Кей Хупър
Огледалото на Лора (5)

Четвърта глава

— Твоето огледало — започна Дина Уилкс в събота сутринта — е направено през 1800-а година. Било е поръчано от Брандън Кеш по случай двадесет и втората годишнина от сватбата му с неговата съпруга Сара. Изработено е от някакъв гравьор във Филаделфия. Шарката, която напомня за лабиринт, представлява една-единствена линия без начало и край, символизираща вечността. Всъщност названието, което й е дал самият гравьор, е „Вечност“. Отбелязал е, че е създадена специално за Брандън Кеш и никой няма право да я копира.

— Впечатлена съм — каза Лора.

Амбициозната колежанка приглади черните си коси и попита със задоволство:

— Нали съм добра?

— Страхотна си. Как успя да откриеш това толкова бързо?

— Имах късмет — призна Дина и се засмя. — Гравьорът си е водил подробни записки и понеже по-късно е станал известен, творбите му са ценни. Рядко е работил с месинг и произведенията му са документирани. Впрочем твоето огледало е доста скъпо.

Лора поклати глава:

— Не се интересувам от стойността му, а само от историята. Както и от семейната хроника на неговите притежатели.

— Вече ми каза това, но помислих, че би било добре да спомена.

Бяха седнали до плота в бокса на Лора на чаша кафе и Дина отпи глътка от своето, преди да разтвори тетрадката пред себе си.

— Така. Имах късмет и със съпрузите Кеш. Неговият род е бил известен във Филаделфия и в много стари вестници, брошури и списания има статии за тях. За щастие повечето са въведени в компютърната мрежа, така че няма да се наложи да пътуваме дотам.

— Радвам се — сухо каза Лора. — Едва ще успея да платя на теб. Не бих могла да си позволя самолетни билети.

— Така и предполагах — засмя се Дина. — Сега, да видим… Не знаех колко информация ти е нужна, затова реших да ти предоставя всичко, до което успея да се добера. Брандън Кеш е роден през 1760-а и е живял доста дълго. Починал е на седемдесет години, през 1830-а, не се споменава от какво. Тогава е имало епидемия от някаква болест, подобна на грип; навярно е това. Сара Лангдън е родена през 1762-а и също е доживяла до седемдесетгодишна възраст. Починала е през 1832-а. Според заключението на лекаря причината за смъртта й е била разбито сърце.

Лора бе поразена:

— Разбито сърце? Наистина ли е написал това?

— Да. Както е отбелязал, след смъртта на съпруга си тя започнала бавно да чезне. Бил е убеден, че е починала от разбито сърце. Слушай, явно тези двамата са изживели истински любовен роман, който е трогнал всички. — Дина отново погледна бележките си. — Брандън и Сара се запознали през 1777-а, когато тя била на петнадесет години, а той — на седемнадесет. Родителите и на двамата смятали, че са твърде млади, но желанието им да се оженят било огромно. Година по-късно го осъществили. Навярно са живели щастливо. Не са имали парични проблеми и са се радвали на добро здраве. Сара е родила три деца, без усложнения, и те са пораснали здрави и силни. По време на целия им брак хората са коментирали колко привързани са били един към друг. Не просто са се обичали, а са били неразделни. Никой от тях не е оставил дневник, но в едно писмо до сестра му, малко след неговата смърт, Сара споделила с нея, че през всичките години на брака си не са прекарали дори една нощ разделени и че не можела да понесе празното легло.

— Може би наистина е починала от любовна мъка — промълви Лора.

— Тъжно, нали? — Дина поклати глава, но жизнерадостната й натура бързо надделя. — Все пак са преживели заедно над петдесет години.

Лора кимна.

— Повече, отколкото е писано на мнозинството от хората. — Но в съзнанието й се появи образ на старица, която лежи сама, неподвижна и мълчалива, в своята половина на леглото — и това я накара да потръпне. Направи усилие да се отърси от обзелото я чувство. — А огледалото?

Дина, която явно не проявяваше голям интерес към битието на хора, живели преди повече от сто години, веднага кимна.

— Сара не е оставила завещание, но огледалото е включено в списъка на вещите, които били наследени от дъщеря й Мери. Това естествено станало веднага след смъртта на Сара през 1832-а година. За Мери не се знае много, но не е задържала дълго огледалото. Сигурно е имала спешна нужда от пари, защото скоро го е продала обратно на гравюра, който го е изработил.

— Знаеш ли какво е направил с него?

— Да. Запазил го е повече от двадесет години, защото съпругата му много го харесвала. Но след смъртта й, през 1858-а година, го продал. Всъщност продал го е синът му. На млада дама на име Фейт Бродърик. Няколко месеца по-късно синът на гравюра се оженил за същата жена. — Дина вдигна поглед от записките си. — Дотук стигнах вчера. Трябваше да си тръгвам. Всичко, което зная за тях, е, че Стюърт е роден през 1833-а, а Фейт през 1836-а. Ще продължа в понеделник.

