Кей Хупър
Огледалото на Лора (17)

Шестнадесета глава

Седмица по-късно, в една студена октомврийска утрин, Лора застана на крачка разстояние от статива, кимна вяло на себе си и натопи четката в кутията с терпентин на масичката, върху която бяха боите.

— Завърши ли я? — попита Дениъл.

Тя вдигна очи към входа на салона, в който работеше, и се усмихна:

— Готова е.

Той застана до нея, обгърна талията й и двамата се загледаха в портрета на Амелия, започнат преди смъртта й. Върху платното бе образът на елегантна възрастна дама със старомодна черна рокля с висока яка, която бе в удивителен контраст с пъстрата ветрилообразна облегалка на люлеещия се стол и буйните зелени растения наоколо. Тъмните й, почти черни очи имаха загадъчен израз, а едва забележимата й усмивка бе неразгадаема. Леко повдигнатата й брадичка издаваше себична надменност.

— Справила си се блестящо — каза Дениъл. — Поздравления, скъпа! Наистина имаш талант на художник.

Лора му се усмихна и тръгнаха заедно към коридора.

— Трябва да призная, че най-сетне добих увереност. Щом успях да пресъздам образа на Амелия Килбърн върху платното, бих могла да нарисувам всекиго.

— Ще го закачим в нейната приемна. Мисля, че това ще бъде идеално място за портрета й.

— Навярно дори Амелия би одобрила идеята — съгласи се Лора.

Амелия би се радвала да узнае още, че смъртта й предизвика истинска сензация, фактът, че настъпи толкова скоро след злополуката с Ан и убийството на Питър, даде повод за подозрения за самоубийство или дори убийство. Но резултатът от аутопсията бе неоспоримо доказателство, че Амелия е починала от сърдечен удар. Това донесе истинско разочарование на журналистите от светските издания.

Все пак изминалата седмица бе трудна за всички. След известен период на размисъл и консултации с медицински лица областният прокурор реши да не повдига обвинение срещу Мадлин и официално бе обявено, че Ан е загинала при нещастен случай. Естествено това бе нов повод за вестникарски клюки. Ан бе притежавала минимална част от имението, но стана ясно, че Амелия е разполагала със значителна лична сума, в добавка към законното си участие в „Килбърн Дейта“ и останалите семейни инвестиции. Дениъл и Алекс бяха прекарали дълги часове в изясняване на сложните правни процедури.

Всъщност това бе първият ден, в който Лора и Дениъл имаха възможност да прекарат известно време заедно. Рано сутринта той бе тръгнал с Алекс с намерението да остане в града не повече от два часа.

— Свършихте ли? — попита Лора.

— Направихме всичко, което бе възможно за днес, поне в кантората. Ще бъдат нужни месеци, за да се изпълни завещанието на Амелия, но законното прехвърляне на управлението преминава гладко благодарение на предвидливостта на Дейвид. — Дениъл сви рамене. — А останалото може да бъде свършено и тук. Алекс все още издирва жените, които Питър е изнудвал, за да им даде касетите, и сега, след като състоянието на майка ми се стабилизира, иска да поговорим с нея. Трябва да бъдем сигурни, че сме намерили всичко, което Питър е скрил.

Лора знаеше, че за него няма да е приятно, но беше необходимо. Може би по-рано щяха да разпитат Мадлин за останалите му „скривалища“ и съдържанието им, но новият лекар, който се грижеше за нея, бе разрешил да й задават въпроси едва предишния ден.

— Там ли е сега Алекс? При Мадлин?

Дениъл кимна:

— Мисля, че бърза да приключи с тайните на Питър. Тази история му създаде доста грижи и не желае да се безпокои, че има още жени, които се страхуват, че тайните им могат да бъдат разкрити.

Тръгнаха заедно към библиотеката. Лора сложи ръка на кръста му и каза:

— Поне страхът им няма да трае още дълго. Сутринта, когато вие двамата излязохте, Джоузи отиде при Мадлин; струва ми се, че тя най-лесно успява да я предразположи към разговори. Сигурна съм, че с Алекс ще разберат какво друго е крил.

Камината в библиотеката бе запалена, а завесите бяха разтворени, за да влиза слабата светлина на октомврийското слънце, и помещението имаше доста по-приветлив вид, отколкото по-рано. Седнаха на един от дългите дивани с кожена тапицерия, Дениъл я притегли в скута си и й се усмихна.

