Кей Хупър
Огледалото на Лора (8)

Седма глава

— Наистина започва да става интересно — каза Дина във вторник вечерта, когато се отби в апартамента на Лора с втория си доклад за постигнатия напредък. — Да не кажа трагично.

Лора неволно примигна:

— Не ми казвай. Огледалото е прокълнато?

Дина седна на дивана и махна с ръка.

— Не чак толкова. И все пак. — Отвори записките си. — Добре. Както казах и преди, през 1858-а година огледалото било продадено от сина на гравюра, чиято е изработката, на дама на име Фейт Бродърик, която по-късно станала негова съпруга. Готова ли си да чуеш тяхната история?

Лора се отпусна в креслото си:

— Продължавай.

— Добре. Стюърт Кенли, синът на гравюра, е роден през 1833-а, а Фейт Бродърик — през 1836-а. И двамата са живели във Филаделфия, но явно не са се срещали, преди тя да влезе в магазина, след като е видяла огледалото на витрината.

— Сигурна ли си?

— Да. Фейт е оставила дневник. Пази се в някакъв архив във Филаделфия, но една услужлива библиотекарка преснима няколко страници от него и ми ги изпрати по факса. Според Фейт било любов от пръв поглед и за нея, и за Стюърт. Изразява се доста поетично — пише за обратите на съдбата и други подобни неща. Направих копия от тези страници и ще ти ги оставя, за да ги прочетеш сама.

Лора мълчаливо кимна.

— Значи имаме млада влюбена двойка. Проблемът е, че тя вече е сгодена, а в онези дни не е било толкова лесно да се развали годеж. Но тя не губи време и обявява, че го отменя. В дневника й не пише много за това, което навярно навремето е предизвикало голям скандал, освен че Фейт съжалява, че е наранила добър човек. Както и да е, със Стюърт решават да се оженят само няколко седмици след запознанството си. В деня преди сватбата Фейт получава писмо от бившия си годеник, в което той я моли да отиде в дома му. Все още чувствайки вина за това, че го е изоставила, тя отива. И открива трупа му. Обесил се е, като преди това оставил друга бележка, в която стоварва вината за смъртта си върху нея.

— Голямо благородство — каза Лора.

— Да, и аз си помислих същото. Не е могъл да я има, но се е погрижил никога да не го забрави. — Дина сви рамене. — От друга страна, може би наистина е страдал и просто е искал тя да знае. Както и да е, в дневника си Фейт е написала само колко съжалява, че не е намерил друг смисъл да живее.

— И се е омъжила за Стюърт?

— Да, много тайно, на следващия ден. Въпреки че венчавката им в църквата била отменена. Почти веднага заминали от Филаделфия за Вашингтон, където живеели по време на Гражданската война. Той се присъединил към армията на федералния съюз и загинал в битка на тридесетгодишна възраст, през 1863-а. Пет месеца по-късно, през 1864-а, Фейт починала, на двадесет и осем години, при раждане. Детето също умряло.

След миг Лора каза:

— Бих нарекла това истинска трагедия.

Дина кимна:

— Няма шега. Единственото хубаво нещо в цялата история е любовта, която Фейт е изпитвала към Стюърт, а явно и той към нея. Казва… е, сама ще го прочетеш. Наистина е много мило. — Тя прелисти записките си и добави: — След смъртта на Фейт огледалото било наследено от нейната сестра, която явно го е запазила до собствената си смърт — повече от тридесет години по-късно. Имението на сестра й било продадено на търг в Ню Йорк около 1897–1898 г. В момента проучвам сведенията за този търг.

Лора пое папката, която Дина й подаде, но не я отвори, за да прочете сама тази част от записките. Вместо това сподели:

— Отново ще кажа: впечатлена съм. Не се шегувам, Дина, справяш се блестящо.

— Благодаря, но това е само защото досега имахме късмет, че всеки от притежателите на огледалото е отбелязал какво се случва с него по-нататък. Искам да кажа, че за щастие Фейт е оставила завещание и в него е написала, че огледалото се наследява от сестра й. А нейната сестра е била известна в обществото вдовица без деца и в пресата е споменато какво е станало с имението й. — Дина се замисли. — Но наистина е чудо, че успях да се добера до информация за началото на историята на огледалото и за първите му притежатели. Странно, почти ми се струва, че…

— Какво?

— Ами че ти е писано да я узнаеш. — Тя се усмихна широко. — Разбира се, ако не стигнем по-далеч от онази заложна къща в Ню Йорк, ще си взема думите назад.

