Кей Хупър
Огледалото на Лора (9)

Осма глава

Амелия заговори за срещата на Лора и Дениъл едва по-късно следобед, когато тя завършваше поредната си скица на фона на една великолепна мраморна камина в предния салон.

— Хареса ли ви лабиринтът, детето ми?

Лора, която все още не можеше да престане да мисли за това, че е заподозряна в убийство, отвърна почти разсеяно:

— Много. В центъра е невероятно красиво.

— Нима успяхте да разрешите загадката за толкова кратко време?

— Всъщност не успях. Загубих се.

— Значи Дениъл ви е завел до центъра?

Въпреки учтивия й тон, нещо в начина, по който зададе въпроса, издаде явното й раздразнение.

— Започваше да вали — каза Лора. — Най-близката сушина беше в заслона. — Усети, че отговорът й прозвуча като оправдание и побърза да добави: — Но ще се постарая да открия тайната на лабиринта; въпреки че е удоволствие се разходих из него, не е зле човек да знае как да стигне направо до центъра. Наистина е прекрасен, Амелия.

— Дейвид го обожаваше — сподели Амелия. — За съжаление не съм стъпвала там от години.

Намекът бе недвусмислен. Явно възрастната дама не можеше да понесе мисълта да прекарва част от времето си на място, което покойният й съпруг истински бе обичал. Лора погледна към нея над скицника си и направи опит да разбере какво се крие зад повехналата красота на приятното й лице, загадъчния израз на тъмните очи и едва забележимата печална усмивка. Опита да си представи как е изглеждала Амелия преди четиридесет години. Дали в нея са напирали гняв и недоволство, както у Ан? Дали е възможно този гняв да е станал така неудържим, че да я подтикне към убийството на съпруга й?

А защо след това така предано почиташе паметта му?

Лора затвори скицника си и преди напълно да загуби търпение, попита:

— Амелия, защо ме предупредихте да внимавам с Дениъл?

— Защото съм загрижена за вас, детето ми. — Тя изрече отговора си припряно и лицето й внезапно доби тревожен израз. — Вие сте красива млада жена и Дениъл не би останал безразличен към вас. Но той е жесток човек, Лора. Той… използва хората. Не бих искала да постъпи така и с вас.

Обяснението й се стори разумно — една възрастна жена беше загрижена за ранимата душа на млада приятелка. Но Лора не повярва на думите й. Беше доловила в първото й предупреждение искрена тревога, дори уплаха, и бе останала с впечатлението, че загрижеността й се отнасяше по-скоро за нейното физическо оцеляване, отколкото за чувствата й. А сега възрастната дама твърдеше, че може би внук й ще съблазни Лора, а по-късно вероятно ще я изостави. Не звучеше правдоподобно. Навярно Амелия бе обмислила това и бе стигнала до решението, че едно по-спокойно предупреждение, придружено с по-ясно обяснение за причината, би постигнало по-силен ефект.

След миг Лора каза учтиво:

— Благодаря за вашата загриженост, Амелия, но аз съм на двадесет и осем години, а не на осемнадесет, и не съм наивна.

Изражението на Амелия стана още по-тревожно:

— Убедена съм в това, детето ми, но се съмнявам, че досега сте срещали човек като Дениъл. Той е опасен посвоему. Не би се спрял пред нищо, за да постигне целите си, без да го е грижа кого ще нарани. Просто внимавайте. Само това ви казвам. Не вярвайте на всичко, което той твърди. — Изразът й леко се измени и тя добави по-спокойно: — Питър използваше чара си, за да постига своето. А Дениъл е безмилостен. Не би позволил на никого да застане на пътя му.

„Няма изгледи вие да се превърнете в… пречка за нея“, бе казал Дениъл.

Лора не бе изненадана от приликата в думите на двамата, защото бе сигурна, че и Амелия, и Дениъл искаха нещо от нея и че тихо и тайно воюваха помежду си за това. Всеки от тях по свой начин вече я използваше в борбата си срещу другия.

Именно защото всичко бе така потайно, Лора не можеше да проумее какво всъщност става и по какъв начин тя, една напълно непозната, се оказа въвлечена. Как можеше да бъде използвана като оръжие или пионка, когато нямаше какво да спечели или загуби от тяхното противоборство?

Или имаше?

Най-сетне Лора каза:

— Ще бъда предпазлива, Амелия. — След това добави с усмивка: — Но смятам, че надценявате чара ми и преувеличавате интереса на Дениъл към мен, да не говорим за моя към него. Идвам тук, за да рисувам портрета ви — и това е всичко.

Амелия кимна, но очевидно не бе убедена в това.

Лора понечи да сподели, че вече трябва да се прибира, но точно в този миг бурята, която цял следобед заплашваше да се разрази, внезапно избухна. Гръмотевицата бе толкова оглушителна, че стените и прозорците на голямата къща осезаемо потрепериха. Поройният дъжд заудря силно по стъклата и светкавицата, която раздра небето, изпълни стаята с ослепителна светлина.

