Мерил Сойър
Не вярвай на никого (14)

Глава тринадесета

Елиът забърза по коридора към библиотеката, надяваше се Броуди все още да е там. След като изпрати Корели, го отклониха от пътя му. Колко ли време бе оставил брат си да го чака?

Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече тя му допадаше — Броуди да отседне в „Ястребово гнездо“. По този начин брат му няма да е близо до Тори и той ще може да го наглежда и да провери какви са истинските му намерения.

Отвори със замах вратата на библиотеката и почти въздъхна на глас от облекчение. Броуди седеше в единия от фотьойлите пред камината. Както обикновено през хладните есенни нощи, слугите бяха запалили огъня с ароматното борово дърво и уханието му изпълваше въздуха.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Елиът при влизането си в стаята.

— Няма проблем. Хубаво местенце да се отпуснеш.

— Какво ще пиеш? — Елиът отвори барчето, което бе изкусно скрито в античен френски шкаф. Ледът стоеше в сребърен съд в специална ниша между бутилките.

— Малцов скоч с лед, ако имаш.

Елиът замръзна, добре че беше с гръб към Броуди. Малцов скоч с лед беше точно неговото питие. Въпреки че баща му се беше опитал да го принуди да култивира вкуса си към виното, подобно на останалите производители на вино, Елиът все пак предпочиташе и настояваше да пие хубав скоч. Беше безумно странно, че измежду всички питиета на света Броуди, който нямаше и керемида над главата си, знае да си поръча скъп скоч.

— Макалън или Спрингбенк? — Елиът спомена два от най-известните и все пак скъпи малцови уискита.

— Да не би да имаш Ройъл Лохнагар?

Елиът сграбчи бутилката скоч, за да не се разтрепери ръката му още повече. Минаха секунда-две, преди да събере сили да отвърти капачката. Този скоч не беше много известен извън Англия. Под кралския син етикет стоеше печатът на Британската империя: „По нареждане на техните покойни величества кралица Виктория, крал Едуард VII и крал Джордж V“. Разположена близо до двореца Балморал, фабриката за спиртни напитки поколения наред осигуряваше скоч за кралското семейство.

— Ходил ли си в Англия? — попита Елиът, докато наливаше Ройъл Лохнагар върху кубчетата лед, които бе пуснал в кристалните чаши. Докато гледаше как великолепната кехлибарена течност се спуска около леда, той чакаше отговора и си мислеше, че пътуване до Англия е може би обяснението за привързаността на брат му към тази необичайна марка шотландско уиски.

— Не. Бих искал да отида някой ден — отвърна Броуди. Елиът се приближи и му подаде питието, после седна срещу него и отпи от своето. — Но Англия не е на първо място в списъка ми за задължителни посещения.

— Наистина ли? Къде си бил? Къде най-много искаш да отидеш?

— Ходил съм на много места в Близкия Изток. — Над ръба на чашата си Броуди се вторачи в Елиът по един обезпокоителен начин. — Места, които не се посещават от туристите. Места, за които едва ли би искал да знаеш.

— Опитай де! — Елиът се изненада колко любопитен бе относно живота на брат си.

Броуди отпи от скоча си, наслади му се за миг като истински познавач, после избегна въпроса като каза:

— Виждал съм и по-голямата част от Южна Америка. Единственото място там, което все още не съм посетил, а искам, са Галапагоските острови.

За миг Елиът се зачуди дали някой не е казал на близнака му за неговата пристрастеност към островите, които са подтикнали Чарлз Дарвин да създаде своята теория за еволюцията на видовете. Отхвърли идеята по простата причина, че никога не я бе обсъждал с никого, дори и с Тори.

— Възнамерявах да отида в Чили това лято. Ходил ли си там? — попита Елиът.

— Разбира се. Няколко пъти.

— Така ли? Какво си правил в Чили?

За миг Броуди впери напрегнат поглед в него, после отговори:

— Извинявай. Тайна е.

Изрече го хладно, но нещо в тона му говореше, че е било доста рискована задача.

— Мислех си да инвестирам в лозя там — каза Елиът.

— Малко късничко скачаш на борда, а? Много други винопроизводители вече са инвестирали в Чили.

Стомахът на Елиът се сви на студена топка. Предположението се оказа вярно. Брат му знаеше прекалено много за бизнеса, за да възнамерява да изпусне дела си от „Ястребово гнездо“.

През последното десетилетие водещи американски винари изкупуваха дялове от чилийски лозя. Заможни хора биха купили целите лозя, ако законите на Чили позволяваха на чужденците да притежават земята. Джан бе отхвърлил тези инвестиции, но последните анонимни дегустации доказаха, че чилийските вина не са трето качество. Това бе изненадващо напомняне за анонимната дегустация във Франция през 1968 година, когато каберне совиньон — от цяла Калифорния — победи френските качествени вина.

— Климатичните условия в Чили са подобни на тези в лозаро-винарския район на Франция и на тази област тук, нали?

