Кей Хупър
Огледалото на Лора (2)

Първа глава

— Само два часа утре сутринта, обещавам. Хайде, Лора, ще бъде забавно.

Лора Съдърленд премести слънчевите очила ниско над носа си и погледна своята приятелка, присвивайки очи от силното следобедно слънце, чиито лъчи пробягваха по синята повърхност на водата в кварталния басейн.

— Забавно, но за кого? Кас, мразя антиките. Знаеш, че ги мразя.

Касиди Бърк, която се бе излегнала на няколко крачки от чадъра на приятелката си, втри още лосион в матовата кожа на бедрото си и въздъхна с раздразнение.

— Няма да бъдат само антики, Лора. Доколкото зная, ще има всякакви неща и мебели във всеки стил. Освен това нали винаги си искала да проникнеш в имението Килбърн?

— Не особено.

Лора погледна със завист постигнатия без усилия приятен загар на Касиди и се придвижи леко встрани, за да не изложи рамото си на слънчевите лъчи. Животът е нечестен. Със своите светлоруси коси и сини очи в дни като този Касиди би трябвало да изгаря до болка. А така ли беше? Не, напротив. Тя добиваше чудесен златистокафяв загар. Докато Лора не само не можеше да направи тен без усилия, а изобщо не почерняваше; за свое голямо съжаление тя имаше изключително светла кожа, която или изгаряше, или по нея се появяваха множество петънца. Сега бе бледа като призрак. А в Атланта наближаваше краят на още едно дълго и горещо лято.

— Как е възможно да не си любопитна? — попита Касиди. — Фамилия Килбърн съществува много преди похода на Шърмън и цели поколения журналисти са се занимавали с интригите, свързани с нея. Знаеш ли, говори се, че Амелия Килбърн е убила собствения си съпруг. А синът й е загинал при мистериозни обстоятелства, това е известно на всички. Когато двамата му сина били още хлапета…

— Касиди — Лора намести очилата си и поклати глава, — дори ако предположим, че част от това, което „се говори“ или „е известно на всички“, е истина, нима очакваш да видиш или чуеш нещо интересно на тази разпродажба? Ако някой от фамилията присъства, той само ще наблюдава, скрит зад сатенените пердета на някоя стая, далеч от хорските очи. Бъди сигурна.

Този път Касиди изгледа Лора над слънчевите си очила и в ярките й сини очи се изписа явен интерес.

— Всъщност цялата къща ще бъде далеч от хорските очи. Търгът ще се състои в страничния двор. Доколкото разбрах, след завръщането си у дома блудният син е станал отмъстителен и е взел твърдо решение да не допуска непознати хора в коридорите на фамилното жилище, въпреки желанието си да продаде незначителна част от имуществото.

— Блудният син? — неволно попита Лора.

— Хм. Дениъл Килбърн. Най-големият внук на Амелия. Прекарал е известно време на север, с цел да умножи семейното богатство. Навярно е особено вещ във финансовите операции. Както и да е, Амелия си е втълпила, че препълнените тавани и мазета на къщата се нуждаят от прочистване и затова организира тази разпродажба. Дениъл успя да уреди всичко за нула време.

— Има ли нещо, за което журналистите от онези твои вестници не знаят?

Касиди се засмя, отпусна се на шезлонга и повдигна очилата.

— Не много. Например, че докато майката на момчетата, Мадлин, се прави на кротка, любезна, напълно доволна от живота си в дома на Амелия, двамата й сина се измъкват безнаказано, след като са извършили убийство — защото Дениъл винаги постъпва както си иска, въпреки волята на старата дама, а Питър успява да я омае и да я накара да го остави на мира.

— Прекрасно семейство — сухо отбеляза Лора.