Амелия се намръщи и каза:

— Лора, не можете да карате в това ужасно време. Пътищата никак не са безопасни. Защо не останете да нощувате тук? Имаме готова стая за вас.

— Благодаря, Амелия, но навярно след малко ще утихне…

Отново отекна гръм и Амелия отговори едва след няколко мига:

— Според прогнозата тази вечер ще има поредица от бури. Моля ви, Лора, останете. Ако не за друго, то поне да не се тревожа за вас.

Лора не обичаше да кара в дъждовно време, особено при буря. Освен това би било проява на неучтивост, ако отхвърли любезната покана на Амелия. Въпреки че къщата й се струваше твърде мрачна и неуютна, тя скри истинските си чувства.

Само кимна и каза:

— Благодаря, Амелия. Много любезно от ваша страна.

— О, няма нищо, детето ми. Добре знаете, че от самото начало искам да нощувате тук. — Амелия се изправи малко по-енергично от обикновено, сякаш съвсем не се бе схванала въпреки дългото време, прекарано в една и съща поза. — Да ви покажа ли стаята? Можете да си починете, ако желаете. Вечерята е в шест.

Лора стана, погледна панталоните си, плетената блуза и тънкото яке и реши, че облеклото й е подходящо за неофициална вечеря, но не и за разкошната трапезария в къщата на Килбърн. Преди да сподели тревогата си, Амелия продължи с делови тон:

— Навярно носите еднакъв размер с Кери. Ще намерим подходяща нощница. А за вечеря, по моя молба, всички се обличат така, както биха отишли на ресторант; Сигурна съм, че Кери ще ви услужи с някоя хубава пола или рокля.

Идеята да облече дреха, която принадлежи на вдовицата на Питър, истински я смути, но тя си внуши, че не бива да се тревожи без причина. Естествено, ако Кери нямаше нищо против.

— Би ли се съгласила?

— Разбира се. Кери е много мило момиче. Ще поговоря с нея, след като ви покажа стаята.

Лора смирено последва Амелия. Десет минути по-късно остана сама в най-големия от четирите апартамента за гости на втория етаж на централния корпус, огледа се и изпита странно чувство, че всичко това е нереално. Апартаментът се състоеше от спалня, всекидневна и баня. Всяко от помещенията бе доста просторно. Имаше отделен телефон, за удобство на гостите, както се бе изразила Амелия, а телевизорът във всекидневната бе включен в кабелната мрежа. Това бяха най-красивите стаи в тази къща. Те съвсем не бяха така мрачни, както останалите. Тапетите имаха странни шарки, а над голямото легло се спускаше силно набран балдахин, но през ефирните пердета на големите прозорци влизаше достатъчно светлина, изящните мебели не бяха твърде тежки, а камината във всекидневната явно не беше имитация.

— Бих могла да пренеса тук целия си гардероб — промълви Лора на себе си. Никога по-рано не бе виждала частен дом, който предлага подобни удобства на гостите. Всъщност дори не бе предполагала, че все още съществуват такива къщи.

Колко ли бяха именията, в които имаше толкова обширни градини и огромни лабиринти?

Лора извърна глава и вниманието й бе привлечено от едно огледало, което висеше над малка тоалетка. Както винаги. И както винаги, когато се приближи, тя застана пред него и се загледа над дясното си рамо в отраженията на предметите зад гърба си. Но това, което търсеше, не беше там и стаята й се стори необичайно празна.

Най-сетне се обърна, погледна часовника си и видя, че е четири и половина. След като помисли няколко мига, вдигна слушалката на телефона, за да се обади на Касиди и да остави съобщение на телефонния й секретар:

— Здравей, Кас. Аз съм. Познай къде ще спя тази нощ.

 

 

В пет часа някой почука на вратата на всекидневната. Лора отвори и видя Кери. Беше облечена с тъмен хавлиен халат, ухаеше на сапун и носеше куп дрехи. Усмихна й се плахо.

— Здравей, Лора.

— Здравей, Кери. — Лора се отдръпна встрани и я покани да влезе.

Кери прекрачи прага на всекидневната и добави:

— Надявам се, нямаш нищо против, но Амелия…

— Разбира се, че нямам. — Кери преметна дрехите върху облегалката на един стол, обърна се към нея и й се усмихна по-спокойно. — Предполагам, че Амелия не ти е оставила голям избор… Искам да кажа, настояла е да ползваш някои от моите дрехи. Тя е малко… властна.

— Права си.

— Държи тук да се спазва определен ред, както сигурно си забелязала. Животът е… по-спокоен, когато ние, останалите, не й противоречим.

Лора погледна невзрачното, обгорено лице на Кери и ясните й кротки очи с цвят на лешник. Внезапно й хрумна, че би искала да поговори по-дълго с тази жена. Струваше й се, че тя има най-сложен характер от всички обитатели на къщата. Както и най-интересен.

— Ще се видим в шест часа в приемната — каза Кери, сякаш за да помогне на Лора. — Всъщност вечерята започва в шест и половина. Амелия обича всички да й разказваме как е преминал денят ни, преди да седнем на масата. Желае да бъдем облечени официално, независимо дали ни отиват подобни дрехи.

