Кей Хупър
Огледалото на Лора (6)

Пета глава

Настигна Амелия точно когато възрастната дама влезе в един по-малък салон, но въпреки непреодолимото си желание, не дръзна да я разпитва за Дениъл точно в този момент. Салонът не беше празен.

— Лора — каза Амелия, привидно възвърнала спокойствието си, — бих искала да се запознаете с Кери, съпругата на Питър. Кери, това е Лора Съдърленд.

Лора бе поразена от вида на Кери. Това отвлече вниманието й от обърканите мисли за Дениъл. Кери беше млада, вероятно на не повече от двадесет и две-три години. Но не възрастта й бе това, което истински я изненада, а нейната външност. Повечето хора биха я нарекли невзрачна. Лицето й беше бледо, изпито, с едва различими черти. Единствено косите й имаха приятен вид. Бяха гъсти, лъскави, с естествен златистокестеняв цвят, пристегнати над тила й е тъмна панделка. Беше висока почти колкото Лора, но изглеждаше твърде хилава. Широката блуза и дългата пола не можеха да скрият това.

С вродената си тактичност Лора направи усилие да не покаже изненадата си, когато Кери извърна глава към нея. От лявата страна на лицето й имаше огромен белег, който започваше под окото и достигаше поне до яката на блузата й. Бледата й кожа бе подпухнала и сбръчкана, явно резултат от тежко изгаряне. Окото и устата й не бяха засегнати и когато се усмихна на Лора, белязаната половина от лицето й сякаш се изкриви в иронична гримаса.

— Приятно ми е — тихо каза тя е учтив тон, като дете, възпитавано в добри маниери.

Лора едва отвърна на любезния поздрав:

— На мен също, благодаря, мисис Килбърн. Толкова… съжалявам за съпруга ви.

Усмивката на Кери бе дружелюбна и не издаде какви чувства и мисли е събудило у нея присъствието на Лора в дома й. Не пролича дори напрежението, което навярно чувстваше.

— Благодаря.

— В тази къща живеят доста жени с фамилията Килбърн, Лора — решително каза Амелия. — Ако се обръщате към нас с кръщелните ни имена, ще бъде по-ясно с кого желаете да разговаряте.

Щом видя, че Кери леко кимна, Лора каза:

— Добре, Амелия.

— Чудесно. Кери, къде е Мадлин?

— Не съм я виждала, Амелия.

— А Ан?

— И нея. Мисля, че все още пазарува.

Амелия явно не остана доволна:

— Тогава ще започнем без тях. Насам, Лора.

Кери имаше грациозна походка, която придаваше на хилавото й тяло известна чувственост. Лора последва по-младата жена и Амелия и се запита дали съдбата бе проявила справедливост или по-скоро жестокост, като се бе опитала да направи грозотата поне малко привлекателна.

Хрумна й колко странна двойка са представлявали Кери и Питър. Бракът им бе продължил няколко години и щом със сигурност Питър бе отседнал в мотел е друга жена в нощта, когато бе убит, явно не би могъл да се нарече верен съпруг. Тогава защо се бе оженил за нея? Дали я бе обичал по свой начин, или го бе направил от съжаление?

А Кери? Беше се омъжила за невероятно красив и чаровен прелъстител, но как ли е преминал животът й с него?

Лора неволно си спомни шеговития разказ на Касиди за клюките от светската хроника: „Дори не съм споменала за Кери, съпругата на Питър. Не искаш ли да чуеш за нея и шофьора?“

Нещо накара Лора да се усъмни дали тази грозновата млада жена с мила усмивка флиртува с шофьора на семейството, но човек никога не можеше да бъде сигурен. Може би наистина си е намерила любовник, когато съпругът й е престанал да й обръща внимание. Може би двамата имаха свободни разбирания за брака и смятаха, че всеки от съпрузите има право да търси удоволствие другаде, или причината да се обвържат бе чисто практическа и между тях не е имало никакви чувства.

Лора си каза, че никой страничен наблюдател не би могъл да определи какво кара двама души да вземат решение за брак и не бе честно от нейна страна да се опитва да отгатне какви са били отношенията между Кери и Питър, след като знаеше толкова малко и за двамата. Но това бе още един странен момент от обърканото положение, върху който не можеше да не се замисли.

Тези мисли мигновено останаха на заден план, щом влезе в трапезарията. Дениъл бе дошъл преди тях. Или телефонният му разговор бе продължил само една-две минути, или бе решил, че присъствието му тук е по-важно. Лора не знаеше каква е истината, но би се обзаложила, че е второто.

— Можете да оставите скиците си на секцията, Лора — каза й той и едва сега тя осъзна, че все още държи скицника пред гърдите си като щит. Вслуша се в предложението му и видя как Амелия направи лек жест, с който я покани да седне вдясно от нея. Дениъл побърза да издърпа стола пред нея и тази проява на кавалерство така изненада Лора, че тя зае мястото непохватно.

