Мерил Сойър
Не вярвай на никого (15)

Глава четиринадесета

Броди караше с умерена скорост и докато „Ястребово гнездо“ не се скри от погледа му, продължаваше да гледа светлините на къщата в средиземноморски стил зад себе си, после увеличи скоростта. Беше много изненадан, че Елиът му даде колата си. Подозираше, че брат му е решен да го задържи на своя страна в битката за спасяването на лозята.

Луната се бе скрила зад облаците и фаровете изрязваха ярка ивица в тъмната като рог нощ, докато той се движеше по самотния път, водещ към главния. Взе първия завой на виещия се черен път и се замисли за семейството си.

Неговото семейство.

Идеята му изглеждаше все още нова. Къде беше неговото място? Всички, включително и брат му, се опитваха да го манипулират. Не стигна до никъде в проучванията си за отношенията на своите родители, единственото нещо, което наистина го интересуваше.

Нямай доверие никому.

Тайнственото съобщение на Джан отекваше в ушите му, сякаш напълно непознатият за него мъж му говореше от гроба. Някой трябва да знае истината, реши той. Липсата на отговор го безпокоеше.

Натисна педала на спирачката заради язовец, който пресичаше пътя, после намали при навлизането в следващия завой. Дали управлението е малко хлабаво? Взетото под наем порше беше същият модел. Неговата система за управление изглеждаше по-стегната, по-отзивчива. Погледна километража и видя, че тази кола бе изминала доста повече мили от поршето под наем. Елиът го бе карал много и кормилният механизъм е по-разбит, реши той.

— Страхотна кола — каза си на глас и погледна скоростомера.

Черният път беше неравен, но спортната кола минаваше през всяка бразда или дупка сякаш навсякъде бе гладко като крем. Възхитен, той направи следващия завой.

— Господи! — Кормилната уредба му се стори още по-хлабава и Броуди компенсира с широко завъртане на волана. Колата зави надясно, после наляво, докато той рязко дръпна волана отново към средата. Измърмори на глас: — Елиът ще трябва да си провери кормилния механизъм.

Навлезе в правия участък и намали скоростта. Колата засвистя напред, като минаваше по неравностите безпроблемно. Мислите на Броуди се насочиха към Тори.

— Какво, по дяволите, се опитваше да докажеш? — запита се той.

Въпреки убежденията си, въпреки собствения си морален кодекс, той изглежда не можеше да й устои. Защо? В живота си бе имал повече от достатъчно красиви жени и не се съмняваше, че и в бъдеще ще има.

Не се надуваше относно късмета си с противоположния пол. Беше факт още от онова лято, когато се превърна от ниско, беззащитно дете във висок юноша с мускули, придобити по време на непълния работен ден в местната дъскорезница.

Чиновничката на дъскорезницата Ривър Бенд Мил го бе завела зад склада, уж за да му покаже най-доброто местенце за отмора. Преди да разбере какво става, тя бе вдигнала полиестерната си блузка и му предлагаше тялото си на фотомодел. След десет минути доказа, че е мъж.

Оттогава насетне бе имал поредица от жени. Нито една от връзките му не бе продължила дълго. Бяха се местили прекалено често, за да си създаде приятели, а какво остава да установи значима връзка с другия пол.

По-късно, когато отиде във флота, Броуди се срещаше с жени в клубовете и баровете. Срещите му носеха единствено секс, нищо друго. Допадаха му тези непринудени, спокойни моменти, които разведряваха тъмната страна на антитерористичната му дейност.

— Какво се е променило? — запита той себе си, а думите му отекнаха срещу гюрука.

Ти си се променил.

Изненадан установи, че за много кратко време се е превърнал в друг човек. Откритието, че е близнак, член на голямо семейство, промени представата му за самия себе си. Той бе вярвал, че със смъртта на майка си остава без корени, но сега разбираше, че не е така.

Ако нещо му се бе случило на някоя от антитерористичните мисии, никой нямаше да го усети. Сега това вече не беше вярно. Дори и да припише всичко на Елиът, Броуди не можеше да се лиши от рожденото си право. Ще продължи да бъде близнак, брат, племенник, братовчед.

Член на семейство.

Никой от тях не го познаваше достатъчно добре, че да тъгува за загубата му, ако умре, но смъртта му би променила самото семейство. Елиът ще бъде единственият оцелял син на италиански имигрант, който е започнал от нулата и е изградил една от най-престижните изби в света.

— По дяволите, какво общо има това с Тори? — Умът му отговори незабавно: всичко. Тя беше интелигентна и изискана, жена, която принадлежи към такъв величествен дом като къщата на „Ястребово гнездо“. С Тори сексът би бил само една страна от многообразна връзка. Тя притежаваше сила и дълбина, която липсваше на останалите му познати жени.

