Кей Хупър
Огледалото на Лора (16)

Петнадесета глава

— Здравей, скитнице! — Касиди влезе в апартамента на Лора в понеделник следобед и когато приятелката й затвори вратата, добави: — Ще останеш ли у дома или…

— Не. Дойдох да си взема някои неща. — Лора избегна изпитателния поглед на приятелката си, върна се до барплота и й наля чаша кафе. — Изненадана съм, че си у дома по това време. Не трябваше ли да бъдеш на работа?

— Боядисват офиса ми. Взех един ден отпуск.

Лора кимна и сложи чашата на плота:

— Току-що го направих.

— Не се притеснявай за кафето — каза Касиди, седна на един висок стол и взе чашата. — Прочетох вестниците от тази сутрин. Вярно ли е? Убита ли е?

Лора отпи глътка от своето кафе и сви рамене:

— Все още не знаем. Полицаят, който се зае с разследването, трябва да дойде в къщата след около час, за да говори с Дениъл.

— Как го приемат роднините й?

— Всеки посвоему. — Лора се усмихна. — Амелия се ядосва заради проваления уикенд. За нея е очевидно, че Ан се е подхлъзнала и въпреки тази ужасна трагедия, за останалите животът продължава. Държи се почти както след убийството на Питър — усмихната и спокойна. Тази сутрин реши, че би било добра идея да поработим върху портрета. Дениъл искаше да я разубеди, но аз му напомних, че е по-добре Амелия да бъде заета, докато той и Джоузи отговарят на телефонните обаждания и въпросите на полицията. Освен това имах нужда от някакво занимание.

— Значи цяла сутрин си рисувала Амелия?

Лора кимна:

— Кери свиреше, Джоузи, както ти казах, помагаше на Дениъл, а Алекс замина за града. Мадлин излезе рано с колата, каза, че обещала да гостува на някаква приятелка, но ми се стори, че просто си търси повод да избяга. Въпреки че взема успокоителни, не можа да понесе гледката на оградения с жълти ленти участък от градината.

Касиди я погледна настойчиво:

— А ти как го приемаш? Изглеждаш напрегната и уплашена.

— Точно така се чувствам.

Лора спокойно разказа на приятелката си за събитията от уикенда и описа участниците в тях. Бегло спомена за промяната в отношенията си с Дениъл.

— Ти си влюбена в него — отбеляза Касиди.

Лора повдигна чашата си като за малък тост:

— Това навярно не те изненадва?

— Не особено. Но съм изненадана, че толкова скоро ще се пренесеш при него. Лора… Сигурна ли си, че можеш да му имаш доверие? Че няма да ти навреди?

— Да ми навреди? Искаш да кажеш…

— Възможно е някой нарочно да е блъснал Ан, нали?

— Дениъл не би ми причинил зло. — Едва сега Лора осъзна, че е напълно уверена в това. Никога в живота си не бе изпитвала такова чувство за сигурност. — Не е ударил Ан. Зная, че не е той.

— Добре, щом казваш. Но би могъл да те накара да страдаш. Ти си влюбена, но дали той споделя чувствата ти?

Лора се поколеба:

— Не зная. Понякога, когато ме погледне, ми се струва, че… изпитва към мен същото. За бога, Кас, толкова неща се случиха, откакто се запознахме, че просто не зная. Почти не ми остава време да мисля. Но каза, че има нужда да бъда до него и затова се връщам.

Касиди я изгледа с нескрито любопитство.

— Винаги съм се питала как ще се държиш, когато се влюбиш. За теб той е всичко на света, нали?

Лора се засмя:

— Да, за разлика от теб. Мисля, винаги съм знаела, че ще бъде така, и именно затова досега бях толкова предпазлива. Преди да срещна Дениъл. С него… съм щастлива. Кас, когато сме само двамата, нищо друго няма значение за мен. Сякаш… най-сетне съм у дома.

След миг Касиди каза:

— Завиждам ти за това. Но останалото ми се струва пълна бъркотия. Явно ти влияе. Както казах, изглеждаш ужасно напрегната. Каква е тази история с кошмарните сънища и страха да се приближиш към моста? Никога не си имала психични проблеми, нали?

— Доколкото зная — не. Дениъл го прие съвсем сериозно, без дори да се опита да ме успокои. А самата аз не зная какво ме накара да се чувствам така. Не зная и защо толкова бързам да завърша портрета. Тази сутрин работих така усилено… мисля, че е почти готов. Дори Амелия го хареса. Естествено тя смята, че е само пробен портрет.

— А не е ли?

Лора я погледна и през тялото й премина странна тръпка:

— Не е. Това е единственият портрет на Амелия, който ще нарисувам.

Кас внезапно потръпна:

— Плашиш ме, приятелко.

— Самата аз съм уплашена. — Лора се обърна да налее още топло кафе и каза с по-уверен тон: — Може би атмосферата в къщата ми въздейства по този начин или това е поредното ми странно хрумване… не зная, Кас. Няма да има друг портрет.

— Не се ли страхуваш… че може да ти се случи нещо, както на Ан?

