Кей Хупър
Огледалото на Лора (3)

Втора глава

— Те не ми повярваха.

Лора подскочи от фотьойла си, потна и обзета от уплаха.

— Не разполагат с никакви улики, защото ти не си го извършила — успокои я Касиди.

— Но не мога да докажа, че не съм напускала сградата снощи, както твърдяха, въпреки че портиерът не ме е виждал да излизам и кодовата ми карта не е била използвана, казват, че бих могла да ползвам нечия друга. Според регистъра между осем и дванадесет часа снощи от сградата са излезли повече от тридесет души. Онзи полицай е убеден, че съм използвала някоя от техните карти. — Лора потръпна и се опита да мисли за нещо друго. — Как мина срещата ти?

— Нищо особено. — Касиди, която седеше на дивана на Лора, изглеждаше малко пребледняла и разтревожена. — Доскуча ми и се прибрах рано… моментът не е подходящ за подобни приказки. Слушай, щом всички, които снощи са използвали кодовите си карти, потвърдят това, никой няма да има право да те подозира. Нали?

— Не съм сигурна. Когато Лари им дал разпечатката, споменал, че поне двама души са загубили или забравили картите си. Ако някоя от тях е била използвана снощи…

— Ти не си имала мотив. Познавала си го едва от няколко часа.

— Да, права си. По-тактичният полицай каза, че при разговора със семейството ще попитат дали някой от тях може да потвърди, че той е отишъл да се срещне с една непозната във връзка с огледалото, което е купила на търга. Шофьорът им казал само, че докарал Питър на този адрес и го чул да споменава моето име.

— Със сигурност някой от роднините му ще потвърди, Лора.

— Може би. Но не зная дали това би имало някакво значение. Полицаите твърдят, че с него сме се познавали и случката с огледалото е била само мним повод да се срещне с мен. Онези твои журналисти не са преувеличили чара му. Бих се обзаложила, че жената, с която е отседнал в мотела снощи, не е била първата. Започна да ме сваля, а току-що се бяхме запознали.

— Надявам се, че не си споменала това пред полицаите — мрачно каза Касиди.

— Не, разбира се. — Лора повдигна ръка и потърка уморено клепачи. — Иска ми се онзи съвестен шофьор да го бе откарал, след като си тръгна оттук. Но Питър е карал сам. Открили са колата му, паркирана на две преки. По дяволите, всички доказателства са срещу мен, а зная, че съм невинна.

— Слушай, щом е бил с друга жена, може би съпругата му…

— Тя е — или е била, защото сигурно вече пътува към дома — на гости у свои роднини в Калифорния. Не прочете ли специалното следобедно издание на вестника? — Лора посочи с глава купчината вестници на пода до креслото си. — Прегледах го, докато чаках да се върнеш след срещата си и играта на тенис. Материалът за убийството на Питър Килбърн е на първа страница. Не споменават много подробности, но са изтъкнали няколко факта. Изглежда, жена му е единственият член на семейството, който има солидно алиби. Всеки от останалите или си е стоял сам у дома и няма доказателства за това, или е бил в града, за което вероятно има свидетели.

— Тогава полицаите ще заподозрат жената, с която е бил — предположи Касиди.

— Да — въздъхна Лора. — Но разполагат само с показанията на сънения портиер, който помни единствено, че е била червенокоса. А в една хотелска стая човек може да открие безброй различни отпечатъци. Убиецът е разсъждавал достатъчно трезво, за да се сети да изтрие своите от дръжката на ножа, така че и това няма да помогне на разследването. — Лора отново потръпна. — Мисля, че авторите на статията преувеличават. Пише, че бил прободен дванадесет пъти. За бога, Кас, колко силна омраза трябва да изпитва човек, за да забие нож в нечие тяло дванадесет пъти?

— Престани да мислиш за това — каза Касиди, която също изглеждаше поразена.

— Не мога. — Тя едва успя да се усмихне. — Нима забрави, че не притежавам твоята способност да освобождавам съзнанието си от неприятни мисли? Ти си по-практичен човек от мен, а аз имам силно развито въображение. Въпреки че не съм го извършила… аз го виждам, Кас. Сцената се разиграва в съзнанието ми. Виждам насилието. Кръвта… Боже мой, дори бих могла да я нарисувам.

Тези думи накараха Кас да потрепери.

— Звучи зловещо.

— Кажи ми как го приемаш ти. Всичко си има и лоши страни, дори въображението.

— Тогава нека помислим логически — предложи Касиди. — Знаем кой не е извършил убийството — ти. Тогава кой би могъл да бъде?

— Откъде да зная? — Лора втренчи поглед в огледалото на масичката и се намръщи. — Всичко, което ми е известно, е, че Питър Килбърн дойде тук, за да откупи обратно огледалото и бе готов да даде за него цели петстотин долара.

— Нима струва толкова много?

Нямаше и следа от пренебрежението, с което Касиди бе нарекла огледалото „грозно“. Дали защото Лора го бе лъснала до блясък, или понеже сега то се бе превърнало в нещо много по-значимо? Навярно сама не осъзнаваше.

— Не разбирам много от антики, дори от старинни огледала, и нямам представа каква е истинската му стойност, но съм убедена, че причината да го поиска обратно не беше неговата цена. Не, в тази история има нещо странно.

— Какво искаш да кажеш?