— Обикновено тук седи Алекс — каза Амелия и спокойно изчака внукът й да придърпа и нейния стол. — Но смятам да го преместя от другата страна, до мястото на Питър.

Кери кротко седна през един стол вляво от нея, без да очаква кавалерски жест от страна на Дениъл. Явно не бе трогната от думите на Амелия. Докато наместваше стола на баба си, Дениъл каза:

— Тази къща е пълна е ритуали, Лора. Повечето от тях са приумици на Амелия.

— Няма нищо лошо в спазването на ред в един дом — намеси се Амелия. — Обичам всичко да си бъде на мястото.

— Включително и хората — отбеляза Дениъл с безразличие.

Явно всеки си имаше определено място на масата. Столът между Амелия и Кери бе празен, а останалите три от лявата страна нямаха постоянно предназначение. На стола до Лора имаше знак чие място е това, а този до него беше без етикет. На последния бе отбелязано име.

Дениъл се придвижи до мястото си през два стола от Лора. Тя леко извърна глава и го погледна, докато сядаше. Внезапно се смути, защото й се стори, че е доловил отчаянието й. Би се заклела, че в светлите му очи се изписа разбиране и лека насмешка.

„Той е много опасен.“

Истина ли бе това? Или още един ход в партията шах, която играеха Амелия и Дениъл? Дали възрастната дама наистина е загрижена за сигурността на Лора, или се старае да стори всичко възможно тя да стане нейна пионка, а не на Дениъл?

Лора не виждаше начин да разбере това. Но след привидно плахото „предупреждение“ на Амелия окончателно се увери, че е допуснала да бъде въвлечена в нещо, което не можеше да проумее. Нещо опасно.

— Къде е Джоузи? — попита Амелия.

— Идва — отвърна Дениъл. — Телефонът звънна точно когато излизах от библиотеката.

— А Мадлин?

— Спи. Докторът ми остави няколко таблетки и реших, че за нея е по-важно да поспи, отколкото да обядва навреме.

В тона на Дениъл нямаше и следа от предизвикателност, но въпреки това Амелия застина и втренчи поглед в него, сякаш съзнателно я е обидил.

— Исках да се запознае с Лора.

Дениъл й се усмихна любезно, докато разгъваше салфетката си.

— Но не искаше да предизвикаш сцена, нали, Амелия? Майка ми е на ръба на нервна криза, мисля, че и двамата го знаем. Днес е по-добре да поспи. Може да се запознае с Лора и утре.

Преди Амелия да успее да отвърне, в стаята влезе Джоузи с припряна походка и загрижено изражение.

— Съжалявам, Амелия, отново беше онзи проклет водопроводчик. Извини се, че не спази обещанието си да дойде днес. Утре ще бъде тук, този път се кълне. Здравейте, Лора.

— Добър ден, Джоузи.

Мъчителното чувство, че постепенно това семейство я въвлича в нещо, още повече се усили. Беше смущаващо. Равнодушието отношение на Кери и Джоузи по-скоро я притесни, вместо да я накара да се почувства по-спокойна. Беше благодарна, че поне един човек в тази къща изживява нормално загубата на Питър — отсъстващата Мадлин. Безспорно скърбящата дама бе разстроена от присъствието й в този дом. Тя прекрасно разбираше това.

Всъщност Лора би се почувствала по-добре, ако поне един от хората на масата я гледаше с явна подозрителност или дори с презрение. Това би й се сторило по-нормално. По-предвидимо. Тогава щеше да бъде подготвена да се защити; щеше да знае защо изпитва неудобство и чувство за заплаха. А сега единственото, в което беше сигурна, бе, че присъствието й тук е абсурдно, въпреки че бе приета спокойно.

Единствено Дениъл беше изразил известно подозрение относно обяснението й за срещата с Питър. Дори сега изглеждаше резервиран. Равнодушието му беше привидно. Лора отлично знаеше, че все още не е убеден в абсолютната й невинност.

Веднага щом Джоузи зае мястото си и разгъна салфетката, вратата към стаята на икономката се отвори и една жена в прилична униформа започна да сервира обяда. Храната беше вкусна, въпреки че липсваха пикантни подправки, а разговорът — спокоен и непринуден, но на Лора й беше трудно да се отърси от напрежението.

От друга страна, Дениъл я привличаше по неповторим начин и това я караше да се чувства крайно объркана и да долавя с изострените си сетива всеки звук или движение около себе си. Освен това в тази къща не можеше да бъде спокойна, защото в нея имаше нещо невидимо и необяснимо, което я изпълваше със страх.

Положението й бе неловко.

— Как върви рисуването? — поинтересува се Джоузи малко след като сервираха супата.

— Според мен нормално — отвърна Лора с лека усмивка.