Лора поклати глава и каза:

— Не зная. Всъщност не чувствам страх, а по-скоро напрежение. По-силно, отколкото преди. Не преставам да се озъртам и мисля, че бих скочила до тавана, ако някой изкрещи зад гърба ми. — Засмя се тихо. — Може би причината е в къщата. Искам да кажа, за бога, помисли само колко нещастия са сполетели това семейство! Нима е чудно, че напрежението се долавя във въздуха? Нима е странно, че сънувам кошмари и непрекъснато се оглеждам?

— Не се връщай там — уверено каза Касиди.

— Трябва.

— Защо? Заради Дениъл?

— Да. Защото той е там. Защото нищо не е завършено.

— Кое не е завършено? Портретът? Историята на огледалото? Връзката ви не е приключила?

Лора направи усилие да се усмихне:

— Всичко това. А и все още не знаем кой е убил Питър.

Касиди направи нервен жест и каза:

— Предавам се. Ти явно си решила да си търсиш белята. Накрая Амелия ще те събори по стълбите, както в най-хубавите стари романи. Или някоя вечер Мадлин ще сипе в чашата ти от своите успокоителни и ще те блъсне през прозореца, защото не е харесала начина, по който й се усмихваш. Или Дениъл…

— Дениъл не би ми причинил зло — прекъсна я Лора.

— Сега разбирам какво означава да бъдеш лудо влюбена. Няма съмнение, че е теб е станало точно това.

Лора остави чашата си и каза шеговито:

— Може би. Ако пострадам, ще имаш право да твърдиш, че си ме предупредила. Но междувременно — ще поливаш ли цветята ми, докато ме няма? Ще наглеждаш ли апартамента ми?

— Разбира се.

Касиди слезе от стола и поклати глава:

— Ти си полудяла.

— Благодаря.

— Ще ми изпратиш ли картичка от лудницата?

По-късно, докато караше към къщата на семейство Килбърн, Лора се замисли за разговора си с Касиди и отново се запита каква е причината за необяснимото й предчувствие. Единственият портрет на Амелия, който щеше да нарисува. Откъде идваше тази увереност?

Не можеше да си отговори на този въпрос. Не можеше и да проумее защо, когато бе прочела материалите на Дина, изпита такава тъга. Беше прегледала копията от няколко писма, написани в началото на века, веднага щом се прибра в жилището си. Писмата на Шелби Хедън до нейния любим и съпруг Брет почти я бяха разплакали. Дина не се бе шегувала, когато й каза за безкрайната им страст един към друг, но Лора остана поразена от невероятната привързаност помежду им. Те бяха преминали през ада, за да бъдат заедно, но явно и двамата бяха убедени, че наградата си струва цената.

„Просто им завиждам, това е.“

Когато стигна до къщата на Килбърн, тя се отърси от тъжните мисли, паркира до гаражите, влезе през страничната врата откъм кухнята и се качи по стълбите до втория етаж. Бе взела само една чанта, която остави в апартамента за гости. Не знаеше защо все още не се решава да се пренесе при Дениъл, въпреки че никой в къщата нямаше съмнение относно връзката им. Вътрешният й глас я съветваше да не бърза с това решение и тя се вслуша в него.

Върна се на долния етаж и откри Дениъл на бюрото му в библиотеката. Тихо почука на касата на вратата.

— Ако те прекъсвам…

— Ще ти бъда благодарен за това — каза той, обърна стола си и й подаде ръка.

Лора се приближи към него и той бавно я притегли в скута си.

— Липсваше ми — каза Дениъл и я целуна.

Тя едва успя да промълви:

— Нямаше ме само два часа. Но ти също ми липсваше. — Преплете пръсти зад тила му и се опита да заговори шеговито: — Навярно си бил много зает. Телефонът престана ли да звъни най-сетне?

Дениъл поклати глава:

— Поръчахме на телефонната служба да приема обажданията.

— Добра идея. Къде са всички?

— Джоузи се качи да вземе последните писма от Амелия. Кери се разхожда в градината, надявам се да е тръгнала по пътеката, която не минава през моста. Алекс трябва да се върне всеки момент. — Той се намръщи. — Както и майка ми.

— Лейтенант Лондри не трябва ли да дойде скоро?

— Обади се, че малко ще закъснее.

— Каза ли?…

— Не. Само спомена, че е излязло нещо интересно. Понякога се прави на загадъчен.

— Като каза „загадъчен“ — Лора кимна към листите на бюрото, — какво е всичко това?

Дениъл я погледна, подвоуми се за миг и отвърна:

— Предварителни проекти за авиационна радарна система, регистри и работни документи от изследователската лаборатория.

Малко изненадана, Лора попита:

— С такива неща ли се занимаваш? Мислех, че си специалист по финансовите въпроси.

— Така е. — Той леко сви устни. — Научната част от работата е извън моята компетенция.

— Тогава какво правиш?

— Търся отпечатъци. — Дениъл поклати глава. — Но тези, които успях да открия, не могат да ми помогнат с нищо.