Лора се намръщи още повече.

— Ами например това, че той каза, че било собственост на семейството от дълго време. Навярно имаше предвид сантименталната му стойност. Но ти видя в какво състояние беше, когато го купих. Това огледало е стояло в някакъв стар сандък или на някой прашен рафт с години. Навярно дори десетилетия. Ако членовете на семейството наистина го смятаха за ценна реликва, не биха го захвърлили така. Освен това, когато видя колекцията ми, реагира някак странно. Попита ме дали отдавна съм колекционер. Не изглеждаше изненадан от това, че събирам огледала, а сякаш хобито ми му напомни за нещо друго.

— Какво? — озадачено попита Касиди.

— Не зная. Имах някакво чувство, а и нещо в израза на очите му ми подсказа това. Беше само за миг и не можах да разбера какво, но… — Лора се поколеба и бавно продължи: — Знаеш ли, нещо ме кара да смятам, че той си тръгна оттук без огледалото именно защото видя колекцията ми. Когато дойде, изглеждаше твърдо решен да получи обратно огледалото, но нещо го накара да промени намерението си.

— Сигурно е знаел колко силна може да бъде колекционерската страст и е разбрал, че няма да го продадеш.

— Не мисля, че е това. Стори ми се… че откри нещо познато. Щом видя колекцията ми, изведнъж проумя нещо, което по-рано е било загадка за него.

— Навярно причината да купиш огледалото? — Касиди поклати глава, преди да чуе отговора на Лора, и каза мрачно: — Не. На всеки търг много хора купуват странни неща, така че това не би могло да му се стори необичайно.

— Права си. Но наистина изглеждаше учуден. Докато не видя колекцията ми.

Касиди погледна към замислената си приятелка и каза:

— Е, и какво следва? Предполагам, че полицията ще разпита всички, които живеят тук, за картите ни, а теб какво те очаква?

Лора сви устни:

— Любезният полицай ме попита дали доброволно бих позволила да вземат отпечатъци от пръстите ми. Естествено намекът означаваше, че ако не се съглася, ще повдигнат обвинение срещу мен, ще ме арестуват или официално ще ме призоват за разпит. И със или без моето съгласие ще вземат отпечатъците.

— Предполагам, че си отстъпила.

— Трябва да отида в полицията утре сутринта преди работа.

— Е, и двете знаем, че няма да открият твоите отпечатъци в онази хотелска стая, което означава, че нямат никакви улики. Искам да кажа, че единственото, което ги е насочило към теб, е фактът, че Питър Килбърн е прекарал тук петнадесет минути, преди да бъде убит. Косите ти са червени, но само помисли колко червенокоси жени има в Атланта. Освен това не могат да бъдат сигурни, че портиерът, който тогава е бил сънен, наистина е видял червенокоса дама, както твърди.

— Напълно си права — призна Лора. — Именно затова не ме арестуваха още днес сутринта. Защото нямат доказателства срещу мен. Но, Кас, истина е, че аз съм една от последните, които са го видели жив, и ако не получат сведения за някоя друга червенокоса жена, с която се е виждал напоследък, ще съсредоточат разследванията си около мен. Ще търсят доказателства за някаква връзка между мен и Питър Килбърн.

— Няма такава — уверено отбеляза Касиди.

— Ти знаеш това, и аз го зная, но полицаите ще се опитат сами да се уверят. Ще ме разпитат и ще проучат миналото ми, ако не и целия ми живот с подробности. Ще разговарят с хора, които ме познават. Може би ще ме следят. Бог знае какво още. Когато името ми стигне до пресата… По дяволите! В най-добрия случай поне известно време животът ми няма да бъде никак забавен.

— А в най-лошия?

— В най-лошия ще остана единствената заподозряна. — Лора направи усилие да се усмихне, но нямаше желание да си представя какво би се случило тогава. — Дори ако не разполагат с достатъчно доказателства, за да заведат дело, бих се обзаложила, че журналистите ще съчинят хиляди истории, в които аз съм убиецът на Питър Килбърн.

— Но ти дори не си арестувана…

Лора се засмя иронично.

— Хайде, Кас! Ако не смяташ, че ще започнат сами да си правят изводи, значи през последните няколко години изобщо не си чела вестници.

— Тогава какво ще правиш? — попита Касиди със сериозен тон.

Лора отново прикова поглед в огледалото на масичката и бавно отвърна:

— Полицаите не проявиха никакъв интерес към него, освен когато заявих, че то е било причината за посещението на Питър. Значи няма да предприемат нищо във връзка с това. А смятам, че някой трябва да го направи. Не мога да се отърва от чувството, че за мен е важно да разбера защо той искаше да откупи обратно огледалото. Мисля, че трябва да узная възможно най-много за историята му и за това как е станало собственост на фамилия Килбърн.

— Как смяташ да го постигнеш?

— Все още обмислям — каза Лора, но не сподели, че много по-рано бе взела това решение. Не направи опит да обясни своя искрен интерес към огледалото. — Помниш ли онази студентка, която миналото лято направи проучване за мен?

— Да. Ти каза, че била добра.

— Много добра. Смятам да й се обадя и да я попитам дали не иска да изкара още малко пари.

— Искаш да изследва историята на едно огледало?

