден удар. Броуди беше съвсем близо до момента, в който щеше да го смачка, когато пристигна шерифът.

Шериф Уесткот спря пред Елиът, говореше нещо, което той не можеше съвсем да разбере заради бученето в ушите. Двама от заместниците на шерифа стояха точно зад него, а след тях идваха някои от репортерите, които беше оставил преди малко на мястото на катастрофата да интервюират Джина. Репортерите от Сан Франциско сигурно си бяха тръгнали, тези бяха местни.

— Какво? — попита Елиът, усещаше гадене да се надига някъде в гърлото му.

— Попитах дали трябва да арестувам брат ви за физическо насилие.

Елиът почти отвори уста да каже: „Да, по дяволите“, после реши, че мястото и времето не са подходящи. Случилото се беше нещо лично. Защо да ги накара да арестуват Броуди и така да разпространи инцидента из цялата долина?

 

 

Броуди докосна носа си с опакото на ръката, знаеше, че не е счупен, но все пак бе доста наранен. Сладникавото му братле удари носа му там, където веднъж му го бяха чупили на една задна уличка в Истанбул.

— Да ме арестувате? — предизвикателно попита Броуди дебелия шериф, чието шкембе висеше така, че закриваше колана му. — Трябва да арестувате Елиът за убийство. Опита се да ме убие.

— Да те убия? — Елиът се олюля на краката си. — Какво, по дяволите, говориш?

Броуди едва не му повярва, толкова искрен звучеше брат му. Едва. Но по време на дългия път до „Сребърна луна“ бе мислил много. Кой друг има мотив и възможност да го убие?

После да го представи като злополука.

Точно както смъртта на Джан Хок изглеждаше случайна.

Шерифът се намръщи на Броуди и каза:

— Дължиш ни известни обяснения.

— По-добре е всички да влезете вътре.

Като чу приглушения глас на Тори, Броуди хвърли поглед през рамо. Тя стоеше на вратата на вилата боса, но с дънки и широк червен пуловер. Очевидно току-що бе намъкнала тези дрехи, ала не се бе постарала да среше косата си.

— Да, да го обсъдим насаме — присъедини се Лу към идеята на дъщеря си.

Броуди не изчака другите да го последват. Тръгна редом с нея, не знаеше какво да каже и се запъти право към банята. Тя ме защити, помисли си той, доста изненадан.

Е, беше му позволила да я целува, но не и без вътрешна борба. Тори го харесваше, но не искаше ли тя Елиът? Всичко започна с нейната целувка по врата му, когато мислеше, че е заспал. После го близна. Какво ли значи това?

Жени. Върви ги разбери.

Броуди се обърна настрани, за да влезе в малката баня до спалнята, в нишата, точно до антрето. Един поглед към овалното огледало изтри всякакви опити да се опитва да разгадае мотивите на Тори. Носът му бе подут и облян в кръв. Маникюрът на Рачел бе оставил дълбока бразда отстрани на врата му, която също кървеше. Да не споменаваме какви ли поражения бе нанесла на гърба му, но той виждаше само кръглия отпечатък на рамото си, където го бе ухапала.

Точно както винаги бе твърдял. Жените са не по-малко опасни от мъжете. Може би дори повече, помисли си той и наплиска лицето си с вода, за да отмие кръвта.

Когато се върна в стаята, Лу и шериф Уесткот стояха до канапето, където седяха Рачел и Елиът. Отстрани, на един стол се бе настанила Тори, сякаш имаше виновно изражение. Дрехите на Броуди все още бяха пръснати по пода, а мократа нощница на Тори бе метната върху леглото. Стаята прилича на любовно гнезденце, реши Броуди. В следващия миг си каза, че пет пари не дава.

Брат му се беше опитал да го убие — ясно и просто.

Броуди застана до Лу и се опита да улови погледа на Тори. Тя се бе притекла в негова защита, искаше му се да разбере, че той оценява този жест. Не че имаше нужда от нея. Тюлените бяха обучени да се справят с много по-сложни ситуации, но не можеше да не е трогнат.

— Какво става тук? — попита шерифът.

— Как можеш да обвиняваш Елиът, че се опитва да те убие? — вметна Рачел и от всяка нейна сричка капеше злоба. — Нелепо е.

— Така ли? — обърна се Броуди към брат си. — Стори ми се странно, че ми предлагаш поршето си. Но тогава ти си знаел, че управлението ще излезе извън строя и ще предизвика катастрофа.

— За какво говориш? — намеси се Лу.

Докато шерифът обясняваше за катастрофата при Склона на мъртвеца, Броуди не откъсваше поглед от брат си. Елиът отвърна на стоманения му поглед, без въобще да мигне.

— Колата ми си беше наред, когато те закарах до Ястребовата поляна — каза Елиът.

— Бутнал си колата от скалата, защото завиждаш на Елиът. Искал си да съсипеш колата му и да го използваш като извинение, за да получиш симпатиите й. — Рачел посочи към Тори.