— Разбирам. Благодаря — каза Лора и неволно се запита какво облекло би предпочела Кери, ако имаше избор.

— Донесох ти няколко тоалета да си избереш — продължи Кери и хвърли поглед към дрехите върху стола. — Помислих, че на обувките, които носиш, би подхождала дълга пола. Моите навярно са с два номера по-големи.

Лора не можа да сдържи любопитството си и погледна надолу за сравнение. Събеседничката й бе права.

— Струва ми се разумно — каза тя е благодарност. — Току-що ми хрумна, че мокасините ми не са достатъчно официални.

Кери се усмихна.

— Мисля, че не би трябвало да се тревожиш. Напоследък много жени ходят дори с груби ботуши и тънки поли. Освен това тези обувки не са лоши. Не го вземай присърце; Амелия от години се опитва да ме научи да се обличам прилично и вечно е недоволна. Твърде много се занимава с мен.

В гласа на Кери нямаше и следа от обида. Дори сякаш се радваше, че не успява да се вмести в представите на Амелия за приличие. Лора отново си помисли, че наистина би искала да опознае по-добре тази жена.

„Но за съжаление аз съм заподозряна в убийството на съпруга й. Мнозина мислят, че съм била последната му любовница.“

— Предполагам, че повечето хора не са в състояние да оправдаят очакванията на Амелия — каза Лора с тъга.

— Рано или късно всички я разочароват — потвърди Кери с лека насмешка. — Мисля, че е време да довърша подготовката си и да те оставя да се преоблечеш на спокойствие. Ако имаш нужда от още нещо, моля те, Лора, без колебание се обърни към мен. Моята стая е в западното крило — първата врата вдясно.

— Благодаря, Кери.

— Моля.

Когато отново остана сама във всекидневната, Лора прегледа дрехите, които Кери донесе. Сред тях имаше красива дълга нощница и халат в същия цвят; семпла черна рокля до глезените; тъмнозелена пола, блуза и още една рокля в тъмносин цвят. Лора забеляза, че всичко е подбрано с вкус. Явно Кери се бе постарала да избере тоалети, чиито модели и цветове й отиват.

Беше изненадана, защото дрехите на Кери биха стояли идеално на нейната фигура, но определено не подхождаха на хилавото тяло и изпитото лице на собственичката си. С други думи тя бе проявила изключителен вкус при избора на тоалети за друга жена от собствения си гардероб.

Лора имаше чувството, че неспособността на Кери да се облича достатъчно „прилично“, за да се хареса на Амелия, не бе резултат от липсата на вкус, а по-скоро тих бунт. Всяка жена, която притежаваше изтънчения усет на Кери, помисли си Лора, би разбрала, когато един тоалет не е подходящ за нея, дори ако съзнателно се опитва да прикрива тази своя способност. Това бе ново доказателство, че характерът на Кери е интересен и сложен.

Мислейки за нея, Лора се отправи към банята да вземе душ и бе изненадана да открие там панер е тоалетни принадлежности, в който имаше всичко — от нова, неразопакована четка за зъби до комплект прекрасни гребени. Или семейство Килбърн, по-скоро Амелия, държеше винаги да е подготвена за посрещане на неочаквани гости, или бе напълно убедена, че рано или късно Лора ще остане да нощува в дома й.

Реши да не мисли твърде много за това. Изми се, облече черната рокля, защото мокасините й бяха в същия цвят и защото знаеше, че той й отива; освен това реши, че така ще вдъхне повече доверие, което не би й навредило.

Разплете дългите си коси и ги разреса. Бяха изключително буйни. Тя рядко ги разпускаше, но сега го направи, защото реши, че биха изглеждали добре върху семплата рокля с почти ориенталски модел. В дамската си чанта носеше само фон дьо тен и червило, но както обикновено, това бе достатъчен грим.

В шест без десет Лора събра кураж и слезе долу. Беше поразена от тишината, особено след като досега телевизорът във всекидневната й бе работил — просто за да не се чувства сама. Дали и тази неизменна тишина не бе една от идеите на Амелия за поддържане на ред в къщата?

Слезе по широкото стълбище, прекоси фоайето и се отправи към приемната, която се намираше срещу библиотеката. Очакваше да открие там няколко от членовете на семейството, но бе я изпреварил само един.

Дениъл.

Той стоеше до мраморната камина. В нея гореше приятен огън, който изпълваше стаята с топлина и създаваше удивителен контраст е бушуващата навън буря. Дениъл не усети присъствието й веднага и Лора се възползва от няколкото мига, в които можеше да го разгледа без негово знание.

Беше облечен е тъмен официален костюм и носеше изключително подходяща консервативна вратовръзка. Но елегантното облекло не прикриваше силата на едрото му тяло. Дениъл Килбърн имаше впечатляваща външност и не можеше да остане незабелязан. Особено от жените, помисли си тя. Опита да си внуши, че именно това е причината за привличането, което чувстваше все по-силно всеки път, когато го погледнеше.