— Явно не само Лондри се прави на загадъчен. Дениъл, и това ли е едно от нещата, за които все още не искаш да говорим?…

— Беше — откровено призна той. — Но ми се струва, че скоро тази история ще се разчуе и искам да бъдеш подготвена.

— Звучи страховито.

Изражението му стана мрачно:

— Няма да бъде приятно.

Преди да каже още нещо, в стаята влезе Алекс. Младият адвокат бе облечен небрежно, е джинси и пуловер с емблемата на колежа „Джорджия Тек“, но носеше официално дипломатическо куфарче. Каза на Дениъл една-единствена кратка дума:

— Бинго!

Лора усети, че Дениъл стана напрегнат и бързо се изправи:

— Ще ви оставя да си поговорите спокойно.

Дениъл хвана ръката й и я спря:

— Не, Лора. Време е и ти да узнаеш.

Алекс внезапно попита:

— Случило ли се е нещо?

— Обадиха ми се по телефона — отвърна Дениъл. — Събранието ще се състои по-рано. Ако не успея да представя проектите до края на седмицата, репутацията ми ще бъде застрашена.

Лора го погледна озадачено:

— Дениъл?

— Дълга история — каза той, — но кратката версия е, че преди да умре, Питър е откраднал пакет планове от лабораторията. Много важни планове, предназначени за военните сили. Други кръгове биха платили цяло състояние, за да се доберат до тях. Когато правителството разбере, че са изчезнали, ще загазя.

— Но ако Питър ги е взел…

Дениъл поклати глава и пусна ръката й:

— Всички доказателства водят към мен. Питър е задигнал кодовата ми карта и я е използвал; според всички регистри аз съм последният, който е влизал в помещението преди изчезването на плановете.

— Но навярно всички знаят, че ти не би го направил — каза Лора.

Дениъл хвърли бърз поглед към нея и в очите му проблесна нещо, което тя не успя да разгадае, но единствените му думи бяха:

— Добрият ми характер не би могъл да опровергае доказателствата против мен. Алекс, откри ли втория сейф?

— Да. Хрумна ми нещо и отново опитах в Мейкън. Наистина е имал сейф в друга банка.

Дениъл се обърна към Лора:

— След убийството открихме сред вещите на Питър ключ от личен сейф. Естествено надявахме се да намерим в него плановете. Но досега нямаме късмет. — Описа какво бе съдържанието на първия сейф, а след това погледна Алекс и попита: — А този?

Той сложи куфарчето си на бюрото и го отвори.

— Боя се, че не намерих никакви планове. Но определено — нови мръсни дела. Този път няма пари. — Алекс извади няколко касети, остави ги върху книжата на Дениъл и добави четири видеокасети. — Отбих се в офиса си и ги прослушах. Добре че се сетих да заключа вратата. Досещаш ли се?

Дениъл взе две от аудиокасетите. На едната имаше надпис „Андреа“, а върху другата, също с почерка на Питър, бе отбелязано името „Мелиса“. На видеокасетата, която беше най-отгоре, се четеше: „Гретхен“. На всеки етикет имаше дата. Някои бяха отпреди повече от три години.

— Господи! — промълви Дениъл.

— Дори ако все още не ги е изнудвал, явно е имал намерение да започне — каза Алекс. — Проверих ги набързо, но тези аудио и видеозаписи със сигурност биха разбили поне две семейства и една политическа кариера. Не можах да разпозная три от жените, но мисля, че безспорно биха имали какво да загубят, ако Питър изпрати касетите на техните близки.

Изражението на Дениъл остана спокойно, но Лора инстинктивно сложи ръка на рамото му. Без видимо да реагира, той погледна Алекс и каза:

— Сега разбирам откъде е намирал пари за комар през последните няколко години.

— Да. — Алекс започна да прибира касетите обратно в куфарчето си. — Ще ги унищожа.

— Не — каза Лора. И двамата я изгледаха с недоумение и тя обясни: — Тези жени трябва да разберат, че всичко е свършило. Дайте им касетите и им кажете. Иначе няма да бъдат сигурни, че със смъртта на Питър са се отървали от изнудването му.

Дениъл отново погледна Алекс:

— Права е.

— Добре. — Алекс се намръщи. — Няма да бъде никак приятно задължение, но ще се погрижа да го изпълня възможно най-дискретно. Вероятно ще бъде трудно да идентифицирам трите непознати.

— Постарай се.

Лора каза бавно:

— Всяка от тях е имала силен мотив да го убие.

Алекс погледна Дениъл, повдигна вежди и Лора разбра, че двамата са обсъждали този въпрос.

Дениъл посегна към рамото си и хвана ръката й. Наведе се назад и я погледна в очите:

— Не одобрявам опитите за саморазправа, но в този случай искрено съчувствам на жените, които Питър е изнудвал. Ако някоя от тях е стигнала до това отчаяно решение, защото не е имала друг избор, бих могъл да я оправдая. А него — за нищо на света.

— С други думи — каза Алекс и затвори куфарчето си — няма да предадем тези доказателства на полицията.

— Не си ли съгласен с това решение? — попита тя.