— Благодарих ли ти за това, че бе така внимателна и търпелива е мама през последните дни? Повярвай ми, наистина съм ти благодарен.

Лора леко поклати глава:

— Не само аз. С Джоузи и Кери не сме разговаряли за това, но мисля, че сред нас Мадлин се чувства добре. Новото лекарство, което докторът й предписа, изглежда, помага. Спокойна е, но не е замаяна, както преди. Мисля, че ще се оправи, Дениъл. Наистина.

Той кимна и каза:

— Все още имаме доста грижи, свързани с мама и с всичко останало. Знаеш това, нали?

— Зная. Но ще се справим.

Дениъл нежно докосна лицето й и в погледа му се долови вълнение.

— Не мисля, че бих понесъл всичко това, ако не беше ти, любов моя. Особено през последните няколко дни. Мисълта, че ме чакаш у дома и ще спим заедно в нашето легло, ме крепеше. Обичам те. Толкова много!

Лора потърка буза в дланта му и му се усмихна.

— И аз те обичам.

Той се поколеба и отвърна:

— Зная, че почти не ти остана време да мислиш. Трябва да ти дам време. Но съм напълно уверен, че желая да прекарам целия си живот с теб. Кажи, че ще се омъжиш за мен, Лора. Моля те.

Тя задържа поглед върху лицето му и промълви:

— Изглеждаш толкова сигурен.

Дениъл кимна и брадичката му трепна.

— Сигурен съм. Разбрах, че сме родени един за друг още в онзи ден, когато влязох и те видях тук. Не го ли разбра и ти? Не го ли почувства?

Тя кимна бавно и все още предпазливо, поразена от силата на това, което така внезапно и неочаквано бе променило живота й.

— Почувствах го. Не разбирах какво е, но… зная, че те обичам, Дениъл. Още тогава те обичах.

Той сложи треперещите си длани на лицето й.

— Няма да бързам, скъпа, но искам да зная, че един ден ще застанем заедно пред олтара. Кажи, че ще се омъжиш за мен.

Една част от съзнанието на Лора я предупреди, че все още има неща, за които би трябвало да поговорят и че е нужно да прекарат заедно повече време. Но бе не по-малко убедена от него, че желае това да се случи.

— Да.

Ръцете й обгърнаха врата му. Той я притисна и целуна и тя почти несъзнателно повтори отговора си, сякаш чувстваше нужда да го увери, че приема.

Останаха прегърнати няколко минути, докато в библиотеката влезе Алекс.

— Извинявайте — небрежно каза той, без да издаде и най-малко смущение. Откакто романтичната му връзка с Джоузи и тази на Дениъл и Лора не бяха тайна, подобни сцени не изненадваха никого.

Лора се премести до Дениъл и погледна големия кашон, който Алекс сложи на масичката пред тях.

— Какво е това?

Алекс седна на другия диван.

— Мадлин каза, че я е помолил да пази това. Беше в гардероба й. От време на време слагал по нещо в него, но тя никога не е поглеждала. Защото било едно от неговите скривалища. — Той направи лека гримаса към Дениъл. — Все пак си помислих, че не е зле да хвърлиш един поглед.

Дениъл се намръщи, наведе се напред и отвори капака на кашона. В него имаше най-различни предмети. Някои бяха обикновени неща: заострена пластина за отбелязване на книги, малък порцеланов часовник, ароматизирана свещ. Но сред тях имаше и няколко бижута — златна гривна и дамски ръчен часовник. Виждаха се и сгъваемо ветрило, малка ваза, полупразен флакон от скъп парфюм, копринено шалче, велурена ръкавица… и чифт яркорозови бикини.

— Едва когато видях бикините, се досетих откъде са се взели тези неща.

— Господи, мислех, че е престанал още докато беше в колежа — промърмори Дениъл.

— С какво да е престанал? — попита Лора.

Той въздъхна:

— Това са трофеи, скъпа. Като гимназист Питър започна… да взема по някоя лична вещ от всяко момиче, с което спи. Всъщност крадеше ги. Каза, че момичетата никога не узнавали къде са, което било част от забавлението. Когато разбрах, му казах, че постъпва грозно и непочтено и той обеща да спре. Мислех, че е изпълнил обещанието си.