Навярно бе така.

Той се взираше в огъня и сенките, които пробягваха по лицето му, подчертаваха строгите черти. Но сега изражението му не й се стори така загадъчно. За първи път Лора забеляза бръчки на напрежение около устните му, а смръщените вежди издадоха, че е започнал да чувства бремето на грижите си.

Дениъл вдигна поглед и я видя. Точно както в лабиринта, Лора внезапно затаи дъх. Не можеше да откъсне очи от него, а сърцето й биеше неудържимо. Въздействието му бе така мощно, сякаш някаква невидима сила я теглеше към него. Би се заклела, че долови в блясъка на светлите му очи същото желание за близост, така осезаемо и горещо, както пламъците в камината.

Но той извърна глава и този блясък внезапно изчезна.

— Добър вечер, Лора — каза учтиво с приятния си тембър.

„Трябва да престана да си въобразявам! Трябва…“

— Добър вечер.

Помисли, че е успяла да изрече поздрава си спокойно, без да издаде смущението си.

— Другите ще дойдат след малко. Искате ли питие? — Дениъл кимна към барплота в ъгъла до вратата.

— Не, благодаря.

Тя пристъпи напред, огледа канапетата, креслото и масичката пред камината и застана зад един диван близо до прозорците. Почти несъзнателно избра това място, за да обхване с поглед цялата стая. Едва сега си даде сметка колко е объркана и изплашена.

Той или не забеляза тревогата й, или предпочете да не коментира.

— Решението да останете тук тази нощ е разумно — каза Дениъл, когато вятърът навън се усили и гръмотевиците зачестиха.

Лора се запита дали Амелия му е казала, или сам се е досетил, когато я видя да влиза в приемната, облечена с вечерен тоалет. Но не го попита.

— Мразя да бъда навън, когато има буря — сподели тя. — Искам да кажа, ако се налага да шофирам.

— С повечето хора е така.

Отново се държеше с нея резервирано.

Лора почувства леко раздразнение и се запита дали той имаше намерение да разговаря за нещо друго, освен баналните и ежедневни теми. Нещо я накара да предположи, че не. Беше й трудно да повярва, че само преди няколко часа е споделил с нея, че подозира баба си в убийството на съпруга й.

„За бога, нима съм си въобразила и това…“

— Хей, помислих си, че пристигам последен. Къде са всички?

В стаята влезе Алекс, също с официален костюм, но с вратовръзка на яркозелени жаби в различни пози. Кимна на Лора, сякаш съвсем не бе изненадан да я види все още тук.

Вместо да отговори на въпроса му, Дениъл каза:

— Би ли влязъл в ролята на барман?

— Разбира се. Какво искаш?

— Скоч.

Алекс кимна.

— Лора?

— Нищо, благодаря.

Алекс се приближи към барплота и направи питиета за себе си и Дениъл. След като подаде чашата на Дениъл, в мига, когато отново се отправи към барплота, влязоха Джоузи и Кери.

— Заповядайте, дами — покани ги той с изразителен жест.

Джоузи поклати глава, а Кери пожела едно малко уиски. Ан, която влезе след малко, помоли за скоч.

— Майка ти ще слезе ли? — попита Алекс Дениъл.

— Мисля, че да. Струва ми се… че днес е по-добре.

Джоузи седна на канапето пред Лора. След миг Кери я последва, а Ан се отпусна на дивана срещу тях. За разлика от останалите жени, Ан бе облечена небрежно, с провиснала тениска, пъстра дълга пола и чифт от модните груби полуботуши, за които Кери бе споменала по-рано. Джоузи беше с красива тъмнозелена рокля е дълбоко V-образно деколте, а тъмните й червеникави коси бяха изящно прихванати високо над тила.

Кери бе облякла дълга пола от черен сатен и тъмносиня копринена блуза. Тоалетът би изглеждал чудесно, ако не бе странното плетено елече, което беше решила да сложи върху блузата.

— Бях сигурна, че тази рокля ще ти отива — тихо отбеляза тя, когато седна и извърна глава към нея.

Лора не можа да отвърне на комплимента й и просто каза:

— Отново благодаря, Кери.

— Е, как ти се стори лабиринтът? — попита Джоузи и й се усмихна.

— Мисля, че наистина е коварен. — Лора внимаваше да не погледне към Дениъл, но бе сигурна, че той слуша разговора им. — Но е прекрасен. А центърът е просто великолепен. — Погледна към Кери. — Особено заслонът.

Кери каза с нескрито задоволство:

— Променям интериора през пролетта и късната есен. Почти е време да се заема с това. За зимата подбирам по-тъмни и топли цветове.

Джоузи въздъхна:

— Бих прекарвала там часове всеки ден, ако можех. Дори когато знаеш решението, разходката до центъра е приятна, както и заслуженият отдих в заслона.

— Това е любимото ми място в целия свят — сподели Кери.

