Мерил Сойър
Не вярвай на никого (18)

Глава седемнадесета

Тори се сгуши по-близо до топлото тяло, миризмата на прах, лосион за след бръснене и слабото ухание на мъжки мускус й напомняха, че Конър току-що се е прибрал у дома след снимането на някаква реклама. Среднощни снимки, припомни си тя, умът й все още бе замъглен от съня. Бяха се любили, след като той се върна, после се бяха унесли в сън.

Трябва да ставам и да тръгвам за работа, помисли си Тори. Денят на Конър бе приключил, но за нея едва сега започваше. Ако не побърза, ще закъснее за важната презентация във фирмата за графичен дизайн, където се опитва да си създаде име.

Отвори очи и се опита да помръдне, но усети как здравата ръка на Конър я е приковала към леглото. Освободи се от нея, не желаеше да го буди, но страшно много искаше да види колко е часът. Колко ли ще закъснее?

Примигна два пъти, вторачи се невярващо в тъмнокосата глава върху нейната възглавница. Това не беше гъстата, с цвят на зряло жито коса на Конър. Действителността я разтърси така, сякаш наистина я бяха ударили.

Тя не е в Лос Анджелис заедно с Конър Андерсън. Конър е мъртъв.

Божичко! Припомни си събитията от преди зазоряване със заслепяваща бързина.

— Броуди Хок — измърмори тя под носа си.

Спомни си как го бе целунала по врата… как бе опитала вкуса му. О, господи, защо бе направила подобно нещо?

Как ръката му се бе озовала около нея? Топлината, която се бе процедила от неговото тяло към нейното през тъпичката нощница и халата й подсказваха, че лежат в това положение от известно време. Сигурно е заспала така, както го е гледала.

Тори се опита да се измъкне изпод ръката му, но не можеше да я повдигне. Дори и заспал, силата му беше удивителна. Ами ако той се събуди и я завари така? Ще си направи погрешни изводи.

Очевидно, полузаспал, я е помислил за някое от своите гаджета и я е придърпал по-близо. Ако се измъкне сега, той няма нищо да разбере. Тя се смъкна надолу, извиваше тялото си, но се придвижваше съвсем леко, за да не го събуди. Ръката му бе непосилен товар и тя не стигаше доникъде. И още по-зле, нощницата и халатът й се вдигаха нагоре, към горната част на бедрата.

Броуди внезапно завъртя главата си върху възглавницата и каза:

— Хей, бейби, тъкмо започна да става интересно. Недей да ставаш.

Тори не можа да овладее изненаданото си ахване. Мъжът беше буден и я изучаваше изпод дълги, тъмни мигли с най-сините очи, които някога бе виждала. Тъмната, набола брада му придаваше мошенически, сексапилен вид, на който много жени не биха могли да устоят.

Но не и Тори. Този мъж носеше неприятности с главно Н. Може би преди няколко часа временно бе изгубила ума си, но със слабата светлина на новия ден се връщаше и здравият й разум.

— Пусни ме да стана — изписка тя. — Гърбът ме болеше, затова полегнах за минутка. Сигурно съм заспала.

Броуди обви ръка около талията й и я придърпа в горещата си прегръдка, като я караше да усеща силното му тяло, дългите, здрави крака и способността му да я оковава с една ръка. Преди да успее да си поеме дъх, тя осъзна, че солидното доказателство за неговата мъжественост се е притиснало в корема й.

О-о, господи! Пред себе си имаше един напълно възбуден мъж.

Тори стисна очи и се опита да измисли как да се измъкне от затрудненото положение. Ами не можеше да вини друг, освен себе си. Никой друг.

Отвори очи и се озова нос до нос с Броуди. Заради тази близост и възбудата му, притисната към меката й плът, той й се стори по-завладяващо мъжествен, отколкото можеше да си представи.

— Хайде, ангелче, не ми пробутвай тези глупости за заспиването. Ти ме целуна.

Какво можеше да му отговори? Тя наистина беше целунала врата му. Защо, никога нямаше да разбере, но някакъв лудешки импулс я бе накарал да го стори.

— Това бе само проверка, за да видя дали си все още буден.

Очите му се присвиха и станаха тъмносини цепнатини, който й казваха, че въобще не се хваща на тази въдица.