— Не си чула и половината от историята. Честна дума, Лора, прилича на сълзлив сериал! Старицата все още държи под контрол по-голямата част от спестяванията на фамилията, но се носи слух, че Дениъл води жесток двубой с Амелия. Трябва да бъде невероятно упорит. Според някаква поправка в завещанието на съпруга на Амелия, която той направил малко преди да се удави в собствения си басейн, Дениъл щял да наследи цялото му имущество след смъртта на жена му. Цялото. Останалите ще трябва или да бъдат изключително любезни с него, или когато старата дама се спомине, да напуснат имението и да си потърсят работа. Както знаеш, в къщата живеят доста негови роднини. Едната от тях е Джоузи Килбърн, мисля, че е съпруга на негов братовчед. Тя не се разбира добре с внучката на Амелия, Ан — нейната майка, дъщеря на Амелия, също е загинала мистериозно. Освен тях…

Лора махна с ръка:

— Достатъчно, Кас, това ме отегчава.

— Дори не споменах за Кери, съпругата на Питър — невинно продължи Касиди. — Не искаш ли да чуеш за нея и за шофьора й?

— Господи, няма ли поне един нормален и скучен Килбърн?

— Ще се увериш, че няма. Казвам ти, ще бъде като ново посещение в Пейтън Плейс.

Лора поклати глава.

— Тази разпродажба наистина не ме интересува, Кас. Нито пък фамилията Килбърн. Бих могла да прекарам съботната утрин и по по-приятен начин, благодаря.

Касиди леко се усмихна и без да погледне приятелката си, промълви:

— Знаеш ли, обзалагам се, че ще има огледала. Без съмнение — в такава голяма къща. Само си помисли — огледала. Бог знае колко стари. Огледала, които не би могла да видиш никъде другаде…

След дълга пауза Лора каза:

— Ужасна си.

Касиди извърна глава и се усмихна на своята събеседничка.

— Аз ще карам. А, би ли ми дала назаем синята си блуза?

Страстта на Лора към огледалата съществуваше, откакто се помни. Като дете близките й се бяха шегували с нейната суетност, но те не разбираха, че това, което наблюдаваше така съсредоточено, не бе собственото й отражение, а нещо друго. И сама не можеше да обясни какво.

С течение на времето Лора се научи да прикрива своята слабост, както и множеството необясними чувства, които я правеха различна от останалите. Стана колекционер. Събираше малки огледала с дръжки. Някои намираха това за странно хоби, но не я смятаха за луда. Много хора имаха необичайни колекции.

Понякога онези, сред които живееше, все още се шегуваха с нея, но близките й приятелки старателно търсеха интересни огледала винаги когато имаха повод да й подарят нещо. Така й доставяха невъобразима радост.

Но никой, дори родителите и най-близката й приятелка — Касиди, не знаеха колко непреодолима бе нейната страст. Не знаеха, че тя се взираше във всяко огледало, покрай което мине, не за да види как изглеждат косите и гримът й, а в търсене на нещо загадъчно, което не би могла да назове. Не знаеха, че нейната колекция съдържа много повече огледала от тридесетте, които показваше в жилището си.

В малката втора спалня, която използваше за хранилище, имаше безброй кутии със стотици огледала. Естествено не купуваше всяко огледало, което види. Някои й се струваха твърде големи или малки, твърде сложно изработени или прекалено обикновени, или материалът, от който бяха направени рамките им, не й допадаше. Не си бе съставила списък от критерии за избор, но от пръв поглед разбираше, когато някое огледало не бе „подходящо“ за нея. Все пак след всяка покупка чувстваше необяснимо разочарование, независимо колко развълнувана бе в първия момент.

Неведнъж й беше хрумвало, че може би търси едно определено огледало, но нямаше представа каква би могла да бъде причината за това. Или какво означаваше то за нея. В съзнанието й дори нямаше ясен образ, а само инстинктивни усещания и мисълта за събраното през годините. Когато разглеждаше своята колекция, се убеждаваше, че търси сравнително малко огледало с метална рамка и сложно гравирана дръжка и гръб.

Но защо ли така всеотдайно търсеше нещо подобно и защо толкова държеше да го намери — Лора не можеше да си обясни. Знаеше само, че за нищо на света не би пропуснала възможността да се сдобие с ново изящно огледало.

Имението Килбърн се намираше в едно от красивите стари предградия на Атланта, далеч от пътя, заобиколено с ограда от червени тухли и ковано желязо. Къщата се издигаше сред вековни дъбове, а около тях се простираха тридесет акра грижливо поддържана зелена площ. Множество списания и исторически организации бяха нарекли имението най-красивото в Атланта. Славата му не бе избледняла през годините и едва наскоро журналистите бяха насочили интереса си към други имения.

