Мерил Сойър
Не вярвай на никого (11)

Глава десета

Тори погледна през рамо, за да види дали Рачел ги следва. Сексапилната брюнетка я дразнеше и то не само защото си падаше по Елиът. Тори усещаше, че тази жена е жадна за власт и безмилостна също като Джина Барзини.

Не видя никого, но имаше неприятното чувство, че някой ги следи иззад гъстите храсти на пътеката. Нямай доверие никому, отекваше в ума й, отново се зачуди за смъртта на Джан. Изглеждаше нещастен случай, но дали наистина беше?

— Оттук — каза тя.

Поеха по каменистата пътека, която се виеше чак до пещерите, където се произвеждаше пенливото вино. Тя бе слабо осветена от миниатюрни фенери, закачени на стълбове, високи не повече от един фут над земята. Резултатът бе почти пълна тъмнина сред храстите от двете страни, но самата пътека бе осветена.

— Какво представлява Алдо Абрузо? — попита Броуди.

— Тих и мълчалив, мисля, че двамата с Мария са добри приятели — отговори тя, като се опита да си припомни редките си разговори с експерта на избите. — Живее в къща в северния край на имението, но всеки ден вечеря в кухнята с Мария.

— Какво е станало с жена му?

— Не съм сигурна — отговори Тори. — Разведен е от години и сам е отгледал единственото си дете. Синът му, Алекс, е управител на съседната изба и постига големи успехи.

Броуди спря и леко докосна рамото й:

— Що за човек е Алдо?

— Не го познавам добре. Често ги виждах двамата с баща ти да си говорят, но никога не съм била достатъчно близо, че да дочуя разговора им. След удара Джан позволяваше единствено на него и на Мария да се грижат за него.

— Ами Елиът?

Тя се поколеба за миг, реши, че няма да е лоялно да разкрие колко наранен бе Елиът, защото баща му го е изолирал, и каза:

— Джан даде на Елиът да поеме бизнеса, а за него това бе най-ценното нещо на света. — Поне бе самата истина. Доколкото Тори можеше да прецени, в живота си Джан Хок се бе интересувал единствено от „Ястребово гнездо“.

— Ще трябва да позвъним и да изчакаме Алдо — каза тя, когато приближиха каменния свод с дървена врата, вход към пещерите. — Ако точно сега обръща бутилките и е стигнал до средата на някоя редица, няма да му се иска да загуби мястото, така че ще трябва да изчакаме няколко минути.

Броуди не отговори, а набра кода на таблото до вратата. Слабо щракване й показа, че вратата се отключи автоматично.

— От къде знаеш тайния код? — попита тя, докато той й държеше тежката врата, за да мине.

— Може да се каже, че Елиът ми го даде.

Може да се каже? Точно както си бе мислила.

Броуди бе отлично обучен професионалист, който не пропуска нищо. Някак си бе открил кода. Той е много наблюдателен човек и все пак по един особен начин тя почти му имаше доверие.

Вътре единствената светлина идваше от екрана на компютъра на бюрото в приемната, където се събираха групите туристи за обиколка на избата. Беше достатъчно светло и те видяха дървената врата, която води към лабиринта от пещери за производство на вино. Тори често бе обикаляла с Елиът, обикновено, след като се бяха срещнали в офиса му в общата секция зад приемната.

— Защо са взети всички мерки за безопасност тук, а в къщата не? — попита Броуди.

— За да се предотврати саботаж. Преди няколко години някой успя да влезе в избите на Лангпре. Натрапникът бърникал в количеството мая, което се добавя към виното.

— То прави шампанското газирано, нали?

— Пенливо вино — поправи го тя. — Да, балончетата идват от маята. Виното, което Лангпре произведоха, не бе газирано.

Те забавиха крачка за миг, за да се ориентират в сумрака. Коридорът беше тесен и нисък и Броуди трябваше да се привежда, за да не удря главата си.

— Това поражение съсипа семейство Лангпре. Винарната банкрутира и Джан я взе без пари. Лангпре смятат, че Джан стои зад фиаското с маята. Те сега имат малка изба-бутик. Все още не са простили на Хок за случилото се.