— Всъщност да. Винаги съм казвал, че Питър би си получил заслуженото, ако някоя от любовниците му се обърне срещу него. Но за човек с моята професия е рисковано да изразява подобно мнение, така че не ме издавайте. — Той й се усмихна и се обърна към Дениъл: — Мисля, че у дома тези неща ще бъдат на сигурно място до утре. После ще ги занеса в офиса си и ще започна да издирвам дамите.

— Благодаря, Алекс.

— Моля.

Адвокатът взе куфарчето си и излезе от библиотеката.

— Сега разбирам защо не искаше да ми кажеш — промълви Лора. — Навярно е ужасно да знаеш, че собственият ти брат е бил способен на тези неща.

— Най-лошото — каза Дениъл — е, че никога не съм се съмнявал, че би ги сторил. Освен за плановете… това ме изненада.

— Защо? Не смяташе, че би постъпил така?

Дениъл въздъхна:

— Не мислех, че ще продаде тайните на своята страна. Не предполагах, че дори ще въвлече и мен.

— Защо го е направил? Толкова ли те мразеше?

— Не мислех, че ще стигне дотам. — Дениъл внезапно се намръщи и погледна към книжата на бюрото. — Но…

Джоузи почука на вратата.

— Брент пристигна. Иска да говори с всички в приемната.

— Тя леко се намръщи. — Отново.

Дениъл я погледна за миг и кимна.

— Добре. — Пусна ръката на Лора, започна да прибира документите в чекмеджето на бюрото си и добави. — Защо ли имам чувството, че Брент ще ни каже, че Ан със сигурност е била блъсната!

— Знаехме, че е възможно — напомни му Лора.

Той побутна стола си назад и стана.

— Навярно е било случайно.

— Разбира се.

Лора преплете пръсти с неговите и тръгнаха към вратата. Представи си как се чувства в този момент. Както бе казал Брент, Ан беше умряла в задния двор на семейство Килбърн, което означаваше, че със сигурност е замесен някой от роднините й.

Списъкът на заподозрените бе съвсем кратък.

 

 

— Цяла вечер бях в стаята си — студено каза Амелия на Брент. — Писах писма.

— А да сте се приближавали към прозореца? Да сте видели или чули нещо?

— Не. — Амелия седеше с изправен гръб, както обикновено, и тъмните й очи го пронизваха. — Нима искаш да кажеш, че е била блъсната?

— Имам предвид точно това, което казах, мис Амелия. Медицинската експертиза показа, че раменете й са били притиснати от нечии ръце — явно на човека, който се е опитал да я събори през парапета.

— Навярно не мислите, че аз бих могла да го направя — рязко каза Амелия.

— Съмнявам се, че сте достатъчно силна — равнодушно призна Брент. — От друга страна, Ан беше слаба и лека и не е била нужна голяма сила, особено ако е залитнала.

— Не съм излизала от стаята си — отвърна Амелия, като произнасяше бавно и отчетливо всяка дума.

Алекс каза:

— Всеки от нас има алиби за събота вечерта, Брент.

Той седеше, отпуснат на дивана до вратата, между Джоузи и Кери, но в зеленикавите му очи се долавяше напрежение.

Брент го погледна:

— Всички сте имали предостатъчно възможности да се измъкнете незабелязано по различно време и вие го знаете. След вечеря не сте били заедно. И въпреки че някои от вас не са били сами, биха могли да излязат.

— Никой не е излизал — равнодушно каза Алекс.

— Според медицинската експертиза смъртта е настъпила между осем часа и един след полунощ — каза Брент. — Ти сам спомена, че сте се разделили около десет.

— Но някои от нас тръгнаха по двойки — напомни му Алекс и погледна към Джоузи, а след това към отсрещния диван, на който седяха Дениъл и Лора. Мадлин все още не се бе върнала от гостуването при приятелката си.

Брент леко поклати глава:

— Докато си следвал право, сигурно са ти споменавали, че когато любовници взаимно си осигуряват алиби, винаги има място за съмнение.

— Може би — спокойно отвърна Алекс. — Но при липса на доказателства срещу някого от тях, трябва да го приемеш.

— Поне засега. — Брент погледна Кери и за първи път пролича, че този разговор е изпитание за самия него. Лицето му доби напрегнат израз и в гласа му се долови тревога: — След медицинската експертиза стана ясно, че е възможно смъртта да е настъпила и след полунощ и съм длъжен да попитам дали сте срещали Ан или сте разговаряли с нея в градината в събота вечерта, когато сте излезли.

— Не. — Кери го погледна с обичайното си приветливо изражение и любезно добави: — Бих го запомнила. Ан мразеше градината и щях да се изненадам, ако я бях видяла там.

Навярно Брент имаше намерение да каже нещо, но вратата внезапно се отвори и в стаята забързано влезе Мадлин. Видът й не беше безупречен, както обикновено; пуловерът й бе провиснал и едното й рамо се подаваше, а косите й бяха леко разрошени. Светлите й очи бяха ясни и блестяха, а в ръцете си носеше дълга пластмасова цилиндрична кутия, затворена от двата края, две видеокасети, малък черен бележник и голям хартиен плик.