Лора сви рамене:

— На гърба има две дати, от които може да започне, така че защо не? Може би няма да открие нищо. А може би ще успее. Може би ще ми каже къде е изработено огледалото и как е попаднало у семейство Килбърн.

— И какво очакваш да научиш?

— Вероятно защо Питър Килбърн толкова много държеше на него.

— Наистина ли мислиш, че огледалото има нещо общо с мотива за убийството?

— Не зная. Но това е единствената отправна точка, от която бих могла да тръгна, Кас. Единственото, което зная за Питър Килбърн, е, че в деня на смъртта си той искаше да го откупи обратно. Трябва да разбера защо.

Миг по-късно Касиди поклати глава:

— Струва ми се твърде несигурно, Лора. Но мисля, че наистина трябва да предприемеш нещо.

— Не мога да стоя със скръстени ръце и да чакам полицията да реши, че съм невинна — отвърна Лора, а след това се намръщи. — Проблемът е, че ще бъде необходимо време, дори ако Дина има късмет. Трябва да започне от произхода на огледалото. Мисля, че е направено преди около двеста години. Проучването трябва да обхване дълъг период, преди да стигне до фамилия Килбърн.

— Освен ако от самото начало е било тяхна собственост — отбеляза Касиди. — Знаеш, че съществува и такава вероятност. Може би се е предавало от поколение на поколение, докато накрая се е озовало на тавана, защото някоя дама от рода Килбърн решила, че предпочита да вижда върху тоалетната си масичка предмети със сребърен обков. Навярно е стояло, забравено там, дълги години. И може би след търга някой от семейството е прегледал списъка на продадените предмети и е попаднал на огледалото. Разпознал го е и е побеснял.

— Може би. — Но Лора не вярваше в това. Не разчиташе на нищо друго, освен на своите инстинкти, а те й подсказваха, че огледалото има съвсем различна история и принадлежи на семейство Килбърн сравнително отскоро. — Но ако не е така, Дина ще трябва да проследи пътя му от годините на Революцията до наши дни и ще мине доста време, докато стигне до връзката е фамилия Килбърн.

Касиди я погледна с решителен израз:

— От логическа гледна точка съществува и друг начин да се търси информация. Да черпиш сведения направо от извора. Щом сега огледалото е твоя собственост, значи имаш основание за това.

Тази възможност се въртеше в съзнанието на Лора от часове, но тя каза рязко:

— Не мисля, че бих събрала достатъчно кураж да се обърна към тях, Кас. Особено сега. Във вестниците пише, че погребението на Питър ще бъде във вторник следобед. Просто… мисля, че не бих могла да отида при тях и да ги разпитвам за огледалото точно сега.

— А аз смятам, че нямаш друг избор — каза Касиди. — Имам предвид, в случай че решиш да предприемеш самостоятелно разследване. Навярно полицаите ще ти съобщят, ако някой от фамилията потвърди, че Питър е идвал тук, за да разговаря с теб относно огледалото. Но съм убедена, че няма да споделят нищо повече. А само човек от семейството би могъл да ти каже каква е причината Питър да иска да го откупи.

— Те ще бъдат в траур. А аз почти съм обвинена в убийството на Питър — ако знаят за това?

— Вероятно ще узнаят, в случай че полицаите се спрат на теб — отбеляза Касиди. — Особено щом информацията стигне до пресата. Но ако ти си заподозряна, това не означава, че си виновна. Лора. Дори ако журналистите започнат да правят прибързани заключения, роднините му ще се стремят да научат истината.

— Ако някой, когото обичам, е убит — каза Лора, — не бих пуснала предполагаемия извършител в дома си. Точка.

— Срещу теб няма обвинение. Полицаите са те разпитали, но естествено — не само теб. Защото е бил тук няколко часа преди да бъде убит. Но си е тръгнал жив. Не забравяй, че шофьорът му може да потвърди това. Ти си невинна жена, която желае да разбере дали купеното от нея огледало би могло да има нещо общо със смъртта му. Точка.

Лора се усмихна.

— Звучи успокояващо и правдоподобно. Но може би ще бъде необходимо повече търпение, отколкото съм способна да проявя.

Касиди се изправи и се протегна лениво.

— Ти си търпелив човек, приятелко. Никога не си имала проблеми в това отношение. Всъщност мисля, че зад твоя кротък темперамент се крие желязна воля.

— Не мога да си представя защо ти е хрумнала подобна мисъл.

— Нима? — Касиди се усмихна за миг. — Защото също като мен си отраснала в голямо семейство. Ти си третото от осем деца и най-голямата от дъщерите, което означава, че често ти се е налагало да поемаш отговорност. Защото си имала пет по-малки братя и сестри и двама по-големи, които са те закачали. Ако това не е закалило волята ти, нищо друго не би могло. И на последно място — защото на осемнадесет години си решила да се откъснеш от всичко това и никога не си съжалявала. Ти си достатъчно силна, за да постъпваш така, както искаш, Лора. Ако сама не познаваш себе си, довери се на мен.

Този път усмивката на Лора бе по-искрена.

— Благодаря ти. Ще обмисля предложението ти… да посетя семейство Килбърн.

— Кажи ми, когато решиш. Трябва да се прибера у дома и да се приготвя за работа. Искаш ли да поръчаме вечеря и да си я разделим?

— Не, благодаря. Утре ще поговорим отново, Кас.

