Кей Хупър
Огледалото на Лора (7)

Шеста глава

Лора също отхвърли тази идея, поне за момента, и задържа скицата на разстояние една ръка от лицето си, за да я разгледа. „Не е лоша“, реши тя.

— Може ли да я видя? — попита Джоузи.

След миг колебание Лора обърна скицника и й показа портрета.

— Ей… вие сте доста добра — каза Джоузи с широко отворени очи.

— Не достатъчно — отвърна Лора с усмивка. — Успях да пресъздам формата на лицето ви, извивките и чертите. Но не и живота. Не и искрата, която прави лицето ви различно от всяко друго. Докато не успея да постигна това, няма да бъда достатъчно добра.

След миг Джоузи кимна и каза:

— Според мен не сте далеч от тази цел.

— Благодаря.

Лора затвори скицника и отново сложи пакета е моливи на мястото му.

Джоузи стана и попита:

— Какво ще кажете да се върнем по пътеката, която заобикаля градината от другата страна?

— Добре. Вижте, ако реша да се пробвам с лабиринта…

— Предупредете някого, че ще бъдете там — посъветва я Джоузи. — На всяка цена. По някакъв странен начин храстите в лабиринта заглушават звука и би било безполезно да викате за помощ, освен ако има някой наблизо. — Тя се усмихна. — Но в случай че не ви открием около къщата, веднага бих ви потърсила там.

— Благодаря.

— Моля. — Джоузи посочи към втората пътека, която свършваше на хълма срещу лабиринта, и тръгнаха обратно към къщата. — Край тази пътека имаме малка японска градина с шадраван, три свода, покрити е прекрасни рози, и великолепен алпинеум…

— И райски птици?

Джоузи се засмя:

— Може би. Подхвърлете тази идея на Ейвъри, нашия главен градинар, и той ще измисли нещо невероятно.

Лора поклати глава:

— Всичко тук изглежда съвършено. Не знаех, че съществуват такива градини и не очаквах да открия една от тях в частно имение.

— Не са много. Поддържането им е доста скъпо и не всеки може да си го позволи. Въпреки лошия си късмет, фамилия Килбърн е доста богата. Особено сега. „Килбърн Дейта“ е една от най-влиятелните компании в страната, които произвеждат компютри и електронни компоненти за авиацията и сателитите. Благодарение на предприемчивостта на Дениъл сега в нея има отдел, който се занимава само с проучвания и изобретения; истински прелом в развитието на технологиите. Дениъл е финансов гений, да не говорим за изключителния му усет за това, което ще е най-търсено в бъдещето.

— Чувала съм. — Лора я погледна. — Но доколкото разбрах, с Амелия невинаги постигат съгласие по финансовите въпроси.

Джоузи се поколеба и сви рамене:

— Не бих могла да кажа със сигурност, защото аз съм само лична секретарка на Амелия и рядко се занимавам с проблемите на семейния бизнес. Но зная, че тя има право да се противопоставя на някои решения, свързани с финансите, а на други — не. Поне така ми се струва. Явно Дейвид е обвързал наследяването на парите е редица условия, за чието разясняване ще бъде нужен цял адвокатски екип. — Тя отново се поколеба. — От време на време се надига напрежение, но мисля, че това не е необичайно за едно такова семейство. Невъзможно е винаги всички да бъдат съгласни.

Лора много добре знаеше, че Джоузи е права; невъзможно е всички да бъдат на едно мнение, а за семействата, особено влиятелните, разногласията бяха по-скоро правило, отколкото изключение. Но се запита дали странното разделение на властта в семейство Килбърн не е подразнило двете силни личности и не ги е превърнало в противници.

— Какво бе участието на Питър в семейния бизнес? — полюбопитства тя.

— Всъщност той не участваше. Като член на семейството, разбира се, имаше известни права, но неговият глас не беше решаващ и не можеше да диктува как да се действа. Изпълняваше поръчки на Амелия, проучваше инвестиции; тя притежава известна сума, отделно от семейните спестявания.

Лора бе изненадана от откровеността на Джоузи, но подозираше, че това не е проява на недискретност от нейна страна, а просто следва указанията на Амелия. Не разбираше само защо Амелия би искала тя да получи отговор на въпросите си за семейството. За да й помогнат да нарисува по-добър портрет? Това не й се стори разумно предположение. Тогава защо?

— Иска ми се да открият убиеца на Питър — внезапно каза Джоузи и в тона й се долови тревога. — Неизвестността е нещо ужасно.

Лора кимна и сподели:

— Веднъж четох една книга, в която ставаше дума за убийство и невинни хора, измъчвани от подозрения. Въображението им подсказва, че извършителят би могъл да бъде всеки от тях, и започват взаимно да се подозират. Идеята беше, че когато невинните не знаят истината, страдат повече от виновния.

Джоузи хвърли бърз поглед към нея.

— Не мисля, че го е направил някой от семейството. Как бих могла да повярвам? — Лора не каза нищо и тя добави: — Сигурно е била червенокосата, с която е влязъл в мотела. Така смята полицията.