Стовари всичко това върху ниската маса пред Дениъл и каза задъхано:

— Ето. Казах ви, че зная всичките тайни на Питър.

Настъпи напрегнато мълчание. Дениъл се наведе и вдигна пластмасовата кутия. Разтвори капака от единия край и извади с пръсти няколко свитъка.

За Лора това, което бе отпечатано върху тях, беше неразгадаемо, защото нямаше понятие от технически схеми, но чу как Дениъл тихо въздъхна, щом ги видя, и долови облекчението му, когато започна отново да ги навива, за да ги прибере в защитната кутия.

Алекс тихо попита:

— Те ли са?

Дениъл кимна и погледна Мадлин:

— Мамо, къде намери всичко това?

Тя му се усмихна:

— В едно от скривалищата на Питър, разбира се. Зная всички негови тайни кътчета.

Дениъл леко повдигна цилиндъра:

— А знаеш ли какво е това?

Тя кимна и каза с безразличие:

— Някакви планове, които е откраднал по нареждане на Амелия.

Отново настъпи пълна тишина.

Лора бе поразена и се огледа, за да разбере дали останалите споделят изумлението й. Дори Брент Лондри, който преди влизането на Мадлин бе владял положението, сега я гледаше намръщено и озадачено. Но не каза нищо. Всички останаха мълчаливи доста дълго.

Амелия внезапно се раздвижи и леко се засмя:

— Това е абсурдно, Мадлин. Защо бих сторила нещо подобно?

Снаха й я погледна и й се усмихна с явно задоволство от възможността да докаже твърдението си, че единствено тя знае тайните на своя любим син Питър.

— Защо ли? За да съсипеш Дениъл, разбира се.

Лора чу Лондри да прошепва:

— Господи!

Но само той изрази гласно удивлението, изписано на няколко лица.

Но не и на лицето на Амелия. Тя просто гледаше Мадлин с презрение:

— Трябва отново да повикаме доктора да те прегледа, Мадлин. Явно се налага да ти предпише по-сериозни лекарства. Или да те откара в клиника.

Мадлин изгледа другите и каза предизвикателно:

— Зная какво говоря. Това е истината. Питър е трябвало да даде плановете на някакъв агент от Средния изток… забравих от коя страна. Амелия е уредила всичко. Вършила го е и по-рано, преди години, и все още има връзки.

— Преди години?

Изражението и гласът на Дениъл не издадоха никакво чувство.

Мадлин отново кимна и отвърна развълнувано:

— През четиридесетте години. По време на войната и скоро след нея. Заради парите, които очаквала да спечели. Знаете, че винаги е харчила много и е обичала парите. Имала е достъп до военните проекти на компанията, до всички планове. И започнала да продава. Докато Дейвид открил това, както смяташе Питър. А той безспорно е разбрал в какво се е забъркала; защо иначе би убила съпруга си?

— Тя се е побъркала — съвсем тихо каза Амелия. — Нима не разбирате? За бога, Дениъл, не виждаш ли, че е болна?

Дениъл дори не извърна глава. Все още гледаше втренчено Мадлин.

— Продавала е военни тайни на тази страна, на враговете?

— Да. Дейвид е успял да направи компанията преуспяваща и е имал много правителствени поръчки. Тогава тя е отговаряла за съхраняването на книжата и е било лесно да вземе каквото поиска. Всъщност не ги е изнасяла. Копирала ги е. Питър каза, че му се доверила за това и му дала списъка на лицата, с които е била във връзка. Но повечето от тях били покойници. Не е продавала нищо от периода след войната и не успяла да открие почти никого. Все пак една от компаниите изпратила свой агент и двамата с Питър получили възможност да продадат плановете.

Дениъл въздъхна:

— Защо Питър не ги е продал, както са възнамерявали? Защо все още бяха в скривалището му?

За първи път доволното изражение на Мадлин помръкна:

— Той… трябваше да се срещне с някого в онази нощ… когато беше убит. Същия следобед ми каза, че се колебае дали да отиде на срещата. Нямаше доверие на този агент. Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко му харесваше идеята всичко да изглежда така, сякаш ти си го направил. Но когато… го убиха, си помислих, че е заради това. Защото посредникът го е изиграл. Предположих, че е задигнал плановете и дори не ми хрумна да надникна в скривалищата на Питър.

Лора стоеше неподвижна и не можеше да отгатне как се чувства Дениъл в момента. Лицето му бе лишено от израз, а тонът му бе напълно спокоен:

— Мамо, ако си мислела, че знаеш кой е убиецът на Питър, защо не ни каза?

Тя го изгледа изненадано:

— Защото това бяха тайни, скъпи. Не можех да издам тайните на Питър, нали? А и бях така разстроена, че исках единствено да спя и да забравя.

— Казах ви, че е луда — намеси се Амелия с по-силен и ясен глас и самоуверено добави: — Не виждаш ли, Дениъл? Нима не разбираш какви намерения е имал Питър? Ако бе успял да те прати в затвора, управлението на компанията щеше да премине в негови ръце.