Лора поклати глава с възхищение:

— Вече си открила повече, отколкото очаквах, особено за толкова кратко време. Мислиш ли, че ще можем да проследим историята до наши дни?

— Не мога да обещая. Дори съм изненадана, че имахме късмет да узнаем и това; обикновено не се пазят сведения за едно огледало е месингова рамка, което се е предавало от ръка на ръка. Но то, изглежда, е означавало нещо важно за всеки от своите собственици и те са си отбелязвали какво се случва с него. Стискай палци късметът да не ни изневери и следващите собственици също да са ценили огледалото и да са записали какво става с него по-нататък.

Дина бе напечатала бележките си, за да й остави копие от първите резултати на проучването. Когато си тръгна, Лора се зае да прегледа материалите. Дати и кратки коментари, всъщност малко ценна информация. Сухи факти. Момче и момиче се запознали по време на Революцията и се влюбили. Сключили брак и създали семейство. Близостта им била така голяма, че познатите им са впечатлени и често обсъждали връзката им. Съпругът поръчал огледало, за да направи подарък на своята любима. Починали за кратко един след друг, след повече от петдесет години съвместен живот.

По-нататък бяха описани следващите моменти от съдбата на огледалото. Как отново попаднало у гравюра, от когото било изработено, и съпругата му, която много го харесвала. Как години по-късно отново било изложено на витрината и привлякло вниманието на млада дама. Как тя влязла в магазина, за да го купи, и се влюбила в продавача — сина на гравюра.

Лора не бе сигурна какво е очаквала. Може би голям червен флаг, върху който да бъде написано защо Питър Килбърн е пожелал да откупи огледалото, или поне нещо, което да й подскаже причината. Но засега не откри нищо важно.

Остави записките на плота, приближи се към статива и прикова поглед в започнатата картина, изобразяваща женска ръка, която държи огледало. Предишния ден почти не бе работила върху нея, въпреки че бе прекарала дълго време, взирайки се в платното. Дълго бе обикаляла из апартамента, завладяна от противоречиви мисли. Здравият й разум отстъпваше на желания и стремежи, които тя дори не разбираше.

„Не мога да се върна там.

Но трябва.“

Лора потърка енергично областта между веждите си и тъкмо когато реши да потърси аспирин, телефонът иззвъня. Журналистите бяха престанали да я безпокоят и затова предишния следобед отново бе включила апарата. Все пак се приближи към него малко плахо.

— Ало?

— Лора? Обажда се Амелия Килбърн.

Не изпита облекчение. Дори се почувства по-напрегната.

— Здравейте, Амелия.

— Извинете ме, че проявявам нетърпение, детето ми. За човек на моята възраст времето наистина е ценно. Какво решихте, ще приемете ли поръчката?

— Все още не зная, Амелия. Съжалявам.

— Ако се тревожите как ще реагират другите от семейството, излишно е. Уведомени са и никой от тях няма възражения.

Лора се запита дали истината не бе, че те не смееха да възразят, но не сподели опасенията си. Вместо това каза:

— Ако полицията не ме подозираше, щеше да бъде различно, но…

— Дениъл разговаря с полицията… аз също се обадих на комисаря. — Амелия леко се засмя, с което издаде задоволството си от това, че отново бе пренебрегнала желанието на своя внук. — Признаха, че нямат доказателства срещу вас, Лора. Не могат да открият никаква връзка между вас и Питър в миналото… или в онази нощ. Показали са снимката, която сте им дали, на портиера от мотела и той уверено е заявил, че жената, която е видял в колата, не сте били вие. Според полицията вече не сте, как се наричаше, главен заподозрян.

Тези думи й донесоха облекчение, въпреки че Лора многократно си бе повтаряла, че не е възможно да открият доказателства за връзка, която не е съществувала. Все пак понякога ставаха грешки и невинни хора бяха обвинявани в престъпления, които не са извършили. Лора не би могла да се чувства напълно спокойна, докато не разбере, че убиецът на Питър Килбърн е в затвора.

— Радвам се да чуя това, Амелия — каза тя. — Благодаря, че ми казахте.

— Сега не е ли по-лесно да приемете поръчката?

Лора отклони въпроса:

— Амелия, защо не възложите това на някой утвърден художник с доказан талант?

— Вие сте талантлива, Лора. Какво лошо има в това, че съм решила да подпомогна кариерата на един млад художник? Мога да ти гарантирам, че ако и двете харесаме творбата ти, ще получаваш повече поръчки на месец, отколкото би могла да изпълниш.

