Кей Хупър
Огледалото на Лора (14)

Тринадесета глава

Джоузи чу входната врата да се отваря и затваря и извърна глава към прага на библиотеката. След миг там се появи Алекс.

— Какво, за бога, правиш? Работиш в събота? — попита той с леко раздразнение.

При други обстоятелства тонът му би я накарал да потръпне, но изражението му издаде, че нещо го тревожи. Затова тя отвърна спокойно:

— Всъщност не работя. Само разписвах чекове за някои лични сметки.

Лицето му остана намръщено няколко мига, но след това той се засмя и влезе в стаята.

— Извинявай, скъпа. Имах тежък ден. Ти как прекара сутринта?

— Не се случи нищо особено, освен че по време на обяда Ан избухна, започна да дразни всички и между другото попита дали Джеръми би одобрил, ако разбере, че… имам интимна връзка с братовчед му.

Алекс седна на ръба на бюрото, погледна я и повдигна вежди:

— Предполагам, че е употребила по-груб израз.

— Би могло да се каже. Само за няколко минути Ан успя да обиди и отчужди всички на масата, освен може би Лора, която просто бе смаяна.

Алекс каза замислено:

— Трябва да започна да се прибирам за обяд.

Джоузи леко се засмя, но поклати глава:

— Беше ужасно. Нападна дори Кери, като я нарече вдовица, която не е била съпруга. Никога не съм виждала Амелия така уплашена, както след злобния намек на Ан, че всъщност тя отдавна не е на власт. Ако Дениъл не се бе намесил, не зная какво щеше да стане.

Алекс хвана ръцете й и й помогна да се изправи:

— Не бива да се ядосваш заради нея, Джоузи. Ан е една озлобена нещастница, която изпитва удоволствие да създава неприятности. Просто не й обръщай внимание.

— Няма да ми бъде много лесно, след като тя каза пред всички на висок глас, че спим заедно:

Той я погледна право в очите:

— Казала го е. И какво от това? Нима настъпи краят на света? Нима Амелия те уволни и те изгони от къщата? Нима всички те изгледаха ужасено? — „Нима духът на Джеръми се яви и те осъди заради твоя грях?“

Той не изрече последния въпрос, но Джоузи бе сигурна, че би искал да й го зададе.

— Не. Но се почувствах толкова… беззащитна. Не ми е приятно някой така безцеремонно да излага личния ми живот на показ.

— Но не се почувства виновна? — попита той. — Или засрамена?

— Не — отвърна тя малко изненадано.

Алекс се усмихна:

— Значи определено имаш напредък, скъпа. — Той леко я целуна и Джоузи почувства разлика, която не би могла да назове. — Може би малката сцена на Ан все пак е била за добро.

— Не мисля, че Дениъл би споделил мнението ти — каза Джоузи малко вяло. — Никога не бях го виждала такъв.

— Какъв?

— Гневен и непреклонен. След като Ан побягна от стаята, той каза, че ще се погрижи това да не се случи отново и предполагам, че е тръгнал след нея. Оттогава не съм виждала никого от двамата, но бих се обзаложила, че е казал на Ан да се държи прилично или…

Алекс се намръщи:

— Точно сега не би се занимавал с нея. Ще ти кажа нещо, скъпа… Никак не е забавно да бъдеш глава на това семейство.

Тя го погледна изпитателно:

— Вие с Дениъл все още ли разчиствате бъркотиите на Питър?

— Нещо подобно. И това не е особено приятно.

— Все още ли не искаш да ми кажеш?

— Джоузи, ти не си в състояние да ни помогнеш и няма причина да забъркваме и теб. Рано или късно ще стигнем до решението на проблема и тогава ще ти кажа всичко. Съгласна ли си?

Тя го погледна.

— Вие, мъжете от семейство Килбърн, сте дяволски потайни. Естествено — с изключение на Питър, който явно е казал на Ан всяка тайна, която е знаел.

— Така ли? Интересно. — Зелените очи на Алекс добиха замислен израз, но само за миг. Усмихна се. — Е, няма значение. Защо не излезем за няколко часа от тази мрачна къща? Сигурен съм, че ще си намерим занимание.

— Трябва да проверя дали Амелия няма нужда от мен.

— Събота е. Каквото и да иска Амелия, би могло да почака. — Алекс стана от бюрото, без да пусне ръцете й, и шеговито добави: — Впрочем сутринта не успях да ти кажа, че днес изглеждаш страхотно.