— Започнахте ли да свиквате? — попита Джоузи и в усмивката й се долови разбиране.

— Почти.

— Мисля, че един човек на изкуството не бива да се преуморява. Завиждам на талантливите хора. Аз не мога да нарисувам и една права линия както трябва и дори снимките, които правя, никога не се получават.

— Винаги съм искала да композирам музика — тихо сподели Кери. — Но толкова обичам да свиря чужди творби, че просто не се осмелявам да опитам да съчиня нещо свое. Навярно се боя, че няма да се получи.

— На какъв инструмент свирите? — попита Лора.

— На пиано.

— Много е добра — каза Амелия.

— Когато човек се занимава с нещо през по-голямата част от времето си, почти винаги постига успех — отбеляза Кери.

— Само ако има талант — допълни Джоузи е усмивка.

Лора мълчаливо се съгласи с нея, но думите на Кери я накараха да се запита дали вдовицата на Питър не се е превърнала в отшелник заради белега си. Дали тази къща и това уединено имение не бяха като затвор за нея? Лора си спомни, че в телевизионния репортаж бяха съобщили, че е присъствала на погребението на Питър, но забулена с тъмен воал. Не си спомняше в някоя от статиите за убийството или в светската хроника на Касиди да се споменава, че Кери има белег. Дали обществеността не знаеше това, или журналистите бяха проявили непривична за себе си тактичност и просто го бяха премълчали?

— Понякога Кери ни свири вечер — каза Амелия на Лора.

— Може би един-два пъти ще решите да нощувате тук и ще чуете нейния рецитал.

— Бих се радвала — каза Кери с обичайния си тон, който създаваше впечатление за добро възпитание и прикриваше истинските чувства, които темата бе събудила у нея.

Лора й се усмихна за миг, но каза само:

— Може би. Но както вече ви казах, Амелия, предпочитам всеки следобед да се прибирам у дома. Не желая да се натрапвам.

— А аз ви казах, че присъствието ви няма да бъде неприятно — любезно й напомни Амелия. — Вие сте повече от добре дошли в този дом, Лора. Наистина бих желала да прекарвате тук повече време, отколкото е нужно за работата ви по портрета.

Дениъл се намеси с равнодушен тон:

— Навярно не смяташ да задължиш Лора да прекарва цялото си време тук, Амелия. Поръчката, както и моята работа, изисква определен брой часове, но мисля, че тя има и свой личен живот. Свое семейство, приятели. Не можеш да искаш от нея да се откаже от всичко друго и да се посвети единствено на твоя портрет.

Вместо да отвърне на завоалирания упрек на внука си, Амелия го превърна в подходящо въведение към нов разговор. Усмихна се на Лора и попита:

— Имате ли семейство в Атланта, детето ми?

Лора поклати глава.

— Не. Нямам роднини в града.

Амелия не се задоволи с този кратък отговор.

— А в Джорджия?

— Родителите ми живеят в един малък град на крайбрежието, близо до Савана. Една от по-малките ми сестри все още е при тях. — Лора сви рамене. — Не сме много близки.

— Жалко — сериозно каза Амелия. — Семейството е много важно, Лора. Кръвните връзки не бива да се пренебрегват.

„Но не изглеждаш трогната от смъртта на внук си. Защо тази кръвна връзка няма значение за теб, Амелия?“

— Аз имам друга философия — сподели Лора с лека усмивка. — В някои семейства не бива да съществува прекалена близост. Защото членовете им твърде много си приличат… или са твърде различни. Или защото изобщо не бива да бъдат семейство.

Тя съжали за думите си в мига, когато ги изрече. Можеше само да се надява, че не бяха прозвучали така грозно, както й се стори.

— Сами избираме приятелите и враговете си — каза Дениъл, — но за съжаление, не и роднините.

Лора го погледна и се запита дали е изразил съчувствие към нея, или това е намек за собственото му семейство. Беше невъзможно да разбере. Но преди да отвърне или той да добави нещо, отново заговори Амелия:

— Все пак не сте съвсем сама в града, нали, Лора?

— Имам приятели. Колеги. Не съм сама, Амелия. Просто… нямам семейство. Но така ми харесва.

— Има ли някой мъж в живота ви? — попита Джоузи и почти в същия миг в очите й се изписа съжаление, че е задала този въпрос.

— Нищо сериозно. Понякога излизам, но предпочитам компанията на приятелите си. Всъщност личният ми живот е невероятно скучен.

Джоузи й се усмихна с явно облекчение от това, че нетактичният й въпрос бе умело избегнат.

— Случвало ли ви се е да съжалявате за някоя връзка от ученическите си години и неволно да осъзнаете, че очаквате с нетърпение годишнината от абитуриентския си бал? Аз преживях това преди две години.

— Не, но преди няколко месеца един мой познат от родния ми град дойде в Атланта и сериозно се замислих дали да не изляза с него. А като момче беше непоносим.