— Разбира се.

Когато остана сама в тихия апартамент, Лора се наведе напред в креслото си и взе огледалото. Задържа го в скута си няколко мига, проследи линиите на гърба, а след това го вдигна и го завъртя, докато видя своето отражение. Но както обикновено, втренчи поглед в пространството зад себе си, сякаш очакваше да види нещо, което се намираше точно зад рамото й.

— Какво е? — промълви тя. — Какво очаквам да видя всеки път?

Както винаги, не получи отговор. Но се запита дали някой от семейство Килбърн не можеше да хвърли известна светлина по този въпрос. Или по другия, който си задаваше: защо Питър бе поискал да откупи огледалото? Каквато и да бе истината, сега това огледало я свързваше с фамилия Килбърн — за добро или зло.

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че Касиди е права. Огледалото би й помогнало да постигне поне едно — да проникне в дома на Килбърн.

Ако събере достатъчно кураж да опита.

 

 

Джоузи Килбърн остави слушалката на телефона и потърка очи с въздишка. Тази сутрин се чувстваше уморена от многобройните съболезнования и нещата, за които трябваше да се погрижи във връзка с погребението. Почти не й бе останало време да мисли, но предполагаше, че шокът от новината за убийството на Питър, която се бе разнесла в ранните часове на неделната утрин, нямаше скоро да отшуми.

Все още не можеше да повярва, че е мъртъв. Че някой умишлено е отнел живота му. Дори й хрумна каква ирония е, че Питър, който винаги е държал да получава най-доброто от всичко, прекара последните си мигове в някакъв занемарен мотел.

Погледна купчината писма, които трябваше да бъдат сгънати, поставени в пликове и изпратени. Всички те бяха написани със ситен, но равен и красив почерк върху луксозна хартия и Джоузи искрено се запита дали Амелия е стояла будна цяла нощ, за да отговори лично на пристигналите предишния ден писма със съболезнования. Това не бе необичайно за старата дама. Джоузи я бе виждала да се разхожда из тихите коридори на къщата по всяко време.

Все пак всеки би помислил, че след смъртта на любимия си внук Амелия, която тази година отпразнува своя осемдесети рожден ден, ще прекара повече време със скърбящата майка на Питър и съпругата му, отколкото на бюрото си.

Тази мисъл проблесна в съзнанието на Джоузи само за миг и тя се намръщи. Какво право имаше да критикува Амелия дори мислено за това, че не се опитва да успокои Мадлин? Навярно самата тя дълбоко скърбеше. А Кери явно не търсеше утеха или компания. Вдовицата на Питър бе пристигнала днес — пребледняла, но спокойна — и не бе пожелала да разговаря с никого.

Мадлин бе истински потресена от вестта за смъртта на Питър. Все още не бе по-добре. Но единственият, от чиято близост се нуждаеше, бе Дениъл. Той поне бе достатъчно търпелив да стои при нея и да слуша риданията и несвързаните й думи за нейното „бебе“.

Джоузи се запита дали Дениъл знаеше, че майка му би скърбила далеч по-малко, ако бе загубила него. Питър бе любимецът й и въпреки че когато се нуждаеше от помощ и подкрепа, се обръщаше към по-големия си син, никога не бе изпитвала към него толкова силна привързаност. Дори се чувстваше малко неловко в негово присъствие. Но ако знаеше, че не е любимият син на своята майка, никога не бе го показал. И би останал с нея, проявявайки безкрайно търпение толкова дълго, колкото е нужно.

А Амелия бе съвсем различна. Искрената скръб бе някак… чужда за нея. Амелия принадлежеше към друго поколение. Бе отгледана в много по-консервативно време, от строги родители. Навярно затова не изглеждаше трогната от трагедията — или поне не даваше вид. Затова така старателно се бе заела да отговаря на съболезнователните писма на близки и познати, вместо да изрази съчувствие към своята скърбяща снаха. Нямаше нищо чудно в това, че днес тя не изглеждаше по-различно в сравнение е предишната седмица и дори месец по-рано. От четиридесет години винаги носеше черен тоалет.

Джоузи погледна своя тъмен костюм и потръпна. Дали бе сложила траурно облекло заради смъртта на Питър, или защото неволно бе свикнала да носи черни дрехи? Наистина не помнеше.

„За бога, нима започвам да приличам на Амелия?“

Мисълта никак не бе приятна. Бяха изминали пет години от гибелта на Джеръми Килбърн при една от странните злополуки, които често сполетяваха фамилията, и тя бе останала вдовица на тридесет години. Джеръми не бе сред преките потомци на съпруга на Амелия, които щяха да наследят богатството му, и затова след неговата смърт жена му изпадна в крайна бедност. В скръбта и отчаянието си Джоузи постъпи на работа при Амелия като нейна лична секретарка.

Задълженията й не бяха много, а заплатата бе добра. Освен това имаше подслон и храна. Но понякога Джоузи неволно се питаше защо не бе напуснала тази къща още преди години.

— Не бива да се мръщиш. Това помрачава красотата на съвършеното ти лице.

Шеговитата забележка накара Джоузи рязко да вдигне глава. Усмихна се леко, когато в стаята влезе Алекс Килбърн и се облегна на ръба на бюрото й. Беше на двадесет и осем години, доста по-млад от нея, но видимо изглеждаше по-възрастен, изключително самоуверен, със смущаваща проницателност. Алекс бе красив мъж, висок и строен, с нехарактерни за фамилия Килбърн руси коси и зелени очи. Привличаше вниманието на жените почти толкова лесно, колкото и Питър.