— Наистина ли? А защо ме лижеше? Да не си нещо като канибал?

Няма как да обясня това, помисли си тя, извънмерно ужасена. Никакъв начин. Все пак каза:

— Предполагам, че беше само една малка игра.

— Разбирам. — Усмивката на лицето му би могла да бъде тест за клетвите на коя да е монахиня. — Игра. Добре, съгласен съм. Мой ред е.

Броуди вече дишаше по-учестено, очите му се бяха уголемили от сексуален глад. Устните му се приближиха към нейните и заглушиха протестите й. Те бяха удивително нежни, когато се разтвориха над нейните и езикът му обходи горната й устна. Една сладко-горчива болка се разгоря в бедрата й, после се премести нагоре и тя разбра, че ако не прекрати това веднага, няма да успее да овладее собствените си емоции.

— Престани!

— С кое? — попита той, самата невинност. — Това?

Устните му отново потърсиха нейните, още по-настоятелни този път. Изненадваща вълна истинско желание премина през цялото й тяло. Стегни се, каза си тя, преди да загубиш контрол.

— Да! Това! — Тя се извиваше в ръцете му, дърпаше се и се опитваше да се освободи. — Играта свърши.

— Не, скъпа. Аз определям кога ще свърши играта.

Той я целуна изкусително във вдлъбнатинката на шията, едно от най-чувствителните места на тялото й. С бавни, тръпнещи целувки устните му бродеха нагоре сантиметър по сантиметър и достигаха до още по-чувствителната зона около ухото й. Тя си мислеше, че знае всичко за сексуалните възбуди, но този път бе различно.

Нямаше никакъв опит с мъж като него. Необуздано пътешествие. Това ще бъде правенето на любов с Броуди Хок.

— Бейби, твой съм. Харесва ми тази игра — прошепна той и уверените му устни докосваха меката част на ухото й.

Тори би могла да отвори уста и да му каже да спре, но кръвта й бе станала гъста като топъл мед, а крайниците прекалено меки, за да ги раздвижи. Тя осъзна, че по природа е чувствена, но физическата й реакция никога не е била толкова непреодолима. От кога бе загубила контрол над собственото си тяло?

Откакто срещна Броуди Хок.

Нямаше как да го отрече. Сега бе напълно загубена.

 

 

Лу поръси сирене върху плодовата пита и се усмихна на себе си. Уилсън. Неочаквано си спомни фамилията й. Катрин Уилсън. Аматьор орнитолог или поне така обясняваше на останалите гости на хотела, докато той приготвяше сутрешната им закуска. Чуваше ги как разговарят в съседната трапезария.

Катрин погледна през отворената врата и хвана Лу, че я наблюдава. Той й намигна, само за да види какво ще направи тя. И тя му намигна.

Преди да се усети, Лу сложи прекалено много сирене върху плодовата пита и се наложи да изстърже част от него. Плешивият мъж в дясно беше от „Пътувания Елит“, едно от най-престижните списания за туризъм. Остин Глейсъл си мислеше, че Лу и не подозира кой е той, но Лу ненапразно е бил репортер-детектив.

Глейсъл се регистрира и плати в брой, като възбуди подозренията на Лу. Не се искаше много акъл, за да провери уебсайтовете на всички туристически агенции. Снимката на Глейсъл беше на заглавната страница на сайта на Елиът.

Лу влезе във викторианската трапезария с огромната маса от черешово дърво и сервира плодовата пита, украсена с резенчета пресен пъпеш и местни сладки ягоди. Внушително представяне, ако смееше да си направи сам оценка. Леките му, пухкави сладкиши вече бяха на съседния бюфет заедно с кана кафе и селекция от най-хубави видове чай.

— Ухае великолепно — заяви един от гостите.

— Фантастично — обади се втори.

— Хммм — измърмори Глейсъл уклончиво. — Познаваш ли семейство Хок?

Неочакваният въпрос изненада Лу. Ако авторът на материали за туризма бе говорил, с който и да е от долината, щеше да знае, че Тори е сгодена за Елиът Хок, но Лу не обичаше да се хвали с връзките си.

