Мерил Сойър
Не вярвай на никого (17)

Глава шестнадесета

Лу Едуардс надникна през капаците на прозорците на апартамента си в хотел „Сребърна луна“. Тънка сива ивица се прокрадваше зад хълмовете и предвестяваше идването на новия ден. Ще изминат няколко минути преди слънцето да си проправи път към тази част от долината. Имаше малко време, преди да съобщи на дъщеря си наученото от шериф Уесткот късно снощи.

Погледна към вилата, където живееше Тори. Там светеше, което бе странно. Тя имаше проблеми със съня нощем, но обикновено успяваше да заспи преди изгрев-слънце. Често трябваше да отвори вратата й, да пусне Пини да излезе и после да я събуди за закуска.

— Може би най-сетне успява да преодолее Конър и отново започва да спи нормално — промърмори той на себе си.

Лу се облече и забърза надолу към кухнята, умът му бе зает със статията, която пишеше за „Сан Франциско хералд“. Голяма история, помисли си той, като включи фурната, за да приготви сладкиша. Беше приготвил тестото вечерта, след като сервира коктейлите и ордьоврите на гостите.

Закуската бе неговата запазена марка и не искаше да разочарова посетителите си от Изтока. Подозираше, че един от тях е репортер от известно списание за туризъм. Извади домашно приготвените наденички от хладилника и реши, че има достатъчно време да поговори с Тори, преди печката да се затопли.

Забързано излезе навън и се наслади на хладния освежителен въздух. Поздрави го тишината, тежката тишина, дето често настъпва през есента и е причинена от ниската мъгла, която се прокрадва близо до земята и заглушава всеки звук. Мъглата се издигаше до колене, ала въздухът над нея бе ясен. Лек ветрец раздвижи величествения дъб в градината и някъде високо, забелязващ се само като тъмна сянка, един ястреб, носейки се по вятъра с широко разперени криле, прелетя над лозята в търсене на закуска.

Лу се спря пред вратата на вилата с вдигната ръка, готов да почука. През остъклената част обаче нещо странно привлече вниманието му. Вгледа се по-внимателно, надникна през дантеленото перде, което частично покриваше прозорчето на вратата.

От този ъгъл можеше да види отвъд малкото антре, в нишата до леглото. Тори спеше до мъж. Лу се отдръпна бързо, като си каза, че не бива да нахлува в съкровения свят на дъщеря си. Любопитството обаче го победи и той си открадна нов поглед.

Пини се бе свил на килимчето до леглото, а нощната лампа бе включена и хвърляше топла, златиста светлина върху една много интимна сцена. Мъжки дрехи бяха разхвърляни навсякъде. Тори се бе сгушила до мъж, чиято ръка я обвиваше собственически. Тя се размърда в съня си и той я придърпа още по-близо.

Лу се отдръпна и си каза, че е естествено Тори и Елиът да спят заедно. Бяха сгодени. Само глупак би си помислил, че не са интимни, макар досега да бяха проявили голяма дискретност.

Лу тръгна обратно към кухнята, но изведнъж се закова на мястото си. Това не беше Елиът Хок в леглото й. Не успя да види лицето на мъжа, но репортерската интуиция му подсказа, че мъжът с дъщеря му беше Броуди Хок.

— Въобще не е в характера й — каза си той на глас. — Тори не е жена, която би скочила в леглото с брата на годеника си, когото едва познава.

Опита се да убеди себе си, че греши и че мъжът би трябвало да е Елиът. За да провери, отиде до паркинга за гости и потърси черното порше на Елиът.

Имаше едно порше, но то бе взетото под наем от Броуди, беше му го показал предишния ден.

Сторило му се бе странно, че и двамата братя карат съвсем същата кола. Беше забелязал и други прилики. Носеха един и същи тип слънчеви очила и имаха същите маниери. Лу беше чел статистики за близнаци, отгледани отделно, които си избират същите хобита, имат една и съща професия и дори жените им си приличат.

Но това тук бе различно.

Имаше само една Тори и тя бе сгодена за Елиът. Тори, която той познаваше, детето, което бе отгледал, никога не би измамила годеника си. Никога не казвай никога, напомни си той. В кариерата си на репортер-детектив се бе срещал с доста странни неща.