Лора долови мъчителната несигурност в гласа й и кимна; Джоузи имаше твърде много съмнения и подозрения.

— Може би.

Докато минаваха през прекрасния алпинеум, Джоузи разсеяно се огледа. Изражението й не издаваше наслада от красотата му. Тя промълви почти на себе си:

— Мразя неизвестността. Мразя я.

— Аз също. И мразя да ме подозират в нещо ужасно, което не съм извършила — уверено каза Лора. — Затова задавам толкова въпроси за семейството, ако се чудехте.

— Наистина се чудех — каза Джоузи след няколко мига. — Но разбирам защо смятате, че е добра идея да научите колкото е възможно повече за семейството.

— Това е единственото, което мога да направя. Замесих се в тази история само защото купих оттук едно огледало и по-късно разговарях за него с Питър. И въпреки че полицията не може да открие връзка между мен и това убийство, журналистите се забавляват, като правят предположения. Ако истината не излезе наяве, тези подозрения ще хвърлят черно петно върху мен завинаги.

Джоузи се спря на пътеката и я погледна.

— Не бях помислила за това, но естествено — права сте. Ако истината не излезе наяве… никога не можем да бъдем сигурни в много неща. Включително и в хората около нас. — Тя си пое дъх. — Но нима сте убедена, че нещо от това, което ще научите за семейството, би могло да ви помогне да разберете истината?

Лора се поколеба за миг и каза:

— Мисля, че Питър е бил убит заради някаква своя постъпка. Някога неусетно си е спечелил зъл враг и този враг го уби. Може би е била червенокосата, с която е отседнал в мотела. По всичко прилича на престъпление от страст. Но може би убийството му е било замислено така, че да изглежда като престъпление от страст. Може би всички правим погрешни предположения. Не зная, Джоузи. Не съм детектив.

— Но не можете да оставите това на детективите от полицията?

— Не, не мога. Трябва сама за себе си да открия защо умря Питър. И защо се случи така, че аз се оказах една от последните, които са го видели жив.

Джоузи кимна с разбиране:

— Не бих ви обвинила за това. Но бъдете предпазлива, Лора. Във всички книги аматьорът загазва.

Лора прие това за приятелски съвет. Поне се надяваше, че е така.

Двете жени продължиха по пътеката през градината към къщата, но никоя от тях не се реши да проговори. Лора се изкушаваше да попита Джоузи къде е прекарала нощта, в която бе убит Питър. Трябваше да знае това, дори и само за да отхвърли вероятността тази миловидна червенокоса жена да е мистериозната му любовница. Но не искаше да наруши спокойната хармония помежду им. Навярно въпросът би засегнал чувствата й.

Все така мълчаливи, те се изкачиха по стъпалата към верандата и почти едновременно спряха, когато един мъж излезе от салона да ги посрещне. Беше висок, рус и поразително красив, със зелени очи и загадъчна усмивка. Изглеждаше на възрастта на Лора. Строгата елегантност на официалния му костюм бе в невероятен контраст с разхлабената ярка вратовръзка с образи на анимационни герои.

— Здравей, Джоузи! — закачливо каза той и леко се усмихна на червенокосата жена, а след това погледна към Лора и добави: — Вие навярно сте Лора. Аз съм Алекс Килбърн.

Адвокатът, досети се тя и кимна за поздрав.

— Вие сте… племенник на Амелия? — предположи Лора.

— Да, нещо подобно. Роднини сме. Всъщност моят дядо е бил най-малкият брат на покойния й съпруг Дейвид. Били са трима братя. Всеки от хората, които живеят в тази къща, е наследник или съпруга на наследник на някого от тях.

Лора въздъхна.

— Мисля, че трябва да разгледам родословното ви дърво — промълви тя почти на себе си.

Джоузи най-сетне проговори, като се обърна направо към Лора:

— Амелия започна да съставя родословно дърво преди години и сега разполагаме с доста подробна схема, която обхваща няколко поколения; ще ви я покажа, ако ми напомните.

— Благодаря.

Лора усети, че в семейство Килбърн става още нещо невидимо и загадъчно, този път между Джоузи и Алекс. Той изглеждаше спокоен, но когато гледаше Джоузи, очите му добиваха странен израз; и въпреки че нейното изражение оставаше непроменено, Лора долови напрежението й.

— Хареса ли ви градината? — попита Алекс със същия любезен тон.

— Много. Тук наистина е красиво.

— Има известен чар — усмихна се той. — Мисля, че Амелия току-що слезе и ви чака в своята приемна.

— Ще ви заведа, Лора — внезапно каза Джоузи.

Лора се изкуши да й каже, че може да намери пътя и сама, защото бе сигурна, че Алекс желае да остане насаме с червенокосата, но реши да не се намесва. Нямаше представа каква е връзката помежду им. Все пак това й се стори интересно. Доста интересно.

— Радвам се, че се запознахме, Алекс.