— Познавам ги. — Лу премести подноса с домашно приготвени наденички от бюфета на голямата маса. — Всички в долината ги познават.

— Щях да се изкача дотам тази сутрин — каза Катрин и отново му се усмихна. — Разбрах, че в имението им има уникално ястребово гнездо.

— И аз така съм чувал — отговори Лу. Беше ходил там, разбира се, но знаеше, че Джан Хок се вбесяваше, ако непознати хора се мотаят из земите му. Лу не знаеше какво е отношението на Елиът, но не искаше да насърчава тази жена.

— Ако тръгнеш по пожарникарския черен път, ще стигнеш до ястребовата височинка, нали? — попита Катрин.

— Предполагам… — Лу се зае с пълненето на чашите за кафе. От къде, по дяволите, знае? Пожарникарските пътища не са тайна, но не бяха отбелязани на повечето карти. На места бяха обрасли с храсти и се водеше постоянна борба с местните бюрократи тесните черни пътища да се поддържат чисти в случай на пожар.

— Орнитолозите винаги знаят тайните пътеки — каза Катрин. — Редките птици се намират извън отъпканите пътища.

Начинът, по който го изрече, разтревожи Лу, или може би бе обезпокоен заради блясъка в очите й. Снощи, по време на коктейлите, Катрин Уилсън флиртуваше с него. Имаше усещането, че зад флирта й се крие нещо.

В повечето случаи Лу се присъединяваше към гостите си за чаша кафе, но сега присъствието на Глейсъл го изнервяше, а Катрин го дразнеше. Като капак на всичките му безпокойства беше обезпокоителната новина, която получи късно снощи от шериф Уесткот. Върна се обратно в кухнята, за да накисне тиганите.

Искаше му се да обсъди положението с Тори, но тя бе в леглото с Броуди, което създаваше нови тревоги на Лу. Върна се сърбежът му, старото безпокойство, което го обземаше преди всеки голям разказ.

Не искам да хванат дъщеря ми насред тази каша, помисли си той и надникна през прозореца към вилата. Тори дори не бе отворила вратата си, за да пусне Пини, който обикновено се появяваше всяка сутрин и просеше от гостите му. Какво става там?

Може би не иска да знае.

Лу се обърна, за да се върне при гостите си и да провери дали нямат нужда от нещо, но откри Остин Глейсъл до лакътя си.

— „Ястребово гнездо“ е затворено тази седмица заради смъртта на Джан Хок — каза Глейсъл. — Мислиш ли, че можеш да уредиш обиколка лично за мен?

В повечето случаи Лу щеше да откаже, но сега не искаше да види „Сребърна луна“ разкритикувана на страниците на „Пътувания Елит“ или омърсявана в киберпространството на техния уебсайт.

— Нека да се обадя тук-там. Ще направя, каквото мога — обеща той на плешивия пътеписец.

— И за мен — включи се Катрин, която бе пристигнала в кухнята с празната си чиния. — Бих искала да се разходя из имението и да видя дали няма някакви необикновени птици.

Дръзка е, помисли си Лу. И двамата бяха, но събра кураж да се усмихне и да кимне. С ъгълчето на очите си улови движение пред прозореца на кухнята. Може би Тори е пуснала Пини. Вгледа се по-внимателно.

— О-о, по дяволите!

Елиът Хок и братовчедка му Рачел вървяха по алеята към вилата.

 

 

— Колата на Тори все още е на паркинга — каза Елиът на Рачел, докато вървяха към къщата. — Тя е тук, но не виждам никакви признаци от Броуди.

— Може би е дошъл и си е отишъл. — Рачел започваше да мисли, че това не е от най-блестящите й идеи. Нямаше и следа от Броуди на мястото на катастрофата. Кой знае къде беше? С настояванията си, че Броуди е потрошил колата и после е дошъл да плаче на рамото на Тори можеше да постигне обратен ефект. — Трябва да признаеш, че катастрофата изглежда подозрителна. Дори и шериф Уесткот го казва.

— Елиът! Елиът! — Зачервен и запъхтян, Лу Едуардс изскочи през задния вход. — Какво правиш тук толкова рано?

Защо вика така силно бащата на Тори, зачуди се Елиът, а на глас каза:

— Търся Тори.