За пръв път Джоузи се запита кое ли бе поредното му завоевание.

— Бих казала, че днес е тъжен ден — напомни му тя с лек укор.

Алекс повдигна вежди и леко сви устни.

— Защото една от любовниците на Питър най-сетне го затри. Аз не го харесвах… Нима си забравила?

— Не. Спомням си. Но можеше да сложиш поне една черна лента, Алекс. Приличието го изисква.

— Твоите дрехи са достатъчно черни и за двама ни, скъпа — отбеляза той.

Тя потисна желанието отново да погледне костюма си.

— Не съм облечена по-различно от обикновено.

— Зная.

Никога по-рано не бе изразявал мнение за навика й да носи тъмни дрехи, но нещо в гласа му й подсказа, че отдавна е забелязал. Навярно я разбираше, но Джоузи нямаше желание да мисли за това сега и побърза да смени темата:

— Случайно да знаеш дали Дениъл все още е с Мадлин?

— Не, не съм се качвал горе. Докторът ли дойде преди малко? Амелия е добре, нали?

— Не е заради нея. Дениъл нареди да го повикам заради Мадлин. Мисля, че той би изтърпял хленченето й още една нощ, но ако не поспи малко преди погребението, тя няма да издържи — въздъхна Джоузи. — Въпреки че Кери изглеждаше невероятно спокойна, докторът даде приспивателно и на нея; каза, че е добре да поспи до утре сутринта.

Алекс втренчи поглед в нея:

— А ти как го понасяш?

Джоузи сви рамене:

— Досега бях твърде заета и не ми остана време да мисля за това. Но прегледах днешните вестници и…

— Не им обръщай внимание — посъветва я той. — Безпочвени догадки.

— Споменават, че Питър е влязъл в мотела е червенокоса жена.

Алекс погледна огненочервените й коси.

— И какво от това?

— Аз съм единствената червенокоса в семейството, Алекс. Всъщност — в къщата. Ако полицията ме обяви за заподозряна?

— Но ти беше с мен в събота вечерта.

— Само до десет часа. Казаха, че Питър е убит около полунощ.

— Ти не си имала мотив, не е бил твой любовник. Не мисля, че Питър беше толкова глупав, че да се забърка със съпругата на братовчед си, която живее под един покрив с жена му. — Той присви очи. — Или има нещо, което не си ми казала?

Джоузи поклати глава, но съсредоточеният му поглед я накара да въздъхне неспокойно.

— Опита се да ме свали. Само веднъж, когато дойдох да живея тук.

— Искаш да кажеш, веднага след погребението на Джеръми?

Тя кимна.

— Господи! — промълви Алекс.

— Е, той не беше особено чувствителен, въпреки че се правеше на такъв. И двамата го знаем. Казах му да ме остави на мира и той престана. Може би това е типичното му поведение в присъствието на жена, с която се е запознал наскоро. Ти го познаваше. Освен това, за разлика от теб, не проявяваше интерес към по-възрастни жени.

— Безчувствен и глупав — реши Алекс. Наведе се напред, хвана ръцете й и бавно я накара да се изправи. — Цял ден стоиш затворена тук и започваш да си въобразяваш разни неща; защо не излезем да се поразходим? В градината все още има няколко неувехнали цветя и е хладно.

— Не мога. Амелия поръча да изпратя всички тези писма днес. Има и няколко съобщения, които трябва да прегледам, и…

Алекс я притегли към себе си и я целуна, прекъсвайки думите и опита й да се отдръпне. Устните му се плъзнаха по нейните с онова съблазнително умение, което винаги я покоряваше и я изпълваше с неудържим копнеж. Неволно издаде стон, когато почувства как ръцете му я обгърнаха и усети силата им. Неочаквана сила за човек, който се придвижваше почти лениво и никога не се напрягаше.

— Недей — промълви тя. — Може да влезе някой.

Той наведе глава назад и я погледна с лека усмивка.

— Джоузи, ние спим заедно от два месеца. Нима наистина смяташ, че все още има някой в тази къща, който да не знае?

Поразена от тези думи, тя каза:

— Поне Амелия, надявам се.

Той се засмя.

— Тя разбра преди всички, скъпа. Нищо не може да се запази в тайна от тази старица, колкото и да се стараеш.

— Не е казала нищо — възрази Джоузи.

— А какво да каже? И двамата сме пълнолетни и необвързани. Въпреки облеклото, което носи, и начина, по който се държи понякога, Амелия добре знае в кой век живеем. Щом се опитваме да бъдем дискретни, от какво би могла да се оплаче?

— Ще помисли, че изневерявам на Джеръми — каза Джоузи почти на себе си.

Алекс не я освободи от прегръдката си, но леко отпусна ръце и лицето му внезапно доби неразгадаем израз. Със спокоен тон каза:

— Джеръми е мъртъв от пет години, Джоузи. Ти не му изневеряваш.

— Зная, но… но може би Амелия не вижда нещата така. Тя е вдовица от четиридесет години, а все още носи траурно облекло, пази място за Дейвид на масата и държи снимката му до леглото си и…

Алекс опря длани на бузите й.