В тона й не се долавяше самодоволство, а по-скоро искрена увереност. Въпреки че Амелия Килбърн вече не притежаваше някогашното си влияние в обществото, тя познаваше хора в Атланта, които биха се вслушали в препоръките й.

— Не мисля, че вие ще бъдете доволна от резултата, Амелия.

— Оставете на мен да преценя това. Впрочем как бихте могли да разберете, ако не опитате?

Лора затвори очи, обзета от колебание. Долови упоритостта на Амелия и отново се почувства въвлечена в нечия интрига. Инстинктът я предупреди да бъде предпазлива. Тук имаше някаква нечиста цел. Това предложение и тази къща бяха опасни. Не можеше да забрави и Дениъл.

„Не мога да се върна там.

Но трябва.“

Когато отвори очи, Лора каза решително:

— Добре, Амелия. Приемам поръчката, благодаря. Ако сте съгласна, можем да започнем в понеделник.

 

 

Вилицата на Мадлин се удари в чинията й и иззвъня. Тя вдигна сините си очи, все още зачервени от плач, към свекърва си и прошепна:

— О, Амелия, не.

— Всичко е наред, мамо — тихо каза Дениъл, който седеше далеч от нея. — Полицията смята, че Лора Съдърленд няма нищо общо с убийството на Питър.

— Тя ще дойде, Мадлин — каза Амелия с делови тон. — Ще бъде тук в понеделник и ще продължи да идва, докато завърши портрета. Помолих я да работи у дома.

— Няма ли да отседне тук? — учтиво попита Алекс. — Мисля, че чух да даваш нареждания да приготвят стая за нея.

— За всеки случай — отвърна Амелия и леко стисна устни. — Тя предпочита вечер да се прибира в апартамента си, но й казах, че стаята ще бъде готова, в случай че реши друго.

Алекс вдигна поглед към Джоузи и за миг отвори широко очи, сякаш безмълвно и с лека ирония я попита какво би могло да накара човек да откаже покана за нощувка в тази къща. Джоузи, която отлично знаеше, че той намира атмосферата в дома им за мрачна, побърза да извърне глава и неволно срещна тревожния поглед на Мадлин.

Джоузи заговори тихо и спокойно, както бе постъпил Дениъл:

— Наистина всичко е наред, Мадлин. Запознах се с нея и ми се стори много приятна. Сигурна съм, че ще… ти съчувства.

— Питам се дали ще прояви съчувствие и към Кери — замислено каза Алекс.

Джоузи погледна към празния стол до себе си, на който обикновено седеше съпругата, сега вдовица, на Питър. Кери бе отишла да прекара уикенда при своята сестра, която също живееше в Атланта. Джоузи каза:

— Сигурно. Всъщност ние дори не знаем дали… е имала връзка е Питър.

— Бих се обзаложил, че това е истина — каза Алекс.

— Престанете! — намеси се Амелия и изправи гръб на стола си в края на масата. — Лора ще бъде моя гостенка и се надявам всички да се отнасяте с нея, както подобава.

Внучката на Амелия, Ан, която седеше между Мадлин и Дениъл на дългата маса, отбеляза равнодушно:

— Независимо дали ни харесва или не.

Амелия я изгледа намръщено.

— Това все още е моят дом и ще ти бъда признателна, ако не го забравяш.

Ан бе тъмнокоса, с кафяви очи и притежаваше красиви черти като тези на своята баба, които сега се изкривиха в недоволна гримаса. Тя сви рамене:

— Разбира се, как бих могла да забравя, като ми го напомняш почти всеки ден.

— Не би трябвало да се налага.

— Предполагам, че си права. Все пак всичко, което се върши в тази къща, трябва да получи твоето одобрение. Не бих могла дори да избера тапети за стаята си, без да се допитам до теб. Всички сме принудени да ядем тази блудкава храна само защото ти си решила така, въпреки че никой от нас не я харесва.

Тя ядосано блъсна чинията си.

— Не си длъжна да живееш тук — студено отвърна Амелия.

Преди Ан да успее да отвърне на забележката й, Джоузи каза тихо:

— Мисля, че все още не сме превъзмогнали шока и…

— Не съм те молила да ми помагаш! — гневно я прекъсна Ан. Блъсна стола си назад и излезе от стаята.

След кратко мълчание Джоузи въздъхна:

— Каквото и да направя, Ан винаги се вбесява.

— Завижда ти — каза Амелия и сви рамене.

— Няма причина. — Джоузи се смути. — Аз… мисля, че хапнах достатъчно. Извинете ме, ако обичате.

Когато видя, че Амелия кимна, тя стана от масата и се запъти към вратата. Чу зад гърба си гласа на Мадлин:

— Но, Амелия, това момиче!…

Джоузи тръгна с намръщено изражение към библиотеката, където бе бюрото й.