„Внимание: Опасен завой“ — жълто-черният знак рязко върна ума му към опасния път. Пред него беше острият завой, познат като Склона на мъртвеца. Когато навлезе в него, колата се удари в поредната буца. Цялата кола се разтресе и Броуди натисна спирачките.

Изви рязко наляво, за да вземе завоя. Воланът се завъртя в ръката му, но колата продължаваше да върви направо. Извъртя кормилото на другата страна.

Нищо.

Светлината на фаровете изгуби пътя и се премести над черната бездна — отвъд скалата. Склонът на мъртвеца. Ако стигне над ръба и прехвърли автомобила, ще загине. Ще си строши главата или ще получи паралич на двете страни на тялото.

— Кучи син!

Скалата се мержелееше само на няколко фута от него, Броуди стъпи здраво на спирачките. Поршето се плъзна по ронливата почва, така че се наложи да поднесе настрани. Използва цялата сила на горната част на тялото си, за да насочи колата обратно към пътя, но кормилният механизъм отказваше да се подчини.

Инстинктът му каза да откопчее колана, но преди да успее да намери ключалката, предните колела на поршето загубиха почва. Колата се отдели от земята. За частица от секундата висеше там, провесена във въздуха, след това полетя над Склона на мъртвеца.

 

 

Тори седна изправена в леглото. Винаги спеше леко, неспокойно. След смъртта на Конър бе склонна към тревожни кошмари. Помисли си, че нов смущаващ сън я бе събудил.

Опита се да си припомни съня. Самолетна катастрофа? Падане от покрива на висока сграда? Сал, който се строполява надолу по един смъртоносен водопад? Коя от лудешките каскади на Конър я преследваше този път?

Смътни, объркани спомени се прокраднаха в ума й. Първоначалните мъгляви образи ставаха по-ясни и накрая дръзките черти на мъжко лице се фокусираха ясно пред нея.

— Броуди — прошепна Тори, след като внезапно си спомни съня.

Броуди кърви от порезни рани на ръката, върви през джунглата, а група въоръжени мъже го преследват, като намаляват разстоянието помежду им с обезпокоителна бързина. Тя се опитва да стигне до него, но мрежа от преплетени лози й препречва пътя.

Неочаквано, както често се случва в сънищата, тя вече е свободна от лозите и тича редом с него, и двамата са облечени с камуфлажни костюми. Те тичат, тичат, тичат…

Без да стигат до никъде.

— Не — извика тя високо.

От кога Броуди заема мястото на Конър в сънищата й? Отговорът дойде с удивителна яснота. Броуди приличаше толкова много на Конър. Те и двамата живееха на ръба, живееха заради тръпката, която идваше с опасността.

Защо ли сънува Броуди? Той не е типът мъж, който иска. Тя има нужда от спокоен, безопасен живот, живот, какъвто би имала с Елиът. Това е истината, опита да увери себе си, но мълчаливо трябваше да си признае, че все пак нещо й липсва.

Какво в действителност иска от един мъж?

Все още бе замаяна и й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че някой чука на вратата и точно това чукане я бе събудило. По това време? Погледна към цифровия часовник на нощното шкафче. Почти два и половина.

Шумът бе разбудил Пини, който не бе съвсем куче-пазач, и сега лабрадорът яростно въртеше опашка. Сигурно е баща й, помисли си Тори. Кучето лудееше по него.

Тя щракна нощната лампа до леглото си, скочи, прекоси малкото антре и отвори вратата на вилата.

— О, божичко! — извика тя при вида на Броуди.

Дали все още сънува? С една ръка подпрян на рамката на вратата, Броуди се олюля пред нея. Прясна кръв се процеждаше от разрез на слепоочието му и се стичаше надолу по лицето, където известна част вече бе засъхнала и се бе струпала на бузата.

Думите заседнаха в гърлото й и тя се опита да осъзнае какво е положението. Това не е джунглата и Броуди не носеше камуфлажни дрехи. Беше обут с панталоните, подхождащи на сакото, с което бе на погребението. Те бяха мръсни, единият крачол бе раздран.

Бялата му риза бе омърляна и разкъсана. Клечки стърчаха от единия ръкав, сякаш се бе търкалял по земята. Беше разкопчал горните копчета на ризата и вратовръзката му висеше ниско на гърдите като примка.

— Боже мой, Броуди, какво се е случило?

Той я погледна изтощено, но очите му отразяваха свирепост, която бе почти плашеща.

— Имаш ли ключ за къщата? — попита той с дрезгавия глас, характерен и за двамата близнаци. — Заключили са ме навън.