Лора се усмихна:

— Напълно съм убедена в твоите способности и вярвам, че ще успееш да откриеш как огледалото се е озовало на тавана на семейство Килбърн.

Дина се изправи и се засмя:

— Ще направя всичко възможно. Но сега трябва да се прибирам и да уча за утрешния изпит. Надявам се да се чуем отново до края на седмицата.

— Благодаря ти, Дина.

— Пак заповядай.

Когато остана сама в жилището си, Лора отвори папката и прочете сведенията, събрани от Дина. Отново само сухи факти и дати, този път за млада двойка е по-кратък съвместен живот, отколкото първата, и е доста по-лош късмет. След това Лора прелисти записките и откри копията на страниците от дневника. Внезапно потръпна при вида на ситния почерк.

„Не мога да го обясня дори на себе си. Бях привлечена от огледалото, както се случва винаги. Забелязах го, когато отрази светлината. Но щом влязох да попитам за цената, щом видях мъжа, се почувствах така, сякаш съдбата е планирала да се срещнем. Защо иначе бих отишла в онази част на града, която никога по-рано не бях виждала? Защо точно в този ден той работеше в магазина, а не в помещението зад него, както обикновено? И двамата го почувствахме — почувствахме, че ни е писано да се срещнем.“

След това, на друга страница, за друг ден, тя прочете:

„Би трябвало да се разкайвам, че нараних добър човек. Съжалявам за това, но какво друго можех да направя? Аз обичам Стюърт.“

И накрая:

„Ние сме като двете половини на една и съща душа, напълно доволни и в пълно разбирателство една с друга. Нашата страст е като жарава, която гори в нощта и стопля сърцата ни, така както въглените — леглото ни. Ако имаме само тази нощ заедно, само тази седмица, тази зима, би било достатъчно.“

Бележката беше от 1859-а година, по време на първата зима от съвместния им живот. Някой, навярно услужливата библиотекарка, бе отбелязал, че това е последната бележка от дневника. По-нататък Фейт или бе станала твърде заета, за да отделя време за случките от деня, или просто е изразила всичко, което е имала нужда да напише, е тази последна радостна бележка. Пет години по-късно тя бе починала.

Лора затвори папката и се наведе напред, за да я остави на масичката. Още една двойка, през чиито ръце е преминало огледалото. Още двама души, чиято любов един към друг е необикновено силна. Е, тогава… какво означаваше това?

През останалата част от вечерта, докато изпълняваше ежедневните си домашни задължения, не престана да размишлява. Постла леглото си за сън, слезе до пералното помещение, разсеяно забърса праха във всекидневната, приготви си вечеря и изгледа новините по телевизията. След това се опита да се отпусне в топлата вана, облече се и си легна.

Не можа да заспи. Съзнанието й бе твърде заето с мисли за гнева на Ан и непреодолимата скръб на Мадлин. Измъчваха я твърде много въпроси. Всеки път, щом затвореше очи, двете срещи се повтаряха в паметта й и сякаш долавяше съвсем ясно всяка едва забележима промяна в изражението и тона на двете жени. Сякаш подсъзнанието й бе запаметило добре всяка подробност.

Но въпреки че многократно си припомняше подробностите, те не й помогнаха да разбере това, което я интересуваше. Днес се бе запознала с една гневна и непокорна жена малко над тридесет години, която поради своето недоволство и предизвикателност изглеждаше недостатъчно зряла за възрастта си. След това се бе срещнала със замаяна и скърбяща майка, която обожаваше по-малкия си син, когото е загубила, а изглеждаше странно безразлична към първородния му брат.

Всяка от тях бе казала по нещо, за което Лора не можеше да спре да мисли. Намеците на Ан за плановете на Питър и увереността й, че причината, довела до неговата смърт, бе начинът, по който семейството ръководи бизнеса си; и твърдението на Мадлин, че Питър е споделял е нея всички свои тайни. Въпросът бе дали някоя от двете знаеше нещо, което би помогнало да бъде разкрит убиецът на Питър.

Или Лора търсеше сложна завръзка зад нещо, което явно бе престъпление от страст.

Сряда бе мрачна, облачна, въпреки че цяла сутрин не заваля. Вече бе октомври и според прогнозите времето щеше да е твърде ветровито и променливо. Лора не знаеше дали и това допринася за нейното напрежение, но докато завърши сутрешната си скица и с Амелия и Джоузи седнаха на масата за обяд, изпитваше непреодолимо желание да излезе от къщата поне за малко.