— Може би е пораснал и поумнял — предположи Джоузи.

— Не вярвам. Захванал се е с политика и малко преди това беше произнесъл реч в някакъв клуб, който една моя приятелка посещава. Тя каза, че ако някога стигне до голямата политическа сцена, Югът би изостанал с двадесет години.

— В какво? Икономиката? Индустрията и бизнеса? Междурасовите отношения? Уважението на останалите щати?

— Всичко това.

Джоузи се засмя:

— А, значи пълен бездарник.

— Така е. Но наистина на събирането по случай десетгодишнината от завършването ни истински се забавлявах. Може би все още има надежда.

— Всъщност винаги съм смятала, че всяко нещо се случва в най-подходящия момент и има свой смисъл — сподели Джоузи. — Затова не преставам да си повтарям, че съдбата ми е предопределена.

— Единственият проблем — каза Лора — е, че човек не може да разбере кога започва осъществяването на това предопределение. Искам да кажа, щом всеки взема толкова много решения в живота си, как можем да бъдем сигурни, че не сме избрали погрешна посока?

— Права сте — съгласи се Джоузи с тъга.

Дениъл попита със замислен тон:

— Вие вярвате, че всеки е господар на съдбата си? Че бъдещето му зависи само от решенията, които взема?

Тя го погледна, смутена от въздействието на гласа му и от силното привличане, което изпита. А въпросът му не бе нещо, върху което често размишляваше, и сама се изненада от това, че има ясен отговор.

— Не, не само от тези, които взема сам. Ако някой друг реши нещо, което засяга моето бъдеще, това несъмнено би повлияло на съдбата ми. Никой не може напълно да управлява съдбата си.

— Вярвате ли в предопределението?

Лора отново се изненада от себе си.

— Да… мисля, че вярвам. Също като Джоузи, и аз вярвам, че има неща, които е писано да се случат в определен момент. — Направи усилие да заговори с по-шеговит тон: — Но всеки катализатор засилва определени влияния, които водят до поредица от събития. Понякога тези събития изглеждат неизбежни. Не е ли това един вид предопределеност?

— Бих го нарекла така — отвърна Джоузи. — Трябва да призная, че ми е трудно да приема идеята, че животът ми е бил предначертан още преди да се родя.

Лора кимна.

— На мен — също. Но мисля, че някои неща са предопределени в известен смисъл, защото са заложени в гените ни. Например това, че аз съм художник. Винаги съм имала тази мечта, от най-ранното си детство. А никой не се е опитвал да ме въведе в света на изкуството. Не е имало повод и доколкото зная, в цялото ни родословие няма нито един художник. Бих могла само да предположа, че в мен множеството гени са влезли в неочаквана комбинация; талантът ми е генетично заложен. Моето предопределение е да бъда художник.

— Никога не съм гледала на нещата по този начин — замислено каза Джоузи. — Но знаете ли, има смисъл.

Амелия, която досега бе слушала мълчаливо разговора, се намеси:

— Но да предположим, че не бяхте имали възможност да практикувате и бяхте принудена да се занимавате със съвсем друга работа само за да се прехранвате. Тогава не бихте имали време да се посветите на рисуването и да развиете таланта си.

Лора кимна.

— Тогава обстоятелствата биха променили съдбата ми. Или само биха забавили това, което ми е писано.

Амелия кимна и тъмните й очи добиха замислен израз.

— Интересно, значи вие имате… свой възглед за предопределението. Съществуват неща, които е писано да станат, но заобикалящата ни среда и нашите решения биха могли да ги променят.

Лора не можа да сдържи смеха си:

— Това съм аз. Както обикновено, не мога да взема еднозначно решение.

Амелия й се усмихна.

— Ако съм научила нещо в живота си, детето ми, то е, че има много малко неща, за които можем да бъдем абсолютно сигурни.

След това разговорът отново стана скучен, което донесе на Лора облекчение. Темата за съдбата и предопределението й бе харесала, но не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че по време на обяда един от двамата съперници успя да направи следващия си ход.

Навярно Джоузи не участваше в борбата за власт. Лора предположи, че Кери също стоеше настрана. Въпросът засягаше само Амелия и Дениъл. Играта бе скрита зад маската на хладна учтивост и Лора дори се съмняваше, че другите две жени знаят за нея.

А дали това не бе плод на нейното въображение?

Когато всички приключиха с обяда, Амелия стана и Лора неволно последва примера й, както постъпиха и останалите. Последва малка сцена, очевидно замислена предварително.

— Лора — каза Амелия, — винаги си почивам по два часа след обяда. Когато се върна долу, можем да продължим с портрета. Междувременно защо не разгледате къщата и имението?

— Бих се радвала да й ги покажа, Амелия — предложи Джоузи. — Приключих с работата си за днес и съм свободна.