Самата къща представляваше характерно за стила на Юга здание, което по-скоро напомняше за плантациите край реката в Луизиана. Двуетажните галерии с по шест колони на всяко ниво пресичаха цялата дължина на къщата, а от двете им страни се намираха обширни крила с помещения. Архитектурата на замъка бе смесица от елементи, типични за различни периоди — от класическите дорийски колони до пропорциите и симетрията, които напомняха за възродения интерес към гръцката култура, и неповторимите барокови линии.

Лора се влюби в къщата още щом я зърна, което бе изненадващо за самата нея. Никога не бе изпитвала привързаност към някое място и въпреки изтънчения си усет, никоя друга сграда не бе карала пръстите й да изтръпват от желание да я нарисува. Изпита неудържим порив да се втурне в нея и да изследва безбройните й тайни.

Но и двете неща бяха неосъществими. Никой не бе рисувал къщата от 1840-а година, а по време на днешната разпродажба интериорът й бе недостъпен почти за всички, освен за собствените й обитатели. Наоколо обикаляха униформени пазачи, които не допускаха никого дори във великолепните градини на имението.

— Наистина добре са се погрижили да държат непознатите на разстояние, навярно защото и без това семейните им грижи вече са обществена тайна — тихо сподели Лора с Касиди.

Касиди кимна и очите й заблестяха от любопитство.

— Няма шега. Мисля, че е най-добре кротко да спазваме знаците, а?

— Права си.

От мястото, където им бяха казали да паркират на голямата алея пред портите на къщата, до задния двор се стигаше по широка маркирана пътека, която заобикаляше северното крило.

Колите бяха извадени от огромния гараж, за да има достатъчно място за мебелите и останалите вещи, приготвени за разпродажба. Вратите на гаража бяха широко отворени, а до тях бяха поставени няколко дълги маси, за да могат посетителите да разгледат предметите преди търга.

Като всички други, Лора и Касиди трябваше първо да спрат до масата за регистрация и да представят валидни документи за самоличност, за да получат право на участие и номера.

След тази процедура продължиха към гаража, където вече имаше около двадесет души, въпреки че търгът започваше едва след два часа.

— Изглежда, всички по-големи мебели са в този край — отбеляза Касиди, след като огледа мястото. — Навярно по-дребните предмети са в онзи далечен ъгъл. Слушай, щом аз търся масичка за спалнята си, а ти — огледало, защо не се разделим? Можем да се срещнем отново тук малко преди началото на търга.

Лора, която бе доловила блясъка на лъскава повърхност, кимна разсеяно и си проправи път към средната врата на гаража. Помещението бе светло и понеже утринта беше доста хладна, стори й се дори уютно. Покрай отсрещната стена бяха наредени сковани набързо рафтове, върху които бяха изложени малките предмети. Именно те привлякоха вниманието на Лора.

Застана пред тях съвсем сама, понеже повечето посетители бяха започнали обиколката си от другия край и все още не бяха стигнали до този участък. Беше почти тихо. Участниците в търга бяха съсредоточени върху издирването на предмети, за които биха могли да сключат изгодна сделка, и почти шептяха.

Лора забеляза няколко стенни огледала и естествено се съсредоточи върху тях. Разгледа ги внимателно, но не бе особено впечатлена от изящните им позлатени и гравирани рамки. Погледът й бе привлечен от гладката огледална повърхност. Постоя по една минута пред всяко от тях, наблюдавайки отражението на помещението зад себе си. Винаги бе така. Не обръщаше внимание на собствения си образ, а внимателно изучаваше предметите зад себе си.

Но това, което се надяваше да види, й убягваше. Разочарована както винаги, Лора въздъхна, обърна се и се устреми към най-близката редица рафтове. Предметите върху тях бяха такива, каквито бе предполагала, че ще открие след прочистването на захвърлените в мазето и на тавана мебели — стари вази и статуетки, декоративни порцеланови съдове, свещници, две красиви бронзови подпорки за книги, механични часовници и купища стари томчета.