Преди Амелия да я остави в компанията на Джоузи, както бе постъпила предишните два дни, Лора сподели, че би искала да прекара времето, през което моделът й си почива, сама и да се разходи из имението. Естествено, ако Амелия нямаше нищо против.

След миг едва забележимо колебание Амелия каза:

— Разбира се, че нямам, детето ми. Но всеки момент ще завали, затова не се отдалечавайте много.

Лора се съгласи и когато Амелия излезе от стаята, каза на Джоузи:

— Нямам търпение да опитам късмета си в лабиринта.

Джоузи леко се усмихна. Тревожният израз на лицето й по време на обяда сега не бе така очевиден.

— Така си и помислих. Но помнете, че в него няма друга сушина, освен заслона, до който трябва да стигнете. Защо не вземете един чадър от поставката в дъното на коридора, за всеки случай?

— Благодаря, ще взема.

— Добре. Засега довиждане.

Лора реши да не носи скицника със себе си и го остави на една полица в салона, докато минаваше през него на път за градината. Когато излезе от къщата, в нея бе съвсем тихо и тя се запита къде са отишли всички. Нищо не издаваше присъствието на друг член на семейството, освен Амелия и Джоузи, а и те не бяха споменали за никого.

Навън все още не бе заваляло и не се наложи да отваря чадъра си, но въздухът бе влажен и студен и тя усети хладни тръпки, въпреки че бе наметнала тънкото си яке. Щеше да завали, беше сигурна; чувстваше тъпа болка в лявата си ръка, което се случваше винаги при влажно или дъждовно време — нямаше представа защо. Майка й я наричаше „синоптикът в семейството“, защото нейната прогноза винаги бе по-точна, отколкото на метеоролозите, които получаваха заплата за това, и Лора предполагаше, че е наследила тази способност от своя дядо, който също често предсказваше промените на времето по болката в ставите си. Но й беше все едно по какъв начин я бе придобила; знаеше само, че скоро ще завали.

Забърза по пътеката към лабиринта, защото знаеше, че има на разположение само два часа, преди Амелия отново да слезе на долния етаж, за да позира за нова скица; не се и съмняваше, че през цялото време ще се лута в лабиринта.

Не срещна никого в градината и докато вървеше през нея, бе толкова тихо, че Лора неволно започна да се озърта. Естествено не се страхуваше, но й се стори твърде тихо. Дори птиците бяха замлъкнали. Спря се на възвишението срещу лабиринта и се загледа в него. Не се опита да разреши загадката, а само да запамети фигурата. След това продължи надолу към началото.

Не бе очаквала пред нея да се разкрие толкова величествена гледка. Храстите, които образуваха лабиринта, бяха високи около два метра и старателно оформени. Покритата с чакъл пътека свършваше до входа му; широкото едва метър пространство между храстите бе покрито с трева и когато човек влезеше, се озоваваше заобиколен от всички страни със зеленина.

Лора не страдаше от клаустрофобия и това й хареса. Светлината беше достатъчна, въпреки че денят бе мрачен. Зелените стени, които се издигаха от двете й страни — неподвижни и леко влажни, както и меката трева под краката й, я накараха да долови в тишината нещо тайнствено. Едва потискаше усещането, че е попаднала в капан.

Отърси се от първите тръпки на ужас, довери се на чувството си за ориентация и пое през лабиринта. Но след няколко минути стигна да задънена алея и с удивление откри, че част от стената от храсти, която преграждаше пътеката, беше изкусно подрязана, така че изобразяваше умърлушен пудел, който сякаш я гледаше. Тя се върна назад, избра друга алея, покрита с трева, и този път постигна известен напредък.

Лора упорито се опитваше да намери пътя през лабиринта и се забавляваше, когато открие нова смешна фигура, изрязана от зелени клонки. Всички те наподобяваха смешни животни. Но когато навлезе по-дълбоко, усещането, че се отдалечава от света, се засили и я обзе ужас. Често неволно поглеждаше нагоре, сякаш да се увери, че оловносивото небе все още е над нея и че не е напълно обградена от зелените стени.

Облаците застрашително се сгъстиха. Стана още по-мрачно. Лора погледна часовника си и с тревога откри, че е прекарала в лабиринта повече от час. Нямаше представа дали е близо до центъра. Спря се на един кръстопът и докато се чудеше в коя посока да поеме, внезапно подскочи като ужилена, когато почти в лицето й блесна ослепителна светлина.

След първия миг на изненада тя не можа да сдържи смеха си. Умело скрити сред храстите, на равно разстояние една от друга, бяха поставени множество електрически крушки, които осветяваха лабиринта, без да намаляват неговата тайнственост. Явно бяха свързани с оптически сензор и притъмняването на облачното небе ги бе задействало подобно на вечерен здрач.