— Никому ненужни храсти — предизвикателно каза Ан. — Би трябвало да използваме площта за тенис корт.

Лора погледна мрачното й лице и неволно се запита дали винаги се държеше така, или смъртта на Питър и последвалите събития я бяха засегнали по-дълбоко, отколкото останалите. По всичко личеше, че в нея се надига гняв. Слабото й тяло бе напрегнато, движенията — резки, а тонът, с който говореше — така остър, че за миг уби желанието на другите да продължат разговора.

Мадлин влезе в тихата приемна, облечена със семпла черна рокля, средна дължина. Прическата и гримът й отново бяха съвършени. Леко се усмихна на всички.

— Колко хубаво! Нима Амелия още не е дошла?

Погледът й бе по-ясен, отколкото предишния ден, и държането й не изглеждаше така силно повлияно от успокоителните. Но Лора се запита дали наистина въпросът е изречен с ирония, както й се стори.

Алекс пръв се реши да й отговори с шеговит и малко небрежен тон:

— Сигурен съм, че ще пристигне всеки момент. Щом публиката е вече тук… Би ли искала да пийнеш нещо, Мадлин?

— Не, лекарите казват, че не бива — отвърна тя и седна в другия край на дивана на Ан. — Но все пак благодаря. — След това добави със същия спокоен тон: — Не трябва да говориш така за Амелия, Алекс. Това не би й харесало.

— Не се тревожи, Мадлин. Ние с нея се разбираме.

В този миг Амелия влезе с обичайния си черен тоалет и е царствена осанка, подпирайки се на бастуна със сребърна дръжка.

— Така ли смяташ, Алекс? Да не би да си казал нещо лошо за мен?

С тревожно изражение той отвърна:

— Никога не бих го направил. Винаги съм ти се възхищавал, Амелия. Винаги. Шери?

— Да, благодаря. — Тя се приближи към креслото пред камината, седна и любезно се усмихна на останалите. — Всички изглеждате чудесно — каза със задоволство. Съзнателно не изкоментира външния вид на Ан, но добави: — Кери, скъпа, не това елече.

— Съжалявам, Амелия — кротко отвърна Кери.

Алекс донесе питието й и отново се обърна към барплота. Точно в този миг на вратата се позвъни.

— Кой би излязъл в такава вечер? — промърмори той. — Да го приема ли, Амелия, или да го отпратя?

Въпросът се стори на Лора малко странен, но явно за останалите не бе така. Амелия се намръщи и каза с неохота:

— Щом е минал през портала, мисля, че нямаме избор. Виж кой е, Алекс.

Той побърза да изпълни нареждането й, а останалите мълчаливо изчакаха. Прозвуча тих разговор и след няколко минути Алекс се върна с тъжно и малко тревожно изражение. След него влезе още един мъж и той каза ясно:

— Боя се, че не е гост.

Посетителят бе висок, с широки рамене, въпреки че изглеждаше слаб. Черните му коси бяха мокри от дъжда и блестяха. Беше удивително красив, с орлов нос и проницателни сиви очи. Явно бе дошъл с шлифер, който бе свалил, защото елегантното му сако бе съвсем сухо. Спокойно влезе в стаята, където бяха всички членове на семейство Килбърн.

— Здравей, Брент! — каза Дениъл.

— Здравей, Дениъл! Добър вечер, дами. — Когато забеляза Лора, той добави: — Радвам се да ви видя отново, мис Съдърленд. Не зная дали ме помните, но…

— Много добре си ви спомням, лейтенант Лондри.

Как би могла да забрави? Беше разговаряла с него няколко минути, докато се опитваше да изтрие мастилото от пръстите си след вземането на отпечатъци в понеделника след смъртта на Питър. Лейтенант Брент Лондри от отдел „Убийства“ бе задал само няколко въпроса, но бе изразил съмнение относно невинността на Лора.

Амелия, която бе с гръб към вратата, не се обърна да види полицая и каза рязко:

— Ненавиждам съвременния навик да притеснявате хората, когато е време за вечеря, за да бъдете сигурни, че ще ги откриете у дома.

Никой не изглеждаше изненадан от язвителната й забележка. Лора, която наблюдаваше с интерес, видя как Брент Лондри повдигна вежди и погледна Дениъл. Той го покани да влезе, като посочи своето място, и застана до Лора зад дивана до прозорците. Лондри се приближи към камината, откъдето можеше да вижда ясно всички.

— Е, какво има? — намръщено попита Амелия.

— Извинете, че идвам в този час, мис Амелия — мрачно каза той. — Но понякога се налага полицаите да проявяват грубост.

— Твоята баба би се обърнала в гроба, ако те чуе. Тя имаше добро мнение за теб. Как е майка ти?

— Добре е, мис Амелия. Но както каза Алекс, не съм дошъл на гости.

От тези реплики Лора стигна до няколко извода. Явно Брент Лондри произхождаше от семейство, което Амелия смяташе за равно по обществено положение на своето, както и че той е добър познат на фамилия Килбърн и умело се защитаваше от явните опити на старата да се държи с него като с момче. Не би отстъпил на тази дама контрола над положението, независимо колко добре бе познавала баба му.