Джоузи почувства, че страните й пламват и реши, че е глупаво да се изчервява като ученичка.

— Благодаря.

Той й се усмихна и каза тихо:

— Не мисля, че Джеръми би имал нещо против. Доколкото си спомням, никога не е обичал черния цвят.

Дъхът на Джоузи внезапно секна и тя не успя да отвърне. Затова само кимна и излезе с него от библиотеката, питайки се дали се досеща, че е престанала да се извинява на покойния си съпруг за това, че се чувства щастлива в прегръдките на друг мъж.

 

 

Докато вървяха бавно към изхода на лабиринта, Лора погледна преплетените им пръсти и се запита има ли смисъл да му казва, че го обича. Навярно вече знаеше. Съмняваше се, че досега не е издала чувствата си. Освен това още при първата им среща й се бе сторило, че той долавя всяка промяна в настроението й, всяка тревога или вълнение. Сигурно знаеше. Нежно бе изтрил сълзите й, но без да проговори. Оттогава не бе казал нито дума. Дали се бе досетил? А дали за него имаше някакво значение?

— Много си мълчалива — каза Дениъл най-сетне.

Лора направи усилие да отвърне спокойно:

— Преди малко бях похитена в един градински заслон. Имам право.

Той се спря, погледна я и леко й се усмихна.

— А аз дори пропуснах да те поздравя, нали?

— Да. Каза нещо…

Лора бе обзета от тревога, защото осъзна, че не си спомня думите му.

„Господи, дали ще мога да се съвзема след всичко това?“

Дениъл докосна брадичката й със свободната си ръка и я целуна:

— Здравей!

— Здравей! Знаеш, че е възможно някой да се появи иззад онзи храст и да ни види. Всъщност само преди няколко минути можехме да бъдем разкрити.

Той каза сухо:

— След малката реч на Ан в трапезарията можеш да бъдеш сигурна, че тук нищо не остава в тайна задълго.

— Прав си — съгласи се тя и въздъхна. — Изглеждаше твърдо решена да разкрие тайните на всички и почти очаквах да съобщи, че снощи съм била в спалнята ти.

— Откъде би могла да знае?

След миг колебание Лора каза:

— Може да е била в коридора и да ме е видяла.

— Нейната стая е в източното крило, в другия край на къщата; какво би търсила до моята или твоята спалня?

Дениъл я изгледа малко намръщено.

Този проницателен поглед вече й бе познат и тя се опита да го избегне.

— Така е. Може би защото аз останах единствената, която все още не е нападнала, ми хрумна, че ще бъда следващата. Чу ли всичко, което тя каза?

— Почти. Лора, да не би да се е случило още нещо? Какво те тревожи?

Тя отново се поколеба, преди да отговори:

— Снощи, когато бях при теб, в стаята ми е влизал някой.

Той отново се намръщи:

— Какво те кара да мислиш така?

Лора нямаше намерение да му казва, че е донесла със себе си огледалото, въпреки че й бе хрумнало внезапно да му го покаже, за да види реакцията му. Но отвърна:

— Когато реших да остана тук за уикенда, взех огледалото. Преди да изляза от стаята си снощи, го оставих на масичката с гърба нагоре. Когато се върнах, беше обърнато.

След миг, без да промени изражението си, Дениъл каза:

— Амелия често се разхожда по коридорите нощем.

— Тя ми каза.

— Призна ли, че е била в стаята ти?

— Не, но имах чувството, че си играе с мен. Мислиш ли, че е по-вероятно да е била тя, отколкото Ан?

— Да.

— Тогава наистина си е играла с мен.

Дениъл нежно докосна лицето й, задържа пръсти на шията и потърка с палец бузата й.

— Може би. А може би просто не е искала да си признае, че е влязла, без да е поканена.

Малко озадачена, Лора полюбопитства:

— След всичко, което ти сподели за борбата си с нея, ми се струва логично да търсиш зад всяко нейно действие непочтени мотиви. Но ти не мислиш така, нали? Дениъл, защо позволяваш това да продължава? Начинът, по който Амелия… проверява докъде би я оставил да стигне, навярно те кара да се чувстваш напрегнат, а може би дори е и опасен. Но ти й отстъпваш от толкова години. Защо? За да й спестиш неудобството?