— Удоволствието е изцяло мое. Ще се видим отново, Лора. Джоузи.

Той остана на верандата и когато Лора погледна лицето на Джоузи, докато вървяха през салона, забеляза, че е помръкнало. Опипвайки почвата, Лора каза:

— Изглежда приятен. Тук ли живее?

Джоузи кимна:

— Откакто се присъедини към семейната адвокатска кантора преди две години. Амелия обича роднините й да бъдат около нея, а и къщата е достатъчно голяма.

Гласът й прозвуча неуверено и изражението й не се промени.

— Алекс и Питър разбираха ли се? — поинтересува се Лора.

Джоузи не отвърна веднага, но когато заговори, тонът й бе по-уверен:

— Не. Не бяха в добри отношения. — Преди Лора да успее да каже нещо, тя бързо добави: — Но в нощта, когато бе убит Питър, той беше тук. Освен това с Питър не се мразеха, а просто не се разбираха особено.

— Разбирам.

— Питър е бил убит от жена. Нали така казаха?

— Да. Така твърдяха.

„Но само защото са го видели в мотела с жена. Не знаем със сигурност дали тя го е убила. Възможно е по-късно да е дошъл мъж и той да го е извършил.“

Изражението на Джоузи стана по-мрачно, сякаш бе чула мислите на Лора. Но тя каза само:

— Ето, тук е приемната на Амелия. Довиждане, Лора.

Когато продължи по коридора към входа на къщата, тя не ускори крачката си, но желанието й да избяга бе очевидно.

След миг колебание Лора влезе в малката приемна, където се бе запознала с Кери. Беше чула да я наричат „приемната на Амелия“ и сега се убеди, че името е подходящо. Обстановката в нея бе в съответствие с вкуса и предпочитанията на възрастната дама. Беше обзаведена почти във викториански стил, със старинни мебели и в нея имаше толкова поставки, картини и дребни статуетки, че нетактичният човек би я нарекъл претрупана. Драпериите бяха от плътно кадифе, тапетите — тъмни, а върху паркета беше постлан килим е необикновено тъмни шарки.

Сутринта, когато за първи път влезе в помещението, го разгледа съвсем бегло, но сега бе поразена от обстановката в него. Неволно се запита каква случка от миналото или черта от характера на Амелия е станала причина тя да бъде почти обсебена от предпочитанието си към тъмните цветове и тежките материи. Толкова много загуби? Толкова много скръб? Дали животът бе изпълнил съзнанието на Амелия с мрачни мисли за света около нея?

Амелия седеше на едно изящно старинно кресло и се усмихна на Лора, когато тя влезе.

— Надявам се, че ви е било приятно с Джоузи, детето ми.

— Много ми беше приятно, Амелия. Разходихме се в градината.

— Чудесно. Ще продължим ли с работата? Помислих си, че бихте искали да направите една скица тук. Прекарвам доста време в тази стая.

Лора погледна мастиленочерното вдовишко облекло на Амелия, тъмните цветове на безбройните дребни предмети в стаята и реши, че фонът в него е идеален. Избра ъгъл, седна и започна да скицира.

 

 

Алекс влезе в библиотеката и рязко затвори вратата.

Джоузи вдигна поглед, застина и каза:

— Дениъл ще се върне…

— Най-рано след половин час — прекъсна я Алекс. — Казах му да ни остави за малко насаме.

Тя внезапно стана от стола и го изгледа гневно:

— Нямаш право да постъпваш така. По дяволите, Алекс…

Той се приближи към бюрото, но не се осмели да я докосне.

— Джоузи, от събота вечерта ти ме избягваш. Отдръпваш се, когато се приближа, изнизваш се от стаята, когато вляза, и се заключваш в спалнята си веднага след вечеря.

— Схващаш ли?

Алекс леко се усмихна.

— Не съм идиот. Ти ме избягваш. Добре, да поговорим за това.

— Няма за какво да говорим.

— А аз мисля, че има. Слушай. Зная, че те разстроих…

— Да си ме разстроил? Първо ме убеждаваш да прекарам нощта с теб, а след това ме измъчваш, докато накрая променя решението си. Защо смяташ, че това ме е разстроило?

— Джоузи…

Тя го прекъсна с гневен жест:

— Ако искаш да сложиш край на връзката ни, просто ми кажи. Може би мъжете на твоята възраст обичат да си играят, но аз съм я преминала, така че нека да караме направо.

Той скръсти ръце:

— Това няма нищо общо с възрастта — нито твоята, нито моята. Няма да ти позволя да се оправдаваш по този начин.

— Няма да ми позволиш? Откога аз нося вината? По дяволите, Алекс, ти си този, който ме накара да си тръгна в събота вечерта. Не се опитвай да отричаш.

— Добре, няма.

Спокойният тон, с който той отстъпи, обезоръжи Джоузи и тя не знаеше как да реагира.

— Е, защо? — попита тя.