Лора погледна към Дениъл и успя да види как той леко стисна устни. Неволно си зададе въпроса дали не е решил да се възползва от часовете, които Амелия обикновено прекарва в следобедна дрямка, за да поговори с Лора насаме и да направи следващата стъпка от своя план.

Амелия се усмихна на Лора и каза:

— С Джоузи ще бъдете в добри ръце, скъпа. Тя отлично познава този дом и това семейство. Ще се видим след два часа, нали?

— Разбира се, Амелия.

Какво друго би могла да каже? Че би предпочела да бъде сама… в случай че Дениъл пожелае да направи следващия си ход?

„Ако наистина е опасен — помисли си тя, — значи за мен е доста рисковано.“

Дениъл не остана при тях дълго. Кимна учтиво на Джоузи, Кери и Лора и излезе от трапезарията.

След няколко секунди Кери се усмихна на другите две жени и последва Амелия и Дениъл.

— Бих започнала с една разходка в градината — каза Джоузи на Лора. — Какво ще кажете?

Лора си помисли, че свежият въздух би могъл да я ободри и да проясни съзнанието й, затова е радост се съгласи. Взе скицника си от секцията и излезе от трапезарията след Джоузи.

Отново минаха през източното крило и главния корпус на къщата и стигнаха до салона. Лора започна да свиква с обстановката. Бе доволна, че имаше много повече просторни помещения и удобни коридори, отколкото малки стаи и тесни ниши, за разлика от повечето големи къщи.

Видът на семейното жилище бе впечатляващ. По дървените облицовки, килимите, драпериите и мебелите личеше, че през годините за къщата са полагани старателни грижи и не са пестени средства. Все пак, въпреки красотата й, Лора забеляза, че атмосферата в нея навява странно меланхолично чувство. Тъмните цветове, които преобладаваха, оптически намаляваха обширните помещения и им придаваха мрачен вид, а тежката материя, от която бяха изработени всички завеси, и ситните шарки на тапетите създаваха чувство за потиснатост.

Това е истината, помисли си Лора. Тази къща я караше да се чувства откъсната от света, изолирана на място, различно от всяко друго, което е посещавала. Нямаше нищо чудно в това, че е неспокойна, сякаш бе попаднала в капан.

— Тук е малко мрачно — каза Джоузи е лека усмивка, докато вървяха към салона. След това се засмя. — Не, не съм прочела мислите ви; такова е първото впечатление на всеки. Амелия обича тъмните цветове и това естествено оказва въздействие… боя се, че не положително.

Къщата е прекрасна — отвърна Лора, а след това откровено добави: — Но и потискаща.

— Чувала съм това определение неведнъж. Мисля, че съм свикнала… Но всеки ден се разхождам в градината. Сигурно мисълта ми още не може да привикне към тази обстановка.

Лора въздъхна с облекчение, докато преминаваха през просторния светъл салон, пълен със свежи растения, и изпита радост, когато стигнаха до верандата. Денят бе хладен за края на септември и щипещият вятър предвещаваше настъпването на есента. В огромните зелени корони на дърветата в градината бяха започнали да се появяват златисти и червеникави петна. Забелязваха се няколко сини, лилави и яркожълти цветя, които все още не се бяха предали на приближаващия есенен студ.

Когато се спряха на верандата, за да погледат огромната градина, Лора сподели:

— Това вече ми харесва.

— Любимото ми кътче в целия свят — призна Джоузи. — Били са необходими петдесет години, за да добие днешния си съвършен облик, но мисля, че си е струвало труда. Главният градинар работи тук от тридесет години и това, което прави, е истинско изкуство.

Щом обходи с поглед огромната зелена площ, Лора видя на югозапад нещо, което й се стори удивително.

— Онова там не е ли лабиринт?

Джоузи кимна със задоволство:

— Да, великолепен е. Съпругът на Амелия, Дейвид, е поръчал да го проектират през петдесетте години. Чувала съм, че много обичал загадките. А тази наистина е ужасно трудна. Цяла година се мъчих, докато най-сетне успях да открия решението. Сега мога без затруднение да стигна до центъра, където има чудесен малък заслон, и да се върна обратно. Но не помня колко пъти съм се губила и дори съм викала за помощ.

Лора, която също обожаваше загадките, побърза да каже:

— Не ми съобщавайте решението. Може би ще имам време сама да го открия.

— Разбира се, че ще имате — каза Джоузи. — Амелия винаги си почива следобед, както сама каза, и със сигурност ще имате свободно време.

— Значи няма всеки ден да ми бъдете бавачка? — попита Лора и се усмихна, за да придаде на думите си шеговито звучене и да не засегне събеседничката си.

Джоузи отвърна на усмивката й.