С малко унила усмивка Дениъл отвърна:

— „Quid pro quo“, както би казал Алекс. Сега може би ще ти бъде трудно да повярваш, но когато бях дете, Амелия беше много добра към мен. Баща ми прекарваше с мен доста време, но Мадлин… ме избягваше. Беше напълно обсебена от Питър. Амелия се грижеше за мен, разговаряхме, интересуваше се от мен. Известно време бяхме много близки, Лора. Не бих могъл да забравя това.

Лора помълча около минута, без да откъсне поглед от лицето му. Най-сетне каза:

— Но сега един от двама ви трябва да стане глава на това семейство, нали? Тази борба, това напрежение между вас почти се долавя във въздуха. Трябва да сложиш край.

— Трябва да сложа край — тихо се съгласи той. — Скоро.

— Тя ще отвърне на удара. Знаеш, че ще го направи.

Дениъл кимна.

— Зная, че ще се опита, но точно сега не мога да сторя нищо. В момента имам други грижи.

— Като например… какво е възнамерявал да направи Питър, преди да го убият?

— Как се досети?

— Подредих парчетата от мозайката. Намислил е нещо, нали? Опитвал се е да събере пари, за да осъществи амбициите си? Затова ли беше убит? Защото е поискат тези пари по неподходящ начин от неподходящи хора?

— Не зная.

Дениъл се обърна и продължи през лабиринта, все още държейки ръката й.

— И не искаш да говориш за това.

Лора не бе изненадана, но направи усилие да прикрие болката, която почувства.

Пръстите му притиснаха нейните:

— Не, не сега. Ти каза, че приемаш това, Лора.

— Трябва да се прегледам при психиатър — промърмори тя.

Точно тогава стигнаха до изхода и докато вървяха по пътеката през градината, Дениъл попита:

— Защо? Защото се съгласи да ми дадеш времето, от което се нуждая?

— Иска ми се само да разбера — каза тя е въздишка. — Все още не зная какво искаш от мен, Дениъл.

Той се спря и я погледна:

— Нима?

Лора долови топлия блясък в очите му и веднага разбра безмълвния намек. Леко се покашля и отвърна:

— Освен това.

Дениъл се усмихна:

— Искам да узная всичко за Лора Съдърленд.

Тя примигна.

— Наистина ли?

— Да. За града, в който си родена и отрасла. За роднините, с които не сте близки, и за хората, сред които си се движила. Какво харесваш и какво мразиш. Какви са политическите и философските ти възгледи. Коя страна на леглото предпочиташ. Такива неща.

— Това е… дълъг списък.

— Имаме време. Разполагаме с часове, преди да се преоблечем за вечеря, а и се съмнявам, че някой ще дойде да ни безпокои тук. Нека се поразходим заедно, Лора. Нека поговорим.

Тя погледна надолу към ръцете им и каза бавно:

— Ако прекараме целия следобед заедно…

— Всички ще разберат, че сме любовници? — Тонът му бе спокоен. — Някой знае, че снощи не си била в стаята си — вероятно Амелия. Не мисля, че другите биха изразили неодобрение. Зная, че обещах да ти дам време и ще се опитам… да не бъда твърде настойчив, но напоследък все повече намразвам тайните. Не се срамувам, че имам интимна връзка с теб, Лора, и ми е все едно кой знае за нас.

— Не съм казала, че се срамувам. Но ние се познаваме едва от седмица…

— И някой би сметнал поведението ни за неморално? Щом ние не виждаме нищо нередно, защо да ни интересува какво мислят другите? Лора, ако наистина се безпокоиш, че всички ще разберат за нас, ще се прибера и ще те оставя тук. Все още никой не ни е видял; лабиринтът се вижда ясно само от моя прозорец. Когато около нас има хора, ще се преструваме, че сме просто познати и че сме безразлични един към друг. Ще пазим истината в тайна, докато можем, ако това искаш. Може би ще успееш да се промъкнеш в стаята ми и тази нощ, след като всички заспят, или аз ще дойда при теб. За няколко часа. А утре ще продължим да се преструваме. Наистина ли това искаш?

Лора се предаде — на него и на собствените си желания.

— Не. Не искам това. Но Амелия…

— Съмнявам се, че ще каже нещо. Но ако го стори, аз ще се справя с нея. — Той повдигна ръката й и я целуна. Жестът бе необикновено елегантен и нежен за мъж с неговото телосложение. — Сега, моля те, повърви с мен. И ми разкажи всичко за Лора Съдърленд.

По-късно тя реши, че именно тази целувка бе скъсала последната нишка на желанието й да се съпротивлява и я накара напълно да загърби предпазливостта.