Нямаше друга работа, освен да събере и сортира копията от бележките на Амелия за последните дни. Старата поддържаше усилена кореспонденция с приятели от цялата страна и искаше да запази копия от всички изпратени и получени писма в семейния архив. Последните от тях естествено бяха във връзка със смъртта на Питър и Джоузи се зае да ги подреди.

Амелия не бе я молила да работи в събота вечерта, но Джоузи бе неспокойна и чувстваше нужда да върши нещо. Беше притеснена. В много отношения Питър не бе гордост за семейството, но със смъртта му равновесието в него се бе нарушило и резултатът бе непоносимо напрежение и безброй подозрения.

Джоузи не желаеше да мисли за това, но през последните няколко дни бе стигнала до неприятния извод, че е възможно някой от роднините й да е замесен в убийството на Питър. Първо, защото сега полицията проявяваше повече интерес към местонахождението на всички членове на семейството в нощта на убийството, отколкото в началото. През тази седмица ги бяха посетили два пъти и учтиво ги бяха разпитали. Освен това по лицата, които я заобикаляха, се четеше повече предпазливост, отколкото по-рано.

Дори Алекс…

— Навярно не смяташ да работиш цяла вечер?

Джоузи погледна Алекс, който тъкмо бе влязъл в стаята, и след кратко колебание притисна бележките на Амелия с една кристална статуетка.

— Не. Просто съм нервна.

— Не съм изненадан — след малкия скандал по време на вечеря. Мадлин все още е разстроена, а Амелия загуби търпение. Сега Дениъл се опитва да утеши майка си.

— Не бих казала, че мога да виня Мадлин — сподели Джоузи. — Присъствието на който и да е чужд човек в къщата сега би могло да я разстрои, да не говорим за Лора Съдърленд. Какво ли е намислила Амелия? Това внезапно желание да я рисуват, при това някаква неизвестна художничка, ми се струва толкова…

— Налудничаво? — унило добави Алекс.

Джоузи стана и вяло помести стола си напред:

— Да кажем — ексцентрично.

Алекс леко се засмя на вниманието, с което тя подбираше думите си.

— Със сигурност крои нещо. Както и Дениъл.

Джоузи срещна изпитателния поглед на зеленикавите му очи и почувства тръпка на неудобство.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че… борбата за власт в това семейство скоро ще завърши. Единственият въпрос е колко от нас ще оцелеят.

— Сякаш говориш за война.

Той небрежно сви рамене.

— Няма за какво да се тревожиш, скъпа. И Амелия, и Дениъл те харесват. — Хвана ръката й и добави с усмивка: — Впрочем нека не мислим повече за това. Ти си нервна, а на мен ми омръзна да стоя в тази къща. Защо не се махнем оттук?

— Добра идея.

Джоузи не знаеше какво бе намислил, но всъщност и не я интересуваше. Искаше да се отърси от тревогите си поне за известно време, а компанията на Алекс бе най-доброто лекарство против мъчителни размишления.

 

 

Часовникът над нощното шкафче удари полунощ и Джоузи се раздвижи до Алекс. Нямаше никакво желание да става, но досега не бе прекарвала цялата нощ в леглото му и не искаше да го прави и сега. Каквото и да твърдеше той, Джоузи се съмняваше, че Амелия би одобрила явната връзка на своята секретарка с бъдещия семеен адвокат.

— Къде отиваш? — промърмори Алекс, когато тя отмести завивките.

— В стаята си естествено.

Алекс обгърна талията й, притегли я назад и я притисна с тялото си.

— Не съм съгласен.

— Алекс…

Той се наведе и я целуна. Докато устните му закачливо докосваха нейните, полуотворените му очи блестяха на светлината на нощната лампа. Чувствената ласка на езика и зъбите му бе неустоима.

Джоузи усети допира на силните му рамене до дланите си и не бе изненадана, че инстинктивно бе протегнала ръце към тях. Докосването му бе така възбуждащо, че тя не бе в състояние да се съпротиви. Въпреки усилията й да се владее, той винаги успяваше да я омае.

Притисна се към него и издаде слаб стон, когато почувства как ръката му се плъзна към гръдта й и нежно я обхвана. Палецът му погали зърното й и тя усети как възбудата й нарасна. Издаде нов стон, по-задъхан и умоляващ. Поривът й бе неудържим.

Все още с притворени очи и загадъчен поглед, той прошепна до устните й:

— Все пак ти не искаш да ме оставиш, нали, скъпа?

Тя вдигна очи към лицето му и затаи дъх, когато той сведе глава и докосна с устни твърдото зърно на гръдта й. Отново я погледна в очите и нежно всмука чувствителната й плът.

— Прав ли съм? — настойчиво попита Алекс с тих глас, покоряващ като ласките му.