— Няма, обещавам. Амелия ме помоли днес да се погрижа за вас, защото иска да свикнете тук. Освен това мога да ви отговоря на много от въпросите, които безспорно бихте искали да зададете във връзка със семейството. Хайде, ще тръгнем по пътеката към лабиринта.

Лора с радост се съгласи, но докато вървяха по грижливо поддържаната морава към пътеката, й хрумна да попита:

— Не виждам басейн, няма ли?

— В момента вървите над него… в буквалния смисъл — каза Джоузи. — Преди четиридесет години, когато Дейвид се удавил в него, Амелия наредила да го запълнят.

Лора си спомни, че е чувала за това и попита:

— Не е ли умеел да плува?

— Напротив, бил е много добър. Но явно се е подхлъзнал на плочките около басейна, паднал е и е ударил главата си в ръба. Поне такова е било заключението на следователите; не е имало свидетели. — Тя леко поклати глава. — Много беди са сполетявали семейство Килбърн.

Лора знаеше, че самата Джоузи също е вдовица, но моментът не й се стори подходящ да я разпитва. Затова каза само:

— Изглежда, с повечето влиятелни фамилии е така.

Джоузи кимна:

— Сякаш съдбата отнема толкова, колкото дава. Ето… това е пътеката за лабиринта.

Беше покрита с чакъл и старателно почистена и се виеше сред азалии, чиито пролетни цветове отдавна бяха опадали, розови храсти, по които все още се виждаше по някой ярък цвят, лехи и различни видове буйна зелена растителност. Имаше дори пенлив поток, над който се минаваше по извит дървен мост.

Лора се наслаждаваше на заобикалящата я красота. Беше поразена от контраста между това просторно, кипящо от живот място и мрачната тишина в къщата. Но мислите й бяха заети с друго.

— Значи Амелия предполага, че ще задавам въпроси за семейството?

— Е, не се изрази така прямо — призна Джоузи. — Но съм сигурна, че има неща, които бихте искали да знаете. Слушайте, Лора, не виждам причина да се преструваме и да избягваме която и да е тема. Надявам се, че сте съгласна.

— Права сте.

Лора погледна жената, която вървеше до нея, и се запита кое бе по-привлекателното — явното желание на Джоузи да бъде откровена или червеникавият цвят на косите й.

— Добре. И двете знаем, че полицията подозираше, че сте замесена в убийството на Питър, а журналистите без заобикалки твърдяха, че сте били негова любовница.

— Не съм имала връзка с него — решително каза Лора. — Първата ни и единствена среща бе в деня на смъртта му, когато дойде в апартамента ми и се опита да откупи огледалото, което бях спечелила на търга тук същия ден.

Джоузи я изгледа любопитно:

— Така каза и Амелия. Историята с това огледало е странна.

Лора почувства, че пулсът й се ускори:

— Знаете ли нещо за него?

— За самото огледало? Не. Всъщност не си спомням дори да съм го виждала. Точно затова ми е чудно защо Питър е пожелал да го откупи от вас. Искам да кажа, че ако беше важно за семейството, навярно щях да зная.

— Това беше причината за посещението му — увери я Лора.

Джоузи се усмихна за миг.

— Вярвам ви. Или поне вярвам, че той ви е казал така.

Лора се намръщи:

— Защо?

Джоузи отвърна с лека усмивка:

— Питър беше женкар. Или по-точно, бих го нарекла „сериен любовник“. Все нови и нови завоевания. Задоволяваше себелюбието си, а може би и нещо друго, не зная. Ако ви е видял на търга, което е твърде вероятно, бих очаквала да ви преследва по всевъзможен начин. Може би огледалото е било просто удобен повод да се запознае с вас.

Това беше възможност, за която Лора не се бе досетила, но след като помисли няколко мига, поклати глава:

— Не, не смятам, че е било така. Той наистина искаше да откупи огледалото.

— Не се ли опита да ви свали?

Лора се поколеба и каза:

— Направи малък опит, но съм сигурна, че беше дошъл заради огледалото.

— Ако сте права за това, наистина съм озадачена. — Джоузи смръщи вежди. — Погледнах списъка на изложените вещи преди търга, защото, в интерес на истината, не бих разчитала на Питър, и дори не забелязах сред тях огледалото.

— Питър е отговарял за списъка?

Джоузи кимна:

— Амелия му възложи тази задача, когато реши да проведе търга. Това беше, преди Дениъл да се завърне у дома. Питър трябваше да разгледа всички вещи, за да се увери, че между тях няма нищо, което не бихме желали да продадем. Работата не изглеждаше трудна, защото повечето неща бяха стояли в мазето или на тавана с години. Всъщност беше достатъчно да наеме антиквар, който да провери стойността им. И той го направи. На всичко, което се оказа ценно, беше сложен етикет с начална цена, а останалите предмети просто щяха да бъдат продадени на този, чието предложение е най-високо.

— Дениъл не участва ли в търга? — попита Лора, когато си спомни думите на Касиди.