— Амелия носи черни дрехи, защото знае, че й отиват. А за останалото, ако смяташ, че една нормална жена би пазила място на масата за човек, който от четиридесет години не се нуждае от него, бих те посъветвал да се прегледаш при психиатър, скъпа.

Джоузи го погледна и долови леката му насмешка.

— Да разбирам ли, че според теб не е прекалено да пази снимката му до леглото си?

— Не толкова, колкото празен стол на масата. Впрочем ти държиш ли снимка на Джеръми върху нощното си шкафче? Никога не си ме пускала в своето светилище и няма начин да разбера.

Джоузи възвърна самообладанието си и отвърна спокойно:

— Неговата снимка е на тоалетката ми, не върху нощното шкафче.

— Когато я прибереш в някое чекмедже или албум, моля те, кажи ми.

— Защо?

Той я целуна леко и отмести ръцете си от нея. Усмихваше се, но изражението му все още бе загадъчно:

— Защото тогава ще те помоля да ме поканиш в своето свято убежище.

Бе малко изненадана от думите му. Навярно намекът означаваше, че не би искал братовчед му Джеръми да го наблюдава от снимката, докато се люби с неговата вдовица. Но досега Алекс не бе показал никакъв признак на неудобство заради връзката им. Всъщност винаги бе разговарял с нея спокойно и приятелски. И преди да станат любовници, и след това. Но Джоузи предпочете да не разпитва Алекс за чувствата му към покойния й съпруг.

— Ела да се разходим в градината — предложи отново Алекс.

— Имам много работа…

— Работата няма да избяга, Джоузи, а и никой не очаква от теб да работиш цял ден без почивка. — Алекс се изправи, хвана ръката й и я поведе към вратата. — Една двадесетминутна разходка ще се отрази добре на здравето ти. Можеш да изпълниш нареждането на Амелия и по-късно. Не приемам възражения.

Джоузи направи последен опит да го разубеди:

— Нямаш ли работа?

Алекс бе завършил право преди няколко години и „се подготвяше“, както сам се бе изразил, да заеме мястото на адвоката на фамилия Килбърн след пенсионирането му.

— Нашата кантора обслужва само един клиент, не помниш ли? — Алекс се спря до вратата и й се усмихна. — Семейство Килбърн. Престън Монтгомъри беше много привързан към Питър и понеже е твърде емоционален за един юрист, дори възрастен, тази седмица фирма „Кенърд, Монтгомъри и Килбърн“ няма да работи. Единственото ми задължение е официално да прочета завещанието на Питър пред семейството му след погребението.

Джоузи се почувства длъжна да го предупреди:

— Не бива да се държиш така весело.

Алекс леко поклати глава, все още усмихнат:

— Познаваш ме от доста време. Нима очакваш да се съобразявам с условностите? Джоузи, отказвам да нося траурната лента за един човек, когото не харесвах, или да почитам паметта му, сякаш със смъртта си изведнъж се е превърнал в светец. Беше мой кръвен роднина, но не бих се гордял е това. Отседнал е в някакъв долнопробен мотел с друга жена, докато съпругата му беше извън града, при това не за първи път. Ако искаше да видиш, че поднасям съболезнования, трябваше да дойдеш с мен тази сутрин, когато посрещнах Кери на летището. Тя е единственият човек, на когото съчувствам.

Джоузи изпитваше същите чувства и затова й бе трудно да упрекне Алекс за отношението му. Но родителите й я бяха възпитали в благоприличие и не можеше да пренебрегне това, на което я бяха учили.

— Аз също, но…

— Но?

Той търпеливо изчака.

Тя се усмихна.

— Няма значение. Прав си… Не бива да очаквам проява на приличие от мъж, който ходи на работа е вратовръзка с анимационни герои.

Алекс й намигна:

— Най-сетне ме разбра.

Джоузи едва сдържа смеха си, когато той я поведе към задния вход. Съмняваше се, че съществува нещо, към което Алекс да има сериозно отношение, но неговото шеговито държане често я развеселяваше и тя почти не се оплакваше. Освен това наистина имаше нужда да излезе навън за малко и да се разходи в прохладната градина с човека, който я бе накарал да се засмее и да не мисли за внезапната смърт на един друг мъж… поне за известно време.

 

 

До вторник сутринта Лора бе получила и добра, и лоша вест от полицията. Добрата бе, че в хотелската стая на Питър Килбърн и в колата му не бяха открити нейни отпечатъци. Лошата новина беше, че една от кодовите карти, използвани в събота вечерта, принадлежеше на обитател на сградата, който бе заминал на ловна екскурзия и като че ли никой не знаеше кога ще се върне. Преди неговото завръщане и евентуалното му потвърждение, че е използвал картата си, за да излезе от сградата в събота вечерта в осем часа и тридесет и пет минути, Лора не можеше да бъде елиминирана като заподозряна.

Не смяташе, че дори тогава биха я оставили на мира, освен в случай че намерят друг предполагаем извършител. Но полицията явно не търсеше друг заподозрян. Вече бяха прекарали доста време в компанията, за която работеше, и бяха разпитали началника и колегите й, както и всички обитатели на жилищната сграда.