Броуди не направи коментар, но определено имаше впечатлението, че Тори подозира Джан да стои зад саботажа. Долен номер, но някак си Броуди не се изненада. Сякаш семейството би направило всичко необходимо, за да остане на върха.

— Може да ни отнеме половин час, за да стигнем до най-отдалечените пещери — каза Тори. — Но няма страшно. Там са вината за пазара. Алдо няма да е там.

Повървяха няколко минути през хладните, миришещи на влага пещери и тогава видяха експерта на избата. Забелязаха го в малка пещера, осветена от една-единствена крушка, която висеше от каменния таван. Алдо вдигна поглед, очевидно се изненада да ги види, но Тори усети, че не обърка Броуди с Елиът, както повечето хора.

— Алдо — извика тя, прекалено жизнерадостно, — познаваш ли Броуди?

Високият мъж имаше изправена стойка, само раменете му бяха леко приведени от десетилетията на обръщане на хиляди бутилки всеки ден. През младостта косата му трябва да е била кафява, като очите, но сега бе прошарена с бяло. Лицето му бе бледо от часовете, прекарани в пещерите, а около очите имаше дълбоки бръчки.

Без да вдига поглед, възрастният мъж отговори:

— Не, не сме се запознавали, но видях Броуди на погребението. — Той отиде до друга редица, започна бързо да вдига всяка бутилка, разклащаше я, после я обръщаше обратно и я слагаше с малко по-различен ъгъл в дървената рамка. — Ей сега ще дойда.

— Това ли е обръщането? — прошепна Броуди на Тори и използва момента, за да се приближи до нея.

— Да. Прави се, за да може утайката да се събере около корка. По-късно ще махнат старата и ще сложат нова коркова тапа.

Възрастният мъж свърши редицата бутилки удивително бързо и се обърна с лице към тях.

— Аз съм Алдо Абрузо. — Експертът протегна ръка на Броуди.

Тори забеляза леко потрепване на пръстите. Колко ли още ще може да върти бутилките, преди китките му да го предадат?

— Израснах с баща ти.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Броуди и стисна ръката му здраво, по мъжки.

Те отпуснаха ръце и Алдо допълни:

— Джан ще ми липсва жестоко.

Броуди улови силното чувство в гласа и му хрумна, че никой — а на погребението имаше поне петстотин човека — не бе говорил за Джан с такава привързаност. Емоционалният отговор на Алдо ярко контрастираше на думите, които другите опечалени изричаха за смъртта на Джан Хок. Никой, включително и Елиът, не изглеждаше истински разстроен, че Джан е мъртъв.

Леля Джина бе плакала и после продължи напред. Предполагаше, че загрижеността й е повече заради семейната власт, отколкото истинска тъга. Не трябва да си много прозорлив, за да усетиш напрежението между Елиът и семейство Барзини.

Някой обичал ли е Джан? Броуди се зачуди какво ли го е грижа. След смъртта на майка му и него никой не го обичаше. Но това нямаше значение. Някои хора са родени да изживеят живота си самотно.

Броуди се заслуша в думите на Алдо, бе очарован от обясненията му как се прави шампанизираното вино. Тази тема не би предизвикала интереса му по друго време, но Алдо така го увлече с подробности, че бе невъзможно да не сподели ентусиазма му. Процесът бе много по-овладян, по-логичен, отколкото Броуди си бе представял, и това допринасяше за чара му. Той винаги се бе чувствал по-удобно с точните науки, а не с изкуството. Погрешно е било предположението му, че правенето на вино е повече изкуство, отколкото наука.

Вече бяха стигнали до пресата, част от пещера, където машина от неръждаема стомана изстискваше сока от гроздето. Миризмата на плесен, която идваше от постоянно процеждащата се през варовика вода, бе потисната от острия аромат на зряло грозде.

— Почти приключихме с първото пресоване — информира ги Алдо.

— Всичко е механизирано — каза Броуди, като се огледа наоколо. — Не е необходимо някой да го управлява.

Алдо се усмихна и разкри малко криви долни зъби:

— Тежката работа вече е извършена. Брат ти стои там — посочи варели за съхраняване на гроздето, докато машината го премести в пресата, — лично сортира гроздето и отделя лошите зърна.