— Може би някои са стари — отбеляза Алекс. — Но Мадлин спомена, че от време на време добавял по нещо ново. Ако е вярно…

Обзета от любопитство, Лора предпазливо надникна в кашона. В първия миг видя само куп дребни ярки предмети, подобни на детска колекция. Когато погледът й се спря върху шалчето, бе искрено озадачена. Изпита смътното чувство, че й е познато отнякъде. Посегна към него, изтегли го от кашона, прокара пръсти по коприната и проследи с поглед цветовете. Докосна нещо, избродирано върху него, и забеляза малък монограм. Постепенно осъзна няколко факта, мислено направи връзката между вероятностите и стигна до истината. Двама души, които бяха постъпили по характерен за себе си начин. Отговорът бе пред очите й през цялото време.

— Господи! — промълви тя.

Дениъл сложи ръка на бедрото й.

— Лора? Какво има? Какво ти е?

Тя извърна глава към него. Побиха я ледени тръпки и за миг си пожела да се окаже, че греши, но искрено се страхуваше, че предположението й ще се потвърди.

— Мисля, че зная кой е убил Питър.

 

 

Лора посегна към големия пакет, който й бе дал портиерът. Разпозна почерка на Дина, но реши, че може да почака. В него безспорно бяха записките за последната част от историята на огледалото. През изминалата седмица се бяха случили толкова неща, че тя почти бе забравила за младата изследователка, която все още се опитваше да открие как огледалото се е озовало в дома на семейство Килбърн. Пакетът бе доста обемист и Лора предположи, че в него има някаква книжка, но все пак сдържа желанието си да го отвори и го остави на плота.

Щом чу звънеца, отиде до вратата да посрещне Касиди, която я поздрави малко сухо:

— Здравей, скитнице! Като че ли вече не се познаваме. Знаеш ли, че не сме се виждали повече от седмица?

— Съжалявам, Кас. Случиха се доста неща.

Касиди ядосано въздъхна:

— Няма шега. Прочетох във вестниците. Отново ли се отбиваш само за малко?

— Може да се каже. — Лора наля на приятелката си чаша кафе и я плъзна по плота, когато Касиди седна. След това небрежно посегна към джоба на джинсите си и извади сгънат на четири къс пъстра коприна. — Държах да ти върна това.

— Хей, къде го намери? Господи, толкова се боях, че съм загубила подаръка ти за рождения ми ден! Къде беше?

Лора въздъхна и отново почувства хладна тръпка, защото до този момент пазеше искрица надежда, че може би греши.

— В един кашон с интимни трофеи на Питър Килбърн.

Касиди остана с поглед, прикован в шалчето, което бе в ръцете й, бледа, неподвижна и безмълвна. Най-сетне каза тихо:

— Трябваше да се досетя, че това копеле си прави колекция от вещи на завоеванията си.

— Запознахте се в банката, нали? Същата банка, в която са спестяванията на семейството.

„Връзката винаги е била пред очите ми… а съм я пропуснала.“

Касиди бавно кимна, без да откъсне поглед от шалчето.

— Понякога идваше да изпълнява поръчки на баба си. Отначало просто флиртуваше с мен. Но веднъж, преди шест месеца, ме покани да излезем.

— И ти… хлътна по него?

— Веднага. — Касиди унило се усмихна и погледна приятелката си. — За първи път в живота си… желаех някого с цялата си душа и тяло. Никога по-рано не ми се бе случвало да бъда така… обсебена от друго човешко същество.

Лора озадачено поклати глава:

— Кас, не си ми казала нито дума. Дори не сподели, че в живота ти се е появил някой, който е важен за теб. Защо?

— Защото знаех, че няма да одобриш. Все пак той беше женен. Освен това… беше толкова романтично да имам тайна любовна връзка.

— Затова ли никога не го бях виждала тук? Защото си искала да запазиш тайната си?

Касиди поклати глава:

— О, Питър би предпочел моето удобно легло пред който и да е мотел. Обичаше удобствата. Но аз казах „не“. Признавам, че… мислех, че ако не спя с него в собственото си легло, бих могла да си внуша, че най-лошото не е истина и не се случва с мен. Че не спя с женен мъж… който няма никакво намерение да поиска развод. — За миг на устните й отново се появи унила усмивка. — Не е ли удивително, че понякога човек върши неща, за които сам знае, че не биха му донесли нищо добро?

— Какво се случи?