Неговата твърдост, изглежда, впечатли Амелия или поне успя да й вдъхне известно уважение, защото тонът, с който заговори сега, бе по-учтив:

— Добре тогава. Щом посещението е официално, така да бъде. Какво искаш от нас?

— Имам няколко въпроса, мис Амелия. Това е всичко. Помислих, че е по-добре да ги задам тук. Би било по-спокойно.

— Предполагам, че са във връзка със смъртта на Питър.

Мадлин тихо въздъхна и големите й сини очи пронизаха с поглед Лондри:

— Знаете ли кой…?

Той се поколеба и каза спокойно:

— Не. Все още не. Просто имам няколко въпроса.

— Задавай ги тогава! — нетърпеливо нареди Амелия. — Въпреки че бог знае колко ни разпитвахте напоследък. Но бих искала и ти да отговориш на няколко мои въпроса, ако нямаш нищо против…

Той мълчаливо повдигна вежди.

— Защо изведнъж реши да се занимаваш с нашия случай, Брент? Откакто убиха Питър, тук идваха няколко полицаи, но ти ни посещаваш за пръв път.

— Повериха ми разследването едва преди няколко дни — уверено обясни Лондри. — Трябва да попитате началниците ми защо.

В този миг Лора погледна Амелия и видя на тънките й устни да се появява загадъчна усмивка. Това я накара да се запита дали приятелството й с полицейския комисар нямаше нещо общо е възлагането на случая на Брент. Дали Амелия не бе решила, че за семейството би било по-добре разследването да бъде поето от техен приятел? Дали не се надяваше да контролира Лондри, или поне да му повлияе, в случай че заподозре някого от тях?

А ако наистина бе поръчала да възложат случая на Лондри, дали го бе направила, защото имаше основание да се опасява, че някой от семейството ще бъде заподозрян?

Амелия кимна в знак, че приема обяснението му и каза:

— Добре, щом сега ти отговаряш за разследването, защо не се заловиш да търсиш убиеца на Питър?

— Точно това правя, мис Амелия, кълна се. В процеса на разследването стигнах до някои… доказателства. Естествено вие ще пожелаете да бъда изчерпателен.

— Прав си.

Тя присви очи и стисна устни.

— Добре.

Лондри обходи е поглед стаята, спирайки се за миг върху всяко лице, и заговори спокойно и уверено:

— В хотелската стая, в която е убит Питър, открихме няколко червени косъма. Единият бе стиснат в ръката му. Това изглеждаше доказателство, че червенокосата жена, с която го е видял управителят на мотела, би могла да се окаже неговият убиец.

— Дотук нищо ново — каза Дениъл.

Лондри леко поклати глава и проницателните му очи отново изгледаха всички в стаята. Наистина умееше да задържи вниманието на тези, които го слушаха. Дори бурята навън утихна, сякаш да не заглушава гласа му.

— Така е. Новото е резултатът от лабораторния анализ. Изглежда, космите са от перука.

Първата реакция на Лора бе въздишка на облекчение. Погледът на Лондри издаде, че е стигнал до същия извод, който тя направи: Защо една червенокоса жена би сложила червена перука? Би го направила само ако естествените й коси са увредени, а бе очевидно, че Лора имаше здрави коси. Вече нямаха основание да я подозират.

Но след първоначалното облекчение, което изпита, в съзнанието й изплуваха нови въпроси. Ако жената, която управителят на мотела бе видял е Питър, беше с червена перука, кръгът на вероятните извършители се разширяваше. Освен това, защо бе сложила перука? За да прикрие истинския цвят на косите си? Или защото Питър би предпочел да спи с червенокоса?

Алекс, който небрежно се бе облегнал на дивана между Мадлин и Ан, каза тихо:

— Добре. Наистина ни заинтригува. Но още не сме чули въпросите ти.

— Ще ги чуете. — Лондри явно нямаше намерение да бърза. Продължи да обяснява бавно и подробно: — Онези косми са от доста скъпа перука. Не се произвеждат много точно в този особен червен цвят, а тук, в Атланта, са още по-малко. Отне ни доста време, но успяхме да открием лицата, закупили такива перуки. Бяха три. Двете са вън от подозрение.

— А третата? — попита Дениъл.

Лондри изчака няколко мига, докато напрежението нарасне още повече, и каза:

— Третата перука е била продадена само преди месец на Ан Ралстън.

„Но тя е негова братовчедка“, бе първата мисъл на Лора. Когато погледна с недоумение към бледото лице на Ан и тъмните й гневни очи, разбра, че тя със сигурност знае нещо… и бе ужасена.

— За какво ми е притрябвала перука? — нервно попита Ан, без да отмести поглед от чашата си.

— Ти си я купила, Ан. Собственикът на магазина те идентифицира по снимка.

Тя се опита да се засмее:

— Е, добре. Купила съм перука. И какво от това?