Той сви рамене:

— Защото… ти не искаше да останеш. Е, съгласи се, но само защото аз те принудих. И когато това стана, реших, че не бях искал да се получи така. Не исках, когато се събудя сутринта, да видя съжалението ти, че сме прекарали нощта заедно.

Джоузи се намръщи:

— Защо не сподели това с мен, вместо да постъпиш така жестоко, че да ме накараш да си отида?

— Нима бях жесток? Не, Джоузи… освен ако истината е жестока. — Той се усмихна и зелените му очи приковаха поглед в лицето й. — Зная, че навярно е прозвучало грубо и мисля, че беше съзнателно. Просто ми се струва, че е време да кажеш сбогом на Джеръми. Ако не искаш един ден да станеш като Амелия и след четиридесет години все още да носиш траур и да живееш в мавзолей. Това ли искаш?

„Не!“ Но тя не можеше да изрече този отговор, въпреки силното си желание да го стори. Нещо я възпираше. Бавно отвърна:

— Моите чувства към Джеръми не те засягат.

— Напротив, щом той спи между нас в леглото ми — дръзко каза Алекс. — Нямах намерение да участвам в тройка.

Джоузи почувства в очите й да напират сълзи.

— Отначало не се оплакваше — плахо промълви тя. — Защо започваш сега?

Той се поколеба за миг и каза:

— Може би защото чувството ми за справедливост не ми позволява да гледам как една красива млада жена се погребва заедно с покойния си съпруг. Може би просто не вярвам, че Джеръми би искал след смъртта му ти да престанеш да чувстваш. Или… не мога да се примиря с мисълта, че в леглото ми има призрак. Направи своя избор, Джоузи. Наистина няма значение.

— За мен има.

— Нима? — Алекс отново сви рамене. — Добре, скъпа. Това просто не ми харесва. Всеки път, когато те прегърна, зная, че ти си мислиш, че предаваш Джеръми. Наистина не желая да се чувствам като „другия“. Търпях, докато можех, но повече не бих могъл.

Джоузи въздъхна:

— Не мога да заповядвам на чувствата си.

— Аз също. — Той се наведе напред, подпря се на бюрото и я погледна право в очите. — Не прави грешки, Джоузи. Искам те отново в леглото си, но когато сме само двамата. Остави Джеръми в своето светилище, ако смяташ, че трябва. Дръж снимката му върху тоалетката си. Ако чувстваш нужда, извинявай му се, че си била с друг мъж и се разкайвай, ако мислиш, че той иска това… или ти самата го желаеш. Но следващия път, когато решиш да дойдеш при мен, ела сама.

Джоузи не каза нищо и мълчаливо го проследи с поглед, докато стана, обърна се и тръгна към вратата. Не извика след него, въпреки че изпита импулсивно желание. Алекс отвори вратата и излезе и тя остана сама в стаята.

Отпусна се на стола си, прикова поглед в списъка на благотворителните прояви, който бе преглеждала, преди той да влезе, но сякаш не виждаше нищо. Не можеше да мисли за друго, освен за ултиматума на Алекс и за обърканите си чувства.

Няколко минути по-късно осъзна, че мъчителните въпроси какво е правил в стаята на Питър по-късно в събота вечерта и какво бяха намислили с Дениъл напълно бяха изчезнали от съзнанието й, когато той стоеше пред нея и би могъл да й отговори. Но сега те започнаха да я измъчват така силно, както неговият ултиматум.

След като си бе тръгнала, Алекс беше станал и се бе облякъл и тя се запита дали това се случваше за първи път. Или предишната събота вечер също се бе облякъл и бе излязъл от стаята си, вероятно и от къщата, след като тя се прибра в спалнята си?

„… Питър е убит от жена. Нали така казаха?“

Джоузи си спомни, че Лора се бе съгласила. Но по израза на лицето й бе прочела, че в съзнанието й се въртеше същата мисъл, която хрумна на Джоузи — всички вярваха, че Питър е убит от жена, само защото в онази нощ бе забелязан в компанията на жена.

Но тя не знаеше нищо със сигурност. Имаше само съмнения. Твърде много съмнения.

 

 

— Значи това е Амелия Килбърн. — Касиди разгледа втората скица, която Лора бе направила в къщата, и почти несъзнателно поклати глава. — Прилича на жена от миналия век.

Свита в креслото във всекидневната си, Лора отпиваше от какаото, което току-що бе приготвила.

— Точно така изглежда. Понякога и начинът, по който се изразява, ми се струва остарял. Но мисля, че това е защото тя се възхищава от елегантността на една отминала епоха… и защото знае, че изглежда добре в тази обстановка.

Касиди остави скицника и замислено изгледа приятелката си.

— Струва ми се твърде… съзнателно.

Лора за миг се учуди, но кимна:

— Права си. Мисля, че Амелия добре осъзнава как изглежда всичко това. Не само видът й и обстановката, а и смисълът, който се крие зад тях. Тя е… интересна жена.

— Хм. А другите? Впрочем скицата, която си направила на Джоузи, е доста добра. Със сигурност ще я позная, ако я видя. Това е най-сполучливата ти рисунка.