Вървеше бавно. Неволно забеляза, че пред някои от предметите бяха поставили етикети, вероятно за да предупредят аукционерите, че не биха приели по-ниска цена от началната. Други имаха само номера и щяха да бъдат продадени на този, който предложи най-голяма сума, дори ако тя е само няколко долара.

Лора видя два предмета, които събудиха любопитството й, но не се спря на нищо, докато не стигна до последните рафтове. Върху полицата пред нея на средния ред стоеше едно-единствено огледало.

Беше дълго около тридесет сантиметра и рамката навярно бе от месинг, но металът беше така окислен, че бе трудно да се каже със сигурност. Върху дръжката се забелязваха няколко сложни спираловидни линии, издълбани дълбоко в материала и от двете страни, а огледалното стъкло с почти сърцевидна форма бе обградено с още по-изкусно гравирана рамка. Без да погледне гърба, Лора бе сигурна, че върху него имаше същите спирали. Не си спомни да ги бе виждала някъде, но изпита странното чувство, че са й познати.

Внезапно почувства непоколебима увереност, че именно това е огледалото, което е търсила цял живот. Осъзна го. Инстинктивно го усети.

Сърцето й подскочи и тя видя, че ръката й затрепери, когато бавно я протегна към огледалото и го докосна. Плахо допря пръст до рамката и проследи сложните линии, издълбани в метала. След това, със странното чувство, че всяко движение е съдбоносно, обви пръстите си около дръжката и повдигна тежкото огледало.

Задържа го пред лицето си и едва тогава осъзна, че е затворила очи. Страхуваше се да ги отвори. Боеше се от това, което щеше — или нямаше — да види, когато погледне. Боеше се, че изведнъж ще открие обяснението за своята загадъчна пристрастеност.

Най-сетне Лора си пое дълбоко дъх и отвори очи.

Видя себе си. Своите червени коси и зелени очи. Необикновено бледото лице. Но сякаш съвсем не бе очаквала да зърне това лице. А зад нея бяха само рафтовете, отрупани с различни предмети, и отворените врати на гаража, през които нахлуваше светлина.

Нищо повече.

Значи тайната бе разгадана само наполовина. Точно това е огледалото — Лора бе сигурна. Но все още нямаше представа какво е очаквала да открие отвъд собственото си отражение. Както и дали някога щеше да го види.

След няколко мига Лора внимателно върна огледалото на мястото му върху полицата. Но не се отдалечи, а остана там, приковала поглед в него, и още няколко пъти протегна ръка да го докосне, преди да обявят началото на търга.

— Грозно е — каза Касиди, когато за миг откъсна поглед от пътя и погледна огледалото, което Лора крепеше в скута си. — Купила си го за пет долара? Как може да струва толкова много?

— Няма да бъде грозно, след като го излъскам — каза Лора. — Знаеш не по-зле от мен, че търговете са най-подходящите места за добрите сделки. Това огледало е старо, Кас. Много старо.

— Но не и красиво.

— Просто си ядосана, защото онзи тип ти отмъкна масата, която искаше да купиш.

— Беше моята маса — гневно каза Касиди. Властната й, войнствена натура не можеше да понесе загубата.

Лора не успя да сдържи усмивката си, но не обърна особено внимание на думите на Касиди. Не можеше да свали очи от огледалото в скута си. Все още бе така развълнувана, както в първия миг, когато го видя, и нямаше търпение да се прибере и да изтрие пласта, който покриваше рамката. Искаше да види метала под него, да изследва сложните линии и да узнае всичко за огледалото. Пръстите й усетиха, че между спиралите на гърба бяха издълбани някакви цифри или надпис, който не се четеше под тъмния слой.

От едната страна на дръжката имаше малка драскотина, навярно от удар с остър предмет. На друго място гравюрата бе изтъркана от многократния допир на пръсти през годините. Лора бе сигурна, че самото огледално стъкло е сменено след счупване.

Безспорно това огледало би могло да разкаже нещо, помисли си Лора.

— Пак не ме слушаш, както винаги, сякаш говоря на себе си.

— О, извинявай.

— Няма нищо. — Касиди поклати глава с унило изражение. — Вече сме си у дома.