Мина покрай къщата и се запъти към задната врата. Какво я бе прихванало дъщеря му? Забеляза, че двамата с Броуди са привлечени един от друг, но не можеше ли тя да почака и да развали годежа или нещо подобно?

Леко хрущене от стъпки привлече вниманието му. Слънцето вече бе изгряло, то плетеше някаква своя магия и шареше небето с мек кехлибарен цвят, който преливаше в тъмнорозови нюанси. Някой от гостите сигурно бе станал, за да наблюдава есенния изгрев.

Присви очи на светлината и зърна Катрин — как й беше фамилията? — да идва по пътеката. Трябва да е била на черния път, който свързва лозята, реши той, след като я видя да тръгва към задната градина. Какво е правила там по тъмно?

Тя го забеляза и му помаха, а той отвърна на поздрава й, като все още се опитваше да си спомни фамилията. Друг момент от остаряването, помисли си Лу. Катрин беше хубава възрастна жена със страхотни крака и атлетично тяло.

Той тръгна към нея и заговори с тих глас, за да не събуди останалите:

— Рано си станала.

Кафявите й очи се присвиха в ъгълчетата и се показаха дълбоки бръчици, които сочеха, че се усмихва често.

— Ранното ставане е съдбата на орнитолога — посочи към бинокъла на врата си. — На изгрев и залез. Тогава се виждат най-много птици.

— С бинокъл за нощно гледане?

Тя се усмихна топло, непринудено и той си спомни, че предишната вечер, по време на коктейла, му се бе усмихвала няколко пъти. Не й бе обърнал внимание, както и на всички други жени след смъртта на Ели. Държеше се непреднамерено, напълно непреднамерено.

— Добър е, докато не стане прекалено светло. Видя ли червеноопашатия ястреб? — попита Катрин и пристъпи към него. — Трябва да си сменя биноклите, ако искам да си отметна моя дял птици преди закуска.

Лу стоеше там и си казваше, че не бива да се разсейва от стройните, почернели крака в спортни панталони и от прекрасната усмивка. Точно както бе усетил, че не Елиът е в леглото на Тори, сега бе абсолютно сигурен, че тази жена не ходеше да наблюдава птици.

 

 

— Елиът! Елиът, събуди се!

Защо, по дяволите? Та той току-що си легна. Отвори едното си око, после повдигна глава от възглавницата и примигна, беше полузамаян.

— Хайде! Събуди се!

Гласът на Рачел идваше откъм вратата. Семейство Барзини и семейство Ритво бяха прекарали нощта по обичайния за след големи семейни събирания начин.

— Господи! — изпъшка той, поглеждайки през прозореца. Едва се бе зазорило. Защо е станала толкова рано? Какво има?

Рачел подаде глава на вратата точно когато Елиът отхвърли завивките, за да стане от леглото. Беше обут само с боксерки. Обикновено се чувстваше съвсем удобно с Рачел, но погледът й сега го стресна.

За бога! Бяха отгледани заедно откакто бяха пролазили. Тя бе сестричката му, която никога не бе имал. Но сега нещо бе по-различно. Ако не грешеше, в погледа й се четеше същото одобрение, забелязвано у други жени.

— Какво има? — повтори той и грабна кадифения халат от закачалката.

— Станала е катастрофа — невъзмутимият й тон показваше, че едва ли е чак толкова важно.

Елиът завърза здраво халата и се обърна да я погледне:

— Какво се е случило?

Тя влезе по-навътре в стаята и обясни:

— На път за работа един от мъжете е видял малък пожар в клисурата под Склона на мъртвеца.

— Кучи син! — Той отвори със замах гардероба и грабна панталоните с цвят каки, които Мария бе изгладила и върнала обратно на мястото им при всички други панталони от тази цветова гама. — Пожар! Точно това не ни трябва.

Есента е време за гроздобер в долината Напа. Това е и сезонът, когато гъстите храсти, изсъхнали през горещото лято, може да се подпалят и да горят яростно, подклаждани от сезонните ветрове. Ако пожарите не се овладеят, те често преминават надолу по хълмовете, към лозята, където лозовите насаждения, незаменима стока, може да бъдат унищожени само за минути.