— Не, Амелия — бавно отвърна Дениъл. — Формално все още начело на компанията си ти. Значи Питър би трябвало първо да отстрани теб, за да поеме управлението, а той не разбираше от бизнес достатъчно, за да го постигне.

Тя стисна устни и тъмните й очи засвяткаха:

— Питър мразеше да ти се моли за всичко. Мразеше да проси. Искаше да те съсипе, Дениъл. Искаше да види честта ти опетнена и да платиш за нахалството си.

— Мисля, че всъщност ти си искала това. — Гласът на Дениъл прозвуча съвсем тихо. Той остави пластмасовата тръба на масата и взе бележника с черни корици. Бавно, сякаш без да осъзнава, че всички са приковали поглед в него, прелисти страниците. — Имена, дати и пътища за свързване. Съмнявам се, че Питър е познавал агенти на оръжейни компании, родени четиридесет години преди него.

— Не бъди глупав! — рязко каза Амелия.

Дениъл продължи да разглежда бележника още минута, след което вдигна поглед към нея:

— Собственоръчно написаните бележки на Питър са доказателство срещу теб, Амелия. Записал е всичко, включително и твоите указания как да влезе в склада с кодова карта. Забрави ли, че той винаги си водеше записки, защото имаше слаба памет? Или просто се надяваше всичко да свърши така бързо, че да останат незабелязани? Когато се завърна след пътуването си, да открия, че съм заподозрян в измяна? Това ли целеше? Или толкова отчаяно си искала да ме унищожиш, че би се решила на всичко, за да успееш?

Тя го гледаше втренчено, без следа от надменното си спокойствие. На скулестото й лице се изписа искрена ненавист. Тънките й устни злобно се изкривиха:

— Нима мислеше, че ще ти се кланям до края на живота си, Дениъл? Че ще гледам как движиш нещата, когато това се полага на мен?

— Ти ни доведе до срив, Амелия. — Тонът му бе спокоен, а очите му я пронизваха. — Нима трябваше да стоя със скръстени ръце и да гледам как това семейство върви към разорение?

За първи път борбата за власт помежду им намери явен израз, сблъсъкът на два непреклонни характера бе очевиден за всички. Никой не дръзна да проговори. Никой не се опита да спре битката, която с години се водеше безмълвно.

— Нямаше да стигнем до разорение — рязко каза Амелия.

— Напротив, Амелия. Още една диамантена огърлица, още една загуба на конни надбягвания в Кентъки — и семейството щеше да затъне в дългове. Трябваше да се намеся, да спра това пилеене на пари.

— Парите бяха мои — яростно каза тя. — Дейвид ми завеща управлението и правото да вземам решения…

— Нима? Съмнявам се, Амелия. Знаеш ли, направих проучване. Дейвид е имал уговорена среща с Престън Монтгомъри във връзка със завещанието си… в същия ден, в който е загинал. Странно съвпадение, не мислиш ли?

Амелия стисна устни и очите й гневно светнаха, но не каза нищо.

— Може би Питър е бил прав да смята, че Дейвид е разкрил с какво се занимаваш. Това ли се случи? Заплаши ли те? Може би навън, до басейна, за да не чуе прислугата? Казали, че ще промени завещанието си и ще ти отнеме всичко? Тогава ли вдигна нещо тежко и го уби, Амелия?

— Ти си луд като Мадлин — студено процеди тя.

— Не. Но това старо престъпление не е от значение за никого, освен за нас, нали, Амелия? Щом тогава не е имало доказателства срещу теб, едва ли сега ще се появят. Просто си се отървала безнаказано. — Дениъл въздъхна и добави: — Но няма да те оставя да се измъкнеш след опитите си да разориш семейството. Трябваше да се възползвам от правата си и да те спра.

— Това навярно означава да ме унизиш? Постоянно да оспорваш властта ми дори в тази къща? О, не, Дениъл! Мисля, че не. Сигурно щеше да ти донесе същото удоволствие, с което сега измисли целия този…

— Имам доказателства — сурово и отчетливо каза той. — Ти знаеш това. Може би е време и другите да научат. Разполагам с предостатъчно доказателства, че ти си криминално безотговорна или дори по-лошо — съзнателно се стремиш да ни съсипеш. Всеки съдия щеше да реши делото в моя полза, ако ги бях показал. Щеше да бъдеш напълно лишена от власт и влияние, да получиш малка издръжка и правото да живееш в къщата до края на дните си. Публично унизена. Но аз не го направих, нали? Не те изправих пред съда, за да те види целият свят.

Лицето на Амелия внезапно доби израз на ледено спокойствие. Тя дори се усмихна и каза снизходително:

— Точно тук сбърка, Дениъл. Всъщност това бе единствената ти грешка.

— Нима? И каква беше тя?

В отговор на замисления й спокоен тон Дениъл с лекота се върна към обичайната учтивост, с която разговаряше с нея.