— Точно така и наистина е малко късно да се инвестира в Чили — призна Елиът. — Щях да го направя по-рано, но за мен беше по-важно да осъвременя работата тук. До миналата година татко не позволяваше да осъвременяваме нашите операции. — Той се загледа в пламъците, които танцуваха в камината, и си спомни колко старомодно бе всичко, преди ударът на Джан да му даде възможност да поеме нещата. — Дори не използвахме поточни линии.

— Вярно ли?

Тонът на Броуди бе монотонен, не показваше изненада от новината. Колко ли знаеше този човек за лозята? При тези свои умения в шпионажа, вероятно знаеше много повече, отколкото показваше.

— Изненадах се като видях Алдо да върти бутилки — продължи Броуди. — Струва ми се, че тази дейност може да бъде механизирана.

— Така е. Повечето изби имат механични рафтове, които са компютъризирани да се извъртат с частица от инча всеки ден. Не е лесно да се създаде подходящия софтуер, който да контролира процеса, така че утайката да се събира както трябва около корка. Моят… нашият баща нямаше доверие на машините.

— Традиция… Сигурно е трудно да я отхвърлиш. — Броуди си пийна от питието. — Алдо има ли син, който да е обучен да върти бутилки?

— Да, но Алекс Абрузо не работи за нас. Алекс е добър винар, управител на една от най-преуспяващите изби-бутици в долината.

— Какво точно е бутиково вино? — поиска да узнае Броуди.

— Много хубаво вино, но производството му е ограничено, така че не се продава навсякъде като добре познатите видове. Често избите-бутици, като тази на Алекс, разпродават продукцията си на запалени колекционери, преди тя още да е бутилирана.

Аматьорският въпрос накара Елиът да промени мнението си. Ако Броуди се бе запознал с „Ястребово гнездо“ предварително, щеше да знае какво е изба-бутик. Семейство Хок никога не е било незначително. Шампанизираните им вина можеха да се намерят на рафтовете на всеки магазин за вино и във всяка любителска колекция.

За известно време в стаята настъпи тишина, нарушавана само от приятното ухание на бор и торфения аромат на скоч. Огънят припукваше, а последното дърво се смъкна до решетката и разпрати наоколо дъжд от искрици. Елиът се опита да си спомни колко пъти бе седял в същия този стол срещу баща си.

Прекалено много.

Нямаше нито един приятен спомен. Джан обикновено опитваше някое качествено вино, а Елиът пиеше скоч. После идваше ред на лекцията.

— Имам намерението да си тръгна веднага щом говоря с шерифа относно смъртта на Джан.

Забележката на Броуди изненада Елиът. Брат му измести темата от виното към смъртта само за миг.

— Сигурен съм, че шериф Уесткот ще ти каже, че е нещастен случай. Не биха позволили да погребем тялото, ако имаше някакво съмнение.

Броуди го премери бързо с поглед, после каза:

— Разузнаването е неизменна част от борбата ми с тероризма. Имам чувството, че не е било нещастен случай. Прекалено много хора се опитват усилено да ме убедят, че е случайност.

Елиът беше убеден, че смъртта на баща му е случайна. Истина е, много хора искаха да го видят мъртъв, но нямаше причина да се подозира убийство.

— Утре ще дойда с теб при шерифа. Искам да съм наясно ако има нещо.

Броуди кимна, очевидно доволен, после се загледа в огъня. Елиът дръпна друго малко борово дръвце от коша и го хвърли в камината. Искрите се втурнаха нагоре със съскане и пламъците облизаха новата цепеница с подновена сила.

— Не ти ли се струва странно, че сме били разделени след раждането си? — попита Броуди.

Елиът отново се изненада от въпроса. Кой ли можеше да предположи каква ще е следващата реплика на брат му?

Елиът често бе размишлявал над това, след като научи за своя брат близнак. Без значение от коя страна го разглеждаше, все му идваше същият отговор на този въпрос:

— Нашият баща беше особен човек. Той често действаше единствено според собствената си логика. — Елиът замълча, не бе сигурен как да опише баща си на някой, който никога не се бе срещал с Джан. — Той не смяташе, че дължи обяснение на някого. Каквато и да е причината за нашата раздяла, татко никога не я е споменавал на някого, когото аз познавам. — Следващите думи му костваха повече усилие: — Ами майка?

Броуди го загледа продължително, очите му не издаваха нищо, после промълви:

— Тя ме излъга. Майка твърдеше, че баща ми е бил убит в автомобилна катастрофа. Никога нищичко не ми е казвала за теб.

— Странно. Изключително странно. — Елиът глътна последните капки от питието си. Никой от тях не бе подозирал за съществуването на другия. Странно, вероятно имаше някаква причина.

Елиът стана и донесе бутилката. Наля в чашите. Седна отново, усети, че от няколко минути никой не бе проговорил.

Това не е неловка тишина, помисли си той, като си спомни други вечери в същия този стол — горещото място — и очакването баща му да го разпитва. Джан Хок беше мъртъв. Тишината в стаята вече не бе зловеща или заплашителна.