— Татко заключва вратата в един. Написано е на рецепцията и във всяка стая.

Тори го хвана за ръката, която не бе облепена с клечки и бодили. Той й позволи да го заведе до антрето. Тя му показа канапето и Броуди се отпусна на него като примигна, но не издаде нито звук.

— Трябва да те прегледа лекар. Ще се обадя.

— Не! — Сграбчи я, преди тя да успее да помръдне, силната му ръка обвиваше напълно китката й. — Ще се оправя.

— Ти си ранен!

Тори се отдръпна назад и се опита да се откопчи. Ръката на Броуди бе много по-голяма от нейната. Хватката му подсказваше овладяната мощ на мъж, свикнал да използва сила, ако се наложи. Ръката му се отпусна леко, но мина известно време преди да я освободи напълно.

— Нека да се погрижа за раната на главата ти. — Тя бързо мина под свода, който делеше антрето от спалнята й, неочаквано осъзна, че беше облечена само с ефирната бледолилава нощница. Сякаш голата й кожа под тъничката материя бе свръхчувствителна — прекалено топла и прекалено тясна за тялото й. Тори откачи подхождащия на нощницата халат от закачалката и се загърна в него. Започна да се бори несръчно с коланчето и накрая успя да го завърже здраво.

В банята намери памук и антисептични материали, за да почисти раната. Върна се в антрето и видя Броуди, наведен напред, с ръце на коленете. По гърба на ризата, който тя не бе видяла преди, имаше клечки и бодили както на ръкава му.

— Какво е станало? — попита отново.

— Катастрофа.

— Не челна, нали? — предположи тя от състоянието му.

— Може и така да се каже.

— Някой друг ранен ли е?

Той се изпъна и я погледна право в очите:

— Други коли не участваха.

— Какво се случи? — Тори се наведе над него, подпря едното си коляно на канапето, като се опитваше да се съсредоточи върху почистването на раната на челото му. Гледаше я особено, предпазлив и все пак изключително чувствен поглед, който я караше да усеща колко малко дрехи има върху себе си и колко много трябва да се приближи до него, за да обработи раната.

Дъхът му пареше бузата й, от него кожата на врата й настръхваше. Пръстите й трепереха леко, докато поставяше антисептика. Броуди стисна зъби и един мускул под тъмната набола брада се стегна, но очите му въобще не издаваха изпитваната болка.

Тори хвърли настрани първия тампон, взе друг и го притисна върху раната, за да спре тънката струйка нова кръв, предизвикана от почистването на раната.

— Трябва да те зашият.

— Зарежи това! Ще се оправя.

— Имунизацията ти срещу тетанус валидна ли е?

Той изпухтя нещо, което трябваше да звучи като: „Да“.

— Задължително е за тюлените.

Тори взе друг тампон и избърса кръвта от слепоочието му. Успя да превърже раната с голяма превръзка, но пръстите й все още трепереха и малко я изкриви на една страна.

— Благодаря — каза той, след като тя приключи.

Намек за усмивка заигра на устните му. Тори се зачуди дали наистина е това, не знаеше какво ще се случи. Тази пародия на усмивка я остави задъхана и смутена заради оскъдното облекло и близостта си до него.

Погледът му задържа нейния за миг, беше хладен и преценяващ. Дали се досеща за какво си мисли тя? От толкова близо забеляза, че очите му са по-тъмносини от на брат му и много по-напрегнати.

Той е тюлен, реши тя, обучен е да убива и да бъде убиван. Беше виждал и бе вършил неща извън границите на въображението й. Тори никога не се бе срещала с човек като него досега.

Вярно, Конър живееше заради тръпката на опасността, но в овладени ситуации. Броуди бе мъж, заложил живота си на ръба заради някаква кауза. Нищо чудно, че изглежда толкова сериозен. Целият му свят бе между живота и смъртта — не за игра и забавление.

Тори се отдръпна от него, но на малкото канапе не можеше да се отдалечи прекалено, без това да стане очевидно. Пресегна се за друг тампон със спирт, за да довърши почистването и попита:

— Разкажи ми какво се случи.

— Не съм сигурен.

Броуди наклони глава и тя внимателно изтри засъхналата кръв, като се приближи доста до устата. Устните му бяха като на Елиът, но все пак изразяваха повече решителност… повече чувственост. За миг си спомни докосването им до нейните, когато го бе целунала по погрешка.

Кратък трепет премина през нея при спомена. Нищо, никой, дори и Конър, не я бе докосвал така дълбоко. Отхвърли тази мисъл и се обърна настрани, за да не е под проницателния му поглед.