Джоузи искаше да възрази. Искаше да събере сили и да докаже поне на себе си, че Алекс не бе успял да я промени. Но в тялото й бе настъпила промяна. Бе започнала да изпитва наслада от неговите ласки и въпреки желанието й да отрече това, той също го знаеше. Всмукваше жадно зърното й и тя губеше самообладание. Всяко докосване на устните му усилваше порива й и я караше да стене.

— Не — задъхано промълви Джоузи и прокара пръсти през меките му руси коси. — Не, не искам да те оставя. За бога, Алекс, моля те…

— Ще останеш ли цяла нощ?

Устните му отново закачливо докоснаха зърното й, а ръката му се плъзна надолу по корема и нежно се промъкна между бедрата й.

Джоузи потръпна от непреодолим копнеж, когато почувства проникването на дългите му пръсти и ласкавия допир на палеца му. Пое си дъх да отговори и осъзна, че ако бе поискал от нея да премине през огън или по счупени стъкла, би отвърнала същото.

— Да. Да, Алекс. — Не можа да сдържи стона си при лекия допир на зъбите му до зърното й и навлизането на пръстите му дълбоко в плътта й. — Алекс, за бога!

— А не за теб? — промълви той с усмивка.

Тя почти извика:

— Какво се опитваш да сториш с мен, Алекс?

Доловил крайната й възбуда или сам обзет от неудържимо желание, той й отговори с тялото си. Плъзна се между бедрата й, притегли ги над кръста си и бавно проникна в нея.

Джоузи бе близо до връхната точка и бавните му, нежни движения я задържаха там дълго. Изражението му издаваше страстна възбуда, а мускулите му потръпваха. Сякаш бе решил да се люби с нея, докато и двамата се почувстват напълно изтощени. Въпреки опитите си да възрази, Джоузи не можеше да си поеме дъх и да изрече дори две свързани думи.

Сякаш миговете на сладостен унес продължиха цяла вечност. Ритмичните тласъци ставаха все по-силни, докато най-сетне тя се понесе в зашеметяващ водовъртеж от усещания, които я накараха да загуби представа за действителността и да чувства единствено неописуема наслада.

Когато Джоузи се опомни, усети как Алекс се обърна по гръб и я повлече със себе си. Все още бе задъхан. Тя отпусна глава на гърдите му, затвори очи и почувства как дишането му постепенно се върна към нормалния ритъм.

— Не беше честно — най-сетне успя да промълви тя.

Алекс я притисна и каза откровено:

— Права си. Но от толкова време се измъкваш от леглото ми като уплашена ученичка, че не можех да издържам повече.

Тя вдигна глава и го погледна сериозно:

— Не си споделил това с мен.

— А би ли променило нещо? — Доловил мълчанието й, той кимна. — Така си и помислих.

— Амелия… — започна тя, но Алекс поклати глава.

— Не се самозаблуждавай, Джоузи. Причината да пропълзяваш обратно до стаята си посред нощ не е мнението на Амелия. Ти го правиш, защото според теб във връзката ни няма нищо друго, освен секс.

Тя смръщи вежди и попита:

— А нима това не ти е достатъчно?

Той я погледна и закачливо се усмихна. След това каза:

— Но щом спим заедно, ние с теб сме любовници, скъпа. А понякога любовниците прекарват заедно цялата нощ. Искам и с нас да бъде така. Но не се тревожи. Ти няма да бъдеш моя съпруга. Не е нужно дори да изпитваш любов към мен. Не мисли, че предаваш Джеръми.

Джоузи рязко се отдръпна от него и покри голото си тяло със завивката.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Напротив, разбираш. — Той се повдигна на лакти и добави с насмешка: — Ако между нас не съществува друго, освен секс, нищо няма да накърни спомена ти за Джеръми. Ако се промъкваш до своето легло, което за теб е като брачно ложе и пазиш светостта му, въпреки че той никога не е спал с теб в него, значи не му изневеряваш.

— Той е мъртъв — треперейки, отвърна Джоузи.

— Да, но ти не си го погребала. Не си се разделила с него. — Алекс леко се усмихна. — О, не гледай така ужасено, Джоузи. Това не ме притеснява. Ако желаеш да носиш траурно облекло четиридесет години като Амелия и да се усмихваш на снимката му всяка вечер, това си е твоя работа. По дяволите, може би той би искал да прекараш останалата част от живота си именно така. Но щом сега не е в състояние да изпълнява съпружеските си задължения, съмнявам се, че би ни осъдил, ако от време на време прекарваме заедно по някой час или дори нощ. В края на краищата нима би предпочел някой друг да задоволява нуждите на вдовицата му? Аз съм негов братовчед.

Джоузи рязко отметна завивката и с вик скочи от леглото. Не погледна назад към Алекс, но почувства, че той мълчаливо я наблюдава, докато вдигаше дрехите си от пода и трескаво се обличаше.