Тя завъртя волана на своята двегодишна „Мазда“ към паркинга на квартала, в който живееха.

— Искрено съжалявам, че загуби масата, Кас.

— О, остави тази проклета маса. Предполагам, че цял следобед ще си губиш времето със своето огледало и няма да имаш желание за разговори.

— Никога не си губя времето — тихо възрази Лора. — Но наистина смятам да прекарам останалата част от деня у дома.

Не сподели с Касиди желанието си да се уедини с огледалото, защото знаеше, че не би я разбрала. „За бога, дори самата аз не мога да разбера себе си!“

Двете жени влязоха във фоайето на сградата, махнаха на портиера и тръгнаха към асансьора. Касиди слезе на третия етаж, за да се прибере в апартамента си, и все още с унил тон заяви, че ще поръча пица за обяд и ще прекара следобеда до басейна. Лора продължи към четвъртия етаж, където бе жилището й.

И двете живееха в тази сграда от пет години. Бяха се запознали в пералното помещение и бързо се сприятелиха. И двете произхождаха от големи семейства, от които бяха далеч, и за пръв път разполагаха с достатъчно време и пространство за себе си. Затова никоя от тях не бързаше да се обвързва със съпруг и деца. Касиди работеше в банка и смяташе професията на Лора — рекламен дизайнер — за много по-интересна от своята. Лора завиждаше на Касиди за нейната общителност и умението й да флиртува.

Лора предпочиташе да бъде сама. Беше изключително чувствителна, навярно защото е творец, и избягваше мимолетните връзки. Имаше приятели, но повечето от тях бяха просто познати, с които се срещаше рядко, е изключение на Касиди.

А що се отнася до мъжете, като студентка бе излизала с двама младежи. И при двете връзки чувствата й бяха силни и бе имала намерението да покани приятеля си в своя дом за Коледа и да го запознае с родителите си. Но никой от двамата мъже не бе посещавал малкия крайбрежен град в Джорджия, в който бе отраснала. Отношенията им се влошиха още преди празничните светлини да обсипят центъра на Атланта. Лора обвиняваше себе си за раздялата и с двамата, защото знаеше, че винаги когато наближаваха празници, ставаше нервна и мрачна, но хранеше надежда, че някога ще срещне човек, който би разбрал странните й капризи и настроения.

А днес желаеше единствено да бъде сама с огледалото.

Влезе в своя апартамент в ъгъла. Беше светъл и просторен — благодарение на множеството прозорци и югоизточното изложение, което бе избрала. Малкият бокс бе отделен от много по-широката всекидневна с плот и две високи табуретки, които й служеха за маса и столове. Имаше достатъчно място за маса, но то бе заето от художническите й принадлежности.

Сега там бе поставен статив с недовършена картина, която представляваше поредният й опит да разбере дали наистина би могла да се издържа, като продава картини, вместо да изработва рекламни карета. Преди два дни Лора с тъга стигна до извода, че отговорът е „не“. Липсваше й искрата, която вдъхновява душата на твореца. Поне засега. Но тя не желаеше да се откаже. Някой ден…

На дясната стена на всекидневната, до вратата към малкото преддверие и двете спални в апартамента, бе подредена колекцията й от огледала. Някои от тях бяха поставени на полици, а други — старателно окачени над тях. Всички бяха различни. Имаше огледала с месингови, сребърни, посребрени, медни или калаени рамки, както и две с лакирана дърворезба. Някои бяха колкото длан, а други — с дължина около петдесет сантиметра. Всяко огледало бе с характерна форма. Дори имаше едно триъгълно с рамка от ковано желязо.

Лора не погледна към тях.

Влезе във всекидневната, остави дамската си чанта на удобния фотьойл с мека тапицерия и побърза да постави огледалото върху лакираната масичка, преди да потърси това, от което се нуждаеше, за да почисти своя трофей.

Малко след пет часа следобед се обади портиерът, за да съобщи на Лора, че има посетител.

— Кой е, Лари?

— Мистър Питър Килбърн, мис Съдърленд — отвърна той, не съзнавайки колко изненадващо бе това за нея. — Казва, че ви търси във връзка с огледалото, което сте купили днес.