Тори погледна към Броуди, после бързо отмести поглед встрани. Той реши, че реакцията й разкрива съмнение. Не го ли познаваше достатъчно добре, че да може да му вярва? Не. Свързваха ги няколко страстни целувки. Те едва ли можеха да бъдат основа за доверие.

— Ти не си бил в поршето, когато то се е разбило — каза шерифът с прикрито подозрение. — Моите хора не намериха никакви следи около колата.

— Бях скочил от поршето, много преди то да се разбие долу.

Шерифът пъхна палци в колана си и се залюля на пети:

— Хайде де! Очакваш да ти повярвам, че си скочил?

— Точно така. Предните гуми минаха над скалата и аз се измъкнах, преди задните гуми да се отделят от настилката.

Броуди не обърна никакво внимание на изуменото ахване на насъбралата се групичка. Дявол го взел, дори Тори се държеше сякаш това е невъзможно. Какво ли знаят те? Пфу…

— Лъже! — Рачел изрази с една дума мислите на всички.

Броуди насочи отговора си към шерифа:

— Аз съм лейтенант командир от американските военноморски сили, тюлен. Обучен съм да реагирам при дяволски по-трудни ситуации от тази. Стигнах земята, преди поршето да се удари долу на скалата. — Той се обърна, за да покаже гърба си на шерифа. — Приземих се върху някакви бодили.

— Господи! — възкликна Лу.

— Лесно може да е фалшифицирал всичко — изсъска Рачел.

— Не е — тихо промълви Тори. — Аз самата извадих дузини дълбоко набити тръни.

Въпреки че Тори говореше на шерифа, Броуди усети, че коментарите й са насочени към Елиът, за да му обясни защо бе хваната в такова интимно положение с Броуди. На кой му пука, запита се Броуди.

— Ако проверите колата, сигурен съм, ще установите, че шарнирните болтове на кормилната щанга липсват. Известно време с управлението не би имало проблеми, но на неравния път, какъвто е около Склона на мъртвеца, кормилната уредба ще се разпадне. Това и се случи.

— Правдоподобна история! — с отвращение изпухтя Рачел и погледна към Елиът.

Устните на Елиът бяха здраво стиснати, докато се взираше в брат си. Бе невъзможно човек да каже какво мисли Елиът, а Броуди и пет пари не даваше за това. Той бе казал истината и една проверка на колата щеше да го докаже.

— Ще накарам да проверят ходовата част на колата — обяви шериф Уесткот.

— Не е ли възможно ударът и огънят да са заличили доказателствата? — поиска да знае Рачел.

— Ако двата болта, които държат напречните кормилни щанги, липсват, можем да предположим, че някой наистина умишлено е повредил колата. — Шериф Уесткот погледна към Броуди. — Бих могъл да те призова, че си напуснал местопроизшествието.

— Как дойде до тук? — попита Лу.

— Пеша. Доста особена седмица за мен. Срещнах се с отдавна изгубеното си семейство, после някой се опита да ме убие. Имах нужда да помисля.

— Какво те кара да мислиш, че ударът е бил насочен към теб? — попита Рачел, а ръката й лежеше върху десницата на Елиът. — Това е колата на Елиът. Някой може да се е опитвал да убие него.

— Кой например? — попита шерифът.

— Братята Корели — отговори Рачел без колебание.

Шериф Уесткот бавно поклати глава и Броуди усети, че мъжът не вярва на тази теория. Броуди бе обмислил подобна възможност, докато се връщаше към хотела си.

— Защо им е на Дон и Рико да го правят? — попита шерифът, очевидно достигайки до същите заключения като на Броуди.

Явно той бе приятелски настроен към братята. До този миг Броуди бе разбрал, че районът е една много затворена общност. Шерифът не би искал да разпитва братята, без да има много основателна причина.

— Те искат да купят „Ястребово гнездо“ — отвърна Рачел.

— По-лесно е да дадат на Броуди пари за дела му, отколкото да рискуват да ги хванат в убийство — вметна Лу.

— Никой няма по-голяма полза от смъртта ми от Елиът — намеси се Броуди.

Стаята потъна в мълчание, докато всеки претегляше положението, но никой не си отвори устата, за да оспори думите му.

 

 

Петнадесет минути след тръгването на всички Лу стоеше в кухнята и жулеше съдовете от закуска. Когато видя Елиът и Рачел да се задават по алеята, Лу бе изтичал навън, забравил сладкишите, които се лежаха във фурната. Сега те бяха твърди като подметка и също толкова вкусни.

Той стържеше загорелите сладкиши от тавичките и мислеше за дъщеря си. Тори е най-сладкият човек, когото познава, дори прекалено мила и доверчива, каза си Лу, като си спомни Конър Андерсън.

Каскадьорът, който бе станал неин съпруг, бе постоянно подтикван от необходимостта да се доказва отново и отново. Рискованите му лудории най-накрая го доведоха до една погрешна стъпка и той се преби. Тори се бе тревожила заради неразумния живот на съпруга си, а Лу го бе подозирал, че е Дон Жуан.