Една приятелка от банката, в която държеше спестяванията си, й бе казала, че полицаите са поискали сведения за финансовото й състояние — бог знае с каква цел. Дори бе готова да се обзаложи, че вече преглеждат списъка на телефонните й разговори, за да проверят дали се е обаждала на Питър Килбърн, или пък той на нея. Лора бе убедена, че отникъде не биха могли да получат информация за връзката, която ги интересуваше.

Във вторник цял ден се опитваше да работи, но не можеше да се съсредоточи. Не преставаше да мисли, че днес е погребението на Питър Килбърн. В ранния следобед проведе първия си телефонен разговор с журналист, който бе така разтърсващ за нея, че загуби надежда, че ще успее да свърши нещо.

Най-сетне реши да отиде при своя началник и да поиска отпуск — с откровеното обяснение, че щом името й е стигнало до пресата и безспорно репортерите нямаше да я оставят на мира до изясняването на случая, за нея и за компанията е по-добре да отсъства от работа известно време.

— Можеш да ползваш толкова дни, колкото са ти нужни, Лора — каза Том Сейърс с повече разбиране, отколкото биха проявили други работодатели. — Ще поверя проектите ти на някой друг.

— Искрено съжалявам, че причиних толкова неприятности, Том.

Около четиридесетгодишния мъж с мургаво лице и проницателни кафяви очи й се усмихна.

— Не виждам как би могла да го предотвратиш — каза той. — Просто си купила едно огледало.

Лора бе благодарна, че й вярваше, но това не я изненада особено. Беше я наел, когато тя бе едва на осемнадесет години, благодарение единствено на вродената й дарба на художник. Сам се бе заел е обучението й. Беше я посъветвал да посещава вечерни курсове, за да получи диплом за рекламен дизайнер. Сега, десет години по-късно, Лора притежаваше този документ и бе сред най-талантливите художници в неговото малко, но преуспяващо предприятие.

— Пази се — каза й той, когато тя излизаше от офиса му. — И не позволявай на бандата нахални репортери да обърнат живота ти наопаки.

„Добър съвет“, помисли си Лора, докато караше към дома. Но след случилото се животът й вече бе напълно объркан. Сега се криеше от пресата, поради което бе взела неплатен отпуск. Ако не се върнеше скоро на работа, парите й щяха да свършат. Когато се прибра в дома си, прослуша телефонния секретар и чу няколко покани за интервюта, както и множество неделикатни въпроси, които я накараха да се почувства истински разстроена. Накрая реши да изключи телефона, който не преставаше да звъни.

„Ето каква е ползата от това, че номерът ми е публикуван в телефонния указател. Въпреки че в него е отпечатана само първата буква от името ми!“

Същия следобед успя да се свърже с Дина Уилкс, студентката изследовател, която бе работила за нея и по-рано. Дина с радост се съгласи да я посети следващата сутрин и да се запознае с подробностите, както и да направи снимки, за да започне проучванията си за огледалото. Лора се опита да рисува. Най-сполучливите й картини бяха създадени по памет, затова отново се довери на своето въображение и позволи на пръстите си спокойно да се движат по платното. Не бе изненадана, когато откри, че е започнала да рисува огледалото, но перспективата й се стори доста интересна. Образът, който се оформяше, представляваше същото огледало, но в нечия ръка — ръката на жена.

„Може би когато я завърша, ще разбера какво се опитвам да видя в него.“

Вечерта пристигна Касиди и й предложи своята компания и китайска вечеря. Лора с радост прие и двете. Полагайки съзнателни усилия да не мислят за убийството, гледаха стар филм по телевизията и поговориха за любимите си киноактьори. Въпреки това, веднага щом приятелката й си тръгна, Лора отново потъна в мрачни мисли.

Търпението едва ли би могло да й помогне, особено като знаеше, че съдбата й е в ръцете на други хора, по-точно — на полицията. Искаше да предприеме нещо, за да може отново сама да управлява живота си. Още веднъж си помисли, че не би могла да стори нищо друго, освен да разбере всичко за огледалото. Но този неоспорим факт съвсем не й донесе утеха.

В четвъртък сутринта откри в пощенската си кутия две писма. Едното бе изпълнено с майчинска загриженост и вяра в нейната невинност. Авторът я уверяваше, че всичко ще бъде наред, ако се довери на Бога. Второто грубо я заклеймяваше за нейните престъпления и грехове и я проклинаше да гори в ада.

И двете бяха от напълно непознати хора.

Като помисли логически, реши, че не е необичайно за човек, който току-що се е прочул е нещо добро или лошо, да получава подобни писма и че те не бива да я разстройват. Но самият факт, че и двамата я наричаха „приятелката на Питър Килбърн, която е била разпитана в полицията“, бе обезпокояващ.

Тя хвърли писмата, сякаш я бяха опарили, и за няколко мига остана с поглед, прикован в тях. След това се приближи към телефона и потърси визитната картичка, която Питър й бе дал. Навярно бе използвал тези картички по-често за социални, отколкото за делови контакти. Когато позвъни на номера, Лора се увери в това. Затвори, без да остави съобщение, и се запита дали сега, когато Питър е мъртъв, полицията засича обажданията на неговия номер.

Пропъди тази мисъл от съзнанието си и набра друг номер, който добре знаеше.

— Кас? Слушай, не спомена ли, че спестяванията на семейство Килбърн са вложени в твоята банка? Зная, че нямаш право, но… би ли ми дала телефонния номер на къщата им?