— Разкажи ми за катастрофата — подкани го тя, а гласът й бе малко по-задъхан, отколкото й се искаше.

Очите му се спряха за миг на лицето й, после се спуснаха надолу до устните. Най-накрая отговори:

— Карах поршето на Елиът.

— Неговото порше? — Тори дръпна ръката си от бузата му и задържа тампона във въздуха. — Любимецът му? Никога не ми е разрешавал да го карам — допълни момичето, преди да успее да се спре.

Нещо потрепна в неподвижния поглед на Броуди, но той не промълви и дума. Гореща вълна обля лицето й и тя бързо прибави:

— Предполагам, че е проява на мъжественост да няма доверие на жени шофьори.

Никакъв отговор. Единственият звук в малката вила беше пулсът й в слепоочията и помръдването на лапите на Пини, докато спеше и сънуваше, че гони зайци или нещо друго.

— Какво каза Елиът, след като му обясни за катастрофата?

— Той не знае.

— Защо? Много ли е зле поршето? — Би й било неприятно да се изправи пред Елиът с новината, че ценното му притежание има малка драскотина.

— Съсипано е.

Тонът му бе равен, но тя веднага реши, че е открила пукнатина в бронята му. Броуди е предпочел да дойде тук, вместо да каже на брат си, че е разбил поршето. Елиът не бе смъртоносно оръжие като Броуди, но с право бе заплашителен.

— Съсипано? — повтори тя, като го погледна отново. Броуди имаше дълбока рана на челото, дрехите му бяха изпокъсани, но иначе не изглеждаше да е претърпял сериозен сблъсък. — Предполагам, че наистина си имал късмет.

Устните му се разтвориха така, че някой би могъл да го обърка с усмивка:

— Късметът няма нищо общо.

Тори почти се страхуваше да попита:

— Какво имаш предвид?

— Кормилната уредба излезе от строя при Склона на мъртвеца. Поршето се прекатури от скалата.

— О, господи!

Тори го зяпна, бе зашеметена и се чудеше дали спокойствието му не е резултат от шока. После реши, че катастрофата може да е нищо в сравнение с другите заплашващи живота изпитания, с които се бе сблъсквал в кариерата си. За него опасните ситуации бяха нещо обичайно, а не изключение.

— Как се върна тук? — попита тя.

— Пеша.

— Пеша? В твоето състояние? Та това са поне пет мили. Може би повече.

— Не е толкова далеч, ако вървиш по пожарникарските пътища — каза той. — Пини ми даде тази идея.

При споменаването на името му лабрадорът се събуди и наклони глава към Броуди. Тори се загледа в мъжа. Тя живееше тук вече почти пет години, но се съмняваше, че в средата на нощта ще може да намери пътя през хълмистия терен, където лозята се нареждаха подобно на парченцата от пъзел.

— Защо не се обади в полицията?

— Трябваше да помисля за катастрофата.

— Защо? — попита тя, а той сви рамене, изражението на лицето му не говореше нищо, а очите му още по-малко.

В настъпилата тишина й хрумна изненадваща мисъл. Дали Броуди съзнателно не бе потропал на нейната врата, защото искаше да поговори с нея? Вярно, „Сребърна луна“ беше заключена, но човек с неговите умения лесно можеше да влезе в сградата.

Веднъж й бе споменал, че е възможно да му дотрябва приятел. Може би искаше приятел сега, но не знаеше как да се изрази.

Малко бе научила тя за Броуди, но знаеше, че е мъж, който не споделя чувствата си с много хора, може би с никого. Сега бе дошъл при нея, но продължаваше да е все така резервиран. Не бе сигурна какво да направи или да каже, за да го измъкне от черупката му.

Пресегна се и докосна бузата му. Леко го погали, наболата брада боцкаше върха на пръстите й, после вдигна ръка, за да обхване бузата му с дланта си. Очите й се приковаха в неговите и Тори мълчаливо се опита да му предаде, че може да й се довери. Би направила всичко, което е по силите й, за да му помогне.

Не успя да разгадае дълбините на очите му, но чувствата, преминали през тялото й, я оставиха малко зашеметена. Преглътна два пъти, опита да разчупи образуващата се в гърлото й буца и да успокои лудешкото биене на сърцето си.

— Обясни ми защо трябва да си помислиш за катастрофата — каза тя, а гласът й бе малко по-силен от шепот.

За един продължителен миг настъпи тишина и Тори си помисли, че той ще откаже да обсъжда мотивите си. Тогава Броуди проговори, думите му бяха добре премерени:

— Опитвах се да реша дали кормилният механизъм се е повредил случайно… или брат ми се е опитал да ме убие.