Обяснението бе разумно и за миг светлините развеселиха Лора. Но тя продължи предпазливо и почти съжали, че не е пускала трохи по тревата, за да може да намери обратния път през живата загадка. Явно този първи опит да достигне до центъра щеше да остане безуспешен. Но въпреки предупреждението на Джоузи, че цяла година се е опитвала да разкрие загадката, докато най-сетне бе успяла, тя се надяваше да има повече късмет. Обикновено бързо се справяше със загадките.

„Какво да правя сега? Да преглътна гордостта си и да викам за помощ или да продължа да се лутам тук, докато Джоузи дойде да ме измъкне?“

Направи още няколко крачки напред и се озова пред три пътеки.

— По дяволите! — промърмори тя.

— Лора?

Гласът му прозвуча така близо, че тя за втори път се стъписа и за миг не можа да отговори. След това тихо се покашля и каза:

— Дениъл? — Въпреки че знаеше, че е той.

— Остани там, където си. Аз ще дойда.

Явно се оказа наблизо, защото само след няколко секунди се появи на пътеката вдясно и се приближи към нея. Беше облечен е тъмни панталони, бяла риза с разкопчана яка и черно кожено яке. Изразът на строгото му лице бе неразгадаем и Лора изпита импулсивно желание да избяга от него. Откога ли и той бе в лабиринта и мълчаливо се придвижваше по познатите алеи, докато тя се опитваше да открие пътя? Дали бе разбрал, че е там? Дали я бе проследил?

„Той е опасен, Лора. Много опасен.“

Вярно ли бе това? Нима е повярвала на Амелия? Или мястото бе твърде усамотено за среща е мъж, който я смущава? Докато вървеше към нея, отекна гръм и изведнъж започна да става задушно.

Дениъл леко присви светлите си очи, когато стигна до нея, и заговори спокойно и равнодушно:

— Видях скицника ви в салона и си помислих, че може би сте дошли тук.

Тя колебливо кимна:

— Реших да се опитам да разгадая лабиринта.

— Близо сте до центъра, знаехте ли?

— Не. Почти се загубих — призна тя.

— Този лабиринт е коварен за човек, който не го познава. — Дениъл хвърли поглед към надвисналите облаци. Отново прозвуча гръм и той каза: — Мисля, че всеки момент ще се изсипе порой. Най-близката сушина е в заслона. Ще ви заведа до центъра. — Подаде й ръка.

Лора се поколеба, но когато срещна съсредоточения му поглед, разбра, че съвсем съзнателно е протегнал ръката си към нея. Търпеливо изчака тя да я поеме, сякаш бе готов да остане там и цял ден, ако е необходимо.

Най-сетне Лора повдигна свободната си ръка и хвана неговата. Беше очаквала това, но при допира на дланта му се почувства така, сякаш се е заловила за спасителна сламка. През тялото й премина електрически импулс, който я свърза с него така здраво, че тя не беше в състояние да се отдели дори ако от това зависеше животът й.

Дългите му пръсти обхванаха нейните и ги притиснаха, но без да й причиняват болка, и той едва забележимо се усмихна.

— Насам. — И я поведе по пътеката вляво.

Лора не промълви нито дума, докато вървеше до него. Желанието да избяга все още не бе я напуснало. В същото време изпитваше странно чувство за съдбовност, дълбока увереност, че има неща, които просто са неизбежни, и тази среща е едно от тях.

„Загубила съм си ума — помисли си тя с отчаяние. — Всичко е заради онази бележка в дневника на Фейт за запознанството й със Стюърт. Просто започвам да си въобразявам.“

Но когато за пръв път бе видяла Дениъл, не знаеше за този дневник, а още тогава беше изпитала това непреодолимо чувство, че го познава, и бе усетила силата на неговото въздействие. Значи не бе възможно причината да е дневникът на Фейт.

Дениъл също не проговори, докато вървяха заедно по пътеката и свиха през лабиринта на още три места. Едва когато стигнаха до центъра, той наруши мълчанието:

— Ето това е съкровището в средата на загадката.

Лора реши, че е намерил подходящо сравнение. В центъра имаше около двадесет квадратни метра открито пространство, осеяно с множество ниски храсти, лехи с есенни цветя и дори фонтан, в който спокойно шуртеше вода. Една пътека от каменни плочки образуваше кръг, край който бяха поставени пейки от ковано желязо. От тях посетителят можеше да съзерцава „наградата“ в средата на лабиринта.