В четири часа същия следобед пазачът, който стоеше до портала, даде знак на Лора, че може да влезе и тя продължи със своя „Кугър“ по дългата алея към дома на Килбърн. Все още бе изненадана, че е събрала кураж да се обади и да помоли за среща, както и че молбата й веднага бе уважена.

Не бе сигурна как щеше да започне разговора си с човека, който се съгласи да я приеме, но носеше със себе си няколко снимки на огледалото, както и разписката от търга. За всеки случай.

Паркира колата си в малката отбивка до пътеката към къщата и бавно се изкачи по стъпалата до входната врата. Отблизо сградата изглеждаше още по-внушителна, отколкото й се бе сторила преди няколко дни, и въпреки че Лора отново изпита същото възхищение, веднага забеляза траурните символи.

Погребалният венец все още висеше на входната врата.

Когато стигна, тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере кураж, и уверено натисна звънеца. Отговорът дойде толкова бързо, че Лора се отдръпна назад от учудване, когато вратата се отвори.

Пред нея застана жена е порцелановобяло лице и червеникави коси, която я изгледа изпитателно със сивите си очи. Беше облечена скромно, с черни панталони и тъмносиня копринена блуза. Изглеждаше с четири-пет сантиметра по-ниска от Лора и почти приличаше на кукла. Възрастта й бе между двадесет и пет и тридесет и пет години, но трудно би могла да се определи с точност.

— Мис Съдърленд? Аз съм Джоузи Килбърн. Заповядайте.

Щом влезе в преддверието, Лора разбра, че жената, с която разговаря по телефона, е Джоузи Килбърн, въпреки че тогава тя не й се бе представила. Произнасяше думите отчетливо, с характерен звънлив, почти детски глас. Но решението да изпълни молбата на Лора не бе нейно. След като я бе изслушала, тя се отдалечи за няколко минути и след това се върна, за да уговори днешната среща.

Преди Лора да успее да огледа обширния коридор, облицован с мрамор, Джоузи каза:

— Заповядайте в библиотеката. Ще съобщя на мистър Килбърн, че сте тук.

Ето кой от семейството се бе съгласил да я приеме. Но дали в къщата не живееха няколко мъже с фамилно име Килбърн? Във вестника се споменаваше за някакъв адвокат от семейството. Навярно той е човекът, с когото щеше да се срещне.

Библиотеката, която беше точно срещу входа, бе доста богата и уютна. Имаше два големи прозореца с тъмнозлатисти пердета, които приятно се съчетаваха с цвета на мебелите, паркета и пастелните бежови и вишневи шарки на килима. В единия ъгъл имаше голямо бюро, а до вратата — по-малко писалище. Пред великолепната камина един срещу друг бяха поставени два дивана.

— Чувствайте се като у дома си — покани я Джоузи. Този често употребяван израз прозвуча някак странно във величествената къща. Тя излезе от стаята и остави двойната врата отворена.

Твърде развълнувана, за да стои на едно място, Лора пристъпи бавно към камината и прикова поглед в огромната картина над нея. На малка метална табела в долната част на рамката се четеше надпис: Амелия Килбърн, 1938. Преди близо шестдесет години. Тогава бе притежавала изключителна красота — жената от портрета беше стройна, с буйни черни коси, подредени в старомоден Помпадур, който удивително й подхождаше и й придаваше вид на дама от началото на века. Дантелената рокля е висока яка, с която бе облечена, засилваше това впечатление, защото определено нямаше нищо общо с модата от тридесетте.

Лора внимателно разгледа красивото лице на младата Амелия Килбърн и забеляза високите, изпъкнали скули, които й напомниха за Катрин Хепбърн, тъмните очи с дяволит блясък, както и загадъчната усмивка, подобна на тази на Мона Лиза.

Картината разпали въображението на Лора и я накара да се запита как ли изглежда това лице сега, около шестдесет години по-късно. Жената от портрета бе погребала своя съпруг, двете си деца, а сега — и един от внуците си, и бе преживяла годините, които някои наричаха най-бурни в историята на страната. През това време бяха настъпили множество промени. В детството й пътуванията със самолет бяха смятани за атракция, а бе доживяла да чуе за хора, полетели в Космоса. Телевизията, персоналните компютри, кабелните и сателитни програми, клетъчните телефони, електронните охранителни системи — дали всичко това бе успяло да промени Амелия? Или тя все още бе жената, която ходи с прическа Помпадур, въпреки променящата се мода, само защото й отива?

Чувството, че вече не е сама в стаята, накара Лора да се обърне. Когато го видя на прага, бе истински поразена и сърцето й замря. Последва миг неловко мълчание, в който тя остана с поглед, прикован в него. Беше доста висок, с широки, мускулести рамене, лъскави черни коси и най-светлите сини очи, които някога бе виждала. Не бе красив, но строгите черти на лицето му бяха незабравими. Създаваше впечатление за непоколебима решителност, която сякаш се излъчваше от него като топлина от огън.

Гробната тишина се наруши от плътен нисък глас, който каза спокойно:

— Аз съм Дениъл Килбърн.

Тя преглътна и направи усилие да произнесе името си. Гласът й прозвуча колебливо.

— Кажете ми, Лора Съдърленд, вие ли убихте брат ми?