— Не използва своето оръжие, своите доказателства, когато трябваше да го направиш. По този начин ми даде време. Докога мислеше, че ще чакам да престанеш да си играеш с мен и да ме заведеш в съда, за да получиш законно властта? Докогато се наложи, не повече. Но не можех просто… да се отърва от теб. Имаше малка пречка — онова писмо, което си оставил, за да бъде отворено, в случай че с теб стане нещо. Оставаше ми само един изход — да те съсипя. — Амелия стана и изправи гръб, без да се подпира на бастуна със сребърна дръжка. — Надявах се, че Питър е успял да се срещне с посредника в онази нощ. Предполагах, че той го е убил, за да избегне плащането. — Безразличието, с което говореше, бе поразително. — Знаех и че си разбрал за изчезването на плановете. Но бях сигурна, че след известно време ще се появят… с безброй твои отпечатъци по тях. Междувременно трябваше само… да отвлека вниманието ти, за да не мислиш твърде много за търсенето на плановете. Нямаше да разбереш какво се опитвам да сторя и да ме изправиш пред съда, преди да те унищожа. За щастие получих чудесна възможност. — Тя отмести поглед към Лора и се усмихна. — Беше доста лесно.

— Ти се провали, Амелия.

— Не аз. Питър провали всичко. — Смехът й прозвуча като вледеняващ полъх. — Винаги мъжете са проваляли замислите ми.

— Начело с Дейвид?

— Не. Първият беше баща ми. Но това е дълга история, а точно сега се чувствам доста уморена. — Тя се усмихна. — Ще ви я разкажа утре… може би.

— Очаквам с нетърпение — тихо каза Дениъл със същия учтив тон.

Все още усмихната, Амелия бавно излезе от стаята.

Последва дълго мълчание. Най-сетне Брент се раздвижи и за първи път след влизането на Мадлин се обърна към Дениъл:

— Можеш да повдигнеш обвинения.

Дениъл бе приковал поглед в бележника, който държеше.

— Не, не мога. Плановете не са продадени. Репутацията ми няма да пострада. Освен това няма доказателства, че тя ги е откраднала. Не е извършила престъпление.

— Но ако е убила съпруга си…

Дениъл погледна детектива и каза:

— Ако желаеш да разследваш злополука отпреди четиридесет години — успех! Щом тогава не е имало доказателства, нима очакваш сега да откриеш?

— Възможно е да е убила и Ан… — започна Лондри.

— Не, не го е направила тя — развълнувано каза Мадлин.

Дениъл прикова поглед в лицето на майка си:

— Мамо…

Навярно Мадлин долови нещо в изражението на сина си, което я накара нервно да се засмее:

— Не ме гледай така, Дениъл. Естествено не исках да я убивам. Не беше предумишлено. Но тя не престана да твърди, че знае всички тайни на Питър. И да издава неща, за които хората й се бяха доверили. Продаде доверието им. Тогава, в градината… започна да ме дразни. Каза, че не зная всички тайни на Питър, че има неща, които е скрил от мен. Отговорих й да млъкне и… и я блъснах. И тя падна. — Мадлин направи недоволна гримаса, поклати глава и добави: — Никога не бих предала Питър пред вас, но трябваше да докажа, че не е вярно. Че Ан не знаеше всички негови тайни. Аз ги знаех. Всички тайни, всички скривалища…

Гласът й пресекна и тя се усмихна.

Алекс се отърси от вцепенението, което бе обхванало почти всички, и каза:

— Това е абсолютно недопустимо, Брент. Не си прочел правата й.

— Не съм я питал — промърмори Брент.

Мадлин ги погледна и се намръщи, като че ли не разбираше езика, на който говорят. Придърпа пуловера над рамото си, сякаш внезапно осъзнала, че не изглежда безупречно, както обикновено, поклати глава и издаде слаб звук.

— Почти е време за вечеря, нали? Трябва да отида да се приготвя…

Леко залитайки, тя излезе от стаята. Лора се изправи и каза:

— Не бива да остава сама.

Тръгна след нея.

— Идвам с теб — каза Джоузи и я последва.

Дениъл погледна към бележника в ръцете си и мрачно стисна устни.

— Тя не носи отговорност, Брент. Било е нещастен случай.

— Това е очевидно — съгласи се Алекс.

Брент се поколеба.

— Ще поговоря с областния прокурор. Като се има предвид обстоятелството, че Мадлин все още е под въздействието на успокоителни заради смъртта на Питър… може да реши, че няма смисъл да се води съдебно дело.

Дениъл кимна:

— Благодаря.

Брент отмести поглед към бележника:

— Трябва да прегледам това, Дениъл. Възможно е Питър да е убит от човека, с когото е трябвало да се срещне в онази нощ. Ако има имена…

След миг Дениъл му го подаде:

— Нали ще бъдеш дискретен? Няма смисъл да се разчува, ако не би помогнало.

— Ще се постарая. — Брент смръщи вежди. — Нима искаш да кажеш, че нямаш намерение да предприемеш нищо срещу Амелия? След всичко, което е направила, за да те съсипе?

Дениъл отново седна на дивана и посегна към хартиения плик на масата. Без да промени изражението си, каза:

— Не, това трябва да спре. Ако Амелия не участваше в бизнеса, не би разбрала за новия проект. Никога вече няма да има достъп, а когато окончателно загуби властта…

— Съдебна битка? — попита Алекс.