В центъра бе заслонът, чиято архитектура изглеждаше необичайна и загадъчна. Беше доста голям, поне шест метра от входа до отсрещната стена. Представляваше постройка, типична за френския провинциален стил, със стръмен покрив от кедрови дъски, боядисана в бяло. Седемте му стени стигаха до средата на изящните колони, които крепяха покрива. За тях бяха прикрепени ефирни бели пердета, подобни на балдахин. През входа се виждаха красиви бели мебели от ковано желязо със същите орнаменти като тези на пейките отвън.

В удивителната постройка имаше няколко елемента, които Лора истински се изненада да открие, като вазите със свежи цветя върху двете маси от ковано желязо и удобните бели тапицерии на столовете и шезлонга. Дори имаше няколко сини възглавници, които бяха в приятен контраст с цвета на всичко останало и придаваха повече уют.

От заслона се долавяше слаба светлина, явно от лампа, свързана с крушките в лабиринта. Лора искрено се възхити.

— Прав сте — каза тя. — Наистина е съкровище.

За миг пръстите на Дениъл притиснаха нейните по-силно и той я поведе към входа.

— Ще се намокрим.

Пусна ръката й едва когато Лора изкачи двете стъпала към постройката. В мига, когато пръстите им се разделиха, тя изпита чувството, че е загубила нещо, но направи отчаян опит да го прикрие, като подпря чадъра си на стената и започна да разглежда. Той застана на прага, стъпил е един крак в заслона, а с другия — на горното стъпало, облегна се на подпорите и я проследи с очи. Лора почувства това, но не се обърна към него, докато не разгледа уютния интериор. Първите дъждовни капки заудряха по покрива. Тя седна на шезлонга и срещна съсредоточения поглед на Дениъл.

— Кой се грижи за това? — попита Лора.

— Естествено градинарите поддържат зеленината и цветята. А Кери се грижи интериорът винаги да бъде така… приятен.

Лора си представи как Кери създава уютно кътче за себе си на това красиво уединено място и за миг се почувства като неканена гостенка.

— Тя не би имала нищо против — каза Дениъл, който бе прочел мислите й. — Кери далеч не е така ранима, както изглежда.

В тона му нямаше и следа от грубост, но когато го погледна намръщено, Лора изпита странното чувство, че се опитва да й каже нещо. Дъждът се усили, но в заслона все още бе тихо. Лора си пожела да можеше да се почувства истински спокойна.

— Наистина ли?

Дениъл поклати глава.

— Оцеляла е след злополука, при която почти всеки би загинал. Получила е белег, но след това е станала по-силна.

— Какво се е случило?

— Било е автомобилна катастрофа. Кери била на около десет години и се возела на задната седалка. Шофирала е майка й. Друга кола не спазила знак „стоп“ и ги ударила странично. Били притиснати между автомобила, който ги блъснал, и голямо дърво. Преди да пристигне спасителният екип, колата пламнала. Успели да измъкнат Кери, но вече имала тежки изгаряния. Майка й нямала такъв късмет.

Лора изпита желание да попита как Кери и Питър са стигнали до решението да се оженят, щом са били толкова хладни един към друг, но се опасяваше, че Дениъл би могъл да изтълкува това като твърде силен личен интерес към брат му. Вместо това каза:

— Очевидно сте загрижен за Кери.

— Нима е толкова изненадващо? Тя е моя снаха.

След кратко колебание Лора каза:

— Но не и съпруга на… обичан брат.

Дениъл не изглеждаше изненадан.

— Права сте. — Той леко се усмихна на реакцията й. — Навярно ви смаях.

— Не сте ме смаяли. Чувствах, че това е истината. Просто… не очаквах да си го признаете — сподели тя.

— Защо човек трябва безрезервно да обича роднините си? Кажете ми, Лора, вие обичате ли всички от семейството си?

Не бе подготвена за този въпрос и отвърна по-искрено, отколкото би отговорила при други обстоятелства:

— Не. Харесвам някои от тях, но… не.

— И се чувствате виновна заради това.

— Понякога.

— Излишно е. — Дениъл сви и отпусна широките си рамене. — Помните ли разговора от онзи ден по време на обяда? Човек не избира роднините си и понякога те са толкова различни от нас, че е трудно дори да търпим присъствието им.

— С вас и Питър така ли беше?

Дениъл отново сви рамене:

— Нещо подобно.

Лора не можа да се сдържи да не попита:

— Къде бяхте в нощта на убийството?