— Каза, че ще останеш цялата нощ — хладно й напомни той.

Тя го изгледа с недоумение и побягна от спалнята му, сякаш я преследваше див звяр. Забърза безшумно по слабо осветения коридор, носейки обувките си. Едва когато влезе в своята стая и се облегна на вратата, осъзна, че неволно бе затаила дъх. Въздъхна дълбоко и почти изхлипа.

Почувства се объркана и разстроена. Никога по-рано Алекс не бе постъпвал с нея така жестоко. Никога не бе й напомнял така мъчително за Джеръми и не бе разговарял с нея с такъв подигравателен тон. Тогава защо тази нощ се бе държал така? Защо бе изрекъл неща, които знаеше, че ще я разстроят? Не го познаваше такъв.

Джоузи постепенно се успокои, но потъна в размисъл. Съблече се и се отправи към банята да вземе душ. Движенията й бяха машинални, а съзнанието — изцяло завладяно от мисли за Алекс. По-късно, докато сушеше косите си, й хрумна, че може би й бе казал всичко това, защото всъщност не желаеше тя да прекара нощта при него. Възможно ли бе това? Много пъти я бе молил да прекара нощта в леглото му, но никога не бе изразявал недоволство заради отказа й — до тази нощ. А почти веднага след като бе отстъпила, той бе започнал да я измъчва.

Защо?

Джоузи облече нощница и халат, които, без да мисли, избра от гардероба си, и когато погледна надолу, отново се запита дали не е започнала да прилича на Амелия. Нощницата бе черна, със затворено деколте и дълги ръкави и изцяло прикриваше тялото й. Халатът имаше непривлекателен сив цвят. Нима чувстваше нужда да носи траур за Джеръми дори в съня си? Или това бе неволен израз на разкаяние пред починалия й съпруг, след като се бе върнала от спалнята на друг мъж?

Погледна към снимката в сребърна рамка върху тоалетката, от която й се усмихваше красив тъмнокос мъж, и за пръв път изпита желание да я обърне надолу.

— По дяволите! — тихо каза тя.

Естествено Джоузи не чу отговор и закрачи из стаята, опитвайки се да овладее обърканите си чувства. Беше сигурна, че не би могла да заспи, ако не се върне при Алекс, поне за да разбере защо се е държал така.

Съвсем безшумно отвори вратата на стаята си, прекрачи прага и застина. Тя и Алекс деляха втория етаж на това крило с непрежалимия Питър и Кери, които имаха отделни спални, и с Дениъл. Когато погледна към дъното на коридора, Джоузи видя Алекс да излиза от спалнята на Питър. Беше напълно облечен, изглеждаше мрачен и като че ли стискаше нещо в дясната си ръка.

Вместо да се отправи към своята спалня, Алекс продължи по дългия коридор и леко почука на вратата на Дениъл. Тя се отвори почти незабавно и Дениъл излезе, също напълно облечен. Съвсем не изглеждаше сънен, въпреки късния час.

Бяха твърде далеч и Джоузи не чу какво си казаха, но тихият им разговор продължи доста и в един миг Алекс разтвори ръката си, за да покаже на Дениъл това, което държеше. Най-сетне Дениъл кимна и се прибра в стаята си. Преди Алекс да се обърне, Джоузи бързо се скри.

Чу как вратата на Дениъл тихо се затвори, а няколко мига по-късно — и още една. Когато надникна в коридора, там нямаше никой.

Джоузи напълно се отказа да ходи при Алекс. Затвори безшумно вратата и седна на леглото си. Почувства се още пообъркана от преди.

Какво ставаше?

 

 

— Колко предварителни скици ще направите? — попита Амелия.

Лора вдигна поглед от първите си щрихи и се усмихна:

— Колкото е необходимо. Както ви предупредих.

Амелия отвърна също с усмивка:

— Права сте. Не се безпокойте, детето ми; имам достатъчно търпение да позирам толкова често и толкова дълго, колкото искате. Ако позволявате да говоря, добре, но ако пречи, може би ще имаме проблем.

— Можете да говорите — каза й Лора. — Всъщност дори би могло да ми помогне. Когато един художник рисува портрет, трябва да добие представа за личността, а това не се постига само с наблюдение.

— Значи вие знаете как да подходите към работата — отвърна Амелия със задоволство. — Така и предполагах.

— Нека преценим това, след като видим резултата — тъжно каза Лора, която не се чувстваше напълно уверена в себе си.

Беше малко преди обяд в понеделник и двете е Амелия бяха в салона в задната част на къщата, който бе светъл, просторен и пълен с буйни зелени растения и цветя. Амелия бе започнала да я развежда из къщата, но в края на обиколката на първия етаж, когато бяха стигнали до този салон, Лора предложи да останат в него, за да направи няколко скици.