— Вече нямам избор.

Брент изгледа и двамата.

— Това ли е наказанието, което заслужава? Да бъде публично изхвърлена от компанията?

Кери промълви:

— Не слушахте ли? Това би било най-тежкото наказание за нея.

— Но вероятно тя е убила съпруга си — каза Брент. — И може би е отговорна за обстоятелствата, при които беше убит Питър. Освен това от думите й разбрах, че би направила опит да отстрани и теб, Дениъл, ако имаше начин да се отърве безнаказано. Определено заслужава повече от публично унижение.

Дениъл погледна Брент и той долови в изражението му непоколебима увереност.

— На земята справедливостта никога не възтържествува напълно. Амелия ще трябва да се изправи пред по-висш съд.

Отново настъпи кратко мълчание. Тогава Кери стана и каза на Брент:

— Ще ви изпратя.

Той тръгна с нея, но се спря на прага и извърна глава към Дениъл:

— Ти ли… ще се погрижиш за защитата й?

— За коя от двете? — попита Алекс.

Но Дениъл кимна:

— Аз ще се погрижа.

След няколко мига чуха как входната врата се отвори и затвори. Кери не се върна в приемната.

Дениъл отвори плика, изсипа съдържанието му и сви устни.

— Кадри… навярно от някоя от тези видеокасети или другите, които открихме. — Започна да прибира обратно черно-белите снимки на голи жени в интимни пози с Питър Килбърн, но спря за миг и вдигна поглед към Алекс. — Тя каза: „едно от скривалищата на Питър“. Това е било в едно от тях.

Алекс го изгледа замислено и промърмори:

— По дяволите!

Дениъл кимна.

— Трябва да поговорим с мама. По-късно. Когато е… в състояние. За да разберем какво друго е крил Питър. — Въздъхна уморено и прибра останалите снимки в плика.

— Страхотно! — Алекс се изправи и на лицето му се изписа едновременно раздразнение и удивление. — Какъв ден! Слушай, ще повикам личния лекар на Мадлин… ако Джоузи все още не го е направила. Какво да му кажа?

— Каквото трябва. — Дениъл сви рамене. — Само това, което е нужно, за да й помогне.

Алекс кимна, поколеба се за миг и попита:

— Знаеш ли кое ми се струва най-невероятно?

— Кое?

— Че все още не знаем кой уби Питър. Сякаш някакъв призрак е влязъл от улицата, пробол го е и е изчезнал. През последните две седмици всички тайни излязоха наяве, а все още нямаме представа кой е убиецът. Питам се дали някога ще узнаем.

 

 

Дениъл си задаваше същия въпрос.

Малко преди осем часа вечерта Лора предпазливо почука на вратата на Дениъл. Чу гласа му, влезе и го видя, седнал на фотьойла до незапалената камина.

— Докторът е при Мадлин — тихо каза тя и седна на постелката до краката му. — Джоузи нареди да занесат вечерята на Амелия в стаята й, да сложат останалите порции на бюфета и всеки, който желае, да си сервира сам.

Той бавно кимна и прикова поглед върху лицето й:

— Трябва да хапнеш нещо.

— Реших да те почакам.

— Не съм гладен.

Лора се поколеба за миг, след това се приближи и сложи дланта си върху неподвижната му ръка.

— Ако предпочиташ да бъдеш сам, ще си отида.

Дениъл рязко хвана ръката й и я стисна почти до болка.

— Не. — Строгите му черти леко трепнаха. — Имам нужда от теб, любима.

— Тогава ще остана.

Тя неволно повдигна ръката му към лицето си.

Дениъл затаи дъх и изражението му стана малко по-спокойно. Очите му добиха сребрист блясък. Колебливо попита:

— Ти ме обичаш, нали, Лора?

Тя осъзна, че не е изненадана от този въпрос. Както и от отговора си:

— Винаги съм те обичала. Дори преди да те познавам. Не знаеше ли това?

Дениъл затвори очи.

— Знаех само колко отдавна аз те обичам. Господи… колко отдавна…

Той протегна ръце, притегли я в скута си и я притисна.

Лора отпусна глава на гърдите му, вдъхна от неговата топлота и сила, готова да му се отдаде изцяло. Тялом и духом.

— Остани при мен — промълви той. В гласа и изражението му се долови искрена болка и умора, породена от дълго водени битки, завършили с изстрадана победа. — Позволи ми да те задържа близо до себе си.

Лора осъзна, че не би искала да се раздели с него за нищо на света. Изрази шепнешком любовта си и доближи устни до неговите. И както винаги, тази нежност прерасна в неудържимо, изгарящо желание, което разсея болката и облекчи страданието. Когато най-сетне несъзнателно се озоваха в леглото, между тях се появи нова нишка на близост.

Същата вечер Лора премести вещите си в спалнята на Дениъл.

В тази нощ се случи още нещо. След няколко поколения свои роднини, загинали от насилствена смърт, Амелия умря спокойно в съня си.