Изражението на Дениъл леко се измени, въпреки че Лора не успя да разбере защо. Но бе сигурна, че въпросът й събуди у него раздразнение. Все пак той отговори решително:

— До късно след полунощ бях на благотворителен прием. Имам над сто свидетели.

— Извинявайте.

Отново беше казала нещо, без да мисли. Сега искаше той да забрави въпроса й.

— За какво се извинявате, Лора? За това, че ме попитахте къде съм бил? Че си помислихте, че съществува вероятност да съм убил собствения си брат?

Без да се опита да избегне съсредоточения му поглед, тя каза:

— Защо да нямам право и аз да се съмнявам? Вие не сте казали, че вярвате в моята невинност.

— Нима?

— Много добре знаете това.

След миг той кимна:

— Права сте. Добре тогава. Не вярвам, че вие сте убили Питър. Дори, въпреки че познавах брат си, се съмнявам, че сте били негова любовница.

Вместо да изпита облекчение, както бе очаквала, Лора го изгледа недоверчиво:

— Защо изведнъж променихте мнението си?

— Не вярвам, че сте го убили, защото разбрах, че не сте способна на това. Човек, който е в състояние да нарисува Кери и Ан с толкова разбиране, а Амелия — така неправдоподобно, не би могъл да извърши убийство.

— Видели сте скиците ми?

Той кимна с виновно изражение.

Лора почувства, че страните й пламнаха при мисълта за неговия портрет, който, както се надяваше, бе останал скрит сред последните листи; не беше споменал за него, значи навярно не го е видял.

— Нарисувах Кери по памет — каза тя.

— И със съчувствие — отбеляза той. — Точно това ме кара да се съмнявам, че сте спали със съпруга й.

Тя помисли върху тези думи няколко мига, заслушана в барабаненето на дъждовните капки по покрива на заслона и в далечния грохот на бурята. „… а Амелия — така неправдоподобно…“ Какво се бе опитал да каже? Нима усилията й да предаде изражението на Амелия бяха напразни? Но преди да се осмели да го попита, Дениъл напълно отклони вниманието й от тези мисли.

— От друга страна, аз съм напълно способен да извърша убийство, ако бъда предизвикан — равнодушно каза той.

Лора го изгледа плахо.

Дениъл се усмихна и спокойно добави:

— Но не съм убил Питър.

— Знаете ли кой би могъл да е?

— Предполагам, че онази мистериозна червенокоса жена.

„Отново лъже.“ Лора беше напълно убедена в това, както когато бе отрекъл, че знае защо Питър е поискал да откупи огледалото. Той би могъл да й даде този отговор. Каквото и да мислеше за смъртта на брат си, със сигурност не смяташе, че го е убила някаква „мистериозна червенокоса жена“.

Чувствата на Лора отново бяха объркани. Радваше се, че сега той изглежда уверен в невинността й — и за убийството, и че твърденията за любовна връзка между нея и Питър са неуместни. Но не й каза всичко, което знаеше или подозираше, и това дълбоко я смути. Защо бе излъгал? Какво знаеше Дениъл и защо не желаеше да й каже истината?

— Вие се намръщихте — тихо каза той.

Тя изрече първото, което й хрумна:

— Просто си помислих, че Амелия ще ме чака в къщата.

— Предупредих Джоузи, че тръгвам да ви търся — успокои я Дениъл. — Сигурен съм, че ще каже на Амелия къде сме.

„А ти искаш точно това, нали, Дениъл? Искаш Амелия да разбере, че си тук с мен. Но защо? Защо? Нима за теб аз съм само пионка, която ще използваш за следващия си ход в играта срещу Амелия?“

Лора погледна строгото му лице и загадъчните очи и се запита как е възможно да чувства един мъж толкова близък, когато знае толкова малко за него. Тя познаваше походката му, начина, по който държеше чаша, и леко подигравателното кимане. Познаваше ритъма на речта му, усещаше присъствието му, когато безшумно се приближаваше зад нея, и бе сигурна, че ще разпознае допира на дланта му дори в пълен мрак. Знаеше, че я бе излъгал.

И все пак той бе загадка за нея. Не знаеше как разсъждава Дениъл Килбърн. Не знаеше дали се доверява лесно, дали обича шегите. Не знаеше какви книги и музика предпочита, какви жени харесва. Не знаеше дали е добър човек или умее да прикрива отрицателните си черти, така както Питър бе прикривал своите, използвайки чара си. Дори не знаеше дали му бе приятно да слуша дъжда.