Лора се усмихна, но не отвърна на комплимента.

— Джоузи ми харесва. И мисля, че не е била любовница на Питър, защото има връзка с Алекс Килбърн. Това е само мое предположение, не зная със сигурност. Но усетих силно напрежение между тях. Като между мъж и жена, които имат любовна връзка. Мисля, че точно днес на Джоузи й хрумна, че въпреки че в нощта на убийството Питър е бил видян с жена, не е сигурно дали е убит от жена. Тя е разтревожена. Нямам представа дали има определена причина за безпокойството й, или просто е притеснена, защото не знаем кой го е убил, но изглежда доста нервна.

— Може би подозира Алекс?

— Може би. Каза, че в събота вечерта е бил в къщата и веднага го защити. Увери ме, че въпреки че е Питър не са се разбирали добре, между тях не е имало омраза. Следователно той не би го убил. — Лора поклати глава. — Не зная, може би тя подозира, че Алекс има нещо общо.

— А ти как мислиш?

— Разговарях с него само минута, не бих могла да преценя.

— Опитай — предложи Касиди.

Лора се намръщи.

— Изглеждаше много приятен и чаровен. Не приличаше на сериозен адвокат, ако се съди по вратовръзката му — с картинки от анимационни филми. Но той е адвокат. Освен това не мога да си представя как точно този адвокат убива човек с нож в някаква хотелска стая.

— Добре. А Дениъл?

Инстинктивната реакция на Лора бе категорично да отрече. „Не“. Не и Дениъл. Той не беше убил Питър. Не е възможно. В него нямаше толкова силна ненавист. Не бе способен да се нахвърли върху собствения си брат в онази мизерна хотелска стая и да забива ножа отново и отново.

— Лора? Какво има?

— Тук е студено — промълви тя. — Това е всичко.

— Не, не е. Ти пребледня. Какво ти е?

След миг Лора каза:

— Много често забравям, че е истина. Че един човек беше жестоко убит. После нещо изведнъж ме кара да си спомня.

Касиди кимна в знак на разбиране, но попита:

— Какво беше този път? Това, че попитах за Дениъл?

— Не толкова… Просто си представих нещо. Как се е случило. Казах ти, че да имаш въображение е проклятие.

— Навярно е така. — Касиди я изгледа изпитателно и добави: — Не искам да повтарям въпроса, но…

— Дениъл? — Лора се опита да разсъждава обективно, но не можа и се постара поне да убеди Касиди, че е в състояние да разсъждава трезво. — Не зная, Кас. Изглежда адски спокоен и… сдържан. И твърде разумен, за да извърши нещо толкова безразсъдно, още по-малко незаконно или неморално. Просто не бих повярвала, че той би отишъл в някаква мизерна хотелска стая и би убил собствения си брат.

— Дори ако го е предизвикал?

Лора безпомощно сви рамене.

— Не зная дали го е предизвикал с нещо… искам да кажа, дали е преминал границите на обикновеното съперничество между братя. Очевидно Питър не е имал значително участие в семейния бизнес и затова се съмнявам, че е бил замесен в борбата за власт, която мисля, че се води между Дениъл и Амелия. Освен това досега никой не е споменавал за неразбирателство между Дениъл и Питър.

Касиди кимна, явно не напълно убедена, но нетърпелива да продължат.

— Добре. А вдовицата Килбърн? Нали се запозна и с нея?

Едва тогава Лора осъзна нещо и бавно го сподели:

— Знаеш ли, всяка от жените с фамилия Килбърн в тази къща е вдовица — Амелия и Джоузи, Мадлин… и Кери. Всички са вдовици.

— Това не ти ли говори колко е дълъг животът на мъжете от семейство Килбърн?

Лора понечи да спомене разсъжденията на Джоузи за пълната с нелепи злополуки история на семейството, но реши да не засяга тази тема. Вместо това каза:

— За Кери ли питаш? Вдовицата на Питър?

— Да.

— Тя е била в Калифорния, не помниш ли? Поне досега не съм чула някой да твърди друго. Джоузи казва, че обикновено пътувала, увита с шалове и силно гримирана, но никой не се съмнява, че е била тя…

— Чакай малко. Шалове и силен грим?

— Мислех, че в твоята светска хроника са споменали — сухо каза Лора. — Кери има голям белег, Кас. Почти върху половината от лицето си. Навярно е от изгаряне или нещо подобно.

Касиди изглеждаше смаяна.

— С белег? Жената на Питър? Как?

— Не зная. Честна дума, дори не ми хрумна да попитам Джоузи… а Амелия не е човек, когото бих питала. Белегът не изглежда отскоро, а и нещо в държането на Кери и начина, по който говори, ми подсказва, че отдавна е така.

Този път Касиди сви рамене:

— Не ти ли се струва, че това би могло да има нещо общо със смъртта на Питър?