— Всъщност… почти. Бяхме се погрижили за повечето подробности, преди той да разбере и да се върне. Все пак провери дали наетият от Питър антиквар е наистина добър и прегледа списъка на вещите, които според него бяха твърде ценни, за да бъдат изложени без начална цена. — Тя замълча за миг, а след това добави: — Но видя целия списък едва след търга, късно следобед. Спомням си, че помоли Питър да му го покаже.

— Не чухте ли да го обсъждат?

Джоузи поклати глава:

— Не, излязох от библиотеката и се качих за малко горе. Когато се върнах, и двамата ги нямаше.

Лора се замисли дали Дениъл не бе този, който е забелязал огледалото в пълния списък на вещите, и дали той не бе изпратил Питър да го откупи. Но ако Дениъл знаеше, че тя казва истината, защо демонстрираше такова недоверие? Какво би могло да го накара да се преструва, че не знае нищо за огледалото?

Нямаше смисъл.

Джоузи също не проговори, докато следваха пътеката покрай една върба, през множество растения, подобни на папрат, и най-сетне стигнаха до дървена пейка, поставена върху възвишение, от което се виждаше огромният лабиринт. Тогава тя каза:

— Ако седите тук дълго време и се съсредоточите, можете да разкриете тайната на лабиринта. Да седнем ли за няколко минути?

— Струва ми се добра идея.

Лора с радост седна сред слънчевата градина и се загледа в грижливо подрязаните храсти, които образуваха лабиринта, но не се опита да разгадае тайната му. Просто наблюдаваше с възхищение огромната жива загадка. Видя в центъра му подобния на купол покрив на заслона, който се издигаше над зелените храсти. Целта бе видима, но трудно достижима.

Лора извърна глава към своята придружителка и импулсивно откачи от скицника си малкия пакет, в който бяха моливите й. Отвори на чиста страница и попита:

— Имате ли нещо против? Бих искала да се поупражнявам.

Джоузи я погледна изненадано и сви рамене:

— Разбира се. Да заема ли друга поза или…

— Не, просто се отпуснете. И продължавайте да говорите. Кажете ми нещо за Амелия.

— Амелия… Какво бих могла да кажа за нея? Тя ме прие в дома си и ми предложи работа, когато нямах къде да отида. Винаги се е отнасяла добре към мен. Никога не ме е карала да се чувствам като… бедна роднина, която живее от подаяния. Умът й сече като бръснач и има невероятна памет.

Лора направи няколко бързи линии, отмести поглед от скицника към приятното лице на Джоузи и каза:

— Но животът й е истинска трагедия.

Джоузи кимна и се загледа в лабиринта:

— Да, така е. С Дейвид са преживели заедно двадесет години, но смъртта му е била така внезапна… Тя все още носи траур, а празното място до нея на масата е неговото. — Тя леко се намръщи.

Лора се запита какво я бе смутило и каза с тревога:

— Четиридесет години траур са твърде много.

— Така е. — Джоузи поклати глава, сякаш за да се отърси от неприятни мисли. — Но през тези години тя е преживяла и други тежки загуби. Синът й Джон, бащата на Дениъл и Питър, е загинал през 1976-а при нещастен случай; отишъл на лов с приятели и двама от тях, необяснимо как, го простреляли.

— Още една трагедия — отбеляза Лора.

— Типична за рода Килбърн — осведоми я Джоузи. — Дъщеря й Джулия, майката на Ан, с която скоро ще се запознаете, също е загинала при злополука с пистолет през 1986-а година. Със съпруга й Филип чули шум през нощта и помислили, че е крадец. Той станал и взел револвера си. Вместо да остане в леглото, Джулия го последвала. Само ако беше извикала… но явно не е успяла. Той помислил, че е разбойникът и я застрелял.

Лора спря да скицира и втренчи поглед в Джоузи:

— Господи!

— Да. Естествено тогава се носели слухове, но разследването доказало, че е било нещастен случай. Филип изпаднал в тежка депресия и накрая решил да се премести в Европа. Оттогава никой от семейството не го е виждал, дори Ан.

— Явно оръжията носят на семейство Килбърн лош късмет — сподели Лора.

— Няма шега. — В усмивката на Джоузи внезапно се долови напрежение. — Моят съпруг, Джеръми, загина преди пет години. Една вечер отиде до магазина и точно тогава беше нападнат. Озовалият се там цивилен полицай стрелял по крадеца, но по някаква нелепа случайност, която никой не можа да обясни, един от куршумите рикоширал в железните подпори и попаднал право в сърцето на Джеръми.

Лора не можа да каже нищо друго, освен да повтори:

— Господи!