— Как мислиш? — Касиди мрачно се засмя. — Омръзнах му естествено. Както всяка друга жена, с която се е срещал. Аз бях така привързана към него и кроях планове за розово бъдеще, което никога нямаше да имаме, а той вече е бил в началото на нова гореща връзка. С братовчедка си. Със собствената си братовчедка! Понеже го познавах, сигурна съм, че забраненият плод му се е струвал по-сладък. Това беше нещо ново за него. Щеше да бъде нещо ново.

Лора направи усилие да продължи спокойно, въпреки болката, която чувстваше:

— Как разбра за Ан?

— Стана в деня на търга. Не бях го виждала повече от седмица и започнах да се отчайвам. Затова те придумах да отидем в имението. Предполагах, че е решил да скъса с мен, но не исках да повярвам. Не можех да го приема. Обичах го толкова много, че ми се струваше невъзможно той да не споделя чувствата ми.

Тези думи, изречени със замислен тон, накараха Лора да почувства тъга, но тя успя да зададе следващия си въпрос, без да издаде вълнение:

— Видяла си го на търга? Когато се разделихме.

— Да. Минах покрай пазачите и се промъкнах зад къщата, като се надявах да открия начин да вляза. Или поне да го видя през някой прозорец. — Тя леко се усмихна на себе си, когато си припомни случката. — Дотам бях стигнала. Все пак го видях. Беше в салона… с Ан. Бяха… той я докосваше.

— Значи затова цял ден беше ядосана! Не защото загуби масата, която искаше да купиш, а защото си ги видяла.

— Изненадана съм, че си обърнала внимание. Бях сигурна, че мислиш единствено за онова огледало — отвърна Касиди и сви рамене.

— Ако те бях попитала, щеше ли да ми кажеш истината?

— Вероятно не.

Последва кратко мълчание и Лора продължи:

— Какво стана в онази нощ, Кас?

Мислите на красивата блондинка бяха на километри разстояние… или седмици назад във времето. Отговори почти разсеяно:

— Бях я дочула да споменава нещо за среща в мотела същата вечер и бях разбрала докъде са стигнали. Че бяха любовници. Беше спал с мен само преди седмица, а тогава имаше намерение да прекара нощта с братовчедка си, при това — не за първи път.

— Какво направи?

Касиди се раздвижи и погледна Лора:

— Отидох там, разбира се. Трябваше да бъда на купон с онова момче, с което излязох няколко пъти, това ми послужи за алиби. Беше лесно да се измъкна, без никой да ме види; почти всички бяха пийнали.

— А ти?

— Не. Бях казала на приятеля си, че аз ще шофирам и може да пие колкото иска. Ключовете бяха у мен и взех колата. Мотелът беше на другия край на града и стигнах малко след единадесет часа.

Лора затвори очи за миг и тихо попита:

— Беше ли решила да го убиеш?

Погледът в сините очи на Касиди бе ясен и тя леко се усмихна:

— Зная, че ти се иска да отрека, но истината е, че ми бе хрумнало. Дори бях откраднала един голям нож от домакините и го бях скрила в чантата си. За всеки случай. Но това не трябваше да става. Само ако Питър бе… — Поклати глава. — Но не го направи.

Лора се опита да събере кураж и отново да се съсредоточи върху сцената, която изплуваше във въображението й толкова пъти.

— Какво се случи, Кас?

— Ан тъкмо си тръгваше — бавно каза Касиди, сякаш трудно си спомняше. — Бях паркирала малко по-далеч и ясно виждах вратата на стаята им. Той я изпрати, без да се облече. Познавах го и знаех, че ще вземе душ. Изчаках в колата, докато видях сянката му да се придвижва по щорите. Когато се облече, отидох до стаята и той ми отвори.

— Не беше ли изненадан?

— Беше. Но Питър си въобразяваше, че винаги може да ме омае с чара си. Мисля, че не разбра колко съм ядосана.

Лора преглътна:

— Навярно си права.

Касиди погледна приятелката си и изражението й стана по-намръщено:

— Не си спомням как го направих. Помня, че първо поговорихме, но не съм сигурна какво точно си казахме. Освен едно. Казах му, че го обичам, че бих му простила за Ан и единственото, което искам, е и той да ме обича. Бях готова да падна на колене. Молех го. Но… той избухна в смях и дори залитна и седна на леглото. Навярно тогава съм извадила ножа. След като се подигра с мен, с любовта ми. Защото следващото, което си спомням, е, че погледнах към него и го видях мъртъв.