Лу спря, дишаше малко по-задъхано, отколкото се очакваше от мъж на неговата възраст и запречваше пътя на Елиът към вилата.

— Тя още спи.

— Няма ли да тръгва скоро за работа? — попита Рачел, преди да успее да се усети.

— По-късно — отговори Лу. — Рано е.

Двама от гостите бяха излезли през задната врата. Плешивият мъж му се струваше смътно познат, но Елиът не можеше да се досети от къде. В ума си продължаваше да вижда сцената на катастрофата и обръчите около гърдите му се стегнаха още по-здраво. Какво се бе случило с брат му?

— Елиът Хок? — каза плешивецът, като се приближи към тях. — Аз съм Остин Глейсъл.

Елиът преглътна един стон. Досадникът от „Пътешествия Елит“, който всяка година пише статия и класифицира лозята на долината Напа. Той безмилостно дегустираше пробите вино, които следваха обиколките на лозята, и ги класифицираше със звезди. „Ястребово гнездо“ винаги бе получавало четири звезди, най-високото отличие, но това може да се промени. А сега най-малко имаше нужда от лоша оценка, дадена от най-доброто туристическо списание в Америка.

— Радвам се най-после да се запознаем. — Елиът се надяваше гласът му да не звучи така фалшиво, както се чувстваше. — Умен сте. Отседнали сте в най-добрия хотел в Напа.

— Остин Глейсъл от „Пътешествия Елит“ — каза Лу. — Каква чест…

Какъв майтап, помисли си Рачел. Всеки мамеше и си пъхаше носа в делата на другите. Кога ще получи тя миг спокойствие?

Докато те си говореха за последната реколта, Рачел се изкачи нагоре по стълбите. Надникна през дантеленото перде на вратата. По дяволите!

Късметът бе с нея — големият час настъпи. Тори беше в леглото с някакъв мъж. Те се мятаха толкова буйно, че за миг не можа да различи кой е той. Броуди Хок, осъзна тя, който целуваше Тори много страстно и за момент Рачел си представи, че Елиът целува нея.

Броуди Хок в леглото с Госпожица Надменност Виктория Андерсън. До къде ли ще и стигне късметът на Рачел? В началото си мислеше, че за целите й ще е добре дошла смъртта на Броуди, но това беше много, много по-хубаво.

Мъжете зад Рачел все още обсъждаха достойнствата на френските и на калифорнийските вина. Рачел използва момента, за да планира действията си. Първата й мисъл бе грубо разкриване на ситуацията, но след това реши, че да предпази Елиът от истината, ще се възприеме като по-покровителствен, по-състрадателен подход. Разбира се, няма да успее да прикрие грозната истина от нещастния човек.

— Тори вероятно е отишла на работа с велосипеда си — каза Рачел, като се присъедини към групичката долу в началото на стълбите към вилата.

— Точно така — реагира бързо Лу. — Замина преди известно време.

Лъжа. Рачел реши, че Лу Едуардс знае точно кой е в леглото на дъщеря му. Ето защо долетя така от кухнята.

— Май ни спомена, че Тори спи — каза Елиът на Лу.

Неочаквано вратата на вилата се отвори малко и лабрадорът палаво се спусна навън. Пини размаха опашка и се втурна право към Лу.

— Татко? — извика тихо Тори и надникна през вратата.

Косата й изглеждаше, сякаш циклон е минал оттам, а нощницата й висеше от едното рамо. Само пълен идиот не би забелязал подутите й устни и широко отворени очи.

Рачел сграбчи Елиът за ръката:

— Да тръгваме. Едва ли ще искаш да видиш това.

— Да видя кое! — попита Елиът. Всички около него се държаха странно. Защо казваха, че Тори не е тук, когато очевидно беше? Просветна му и бе обзет от същото съкрушително чувство, както когато научи, че има брат близнак.

— Броуди вътре ли е? — чу той въпроса си, въпреки че не можа да разпознае собствения си глас.

— Броуди? А-а…

Вратата се отвори и пресече думите на Тори. Броуди застана зад нея, беше само по едни скъсани панталони, които се бяха смъкнали на кръста и откриваха пъпа му.

Нямаше нужда Елиът да използва въображението си.