— Бог знае. — Лора внезапно се почувства уморена и въздъхна. — Прекарах в къщата един цял ден и съм по-объркана от всякога. Изглежда, никой не скърби за Питър — освен майка му естествено, а аз все още не съм се запознала с нея, — но и никой не признава, че го е мразил. Чувствам се много странно, когато питам къде са били в нощта на убийството, а и навярно полицаите вече са ги разпитали. Мога само да продължа със скиците и да се опитам да дочуя нещо.

— Имаше ли късмет с историята на огледалото?

— Отново повече въпроси, отколкото отговори. Джоузи каза, че не помни да е представлявало някаква ценност за семейството и че ако това бе истина, тя щеше да знае. Навярно е права. Но каза и че Питър е отговарял за списъка на предметите, включени в търга, а Дениъл е прочел пълния му вариант едва след продажбите следобед. Малко преди Питър да ме посети.

— Значи… сега смяташ, че навярно Дениъл е искал да получи обратно огледалото? Но той не беше ли казал, че не знае нищо за него?

— Така твърдеше. Но си помислих… имах чувството, че лъже. Че всъщност знае нещо. Нямам представа какво би го накарало да излъже, факт е, че все още не зная защо Питър искаше да откупи огледалото и дали идеята е била негова или на някой друг.

Касиди замислено сви устни:

— С всеки ден връзката на огледалото с убийството става все по-неясна.

— Зная.

— Но все още мислиш, че съществува връзка?

— Мисля, че трябва да открия дали съществува.

— Хм. Значи отново ще отидеш в онази, как я нарече: невероятно мрачна и злокобна къща.

Лора кимна:

— Утре сутринта в девет.

Касиди каза необикновено сериозно:

— Слушай, нали внимаваш? Не зная дали някой от тях е убил Питър Килбърн, но ми се струва, че почти всички имат свои тайни. А хората ревностно пазят тайните си.

— Да — каза Лора. — Зная.

 

 

— Значи вие сте Лора. — Тя влезе в кабинета в западното крило, където в мрачната утрин Лора очакваше Амелия да се върне след телефонен разговор. Беше млада жена, няколко години по-възрастна от нея, която много приличаше на Амелия. — Аз съм Ан Ралстън. Внучката на Амелия.

Лора кимна вместо поздрав.

— Приличате на нея — подхвърли тя.

Това, изглежда, не зарадва Ан.

— Да, споменавали са ми. — Тя изгледа Лора, смръщи вежди и каза: — А вие приличате точно на жена, която Питър би свалил.

Лора бе поразена, но бързо се опомни. Погледна към скицата на Амелия, а след това — право в очите на Ан и срещна почти предизвикателния й поглед.

— Нима? — спокойно попита тя.

Ан се настани на един стол.

— Да, бих казала. Той харесваше червенокоси. Но вие вече знаете това, нали?

— Чувала съм. — Лора твърдо реши да не отстъпи пред дръзкия тон на ядосаната жена. — Чувала съм, че просто е обичал жените. Всякакви жени.

Невъзмутимо отвори на чиста страница и започна уверено да скицира лицето на Ан с резки линии.

Ан стисна устни:

— Говорите също като журналистите. Описвате го като развратен тип, който тича след всяка фуста.

Тя навярно не знаеше, че я рисуват.

— Такъв ли беше?

„Косите й са лесни“, помисли си Лора. Бяха късо подстригани и почти стърчаха, за разлика от дългите, старателно пригладени коси на Амелия. Прическата подхождаше на издълженото й скулесто лице.

— Не беше толкова лош — отбеляза Ан и вдигна глава. — Може би журналистите го смятат за женкар и някои от членовете на това семейство не желаят и да чуят за него, но Питър не беше лош. Мога да ви уверя, че бе по-умен, отколкото смятаха.

— В какъв смисъл?

— Той имаше планове. Щеше да накара хората да се изправят на крака и да го слушат. — Тонът й бе гневен. — Може би Дениъл си мисли, че е единственият, който умее да печели пари за това семейство, но…

— Ан, мислех, че тази сутрин си у Мортън — каза Амелия, когато влезе.

— Уговорката се отлага. — Ан сви рамене и лицето й доби унил израз, който й придаде вид на обидена гимназистка.

— Тогава защо не оползотвориш времето си, като се заемеш с гардероба си? Преди да се усетиш, ще стане студено.

— Значи сме длъжни да сортираме дрехите си по два пъти в годината? — попита Ан и завъртя очи. — През пролетта освобождаваме гардероба си от зимните, а през есента — от летните. В моя има достатъчно място за всичките, затова не разбирам…

— Не е нужно да разбираш, Ан. Трябва само да приемеш, че в тази къща има определен ред.

„Тази къща е пълна с ритуали, Лора. Повечето от тях са приумици на Амелия“, бе казал Дениъл. Навярно сезонното сортиране на дрехите беше един от тези ритуали. Лора слушаше и продължаваше бързо да скицира, опитвайки се да улови недоволното изражение на Ан, преди тя да излезе от стаята, което очевидно се канеше да направи.