Лора положи неимоверно усилие да запази самообладание и каза:

— Сигурно цялата си била в кръв.

Касиди поклати глава и отвърна:

— Всъщност не. Имаше малко, но бях с черен панталон и черна копринена блуза. Увих ножа в кърпа от банята и взех един мокър парцал. Изтрих повечето кръв от ръцете… и лицето си в колата. После спрях до една тоалетна и се измих.

— Какво направи с ножа?

— В онази нощ дойдох тук, до паркинга, и го затворих в багажника на колата си. За да не го види приятелят ми. По-късно се отървах от него. Изхвърлих го на едно бунище на другия край на града. — Касиди сви рамене. — Върнах се на купона. Дори не бяха забелязали, че ме няма.

Лора се почувства безпомощна и това се долови и в гласа й.

— Господи, Кас! Съвсем не ми се стори променена.

— Винаги си казвала, че съм спокоен човек и умея да се приспособявам. Така е. — Касиди се изправи и вяло раздвижи рамене. — Е, това е мръсната ми историйка. Записа ли я, Лора? Записа ли признанието ми?

— Не — намеси се нечий глас. — Но аз го направих.

Касиди се обърна на високия стол и погледна към коридора, който водеше към спалнята. Оттам излязоха двама високи мъже. Този, който вървеше отпред, беше малко по-нисък и слаб, с тъмни очи със строг израз. Касиди го бе виждала в телевизионните репортажи.

— Вие сте Лондри — каза тя. След това погледна едрия мускулест мъж зад него. — А вие сте Дениъл. Предполагам, че ще се ожените за Лора?

Дениъл кимна и я погледна със съчувствие:

— Да.

— И живели щастливо до края на дните си. — Касиди слезе от стола и се усмихна. — Това беше краят, който аз желаех и мислех, че заслужавам. Щастливият край, който са ни обещавали в детството. Но навярно авторите на приказки никога не са чували за Питър Килбърн.

— Съжалявам — каза Дениъл.

Тя го изгледа малко изненадано и кимна.

— Благодаря. Аз също. Но никой от нас не може да промени миналото, нали?

— Не. Никой не може.

Касиди отмести поглед към Лондри и каза:

— Е?

Той леко кимна.

— Касиди Бърк, арестувана сте за убийството на Питър Килбърн. Имате право да мълчите…

Лора не желаеше да слуша повече и да гледа как отвеждат Касиди. Заобиколи плота, хвърли се в топлата прегръдка на Дениъл и заплака.

 

 

На следващата сутрин, в петък, Лора си спомни за обемистия пакет. Беше го взела със себе си в дома на Килбърн и машинално го бе оставила в едно чекмедже в стаята на Дениъл върху куп други свои вещи. Сети се за него едва днес.

В голямата къща нямаше никого, освен готвачката и две прислужници, които почистваха първия етаж. Дениъл бе в офиса си, а Алекс — в кантората; Джоузи бе завела Мадлин на лекар, а Кери бе отишла да почете в лабиринта и да се наслади на един от последните топли дни в годината.

Лора предполагаше, че ще бъде сама поне още два часа и реши, че моментът е подходящ да прочете последните сведения на Дина за историята на огледалото. С нея бяха свързани всички въпроси, на които все още не бе получила отговор. Това бе единствената неразгадана мистерия, която все още я караше да бъде предпазлива. Беше време да разкрие и нея.

Взе чаша горещ чай и се качи в спалнята на Дениъл… в тяхната спалня. Настани се удобно в голямото кресло. Отвори пакета и изсипа съдържанието му. Имаше няколко напечатани листа, прихванати с кламер, малък бележник е кожена подвързия, стегнат с ластик, и бележка, написана с красивия почерк на Дина.

„Лора, прочети първо записките.“

Заинтригувана, Лора остави бележника до себе си и се облегна назад, за да прочете напечатаните записки. Започваха с кратко обяснение от Дина, в което й напомняше докъде бяха стигнали по-рано — до смъртта на Брет и Шелби Галвин. Следваше продължението на историята.