Причините за това предложение бяха няколко. Въпреки усилията си да създаде впечатление, че е издръжлива, възрастната дама не успя да скрие умората си и Лора реши, че една кратка почивка ще й се отрази добре. Къщата бе толкова голяма, че Лора изпита страхопочитание; дори самата тя се нуждаеше да спре за известно време, преди да продължи. Освен това фонът, който предлагаше помещението, бе приятен и топъл, а контрастът с черното облекло и сребристобелите коси на Амелия бе удивителен.

Лора я помоли да седне на един люлеещ се стол с ветрилообразна облегалка, а самата тя се облегна на друг, на известно разстояние от нея. Не бе избрала поза, в която да я рисува, беше й казала просто да се отпусне, но моделът й седеше почти сковано, с ръце в скута.

Лора се задоволи с това, с което разполагаше, и започна да скицира малко по-уверено, слушайки с половин ухо думите на Амелия.

— Навярно това помещение ще бъде подходящо за работа, когато най-сетне започнете истинския портрет, Лора. Тук е доста светло. Въпреки че според мен този фон…

— Ще обсъдим какъв да бъде фонът, преди да започна портрета ви, Амелия. Но бих искала да направя скици на няколко различни места.

— Навярно така е най-разумно — реши Амелия. — Впрочем днес на обяд ще се запознаете с още няколко от членовете на семейството. Алекс, който е внук на един братовчед на съпруга ми, разбира се, е в кантората; той ще става адвокат на фамилията и през повечето дни работи в града. А внучка ми Ан днес си е наумила да пазарува. Но ще ви запозная със снаха си Мадлин и, разбира се, със съпругата на Питър, Кери.

Лора погледна над скицника към своя модел, който й се усмихваше дружелюбно, и изпита желание да предаде върху платното благия глас на Амелия.

— Искам да се чувствате като у дома си, Лора — продължи Амелия. — Когато не работите по портрета, можете спокойно да се разходите из къщата и градините, за да съберете впечатления за атмосферата. Аз живея тук от шестдесет години и тази къща е моята душа. Всичко в нея — от мазето до тавана — носи моя отпечатък. Тя ще ви разкрие почти цялата ми същност.

— Не се съмнявам в това — промълви Лора и леко размаза с палец линията, която подчертаваше скулите на възрастната дама.

Амелия продължи да размишлява на глас за времето, което бе прекарала в тази къща, за приемите, организирани в нея през годините, и подробното проектиране на градините. Говореше тихо, почти шепнешком, без да очаква коментар от страна на Лора, и тя така се увлече в работата си, че бе смаяна, когато Амелия се засмя и я попита дали знае, че откакто са влезли в салона, са минали цели два часа.

— Съжалявам… — започна Лора.

— Всичко е наред, детето ми. Добре съм. Но смятам да отида да проверя дали обядът е готов, ако ме извините.

— Разбира се. Аз ще остана тук и ще поработя още малко върху тази скица.

Амелия се изправи елегантно, сякаш не бе седяла два часа в една и съща поза. Днес се движеше без бастуна си.

— Мога ли да видя скицата?

Лора се поколеба:

— Ако нямате нищо против, Амелия, бих предпочела да изчакаме, докато направя още една-две.

Амелия отвърна с усмивка:

— Разбира се, детето ми. Ще се върна след няколко минути.

Тя почти се плъзна навън от стаята.

Щом остана сама, Лора разгледа рисунката си и леко се намръщи. Беше се получила сравнително добре. Добави още няколко светлосенки и се опита да пресъздаде израза на тъмните очи.

Най-сетне затвори бележника си и въздъхна. Скиците не бяха идеални. Това не бе и необходимо. Те представляваха предварителен етап от работата, целта на който беше художникът да опознае добре модела.

Тя погледна към дъното на салона през остъклените врати, които водеха към верандата. Откакто бе пристигнала, се опитваше да не се тревожи за нищо и да се съсредоточи върху поръчката на Амелия. Но не можеше да се отърси от странната тишина в тази огромна къща и от напрежението, с което я изпълваше тя.

Стори й се почти пуста, фактът, че от идването си тук бе видяла само Амелия, засили това впечатление. Старата дори сама й отвори входната врата и въпреки че спомена, че домашната помощница работи в кухнята, а двете жени, които ежедневно се грижат за реда и чистотата, са на горния етаж, никакъв звук не издаде присъствието им.

Амелия не бе казала нищо за Дениъл. Дали си бе у дома? Дали човекът, който ръководеше големия семеен бизнес, работеше в града, или огромното бюро в библиотеката бе предназначено за него? Лора предполагаше, че прекарва по-голямата част от времето си там, въпреки че понякога се налагаше да пътува и да отсъства от дома със седмици и дори с месеци.

Дали беше тук?