Най-странното бе, че дълбоко в себе си Лора бе смутена и объркана, защото не можеше да се отърси от смътното чувство, че би трябвало да знае тези неща за него. Не можеше да проумее причината или да обясни това, но чувството бе неизбежно.

— Лора?

Тя примигна, когато осъзна, че твърде дълго се е взирала в него.

— О… съжалявам — промълви Лора. — Бях се замислила.

— Мислехте за мен — каза той.

След първия миг на изненада тя успя да отвърне, макар и малко неуверено:

— Не си правете илюзии.

— Това е истина. Мислехте за мен.

Гласът му бе спокоен.

Лора знаеше, че няма смисъл да опитва пак да отрича, но смущението, което изпитваше в негово присъствие, и необяснимото привличане не й позволяваха да признае истината. С тревога усети, че страните й пламнаха и тихо промълви:

— Добре… Признавам, че мислех за вас. Амелия ме предупреди да внимавам и просто се опитах да реша дали да й вярвам.

Дениъл присви очи и каза тихо:

— Предупредила ви е да внимавате с мен. Какво ви каза?

— Че сте опасен. Така ли е?

Тя се опита да изрече въпроса си с шеговит тон, сякаш просто проявяваше любопитство.

— Само за враговете си. — В отговора му се долови известна тревога и той остана замислен няколко мига. Но когато отново погледна към Лора, леко смръщи вежди. — Защо й е хрумнало да ви предупреждава?

— Не бих могла да кажа. — Лора замълча за момент, а след това решително добави: — Няма ли да си го върнете, като и вие ме предупредите да внимавам с нея? Впрочем какво става между вас двамата?

Дениъл отвърна, по-скоро само на първия въпрос:

— Защо смятате, че бих искал да ви предупредя за Амелия?

Той изрече въпроса си замислено.

Това още повече смути Лора и тя направи усилие да каже нещо наистина разтърсващо, за да смени темата:

— О, не зная. Носят се слухове, че е убила съпруга си… вашия дядо. Вярно ли е?

— Винаги съм смятал, че е истина — спокойно отвърна той.

Лора изправи гръб и го погледна с недоумение:

— Шегувате се.

— Не. — Той сви рамене. — Не е имало свидетели на злополуката. И въпреки че явно е разбил черепа си в нещо, никъде около басейна не са били открити следи от кръв. Според баща ми, който ми разказа това, защото се е случило, преди да се родя, полицията винаги е подозирала Амелия. Както и баща ми.

Лора леко се покашля и каза:

— Споделяте това само защото дръзнах да ви попитам дали няма да ме предупредите за нея… нали?

— Така ли смятате? — Усмивката на Дениъл почти изчезна, а изразът на очите му остана все така загадъчен. — Обстоятелствата около смъртта на баща ми също бяха странни. Предполага се, че е бил прострелян от свои приятели по време на лов. Но тези хора всъщност бяха приятели на Амелия.

— Навярно не намеквате…

— Нищо не намеквам. Просто споменах за странните обстоятелства, при които загина баща ми.

Лора почувства хладна тръпка и неволно се загърна с якето си. Нима той говореше сериозно? Този път не изпита чувството, че я лъже, но нима бе възможно да вярва, че баба му е убила съпруга си и е поръчала убийството на собствения си син?

— Просто се опитвате да ме изплашите — най-сетне промълви тя.

След миг Дениъл отвърна учтиво:

— Ако наистина съм ви изплашил, съжалявам. Няма причина да се страхувате от Амелия, Лора. Няма изгледи да се превърнете в… пречка за нея.

— Не зная защо, но това не ме успокоява — призна тя, осъзнавайки, че е по-лесно да повярва на „предупреждението“ на Дениъл, отколкото на Амелия. Внезапно й хрумна друга мисъл и тя добави: — А Питър? Навярно не смятате, че тя…

Дениъл поклати глава:

— Амелия е на осемдесет години и е физически немощна. Не е възможно тя да е убила Питър.

— Има ли алиби?

— Твърди, че почти до полунощ е разговаряла по телефона със своя приятелка от западното крайбрежие. Телефонната компания и приятелката й потвърдиха това.

— И ви разочароваха — отбеляза тя.

— Нещата биха били по-прости, ако го бе извършила тя. Един убиец в семейството е предостатъчен… — Дениъл замълча и прикова поглед в Лора, явно изненадан, и каза малко мрачно: — Вие наистина сте досетлива, Лора.

Тя не обърна внимание на последните му думи.

— Мислите ли, че убиецът на Питър е някой от семейството?