За миг Лора бе обзета от импулсивно желание да грабне огледалото и да избяга. Не можеше да си обясни защо, но ужасът, който изпита, бе така осезаем, че я полазиха ледени тръпки. За щастие това бе само моментна реакция, която провокира съзнанието й да потърси обяснение за странното чувство за заплаха. Все пак бе купила огледалото съвсем законно и никой нямаше право да й го отнеме. Дори Питър Килбърн.

Опита да се отърси от смущението и каза:

— Благодаря, Лари. Кажи му да се качи, ако обичаш.

Тя намери обувките си, нахлузи ги и вяло приглади няколко кичура, които се бяха измъкнали от дългата плитка. Но не се замисли дали изглежда добре. Просто изчака неканения посетител, застанала до дивана, с поглед, прикован в огледалото върху вестниците на масичката.

Сега, след няколкочасовите й усилия, то изглеждаше съвсем различно. Топлият червеникав цвят на метала вече блестеше, а малко по-тъмните сложни шарки се виждаха ясно. Бяха необикновени. Не изобразяваха цветя, както гравюрите върху рамките на повечето огледала, а причудливи преплетени спирали, които всъщност бяха разклонения на една и съща линия. Напомняха за лабиринт. В центъра му Лора откри цифрите и надписа, издълбан в месинга, но все още не бе успяла да почисти напълно гърба и не знаеше какво означават.

Едно тихо почукване на вратата й припомни, че трябва мислено да се подготви за срещата със своя гост. Нямаше представа как би могъл да изглежда Питър Килбърн, но едва ли очакваше, че когато отвори вратата, ще види своя идеал за мъжка красота.

Щом го зърна, почувства физически шок. Навярно би изпитала същото удивление, ако някоя съвършено изваяна статуя на мъж внезапно си поеме дъх и й се усмихне. Той бе висок, тъмнокос, красив… и много повече. Имаше черни коси, светлосини очи и ослепителна усмивка. Съвършени черти. Чарът му бе почти осезаем дори преди да заговори е плътния си топъл глас:

— Мис Съдърленд? Аз съм Питър Килбърн.

Покоряващ тембър.

Лора положи усилие да възвърне самообладанието си, направи крачка назад и го покани да влезе. Навярно бе на нейната възраст, може би с година-две по-голям.

Той влезе във всекидневната, изучавайки бързо, но внимателно обстановката. Веднага забеляза огледалото на масичката. Може би в погледа му се изписа известно учудване, когато видя колекцията от огледала, но Лора не беше сигурна. Когато се обърна с лице към нея, невероятно чаровната му усмивка все още не бе изчезнала.

Въздействието на неговия магнетизъм бе непреодолимо и смущаващо. Лора никога не бе предполагала, че мъжкият чар би могъл да я направи толкова уязвима, но сега бе сигурна, че ще бъде изключително трудно да се противопостави на този мъж — каквото и да искаше той от нея. Почувства се неловко и едва успя да му предложи стол. Надяваше се да приеме плахата й усмивка като израз на учтивост.

Ако Питър Килбърн я бе сметнал за нелюбезна, поне не го показа. Посочи към масичката и каза:

— Виждам, че доста сте се потрудили, мис Съдърленд.

Тя колебливо сви рамене.

— Беше много окислено. Исках да видя ясно шарките.

Той кимна и за миг отмести поглед към колекцията от огледала до вратата.

— Забележително. Отдавна ли… ги колекционирате?

Въпросът й се стори някак странен, защото долови в тона му известна неувереност, а в погледа — изненада. Лора отвърна искрено, въпреки смущението си:

— Всъщност — от дете. Навярно разбирате защо купих това днес на търга.

— Да. — Той плъзна ръце в джобовете на тъмните си панталони и при това движение реверите на сакото му се разтвориха. Жестът бе по-скоро отрепетиран, отколкото небрежен. — Мис Съдърленд… бихте ли имали нещо против, ако ви наричам Лора?

— Не, разбира се.

— Благодаря. — Той кимна мрачно и в очите му проблесна лека насмешка. Бе доловил неохотата в гласа й. — Аз съм Питър.