„През 1952-а година двадесет и три годишен мъж на име Марк Коулмън купил старо сребърно огледало от някакъв антикварен магазин в покрайнините на Сан Франциско. Продавачът му казал, че ако се интересува от огледала, навярно би искал да посети църковната разпродажба, която щяла да се състои идната събота. В църквата щели да бъдат изложени вещи, дарени от имението на Андрю Галвин (оцелелия син на Брет и Шелби Галвин, който преуспял в корабоплаването и умрял ерген на петдесет години от удавяне). Марк отишъл на разпродажбата купил твоето огледало. Там се срещнал с Катрин Арчърд.

Когато се запознали, тя била осемнадесетгодишна и дълбоко религиозна. Според всички сведения Катрин имала крехко здраве и била изключително чувствителна. Явно Марк не е постъпвал прибързано и е бил внимателен с нея; в писмата си до свои приятелки тя споделя, че се чувства истински щастлива и че след своя Бог най-много обича Марк.

Година и половина след запознанството си те се сгодили. Но точно на Бъдни вечер през 1954-а, седмица преди сватбата, явно между Катрин и Марк е възникнало някакво противоречие, за което той никога не се е доверил на никого. Тя се качила в колата си и тръгнала нанякъде, а навън валял силен дъжд. Марк я последвал със своята. Катрин, която не била опитен шофьор, загубила контрол над волана и се блъснала в крайпътно укрепление. Преди Марк да стигне до нея, автомобилът бил обхванат от пламъци.

Това е всичко, което успях да открия за злополуката.

Навярно Марк Коулмън е бил покрусен от загубата. Някои негови приятели твърдят, че десет години по-късно още скърбял за нея. Тогава той загинал при самолетна катастрофа.

Завещал цялото си имущество на благотворителни фондации, включително и огледалото. Купил го един търговец на антики от Сан Франциско, заедно с много други неща. Има сведения, че го е изложил в магазина си… но не се споменава да е било продадено. Търговецът излязъл от бизнеса в началото на седемдесетте. Стоката му била раздадена. Но няма никаква информация за огледалото.

Тук следите свършват, някъде между 1964-а и 74-а.

Послепис: Лора, не мога да обясня смисъла на бележките в дневника. Може би ти ще успееш. Свързах се с една приятелка от Калифорния и я помолих да потърси в архивите съобщения от вестници и други неща, свързани с Катрин Арчърд и Марк Коулмън, и тя откри няколко от писмата на Катрин (оставила съм копия).

Точно на следващия ден се отбила в някакъв антикварен магазин и попаднала на този дневник. Нарече това невероятно съвпадение и ми го изпрати по експресната поща. Но след като прочетох дневника, не съм сигурна дали е случайно. Трябва да ми кажеш какво мислиш. Прочети целия дневник, когато имаш време. Но особено държа да обърнеш внимание на последната бележка. Почти се боя да правя заключения… Но ако помислиш, може би именно в нея се крие обяснението за цялата история на огледалото.

Нека да поговорим за това.“

Лора озадачено поклати глава, обзета от любопитство и тревога. Първо прочете писмата на Катрин, написани с детски почерк и изпълнени със сантиментални разсъждения… най-вече за Марк, въпреки че доста често споменаваше своята църква и своя Бог.

Лора остави листите на креслото, взе дневника и отстрани ластиците, които го държаха затворен. Прелисти го набързо, без да се съсредоточава върху текста, и бе впечатлена от уверения четлив почерк, равен почти колкото напечатани букви. Откри последната бележка от 23-и октомври, която започваше така:

„Когато продавачът ми каза, че на църковната разпродажба ще бъдат изложени вещи, дарени от имението на Андрю Галвин, едва повярвах. Винаги ми е било трудно да проумея… смъртта на мое дете от предишен живот… Но днес за първи път истински се сблъсках с този факт. Господи, ако по-рано бях отишъл в Сан Франциско, бих могъл да се запозная със своя син от миналия си живот! Можех да го познавам като възрастен човек, на повече години от самия мен. Странно смущаващо. Както толкова пъти по-рано, чувствам, че нечия ръка ме направлява, може би на съдбата, защото смъртта на Андрю ми помогна отново да намеря огледалото. И нея. Този път името й е Катрин. Много е млада, само на осемнадесет години. Много нежна и сериозна. И набожна. Трябва да бъда търпелив.“

Лора дълго остана неподвижна и загледана в пространството. Мислите се надпреварваха в съзнанието й и тя едва успя да ги подреди и свърже. Започна да си обяснява всички странни събития и чувства в живота си. Най-сетне можеше да проумее смисъла им… само като приеме нещо просто, макар и невъзможно, за истина.