Ан се изправи и каза:

— В тази къща и това семейство винаги е имало определен ред и на мен ми писна от него. Задушавам се! Това е опасно, Амелия. Нима, мислиш, не зная, че Питър умря заради определения ред, с който това семейство се съобразява, когато се занимава с бизнес?

— Ан — отвърна Амелия със смразяващ тон, — Питър умря, защото беше женен мъж, който имаше порочни връзки. Те нямаха нищо общо с бизнеса. — Тя не отмести поглед от очите на внучка си почти минута. След това пристъпи към стола, на който бе позирала, и седна. — А сега, ако нямаш нищо против…

Без дори да погледне към Лора, с пламнали страни, Ан се обърна и с гневна походка излезе от стаята.

Амелия въздъхна и уморено се усмихна на Лора:

— Съжалявам, че трябваше да видите тази малка сцена. Опитвам се да бъда снизходителна към това момиче… Джоузи каза ли ви какво се случи с майка й?

Лора кимна:

— Да. Ужасно.

— Тя вече беше пораснала, когато стана злополуката, но естествено бе голям шок за нея. Опитвам се да не забравям това. Но ми е трудно с нея. Много е непокорна, дори сега… скоро стана на тридесет и една, въпреки че не се държи като зрял човек. Вината за това безспорно е моя.

— Наистина изглежда много гневна — осмели се да каже Лора, изостави започнатата скица на Ан и се върна към тази на Амелия.

— Не ви е обидила, нали, детето ми? — попита Амелия.

— Не, нищо подобно.

„Той имаше планове.“ Какво се бе опитала да каже Ан? И защо бе така сигурна, че Питър е умрял заради начина, по който семейството ръководеше бизнеса?

— Добре, радвам се да го чуя. Тя често говори, без да мисли, нали разбирате. Например тази забележка за Питър и семейния бизнес; много добре знае, че той никога не е участвал в бизнеса. Но предполагам, че просто й е трудно да приеме, че собственото му неморално поведение доведе до неговата смърт. — Амелия кимна тъжно, сякаш на себе си. — Бяха близки, нали разбирате?

„Но тя не говореше за семейния бизнес, Амелия, а за реда, с който семейството се съобразява, когато се занимава с бизнес. Мисля, че това е нещо съвсем различно.“

Но Лора само кимна и съсредоточи поглед върху скицата. Нямаше желание да разпитва Амелия за нещо, което може би дори тя не разбираше. Но въпреки че пръстите й работеха сръчно, мислите й бяха съвсем другаде. Навярно Ан беше дълбоко потресена от трагичната злополука, при която баща й неволно бе застрелял майка й; кой не би се чувствал така? Но въпреки че това би могло да е причина за нейното недоволство, според Лора то не обясняваше причината за острите й забележки относно „определения ред“, който семейството следваше в бизнеса.

Въпросът бе дали Ан знае нещо за убийството на Питър, или само предполага? Каквато и да бе истината, как е възможно едно убийство, което изглеждаше като престъпление от страст, да има връзка с бизнеса?

Лора погледна над скицника към Амелия и видя, че възрастната дама е заела обичайната си поза и както винаги, леко се усмихва. Неизбежно бе да се запита дали забележките на Ан бяха така случайни, както изглеждаха. Дали Амелия е убедена, че Питър е убит от някоя своя любовница? Или наистина в отношението на семейството към бизнеса имаше нещо необичайно, което би могло да доведе до смъртта му?

Лора се усмихна:

— Амелия, бихте ли повдигнали брадичката си съвсем леко?… Така. Чудесно.

Опита се да пресъздаде характерния израз на тъмните й очи.

Амелия спази обичая си и малко преди дванадесет остави Лора сама, за да „даде напътствия“ относно обяда. Лора реши, че това е още едно доказателство за строгия ред, който тя поддържаше в този дом. Не пропускаше да провери как върви приготовлението на обяда, преди да бъде сервиран пред гостенката. Но, изглежда, тя постъпваше така дори когато нямаше гости просто защото беше перфекционистка.

Тази мисъл накара Лора да изпита смущение, когато разгледа скицата. Дали една перфекционистка би я одобрила? Навярно не. Единственото, което я успокояваше, бе, че Амелия не беше я помолила отново да й покаже рисунката. Лора се надяваше да не го направи. Достатъчно бе напрежението, което щеше да чувства, когато Амелия разглежда истинския портрет, след като започне да работи върху него. Резултатът от тези предварителни усилия не биваше да бъде преценяван от перфекционист, въпреки известния напредък, който бе постигнала.

Лора затвори скицника и въздъхна. След това чу няколко тъжни акорда на пиано и вдигна глава. Спомни си, че музикалният салон се намираше точно от другата страна на коридора и предположи, че Кери е решила да се поупражнява преди обяд.

Остави скицника на един стол и излезе в коридора с мисълта, че музиката звучи ужасно печално и някой има нужда от утеха. Но едва когато влезе в салона, осъзна, че жената, която седеше на табуретката пред малкия роял и свиреше тъжната мелодия, не бе Кери.