Тя мълчаливо кимна.

— Лора, бихте ли се съгласили да ми продадете обратно огледалото? На по-висока цена естествено.

— Съжалявам. — Поклати глава, преди да добави: — Не желая да го продавам.

— Ще ви дам сто долара за него.

Лора примигна учудено, но отново поклати глава.

— Не търся изгода, мистър Килбърн…

— Питър.

С известно раздразнение тя каза:

— Добре… Питър. Не желая да продавам огледалото. Купих го напълно законно.

— Никой не твърди друго, Лора — успокои я той. — Естествено вие не сте виновна за моята грешка. Разбирате ли, истината е, че това огледало не биваше да бъде изложено на търга. То принадлежи на семейството ми от много години и бихме искали да си го върнем. Петстотин.

„Невероятно изгодна сделка.“ Тя си пое дъх и спокойно отвърна:

— Не. Искрено съжалявам, но… отдавна търся това… подобно огледало. За колекцията си. Не се стремя към финансова изгода, затова, ако обичате, не си правете труда да предлагате по-висока цена. Не бих се съгласила дори за петстотин долара.

Той леко присви очи и лицето му доби съсредоточен израз. След това се усмихна с мрачна увереност.

— Разбирам. Не се безпокойте, Лора… Няма да се опитам да ви го отнема със сила.

— Дори не ми е хрумвала подобна мисъл — излъга тя.

Той се засмя.

— Напротив. Боя се, че ви смутих, а нямах такова намерение. Бихте ли приели една покана за вечеря като извинение за неудобството?

„Този мъж е опасен.“

— Не е необходимо — отвърна тя.

— Настоявам.

Лора погледна към красивото му лице с чаровна усмивка и отново въздъхна дълбоко.

— А съпругата ви ще дойде ли? — попита тя със спокоен тон.

— Тя е в града естествено.

В погледа му нямаше и следа от угризение.

„Много опасен.“ Лора поклати глава.

— Благодаря, но не е необходимо да се извинявате. Предложихте твърде висока цена за огледалото, аз отказах. Това е всичко.

Тя се обърна встрани и направи лек жест към вратата — да го покани да напусне жилището й.

Красивите устни на Питър се свиха в недоволна гримаса, но той се подчини и я последва. Когато Лора отвори вратата и се отдръпна, за да му стори път, той посегна към вътрешния си джоб и извади визитна картичка.

— Обадете ми се, ако промените решението си. За огледалото имам предвид.

„Или за нещо друго“, недвусмислено й подсказа усмивката му.

— Обещавам — учтиво отвърна тя и взе визитката.

— Радвам се, че се запознах с вас, Лора.

— Благодаря. Аз също — промълви тя.

Той й се усмихна чаровно на раздяла, махна с артистичен жест и излезе от апартамента.

Лора затвори вратата и се облегна на нея за момент, чувствайки облекчение, но все още смутена. Не знаеше защо Питър Килбърн бе поискал обратно огледалото и бе готов да плати за него петстотин долара, но инстинктивно разбра, че въпросът съвсем не е уреден.

Той не бе казал последната си дума.

Едва в неделя, малко преди обяд, Лора успя да прочете надписа, скрит сред лабиринта от линии на гърба на огледалото. Беше почти неразличим. Изработката бе толкова изкусна, че на пръв поглед изглеждаше част от самата гравюра. В средата на лабиринта бе издълбано малко сърце. През него минаваше една извивка на линията, която го разделяше на половина, и от двете й страни се четяха буквите „S“ и „В“.

Под сърцето имаше дата: 1778.

Отначало Лора помисли, че това бе годината, в която е направено огледалото, което означаваше, че е на повече от два века. Но откри и друг надпис върху гърба на дръжката, в долната част: 1800.

Ако втората дата отразяваше годината на изработката, значи бе почти на двеста, само с две по-малко.

Двеста години.

Все пак, помисли си Лора, възможно бе и двата надписа да не означават дати. Може би бяха някакви знаци на гравюра, дори съществуваше вероятност някой да ги е издълбал, за да заблуди ценителите, че огледалото е по-старо, отколкото е в действителност.