Господи, как би могла да повярва?

 

 

Малко преди пет часа Дениъл влезе в спалнята и щом видя листите върху възглавницата и дневника, застина. Трескаво се огледа и когато я видя до прозореца, изпита такова облекчение, че едва не извика. Приближи се към креслото, сложи ръка на облегалката и я погледна, изпълнен с такава надежда и страх, че почти затрепери.

— Лора?

Тя не се обърна и когато заговори, в гласа й се долови умора:

— Каза, че Дейвид е взел идеята за лабиринта от някакъв непознат в бара. Разкажи ми за това.

Дениъл знаеше, че не може повече да отлага. Бе настъпил моментът, в който трябваше да сложи край на лъжите и увъртанията и да каже истината.

Въздъхна дълбоко и започна с уверен тон:

— През 1955-а година Дейвид пътувал по работа до Сан Франциско. В бара на хотела се запознал с млад мъж, скърбящ за своята годеница, която погребал година по-рано. Пред себе си държал огледало с метална рамка със сложна гравюра, подобна на лабиринт. Младият мъж бил доста пийнал и споделил с него интересни неща. Казал на Дейвид, че гравюрата се нарича „Вечност“, специално изработена, за да символизира… вечната любов. Докато моят дядо проследявал с пръст линията, издълбана в метала, младият му събеседник разказал фантастична история за прераждащи се влюбени. Разговаряли до сутринта, когато той взел огледалото си и си тръгнал. Дейвид бил впечатлен от това, което чул, и когато се върнал у дома, поръчал да изградят лабиринта. Както виждаш, много добре е запомнил шарката.

— Само от този прозорец се вижда ясно — промълви Лора. — Това е била стаята на Дейвид, нали?

— Да.

Тя най-сетне се обърна и се облегна на перваза. Лицето й изглеждаше бледо, но спокойно, а изразът на очите й бе неразгадаем.

— Лора…

— Ти си бил, нали? Онзи скърбящ млад мъж в бара си бил ти. Десет години преди да се роди Дениъл Килбърн.

Дениъл бавно кимна:

— Аз бях. С друго лице и друго име, но аз.

— И си скърбял… за мен.

Той отново кимна.

— Направих грешка. Твърде рано ти разказах за нас. Твоята вяра беше така абсолютна, че не ти позволи да приемеш тази възможност, въпреки че бе чула за нея от мъжа, когото обичаше. Беше… потресена. Изплашена. Избяга от мен. И умря в онази нощ. — Той се опита да овладее гласа си. — А аз живях още десет безкрайни години без теб. Заклех се никога да не повторя тази грешка, Лора. Не исках да ти кажа истината, преди да бъда сигурен, че си готова да я чуеш.

— Затова не желаеше да говорим за огледалото.

— Да.

Тя помълча няколко мига и промълви:

— Винаги съм мразила Коледа. Не можех да си обясня защо.

Дениъл пристъпи към нея, но видя, че тя протегна ръка напред и се спря. Навярно искаше да бъдат на разстояние един от друг. Поне засега. „Господи, моля те да е само за момента…“

— Не помня — каза тя. — Чувствам… някои неща, но не си спомням.

— Зная. Винаги е така. Едно от най-трудните препятствия, които трябва да преодолявам, е, че ти съзнателно не си спомняш за мен. Или за нас.

— А ти помниш? Какво точно си спомняш, Дениъл?

— Отначало, в детството си, имам само проблясъци, сънища. Докато раста, спомените постепенно се изясняват. Когато стана възрастен човек, вече зная истината. И започвам да те търся.

— Но какви са тези спомени? — настойчиво попита тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Спомням си за първия път, когато те видях, преди много, много време. Помня всяко лице, което си имала — дори по-ясно, отколкото своите. Помня в кой живот сме остарели заедно и в кой сме живели кратко. Помня всички наши трагични и щастливи мигове. Помня всяко място, където сме били заедно, и всеки наш дом.

— Шотландия — внезапно осъзна тя. — Моята картина.

Дениъл кимна:

— Там живяхме щастливо.

Тя го изгледа изпитателно:

— Но невинаги сме били щастливи?