Рачел изчака, гледаше го отново с онзи хищен поглед в очите, докато той смъкваше халата, за да обуе панталоните си и да ги закопчае. Елиът се съблече и се пресегна за риза.

— Не е било горски пожар. Когато човекът излязъл и се огледал, видял, че горят останките от някаква кола.

— Някой се е преметнал през скалите. — Той издърпа черна спортна риза с щампа в цвят каки. — Нещастно копеле. Познаваме ли го?

Елиът преглътна с мъка и се замисли за хората, дошли на погребението вчера. За да се върнат на главния път, всички те трябваше да използват черния път и да минат покрай Склона на мъртвеца. Сигурно е някой познат. Молеше се да е оцелял, но се съмняваше да има такъв късметлия.

— Говорих с шериф Уесткот по клетъчния телефон — каза Рачел и той й призна, че е експедитивна, както винаги. — Няма следи от тяло, но чакат да стане достатъчно светло, за да изпратят екип за претърсване там долу. Колата е напълно разбита, но се е запазила една част от капака на мотора и се вижда орнаментът. — Тя го изгледа продължително. — Порше е.

— Черно? — Елиът произнесе думата, сякаш се бореше за въздух и се строполи в близкия стол, като стискаше колана си в ръка. Вече знаеше отговора.

— Да. Черно. — Рачел изтича до него. — Когато чух в началото, си помислих, че си ти, но Мария ме увери, че спиш в стаята си.

— Броуди — прошепна той, като си спомни със стряскаща яснота усмивката на брат си, когато му каза да вземе поршето. — О, господи, не! — плесна челото си с ръка. — Дадох на Броуди да кара моето порше.

Рачел се наведе да го прегърне и зарови лицето му в гърдите си. Той се отдръпна и се изправи. Гневът се надигна в гърлото му. Господ да му е на помощ! Как можа да причини смъртта на собствения си брат?

— Аз съм виновен. Трябваше да съм по-предпазлив. Броуди не познава пътя. Карал е поршето прекалено бързо.

Рачел вдигна вежди:

— Дал си на Броуди колата си? Ти никога не я даваш на друг, дори и на мен.

Как да й обясни? Беше импулс, осъзнаване, че брат му е израснал само с ризата на гърба си. Това бе жест на любезност. Гордееше се с него, поне до настоящия момент.

— Помислих си, че на Броуди ще му хареса да покара порше. — Това бе истината, но тя едва ли му повярва, ако се съди по изражението на лицето й.

 

 

Студен вятър развяваше дългата коса на Рачел и носеше със себе си миризмата на овъглен метал и гума, докато тя стоеше до Елиът при Склона на мъртвеца. Слънцето току-що бе изпратило първите си лъчи над хълмовете в отсрещния край на долината. „Екип за бедствия и аварии Напа“ бе започнал да се спуска надолу преди няколко минути и почти бе стигнал до купчината останки от обгорял и изкривен метал. Само емблемата на порше върху капака, изправен на задните си крака черен кон, като по чудо бе издържала на катастрофата.

Рачел отново се опита да привлече вниманието на Елиът:

— Не изглежда обещаващо.

Яката на късото яке на Елиът се бе обърнала, а ръцете му бяха дълбоко заровени в джобовете на панталоните. Той напрегнато следеше екипа. Не бе промълвил и дума след пристигането им. Остави тя да говори за всичко, нещо необичайно за него.

Това бе възможност да се сближи още повече с Елиът, да стане крайно необходим човек за него, реши Рачел. Елиът я изолираше все повече и повече, особено след като Броуди се появи от неизвестното. Но може би смъртта на брат му ще промени нещата.

Младата жена чу хрущенето на чакъла зад тях и погледна през рамо. Лъскаво тъмносиньо бентли спря до колата на екипа на шерифа.

— Барзини са тук — прошепна Рачел на Елиът.

Елиът все така не отговори. Погледът му бе вперен в сцената долу. Екипът за бедствия и аварии вече претърсваше останките.

— Мамка му, невероятно е — изруга тя, въпреки че рядко псуваше. — Леля Джина е станала.