Алекс се намръщи и каза:

— Като адвокат на семейството бих предупредил Ан, че не е длъжна да отговаря на въпросите ти. Настоявам пред нея да не казва нищо повече. Не чух да четеш правата й.

— Не съм дошъл да арестувам Ан, а просто да й задам няколко въпроса, свързани с разследването ми.

— Добре, Брент. Ти знаеш.

Лондри изгледа адвоката, а след това се обърна към Амелия и каза спокойно:

— Колкото по-бързо изясним това, толкова по-скоро ще премина към следващото доказателство.

Амелия втренчи поглед в Ан.

— Знаеш ли нещо, Ан? Знаеш ли?

— Амелия! — предупреди я Алекс.

— Ще чуем това сега — гневно каза тя и очите й засвяткаха. — Веднага. Ан, ти ли уби Питър?

— Не! — задъхано отвърна Ан. — За бога, Амелия, кълна се, че не съм аз!

— Къде беше в нощта на убийството? — попита Лондри по-строго и настойчиво.

Тя седеше, прегърбена и напрегната, държеше чашата с две ръце и отчаяно се озърташе. Лора си представи диво животно, затворено в клетка, което се мъчи да избяга.

— Не бях у дома — прошепна Ан. — Вече казах на полицията. Бях на парти. Казах им…

— Партито е започнало в девет часа — продължи Лондри. — А никой не си спомня да те е видял там преди полунощ.

„Питър е убит около полунощ“, спомни си Лора.

Дишането на Ан стана тежко, по бледите й бузи потекоха сълзи и тя изхлипа:

— Не съм го убила аз! Не съм!

— Но си била с него в онази нощ, нали? — настоя Лондри. — Ти си била жената, която управителят на мотела е видял в колата му. Показах му твоя снимка, Ан. Какво мислиш, че отвърна той?

Най-сетне тя го погледна и на лицето й се изписа искрено чувство за вина. Почти прошепна с треперещ глас:

— Добре, аз бях. Наистина бях с него. Но не съм го убила!

Лора въздъхна и погледна към Кери. Но вдовицата на Питър бе напълно спокойна и когато вдигна очи към Ан, изражението й не издаде нищо. В този миг Лора се почувства като натрапница. Не трябваше да е тук, не трябваше да слуша всичко това.

Хрумна й мисълта да се измъкне незабелязано от стаята и да остави семейството да изживее мъката, но преди да помръдне от мястото си, усети как пръстите на Дениъл обхващат ръката й. Погледна го изненадано и видя, че той също гледа Ан така безизразно, както Кери. Никой друг не би могъл да види, че държи ръката й, защото облегалката на канапето ги скриваше, а Лора не желаеше да привлече вниманието, като се опита да се освободи.

Каза си, че това е причината да не се съпротивлява, но всъщност знаеше, че макар и да не й причинява болка, хватката му е желязна.

Амелия наруши настъпилото мълчание със смразяващ тон:

— Нима се опитваш да кажеш, че си спала с братовчед си? С женения си братовчед?

Явно Ан се почувства унизена. По бузите й внезапно изби руменина. Когато погледна Амелия, в очите й се изписа срам.

— Не съм го изнасилила, за бога! Дори не съм го съблазнила. Защо не обвиняваш него за това, Амелия? Той пръв твърдеше, че забраненият плод е по-сладък. Защо не можеш…

— Питър е мъртъв, Ан — напомни й Амелия със същия вледеняващ тон. — Навярно сега плаща за греховете си.

Лондри попита равнодушно:

— Колко дълго продължи връзката ви, Ан?

— Не беше връзка. — Изражението й бе тревожно и в тона й се долови нетърпение да отрече значението на това, че в онази нощ бе отишла в мотела с Питър. — Беше едва за втори път, кълна се. В единадесет и половина, когато излязох от мотела, все още беше жив. Току-що бе взел душ и… навярно шофьорът на таксито го е видял, защото той дойде да затвори вратата след мен. Беше само с една кърпа на кръста…

Лондри прекъсна задъханото й признание:

— Ти ли поръча таксито?

Тя кимна:

— Не си спомням от коя компания беше, но избрах първата, чийто номер е отпечатан на страницата за обяви. Но шофьорът със сигурност е видял Питър жив, когато аз излязох…

— Добре, Ан. Ще проверя това. — По гласа му не пролича дали й вярва или не. Изгледа останалите, които седяха мълчаливо, и учтиво добави: — Впрочем мисля, че ви отнех твърде много време преди вечеря. Вече си тръгвам.

Когато мина покрай Алекс, адвокатът каза сухо:

— Заповядай отново, когато си готов да хвърлиш поредната си бомба.

Лондри изрече само:

— Приятна вечер.

След това излезе.

Никой не посмя да помръдне, докато не чуха входната врата да се отваря и затваря. Беше странно, че първата, която дръзна да проговори, бе Мадлин.

— Добре — каза тя, без да погледне към Ан. — Тази история, разбира се, е… неприятна.