— Мисля — отвърна той и погледна часовника си, — че Амелия ви очаква, а дъждът няма да спре скоро. Най-добре е да вземете този чадър и да се върнем в къщата, въпреки че все още вали.

Почти веднага тя стана от шезлонга и взе чадъра.

— Наистина смятате, че е бил някой от семейството. Кой? Защо?

— Каквото и да подозирам — каза той, — нямам никакви доказателства.

Пое чадъра, насочи го към входа на заслона и го отвори. След това хвана ръката й, без да попита дали не би имала нещо против.

Когато тръгнаха, Лора неволно преплете пръсти в неговите, физическата тръпка, която вече й бе позната, отвлече вниманието й за няколко минути и едва когато навлязоха в тесните зелени коридори на лабиринта, тя отново заговори:

— Предполагам, че не сте споделили подозренията си с полицията?

— Не съм.

Погледна към лицето му, скрито в сянката на чадъра, и се запита дали да вярва на всичко това. Вървяха плътно един до друг и близостта му я смущаваше. Мислите й отново бяха объркани. Ръката му бе топла и силна. Тя едва сдържа желанието да я приближи към лицето си и да потърка буза в дланта му.

Пръстите му леко притиснаха нейните, сякаш бе прочел мислите й.

— Не се тревожете, Лора. Вършете си работата. Рисувайте портрета на Амелия. Оставете разследването на полицията.

— Лесно е да го кажете. Вие не сте били заподозрян.

— Но във вашите очи бях.

Лора неволно каза:

— Не. Всъщност не.

Отново притисна пръстите й:

— Наистина сте досетлива.

— Може би трябва да се възползвам от това свое качество. Кажете ми за огледалото, Дениъл.

Този път тя не го погледна.

— Няма какво да ви кажа за него.

Отговорът му бе незабавен. Явно беше очаквал да чуе този въпрос, рано или късно.

— Тогава кажете ми защо досега не пожелахте да го видите.

Изминаха мълчаливо няколко крачки.

— Може би просто не съм любопитен.

— Знаете ли, това е странно. Би трябвало да проявите поне малко любопитство. Искам да кажа, щом една непозната идва при вас и ви казва, че няколко часа преди смъртта си вашият брат е поискал да си вземе обратно огледало, което тя е купила по-рано същия ден от търга в имението ви. Предложил е невероятно висока цена за него. А вие дори не пожелахте да го видите.

— И какво от това?

— Струва ми се… неестествено. Би трябвало да ви интересува. Защо не проявихте любопитство?

— Току-що бях погребал брат си. Не ми беше до разглеждане на огледала. — В гласа му се долови раздразнение. — Освен това прегледах списъка на вещите и знаех всичко, което бе важно. Огледалото не беше семейна реликва и затова не представляваше нищо интересно за мен.

„Току-що отново ме излъга, Дениъл.“

Вървеше до него безмълвно и почти не обръщаше внимание в коя посока завива. Затова се изненада, когато за удивително кратко време излязоха от лабиринта.

Въздъхна и каза:

— Навярно би било най-добре да помоля някого да ми разкрие решението. Но нямам намерение да го правя.

— Защо ли имам чувството, че вие сте много упорита жена?

— А защо ли аз имам чувството, че и сам можете да си отговорите?

Лора вдигна поглед, видя усмивката му и тя я накара да почувства необяснима радост.

Дъждът бе лек, но нямаше изгледи да спре. Капките удряха ритмично по чадъра, докато вървяха по покритата с чакъл алея обратно към къщата. Щом наближиха верандата и поеха по пътеката, която пресичаше запълнения басейн, тя не се сдържа и попита:

— Всъщност вие не мислите, че тя е убила дядо ви, нали?

След миг той отвърна:

— Не, разбира се.

Отново излъга.

Лора съжали за въпроса и не проговори, докато стигнаха до салона. Едва тогава той пусна ръката й, тръсна чадъра и го остави до вратата.

— Навярно Амелия е в своята приемна — каза Дениъл.

— Предполагам, че е там. — Тя взе скицника, задържа го пред себе си и шеговито добави: — Благодаря, че ме избавихте.

— За мен беше удоволствие.

Дениъл я погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но само леко поклати глава и се отправи към входа на къщата.

Щом остана сама, Лора се поколеба за миг, преди да потърси Амелия. Отвори скицника и бързо го прелисти. Всички рисунки бяха там, с изключение на една.

Тайната скица на Дениъл я нямаше. Беше внимателно откъсната.

Лора не бе сигурна кое я смути повече. Това, че може би я е взел Дениъл, или вероятността да е попаднала у друг човек.