— Какво?

Сега вече привлече вниманието на Елиът. Едва се бе зазорило, но все пак Джина Барзини е решила, че е достатъчно важен повод, за да се измъкне от леглото. Тя обикновено ставаше в десет и прекарваше следващите два часа в пиене на кафе и гримиране, така че да може да се появи на сцената в пиеса на Бродуей.

Както винаги Джина Барзини бе облечена за модно ревю. Рачел носеше дънки и памучен пуловер, недостатъчно дебел, за да я предпази от студения въздух, а леля Джина беше в черен костюм с панталони Армани и кашмирено поло отдолу. Шалче в червено и черно бе драматично завързано около посребрялата й коса.

Рачел трябваше да си признае, че възрастната жена има осанка, царствен изглед, на който Рачел завиждаше. Може да се направи копие в по-съвременен вариант, увери младата жена себе си. Просто ще трябва да инвестира в по-хубави дрехи. Това е всичко.

Е, не съвсем всичко. Ще трябва да придобие арогантен вид, същият вид, който Джан и Джина Хок притежаваха в изобилие. Той идва от властта, реши Рачел, но също може да се имитира.

— О, господи! — извика Джина, както винаги кралица на драмата, при огледа на останките.

— Исусе, Мария и Йосифе! — Тито Барзини изкопира ужаса на жена си.

Лоренцо Барзини мълчаливо разгледа сцената и отбеляза:

— Броуди не може да е оцелял.

Елиът се спусна към братовчед си и го сграбчи за яката на коженото яке:

— Откъде знаеш, че Броуди е карал моята кола?

— Мария ни каза — отговори Джина вместо сина си. — Тя го е видяла да тръгва снощи.

Елиът пусна разтреперания Лоренцо и се обърна да погледне от скалата, докато Рачел се зачуди кой е събудил семейство Барзини и им е казал да дойдат тук. За нея би било по-добре да е сама с Елиът.

Миг по-късно въпросът й получи отговора си. До тях спря миниван със сателитна чиния отгоре на КСТВ — от едната страна бе изписано „Очите на Напа“. Зад него, от главния път към страничната алея, се спускаха две други коли. Без съмнение и те бяха медийни.

Рачел се опитваше да измисли начин как да не допусне Джина да попадне в центъра на вниманието на всички, когато шериф Уесткот се приближи към групичката им.

— На място ли е загинал Броуди? — поиска да знае Джина. — Надявам се, че не е страдал.

Елиът вече бе съобщил, че Броуди Хок е карал колата му, така че обезпокоеното изражение на лицето на шерифа не би могло да е заради въпроса на Джина. Той закачи радиостанцията си на широкия колан до кобура и отправи отговора си към Елиът:

— Говорих с мъжете долу. Няма никой в колата.

— Хората ти проверили ли са района наоколо? — попита Тито.

— Никъде няма никакви признаци за труп. — Шерифът продължаваше да гледа към Елиът.

— Никъде наоколо? Няма логика. Продължете с проверката — настоя Джина.

— Оттук можете да видите по-голямата част от района. Няма нищо — отговори шерифът. — Но ще продължим да търсим, за да се уверим.

Рачел видя своя ход. Докато семейство Барзини, ръководени от Джина, се обърна да поздрави медиите, Рачел дръпна Елиът настрани.

— Това не е катастрофа — заяви твърдо тя. — Броуди иска всички да се безпокоят за него.

Сините очи на Елиът я погледнаха неразбиращо:

— Защо да го прави?

— Това е част от играта му. Иска да те тормози. Съсипва колата ти, а после намира извинение, за да запази наследството. Завижда ти.

— Той не прилича на завистлив човек.

— Така ли? Запомни думите ми, Броуди е отмъстителен тип. Несъмнено действа енергично с Тори, нали?

Елиът не отговори, но тя разбра, че е подръпнала вярната струна.

— Броуди нарочно е съсипал колата ти — после Рачел изказа едно обмислено предположение. — Рано или късно той ще се появи у Тори с някоя сълзлива история. Всичко това е номер, за да разклати основите ти и да продаде „Ястребово гнездо“ на братята Корели.