— Наистина ли?

Беше му трудно да си представи Елиът часове наред да сортира грозде, но какво ли знае той? Близнакът му изглежда прекалено светски и изтънчен мъж за подобна работа. Или поне това бе първото му впечатление. Сега Броуди се замисли как Елиът му разказа откъде идва името „Ястребово гнездо“ и трябваше да си признае, че брат му обича земята, лозята. Предположи, че не е чак толкова трудно, колкото си помисли първоначално, да си представи как Елиът сортира грозде.

Броуди живее за своята работа. Елиът живее за неговата.

— Някои от именията тук не произвеждат вино. Те просто отглеждат гроздето и го продават на други, които се занимават с това — обясни Тори.

— Интересно — промърмори Броуди и наистина го мислеше.

Не бе очаквал да се заинтересува толкова много от този процес. По някакъв особен начин тук се чувстваше у дома си. Сигурно заради тъмните, влажни пещери, реши той. Работата му го отвеждаше на странни места, подобни на това тук, и Броуди се чувстваше неудобно с нормалното, обичайното.

— Ами, това е то — приключи Алдо с усмивка.

— Това е за днес. Ела пак и ще ти покажа дозирането, както и бутилирането и поставянето на етикети.

Алдо се обърна да си върви.

— Чакай. Исках да те питам за родителите ми — спря го Броуди.

Възрастният мъж го погледна право в очите, но усмивката бе изчезнала от лицето и погледа му. Броуди разбра, че експертът бе бъбрил за правенето на вино, защото от това разбираше. Беше се надявал да избегне напълно другата тема.

— Какво искаш да знаеш? — попита Алдо предпазливо.

— Как са се срещнали. Дали са се оженили. — Не попита защо той е заминал, а брат му е бил избран да остане.

— Нищичко не мога да ти кажа. — Гласът на експерта сега бе дрезгав.

— Но ти беше най-близкият приятел на Джан — изрече невярващо Тори.

— Е, и?

— Как обясни той неочакваната поява на Елиът? — попита Броуди.

— Появата му с малко бебе вероятно е предизвикало разни предположения — допълни Тори.

— Джан твърдеше, че той е бащата и ще отглежда сина си. — Гласът на Алдо беше тих, но в него се долавяше обезпокоителна нотка. — Кой би посмял да го пита?

Кой, наистина, помисли си Броуди. Парите бяха власт.

— Спомена ли за друг син, близнак?

— Преди два месеца Джан ме накара да ти напиша писмо на компютъра. Тогава за първи път обясни, че е имало и друго дете, близначе.

Броуди определено имаше усещането, че този мъж, макар и близък като брат на баща му, не би задал въпроси за действията на Джан.

— Видя ли какво надраска Джан накрая на писмото? — попита той.

— Не. Дадох му химикалка, после се обърнах.

— Защо?

— Джан бе най-гордият мъж, когото познавам. Ударът го остави частично парализиран. За да пише трябваше да държи химикалката в юмрук. — Алдо грабна стоманена пръчка от съседната маса и я стисна в юмрука си като кама. — Би се почувствал унижен някой, дори и аз, да го гледа как се бори.

— Той е написал: „Сине, ела веднага. Имам нужда от помощта ти. Враговете ми приближават. Нямай доверие никому“. — Броуди се загледа в Алдо, опита се да прецени реакцията му.

— Ако познаваше баща си, щеше да знаеш, че той не се доверяваше напълно на никого, дори на мен.

Тори допълни:

— На никого. Дори и на… Елиът.

Броуди усети как гласът й заглъхна, стана почти шепот и една сянка като бързо движещ се облак премина по изразителното й лице, после изчезна. Тя се бореше с нещо в отношенията им с Елиът, но Броуди реши, че няма опит с жените, за да предположи какво я безпокои.

Той попита Алдо:

— Мислиш ли, че е възможно някой да е убил Джан?

— Не — безизразно произнесе Алдо. — Бяхме го предупредили да не излиза сам през нощта, но той не ни слушаше. Било е нещастен случай, вярвайте ми.