Навярно бе Мадлин Килбърн.

Широко отворените й светлосини очи бяха зачервени и с леко подпухнали от плач клепачи. Погледът й издаваше, че е замаяна от успокоителни. Но елегантният й черен тоалет с перли и леко посивелите й тъмни коси бяха безупречни. Както и гримът й.

— О, извинете — промълви Лора и не посмя да помръдне от прага. Не бе подготвена за тази среща. — Очаквах да видя Кери.

— Вие сте Лора. — Мадлин вдигна дългите си изящни пръсти от клавишите, отпусна ръце в скута си, леко наведе глава встрани и изгледа непознатата. — Амелия пожела да идвате тук.

— Искрено съжалявам за сина ви — едва успя да промълви Лора.

Премрежените сини очи се наляха със сълзи и гласът й затрепери:

— Той беше моето бебе. Толкова красиво момче, толкова мило и чаровно! Знаете ли, прилича на баща си. Беше единственото, което ми остана от Джон.

Лора не бе имала намерение да говори, но неволно каза:

— Все още имате Дениъл.

Мадлин леко се намръщи и за миг на лицето й се изписа смущение. След това поклати глава.

— Не, той никак не прилича на Джон. И никога не сме били така близки, както е Питър. Никога не е сядал на леглото ми вечер, за да разкаже как е минал денят му. А Питър го правеше. Никога не е споделял с мен тайните си, както Питър.

Лора отново неволно заговори:

— А казвал ли ви е за огледалото, мисис Килбърн?

Нямаше кураж да се обърне към тази жена с кръщелното й име.

Въпросът сякаш изтръгна Мадлин от дълбок размисъл:

— Огледало? Вие твърдите, че това е била причината за посещението му при вас. Някакво огледало.

— Да. Купих го от търга във вашето имение. Искаше да го откупи обратно. Знаете ли защо?

— Питър не се интересуваше от огледала. Не беше суетен — тревожно каза Мадлин.

Последното, което Лора искаше, бе да измъчва тази замаяна, скърбяща жена, но сякаш не можеше да спре.

— Каза, че огледалото било семейна реликва, мисис Килбърн. Средно голямо, с малка метална рамка и дръжка. Помните ли го?

— Не зная за никакво огледало. — Гласът на Мадлин прозвуча плахо, но погледът на сините й очи за миг стана ясен и прониза Лора. — Вие ли убихте сина ми? — попита тя с тон, в който се долови отчаяна надежда да получи отговор.

— Не. — Лора леко се покашля. — Не, мисис Килбърн. Кълна се, че не съм аз. Нямам нищо общо със смъртта му.

Умоляващите сини очи не откъснаха поглед от лицето й още няколко мига, а след това леко се извърнаха и разшириха.

— О! — тихо промълви тя.

— Мамо, трябва да си почиваш.

Лора не се изненада, когато чу тихия глас на Дениъл, защото несъзнателно се бе подготвила за това. Бе усетила присъствието му зад себе си. Но затаи дъх, когато той за първи път докосна рамото й със силната си ръка и внимателно я побутна встрани, за да влезе в стаята.

Не погледна към Лора, когато мина покрай нея. Приближи се към майка си, хвана ръката й и й помогна да се изправи. Не пролича да проявява грубост, но Мадлин внезапно скочи на крака и го погледна с недоумение.

— Трябва да си почиваш — повтори той с тих глас.

— Да. Да, разбира се. — Лора отново срещна премрежения й поглед. — Бихте ли ме извинили?

Тя не дръзна да проговори и само кимна.

Дениъл поведе Мадлин към вратата. Погледна Лора само за миг, но изразът му не издаваше нищо.

След като остана сама, постоя там още миг и едва тогава осъзна колко е напрегната. Повдигна ръцете си, втренчи поглед в тях и видя, че ноктите й се бяха впили толкова дълбоко в дланите, че са оставили отпечатъци. Бавно потърка ръце.

Искрено съжали, че започна да разпитва Мадлин, особено когато осъзна, че отговорите не можеха да й помогнат с нищо. Страхуваше се, че с това е накарала Дениъл да си състави още по-лошо мнение за нея.

Преди да се замисли за нещо друго, вниманието й бе привлечено от един светъл лъч, който се промъкна през тесния процеп между завесите и се отрази в стенното огледало. Светлината бързо изчезна, когато слънцето отново се скри зад сивите облаци, но Лора не обърна внимание на това. Досега не бе забелязала огледалото. Както винаги, не можа да устои на изкушението да се приближи към него.

Несъзнателно направи няколко крачки и застана пред огледалото. Беше голямо, около метър и петдесет, в позлатена рамка. Лора само бегло забеляза това. Както винаги, не обърна внимание на собственото си отражение и втренчи поглед в пространството зад себе си, над дясното си рамо. И както винаги, изпита мъчително чувство на разочарование, защото това, което търсеше, не бе там.

— По дяволите! — прошепна тя.

Мадлин я нямаше на масата за обяд.

Както и Дениъл.