Естествено Лора бе получила по-голямата част от информацията, която имаше, от Касиди и нейните светски хроники и донякъде се съмняваше в достоверността й. Но със сигурност Дениъл не бе женен и не се споменаваше за дама, с която да има интимна връзка. Беше на тридесет и две години, въпреки че изглеждаше по-възрастен. Наричаха го „финансов гений“ и изключително упорит човек.

Дали беше тук?

— Вече работите усилено?

Плътният му глас внезапно я изтръгна от мислите й и Лора го погледна с широко отворени очи. Стоеше на няколко метра от нея и се приближаваше съвсем безшумно. Не беше облечен официално, както при първата им среща, а е тъмни спортни панталони и бяла риза с разкопчана яка и ръкави, небрежно загънати над лактите.

Привличането му бе по-силно, отколкото тя помнеше, въпреки че това й се бе струвало невъзможно. Въздействието му завладя всичките й сетива. Когато срещна погледа му, почувства странна лекота, сякаш бе готова да полети. Чувството бе едновременно познато и необяснимо — като ехо от нещо, което е преживяла много отдавна.

Осъзна, че той очаква отговора й и направи усилие да се опомни.

— Защо не? Амелия иска портрета си.

Той плъзна ръце в джобовете си и кимна:

— Права сте. А вие искате да разберете дали наистина притежавате талант на художник. Каква е оценката засега?

— Твърде рано е да се каже. Направила съм само една скица.

Опитът й да разбере какви мисли се крият зад блясъка на светлите му очи и строгите черти на лицето му се оказа безполезен.

Дали все още мислеше, че тя е имала любовна връзка с брат му?

— Продължават ли да ви безпокоят журналистите?

Лора сви рамене.

— Не толкова често. Както и полицията. Въпреки цялото си старание, не могат да открият никаква връзка между мен и брат ви преди деня на убийството.

Дениъл леко се усмихна:

— Все още ли се опитвате да ме убедите в невинността си, Лора?

Тя притисна скицника към гърдите си, сякаш искаше да е щит.

— Не ми е приятно да зная, че не ми вярвате. Особено сега. Ще прекарвам толкова време тук, във вашия дом…

— В дома на Амелия — прекъсна я той. — Докато е жива, тази къща ще бъде нейна. Тогава какво значение има моето мнение?

Тя втренчи поглед в него, обзета от смущение заради необяснимите си чувства и импулсивното желание да се втурне към мъжа срещу нея, сякаш привлечена от магнит. Все пак в негово присъствие изпитваше известна тревога. Не страх, а по-скоро неудобство. То я караше да бъде предпазлива, защото долавяше зад привидното му спокойствие нещо, което не би могла да назове. Щом е така сдържан, как можеше да отгатне чувствата му?

— Е, Лора? Какво значение има моето мнение?

— Има — прошепна тя.

— Защо? Нима ви интересува какво мисля за вас?

Всяка частица от тялото й пулсираше. Би се заклела, че чува неудържимото биене на сърцето си.

Сега очите му имаха друг израз. Блясъкът им бе топъл и напомняше разтопено сребро. Долови в тях същия копнеж, който самата тя чувстваше, същото привличане, същата неутолима жажда. Тя се бе пробудила и у него и сякаш молеше за отговор.

Лора не знаеше какво би казала или направила, ако точно в този миг не бе влязла Амелия. Тя се върна в салона и наруши гробната тишина с отчетливия си говор:

— Търсят те по телефона, Дениъл. Лора, обядът е готов.

Лора я погледна и примигна, сякаш току-що се е пробудила от дълбок сън. След това отмести поглед към Дениъл. Изражението му отново стана загадъчно. Или изобщо не се бе променяло? Дали не си е въобразила това, което желаеше да види?

— Благодаря, Амелия — учтиво каза той. — Мога ли да обядвам заедно с вас?

— Разбира се — отвърна тя със същата любезност.

— Тогава ще се видим след малко.

Той се обърна и едрият му силует се отдалечи плавно и с необичайна за ръста му грация.

Лора не откъсна очи от него, докато се скри от погледа й.

— Готова ли сте за обяд? — непринудено попита Амелия.

Все още със скицника пред гърдите си, тя се изправи. Чувстваше болка, но не от дългото време, прекарано на едно място.

Приближи се към Амелия, почти без да си дава сметка за присъствието й, но внезапно усети как костеливите пръсти сграбчиха ръката й.

— Скъпа… трябва да ви предупредя.

Лора се спря и срещна загрижения поглед на кафявите очи.

— Да ме предупредите? За какво?

Амелия тревожно се огледа и снижи гласа си почти до шепот:

— Пазете се от Дениъл. Той е опасен, Лора. Много опасен.

Тя пусна ръката й и тръгна бавно по коридора, почти дебнешком, сякаш обзета от ужас.

Лора втренчи поглед в нея и потръпна.