Това й подсказваше здравият разум. Но щом докосна и проследи линиите на гравюрата, Лора „почувства“, че наистина е старинно. Остана на дивана още известно време. Докато лъскаше огледалото, мислите й се въртяха около двете букви в сърцето. Не можеше да има съмнение, че това бяха инициали на влюбени. Огледалото бе подарък от мъжа за неговата любима, а датата, издълбана под сърцето, навярно представляваше година на женитба, раждане или може би на тяхното запознанство.

Лора все още не можеше да си обясни защо проявяваше толкова голям интерес към едно огледало, което вероятно е на двеста години. Не преставаше да се пита дали имаше начин да узнае неговата история. Бе сигурна, че ще намери нещо в нея, което би й подсказало обяснението за нейния интерес към предмета.

Чу, че някой почука на вратата й и предположи, че е Касиди. Остави огледалото на масичката и побърза да отвори. Но за своя изненада видя пред прага на жилището си двама прилично облечени мъже на средна възраст. Преди да успее да си зададе въпроса защо Лари не бе съобщил за посетителите, единият от тях разтвори портфейла си и й показа значка.

— Мис Съдърленд? Аз съм инспектор Бриджис, а това е инспектор Шоу, от полицията на Атланта. Може ли да влезем и да поговорим с вас?

„За бога, не е възможно да се е обадил в полицията, за да каже, че съм откраднала огледалото!“

— Относно какво? — попита тя, осъзнавайки, че е издала безпокойството си.

Никой от двамата инспектори не изглеждаше изненадан от това, че тя не ги покани да влязат. Инспектор Бриджис попита учтиво:

— Къде бяхте снощи, мис Съдърленд? Да кажем, между осем и дванадесет часа?

„Значи не е заради огледалото.“ Изпита огромно облекчение.

— Тук — каза тя.

— Сама ли? — попита инспектор Шоу.

Подозрителният му поглед я смути.

— Да. Защо?

Отново заговори инспектор Бриджис, със същия учтив тон и привидно дружелюбно изражение:

— Може ли някой да потвърди това, мис Съдърленд?

Тя смръщи вежди:

— Сградата се охранява; в преддверието винаги стои пазач, а през задния вход може да се влезе или излезе само с кодова карта. Ако бях напускала сградата, портиерът щеше да отбележи това в компютъра… Впрочем защо той не ми съобщи за посещението ви?

— Ние го помолихме, мис Съдърленд — отвърна Бриджис с неизменната си учтивост.

По-нетърпеливият инспектор Шоу попита заядливо:

— А как можем да бъдем сигурни, че не сте излезли през задния вход?

Смущението на Лора прерасна в истинско безпокойство. Каква ли е причината за това? Тя бавно отговори:

— Всеки път, когато някой използва карта, компютърът отчита чия е. Проверете при Лари, портиера. Моята карта не е била използвана снощи.

— Бихте могли да ползвате нечия друга — предизвикателно отбеляза Шоу.

— Може би, но не съм го направила — рязко отвърна Лора. — Впрочем за какво е всичко това?

Бриджис отново се усмихна.

— Предполагам, че познавате Питър Килбърн, мис Съдърленд?

— Не. Всъщност запознах се с него. Вчера. Но не бих казала, че го познавам. Защо?

— Идвал е тук вчера следобед?

— Да.

— Защо?

Лора стисна зъби и мислено си обеща това да бъде последният въпрос, на който щеше да отговори, преди да получи отговор на своя.

— Вчера купих едно огледало от търга във фамилното му имение. Той дойде няколко часа по-късно и каза, че предметът е бил изложен по погрешка. Искаше да го откупи обратно. Е, какво, за бога, става?

Навярно Бриджис бе усетил, че тя няма намерение да им съдейства повече. Или може би просто знаеше кой е най-подходящият момент да направи своето изявление така, че да постигне максимално шокиращ ефект. Най-сетне реши да отговори:

— Питър Килбърн е бил убит снощи. Доколкото успяхме да разберем, вие сте между последните хора, които са го видели жив.

— Освен това — намеси се Шоу с поразяващо задоволство — малко по-късно той е отседнал в един мотел на три преки оттук… в компанията на червенокоса жена.