— Още една глава от странната история на семейство Килбърн. — Джоузи отново се усмихна, този път по-спокойно. — Знаете ли, преди две години се порових в родословието на фамилията, просто от любопитство, и най-интересното, което открих, беше, че от близо сто и петдесет години насам нито един Килбърн не е починал от естествена смърт. Всички са станали жертви на нещастни случаи или са били убити. Бащата на Джеръми например е загинал при злополука с яхта, а чичо му — в резултат на падане.

— А сега и Питър — промълви Лора.

Джоузи кимна:

— Сега и Питър. Веднъж попитах Дениъл дали не се страхува от проклятието над рода Килбърн. Каза, че не можел да направи нищо, за да се спаси от каквото и да е проклятие, и че предпазливостта правела живота невероятно скучен.

След миг Лора отново отмести поглед към скицника си и разсеяно добави светлосянка под брадичката на Джоузи. Скицата изглеждаше удивително сполучлива и Лора се запита дали не бе по-добре да не мисли твърде много за това, с което се е заела, а просто да работи спокойно. Струваше й се, че когато съзнанието й е заето с други мисли, ръката й се справя по-добре.

А в момента наистина мислеше за съвсем друго.

— Вярвате ли, че над рода тегне проклятие? — попита тя Джоузи.

По-възрастната жена замислено сви устни:

— Разумът ми казва, че проклятията са измислица. Но никой не би могъл да отрече, че в историята на това семейство има нещо странно. Не зная, Лора. Може би така е решила съдбата. Може би плащат за нечии стари грехове или просто имат лош късмет.

— А Питър как гледаше на това?

— Съмнявам се, че някога се е замислял. Той не беше от хората, които обичат да мислят, ако разбирате какво искам да кажа. — Лора повдигна вежди в израз на недоумение и Джоузи бавно продължи: — Питър винаги е обръщал повече внимание на земните наслади, отколкото на духовните ценности. Нямам предвид само безбройните му интимни връзки, въпреки че и те бяха част от всичко. Имаше и други удоволствия. Обожаваше хубавите ястия и вина и въпреки че в някои отношения беше доста мързелив, обичаше да бъде физически активен. Често играеше тенис или скуош и участваше в кросове. Но не харесваше разговорите и дискусиите.

— А Кери?

Джоузи въздъхна:

— Просто не зная. Не съм видяла дори една проява на нежност или привързаност помежду им, въпреки че откакто се ожениха преди четири години, винаги са живели тук. Кери е много нежна и внимателна и всеки мъж би трябвало поне да бъде мил с нея, но Питър винаги е изглеждал безразличен. Държеше се като добър кавалер, но нищо повече, сякаш не й дължеше друго, освен любезност. Дори не зная как са се запознали и защо са се оженили. Вече живеех тук, когато Питър я доведе в дома си, след като бяха подписали брачния договор, но тогава все още скърбях за Джеръми и не се интересувах от това, което ставаше в къщата.

— Оженили са се, преди да я представи на семейството?

— Да, и не мисля, че Амелия одобри това. Тя харесва Кери, но смътно си спомням, че го упрекваше за постъпката му. Не помня какво точно си казаха, но тя смяташе, че е направил грешка, като не я предупредил за случилото се.

— Какво се бе случило?

Джоузи се намръщи:

— Предполагам, че ставаше въпрос за запознанството му с Кери и решението да се ожени за нея.

Лора се запита дали наистина това е всичко, но знаеше, че дори и да се бе случило още нещо, Джоузи нямаше представа.

— А излизал ли е някога с Кери? — полюбопитства тя.

— Мисля, че не. Като че ли бяха женени само на книга, ако вярвате, че това е възможно в наши дни. Дори имаха отделни спални, които не бяха свързани. Моята стая се намира в същото крило и не съм усетила движение между тях, въпреки че скоро след като се ожениха, няколко пъти видях Питър да излиза от спалнята на Кери сутрин. Но мисля, че не е стъпвал там от години.

Лора си спомни приятния глас на Кери, милата й усмивка, неразгадаемия израз на кафявите й очи, слабото тяло и белега на лицето й — и се замисли. Навярно между тях имаше гняв и огорчение. Гневът на една крехка, уязвима жена, чийто съпруг е безразличен към нея и търси удоволствие другаде. Огорчението на мъж, обожаващ красавиците, а сключил брак с жена, която крие белязаното си лице от хората. Дали между тези толкова различни хора, свързани в странен брак, не съществуваше достатъчно гняв, за да подтикне единия от тях към убийство?

— Тя не е била в града в деня на убийството — неволно промълви Лора.

Джоузи я погледна с разбиране:

— Да. Но… Кери винаги закрива лицето си, когато пътува. Носи шалове, слънчеви очила и специален грим, който прикрива белега й. Затова смятам, че…

— Полицията би трябвало да провери алибито й — каза Лора.

В смеха на Джоузи се долови тъга:

— Да, разбира се. И все пак ми се струва абсурдно. Кери не би посегнала дори на муха.