— Бих я нарекла отвратителна — сурово процеди Амелия и прониза Ан с поглед. — Как си посмяла да сториш подобно нещо…

Ан се сви на канапето. Явно не можеше да измисли отговор, който баба й би приела.

— Трябва да зная — провлачено каза Алекс. — За какво ти беше перуката?

— Защо не? — предизвикателно попита Ан. — Беше добра дегизировка и… беше вълнуващо. Питър харесва… харесваше червенокоси.

— Боже мой! — задъхано промълви Джоузи.

Ан скочи на крака и каза:

— Всички ме зяпате така, сякаш съм…

— На твое място не бих довършил изречението — промърмори Алекс.

Тя го изгледа гневно, а след това се обърна и към останалите:

— Вие не разбирате. Никой от вас не разбира какво се случи. Питър ме караше да се чувствам…

— Спести ни подробностите, ако обичаш! — рязко я прекъсна Амелия. — Ако имаш капка срам, поне пощади чувствата ни… Имай милост към майката на Питър и неговата вдовица.

Лора забеляза, че Ан осъзна колко е беззащитна. Най-сетне тя се убеди, че никой от присъстващите не проявява съчувствие към нея. Беше истински шокирана и това издаде колко егоцентрична бе всъщност.

Със слаб вик Ан хвърли тежката си чаша към мраморната камина и избяга от стаята. Шумът от стъпките й по коридора постепенно заглъхна.

— Ще донеса метла — каза Джоузи и стана.

— Не, остави. — Амелия също се изправи с помощта на бастуна си. — Отиваме да вечеряме.

Лора се съмняваше, че някой от тях все още има апетит, но съвсем не бе изненадана, когато останалите смирено последваха Амелия. Освен Дениъл. Той не помръдна и не освободи ръката й. Двамата стояха зад дивана до прозорците и наблюдаваха как другите членове на семейството излизат от стаята. Единствено Алекс ги изгледа любопитно, преди да продължи.

— Защо не ме пусна? — попита Лора. — Защо ме спря преди, когато исках да изляза?

Той я погледна и на лицето му се изписа напрежение.

— Е, нали искаш да узнаеш кой уби Питър? Тогава не можеш да си тръгнеш. Не можеш да избягаш.

Той все още държеше ръката й, но Лора не направи опит да се отскубне. Просто стоеше там и го гледаше.

— За Ан ли се съмняваше? Нея ли подозираше?

— Знаех, че спи с него.

— И че е способна да извърши убийство?

— Беше възможно. Както казах, подозрението не е доказателство.

Лора почувства как пръстите му се плъзнаха по ръката й и се преплетоха с нейните. Опита се да разгадае израза на лицето му.

— Но не изглеждаш по-спокоен, след като узна; че може би не е тя… и ще бъде вън от подозрение, ако онзи шофьор си спомни. Защо?

— Защото това не е краят. — Той леко притисна пръстите й, а след това ги освободи. — Последвай другите, Лора. Когато Амелия попита за мен, кажи, че съм останал да почистя стъклата.

— Дениъл…

— Тръгвай.

След миг тя изпълни молбата му, но се спря на прага, погледна назад и видя в очите му същия израз, който имаха в лабиринта, докато той очакваше да му подаде ръката си. Търпение. Безкрайно търпение.

Лора не бе сигурна защо това толкова я смущаваше. Побърза да излезе от стаята и да настигне другите, преди Амелия да открие, че двамата са изостанали.

 

 

Малко след полунощ започна нова буря, която прекъсна неспокойния сън на Лора. Тя стана от леглото, приближи се към прозореца и погледна навън. Стаята беше с изглед към градината и Лора вече бе забелязала, че пътеките и някои от храстите са осветени от множество крушки. Тези светлини и силният вятър, който люлееше клоните под пелената от дъждовни капки, придаваха на градината тайнствен и малко зловещ вид. Сенките подскачаха или пълзяха като живи същества, които сякаш тръпнеха от ужас, когато блесне светкавица и отекне гръм.

Лора винаги бе обичала да наблюдава бурите, въпреки че мразеше да шофира при лошо време. Облегна се на перваза и се загледа в далечината, разсеяно потърквайки лявата си ръка, за да облекчи болката. Не очакваше бурята да продължи дълго. След няколко минути дъждът стана ситен и спокоен и вятърът премина в лек, приятен бриз. Все още се чуваха далечни гръмотевици и от време на време в тъмното небе проблясваха светкавици, но бе очевидно, че бурята е утихнала.

Когато реши отново да пропълзи в удобното легло, вниманието й бе привлечено от едва доловимо движение до вратата на салона. Някой излезе от къщата, бързо прекоси верандата и се спусна по стъпалата към градината. Силуетът бе трудно различим, но Лора реши, че е на жена.

Беше загърната с дълга пелерина, а дрехите под нея бяха дълги и провиснали. Светлината бе слаба и Лора не успя да види никакви характерни белези. Можеше само да гадае коя е жената, която изтича по една от пътеките и се скри между дърветата.

Навярно някоя от обитателките на къщата имаше късна среща. Но коя бе тя? И къде отиваше?