Неустановеното работно време и честите пътувания за снимки бяха предоставяли на Конър възможности за любовни авантюри с други жени. Лу винаги се бе тревожил от чувството си, че този мъж не може да устоява на изкушения. Тори обаче никога не бе поставяла под въпрос верността на съпруга си.

— А сега ти се питаш за нейната — измърмори Лу на себе си.

Той осъзнаваше, че между Броуди и Тори съществува взаимно привличане, но въобще не бе предполагал, че са способни да действат така прибързано.

Това въобще не беше в характера на дъщеря му. Какво ли я бе прихванало?

Лу остави загорялата тавичка да се накисва и мислите му се насочиха към катастрофата на Броуди. Опит за убийство? Преди седмица би отхвърлил напълно идеята. Сега се чудеше.

— Татко, имаш ли време да поговорим?

Лу се обърна и видя, че Тори се бе промъкнала през задната врата, докато той стърже съдовете.

— Разбира се, мила. Седни и пийни кафе.

Тори се отпусна на един стол до кръглата дъбова маса. Това беше семейното им кътче, убежището им, встрани от трапезарията, където се събираха гостите. Хубаво местенце да си поговорят, защото никой нямаше да ги прекъсне.

— Броуди тук някъде ли е? — попита тя, като сипа и за двама им по чаша кафе.

Лу приключи с наливането на обезмаслено мляко в кафето й и чак тогава отговори:

— В стаята си е, взима си душ. После ще поспи. Шерифът няма да разполага с никаква информация за колата, преди да я извадят от Склона на мъртвеца и да я проверят.

— Вярваш ли на Броуди? — попита Тори.

— Да — каза Лу, без да се замисля. Имаше намерение да надене ролята си на репортер при тази история и да изчака да научи всички факти. Все пак, разследваше смъртта на Джан за статия в „Сан Франциско хералд“. Но му беше трудно да бъде неутрален, след като дъщеря му бе така дълбоко замесена.

Лу остави чашите с димящо кафе на масата и се настани срещу дъщеря си. Тя все още бе с червения пуловер, подарък от него в годината, когато отиде в университета, и дънките, които бе облякла, след като я намокри с маркуча. Беше отделила време да среше косата си, но сякаш нищо друго не бе променила след тръгването му от вилата преди малко.

Тори си пийна глътка кафе, преглътна, после каза:

— Сигурна съм, че се чудиш какво става.

— Ти си възрастен човек. Не ми дължиш обяснение. — Така трябваше да се чувства, но беше загрижен за Тори.

Тори се загледа в кафето си продължително, после промълви:

— Ще ми се да можех да ти обясня за Броуди.

Лу изчака, обвил чашата си с две ръце, не знаеше как да отговори. Тори не бе момиче, което скача в леглото с всеки мъж, особено след като все още носеше пръстена на брат му.

— Какво за него? — подкани я той, след като тя не продължи.

— Мислиш ли, че Елиът се е опитал да убие Броуди?

Разговорът не тръгваше в желаната от него посока. Искаше да разбере за личните им взаимоотношения. Върна й топката.

— А ти как виждаш нещата?

— Аз… аз не зная, татко. Изглежда не мога да мисля логично, що се отнася до Броуди. Сигурна съм, че изглеждаше сякаш… ами, нали разбираш, правим секс, но не беше така. Честно!

Лу докосна ръката на дъщеря си:

— Вярвам ти.

— Той дойде при мен, покрит с тръни и каза, че е катастрофирал. Извадих тръните и промих раните.

Тя отново замълча, изглежда искаше да събере мислите си, а Лу каза:

— Елиът се появи и си направи погрешни изводи.

Тори се вгледа в него над ръба на чашата си. После я остави на масата и отговори:

— Не точно. Аз наистина целунах Броуди. Нямам представа какво ме прихвана. Аз… аз…

Този път Лу не я подтикна да продължи, разбра, че темата е доста чувствителна.

— Целунах го, татко. Аз започнах. Не зная защо, но не можах да се въздържа. — Тя поклати глава и дългата и коса се разпиля по раменете. — Нали ти казах, че ще върна пръстена на Елиът.

— Да, каза ми.

Лу си спомни, че тя го спомена в нощта, когато дойде да му каже, че Джан е мъртъв. Искаше да изчака с връщането на пръстена докато мине погребението и той я бе поощрил. Сега разбра грешката си.

— Аз нараних Елиът. Трябва да говоря с него, да го накарам да разбере, но как, след като аз самата не мога да го обясня на себе си?

— Влюбена ли си в Броуди?

— Не, разбира се, че не. Прекалено много прилича на Конър — загледа се за миг в тавана. — Привлича ме. Това е всичко.

Лу се отнесе скептично към това, но не даде глас на мнението си.

— Вярваш ли, че Броуди съзнателно е повредил колата на брат си?

— Не. Може да е било механична повреда или нещо друго, но Броуди не е инсценирал тази катастрофа. — Тя бавно изпусна въздуха си, после го погледна уверено. — Не мога да повярвам също, че Елиът би се опитал да убие Броуди.

— А какво ще е мнението ти, ако ти кажа как в доклада на следователя пише, че в дробовете на Джан Хок не е имало никаква вода?