Той се поколеба:

— Невинаги ни е било лесно, Лора. Понякога, когато те откривах, ти вече биваше сгодена. Понякога насила ни разделяха. Но винаги знаехме, че сме създадени един за друг.

Тя все още не сваляше поглед от лицето му и Дениъл не можеше да разбере дали го гледа с удивление или с недоверие.

— Защо не мога да подстригвам косите си? — внезапно попита Лора.

— Заради нещо, което се случи много отдавна — развълнувано отговори той. — Ти живееше в едно селце и когато те намерих, вече беше омъжена. Уреден брак, който баща ти те бе принудил да сключиш… буквално те бе продал. Беше много нещастна дори преди аз да се появя. Нямаше спасение за теб, но ние трябваше да бъдем заедно. Поехме… невероятен риск. — Дениъл замълча и продължи с известно усилие: — Когато съпругът ти разбра, те преби и отряза косите ти до кожа. Искаше това да бъде позорен знак и всички да разберат, че си прелюбодейка. Ти не се срамуваше заради любовта си към мен, но когато острига косите ти, той те нарани много по-жестоко, отколкото с обидните си думи и ударите с юмрук. Закле се никога да не допуснеш да подстригват косите ти против твоята воля. Във всеки живот оттогава нататък ги оставяш да пораснат дълги.

— Какво стана, после? — попита Лора. — Какво се случи с нас в онзи живот?

Със спокоен и замислен тон, връщайки се мислено векове назад, Дениъл отвърна:

— Убих съпруга ти и избягахме. Животът ни бе тежък, но бяхме заедно. Това винаги ни е крепяло.

Лора леко поклати глава:

— Толкова е трудно човек да повярва.

— Зная, любима — нежно каза той. — Но това е истината, кълна ти се.

— Огледалото. То… ни помага да се намерим?

Той кимна:

— Не зная как. Научих се да приемам, че съдбата ни изпраща нишки, които винаги следваме. Като това огледало. Откакто го поръчах за теб, по някакъв начин то е свързано с нашата среща във всеки нов живот. Този път… нямам представа как се е озовало тук, в дома на това семейство. Предполагам, че татко го е открил в някой магазин и го е подарил на мама. В първите години на брака им често й е купувал неща, към които тя не е проявявала особен интерес. Но единственото, което зная със сигурност, е, че когато видях описанието на огледалото в списъка от търга, ми хрумна, че е възможно да е нашето. И изпратих Питър да го откупи обратно.

— Щом си мислил, че може би е нашето огледало — бавно каза тя, — защо изпрати Питър? Защо не дойде сам?

— Боях се — призна той. — Страхувах се, че може и да не е нашето. Че може и да не си ти. Но Питър се върна и когато ми каза за колекцията ти от огледала, разбрах, че не съм се излъгал. Нямаше място за съмнение. Аз също проявявам интерес към огледалата. Всъщност в онзи следобед Питър закачливо ми намекна, че може би с теб сме сродни души, щом и двамата сме пристрастени към тях. — Дениъл внезапно се намръщи. — Навярно Амелия е чула това. По-късно, когато ти дойде за първи път, подхвърли, че знае нещо за огледалото. Помислих си, че Дейвид й е разказал историята, когато е поръчал лабиринта. Или случайно е чула разговора ми с Питър. Както и да е, тя е научила достатъчно, за да реши, че е намерила чудесен начин да отвлече вниманието ми. И те примами в тази къща.

След няколко мига Лора бавно въздъхна:

— Има още нещо, което искам да узная.

Той направи крачка към нея и сърцето му започна да бие неудържимо. Все още не смееше да се надява.

— Какво е то, любов моя?

— Това… последният ни живот ли е? Или ще има и още?

Дениъл кимна.

— Не мога да предсказвам бъдещето, Лора. Виждам само миналото. Но зная едно. Винаги живеем така, сякаш е последния живот, който ще имаме. Защото може би наистина е последен.

Лора се отдръпна от прозореца и прекоси разстоянието, което ги делеше. Погледна го сериозно и каза:

— Тогава е най-добре да не губим време, не мислиш ли?

— Лора…

— Обичам те, Дениъл. — Тя обви ръце около врата му и се притисна към него. Усмивката й бе така нежна, че сърцето му почти замря. — И искам това да бъде най-щастливият ни живот.

Дениъл сведе глава, устните му докоснаха нейните и всяко съмнение, което бе имал, изчезна.