Спокойна пауза. Споделяна от приятели или братя. Какво по-приятно от пийване на малцов скоч пред топлата камина през хладна есенна вечер?

— Какви проблеми има „Ястребово гнездо“! — попита Броуди, като за трети път хвана Елиът неподготвен.

— Проблеми? — Колко ли знаеше Броуди?

— Братята Корели искат да купят лозята. Защо си мислят, че те са за продан?

Елиът си глътна питието, не бе сигурен дали ще е разумно да обсъжда финансовото състояние на имението. Но като си спомни шпионските умения на брат си, реши, че той вероятно вече знае отговора.

— Моите подобрения за механизирането на процесите бяха скъпи. Имаше буря, която засегна лошо някои от лозите, кожичките на гроздето бяха наранени и прекалено жилави за нещо друго, освен за нискокачествено вино.

— Жестоки ли са тези финансови затруднения?

— Не точно — започна да увърта Елиът. — Имаме проблеми, но не е необходимо да вземаме кредит или нещо подобно.

— Корели надушват кръв.

— Те са опортюнисти. Баща ми бе жилав човек. Без него на върха е възможно да опитват да разделят и владеят.

— Имаш предвид да убедят Алдо или Джина да продадат по-малките си дялове, така че Корели да стъпят вътре в компанията. После могат да създадат проблеми, които да доведат до принудително изкупуване на компанията.

Мрачна перспектива, помисли си Елиът, но нямаше друг избор, освен да се изправи пред нея.

— Точно така. За имението това е сезонът печелиш-губиш. Ако всичко е наред, мога да откупя Джина и Алдо.

— Не се тревожи за моя дял — каза Броуди и стана. — Имаш го. Сега трябва да тръгвам. Късно е.

Елиът си помисли, че Броуди звучи искрено, но не бе съвсем сигурен дали трябва да му се довери.

Успя да промърмори дрезгаво: „Благодаря“. После остави двете чаши на подноса и каза:

— Донеси си нещата тук. Мария ще приготви един от апартаментите за гости.

Мълчаливо отидоха до гаража, където Елиът бе оставил поршето, дето толкова много ценеше. Вратата на гаража бе все още отворена. Очевидно прислугата, прекалено заета с почистването след гостите, не бе успяла да затвори. Ниски мъгли се промъкваха в долината всяка сутрин. Ако гаражът не се затваря, огледалната повърхност на хромовата боя ще се замъгли на следващия ден.

Броуди вече стоеше вътре, близо до рейндж роувъра. Елиът му хвърли ключовете, а Броуди ги хвана встрани, над главата си.

— Лош удар — каза Елиът. — Едва не улучих рейндж роувъра.

— Няма проблем. Свикнал съм с предни защитници, които хвърлят далеч от целта.

Елиът се засмя на шегата, после се спря:

— Играеш ли американски футбол?

— Разбира се. Обикновено бях нападател.

— Обикновено? — чу се Елиът повтаря. Разкъсваха го противоположни чувства. Той беше звездата на местния отбор. Едър и висок, но все пак бърз като вятъра, Елиът винаги отбелязваше точки за резултата. Беше му невъзможно да си представи брат си, който живее на друго място, да играе нападател.

— Местехме се доста — обясни Броуди. — Играл съм в няколко отбора. Понякога играех на друга позиция. Зависи.

Разтърсен, Елиът стоеше като закован на мястото си. Първо скоча, после желанието му да посети Галапагоските острови. Не беше ли достатъчно брат му да е клониран негов екземпляр? По дяволите, всичко ли трябваше да споделя с близнака си?

Броуди се преструваше, че не го е грижа за бизнеса, така, както криеше отношението си към Тори.

Той, обаче, не бе измамил Рачел, която приемаше присърце интересите на Елиът. Може би ще е разумно да обърне внимание на нейното предупреждение.

Броуди тръгна към рейндж роувъра, погрешно реши, че неговите ключове бяха в ръцете му.

— Вземи поршето — каза Елиът.

Ъгълчето на устните на Броуди се изви нагоре, това бе най-близкото изражение до усмивка, което Елиът бе забелязвал до сега у близнака си.

— Хей, чудесно! Благодаря!

Без да каже нещо повече, Броуди скочи в колата, запали, включи на скорост и потегли в тъмнината. Елиът стоеше в гаража, юмруците му бяха стиснати в джобовете на панталоните. Защо, за проклетия, бе разрешил на Броуди да вземе безценното му притежание…

Отговорът изникна, докато въпросът все още отекваше в ума му. До сега животът на Елиът не беше лек, емоционално, но се бе радвал на охолство повече, отколкото му се полагаше. Брат му бе живял в сенките, никога не бе ставал звездата на футболния отбор, никога не е имал хубави дрехи, никога не е пътувал за удоволствие.

Никога бяха прекалено много, за да изброи всичките. Елиът чувстваше не вина, а благодарност за дадените му възможности — неща, които до сега никога не бе ценял или забелязвал заради фиксидеята да впечатли баща си. За пръв път мисълта, че може да сподели живота си, наследството с брат си, започна да му изглежда привлекателна.