Вървяха заедно и разговаряха. В градината бе съвсем тихо и никой не прекъсна разходката им. Спираха се от време на време да поседят на пейка или да прекарат няколко приятни минути на уединено място.

Дениъл задаваше въпроси, на които Лора отговаряше. Разказа му за себе си неща, които не бе споделяла с никого, и узна още подробности за неговия живот. Не очакваше да бъде толкова откровен.

Лора си помисли, че държането й все повече издава чувствата й, но не можеше да стори нищо. Той успя да я привлече със своето внимание, с искрения си интерес към всичко, свързано с живота й, така бързо, както я бе прелъстил с ласките си. Накара я да забрави всичко останало и да мисли само за него, сякаш светът се превърна в тунел, в който бяха само двамата и тази прекрасна градина.

Едва няколко часа по-късно, когато се върнаха в къщата, за да се преоблекат за вечеря, тя си спомни обещанието му да й разкаже как Дейвид е получил идеята за лабиринта от някакъв непознат в бара, но поне за момента възможността да го попита бе пропусната.

Когато влезе в приемната малко преди шест часа, Лора не знаеше какво да очаква. И от останалите… и от Дениъл. Следобед не бяха срещнали никого, дори докато вървяха към къщата, и нямаше начин да разберат дали са забелязани, дали някой подозира, че между тях съществува нещо. Лора бе подготвена за всякаква реакция от страна на другите. А що се отнася до Дениъл, не бе сигурна как ще се държи с нея в присъствието на семейството.

Да поддържат тайна връзка бе едно, а да се държат като влюбени пред любопитните погледи на други хора беше съвсем различно. Но той бе спокоен и сдържан човек, който рядко показваше чувствата си. Поне така би казала преди разходката в градината, по време на която не бе пуснал ръката й и я бе притеглял почти зад всяко дърво, за да я целува, докато краката й се подкосят.

Все още леко трепереше и това й се стори очевидно за всеки, който съсредоточи поглед в нея.

— Здравей! — весело каза Алекс, когато тя влезе. — Струва ми се, че имаш нужда от едно питие. Какво предпочиташ, Лора?

— Обикновено не пия — отвърна тя. — Шери?

Алекс й се усмихна от обичайното си място зад барплота и приготви питието й. Освен него и Джоузи, в приемната нямаше никого. Когато Лора взе чашата си и застана зад дивана до прозореца, другата жена й се усмихна приятелски:

— Не го слушай. Изглеждаш фантастично.

Лора погледна дългата рокля на Джоузи, която бе сребриста и прилепнала, а след това — към своя елегантен черен тоалет, и неволно се засмя.

— Благодаря, ти също.

— Промените са нещо чудесно, не мислите ли? — провлачено каза Алекс и се облегна на плота.

— Не и ако ти си този, който се променя — унило отбеляза Лора.

— Така е — съгласи се Джоузи.

— Тогава се чувстваш неловко — добави Лора и кимна.

Джоузи въздъхна:

— Най-малкото. Ужасно е да не можеш да се познаеш.

— И да ти е трудно да се владееш — промълви Лора на себе си и отпи глътка шери.

Алекс се засмя гръмко.

— Негодник! — закачливо каза Джоузи.

— Извинявай, скъпа, но да можехте и двете да видите лицата си!

Джоузи вдигна поглед към Лора:

— Най-големият му недостатък е неуместният хумор. Навярно вече си забелязала.

Шегите му я бяха накарали леко да се изчерви.

— Вратовръзките го издадоха — каза Лора.

Алекс погледна надолу към пъстрата вратовръзка със сцени от смешни анимационни филми, която бе в съвършен контраст с официалния му тъмен костюм, и каза:

— Протестирам.

— Срещу какво протестираш? — попита Дениъл, който влезе в стаята.

— Подиграват ми се — отвърна Алекс, бързо наля чаша скоч и му я подаде. — Нападат вратовръзката ми.

— Не бих се тревожил. Тя сигурно умее да се защитава.

Двете жени избухнаха в смях и Лора почти не усети как Дениъл се приближи към нея, но внезапно застина, когато обгърна талията й и я целуна.

— Много си красива тази вечер — задъхано каза той.

Лора бе леко замаяна, когато видя удивително нежния израз на обикновено строгото му лице, и реши, че й е все едно какво мислят за нея другите, щом наградата е този неустоим поглед.

— Благодаря — промълви тя.

Без капка свян Дениъл задържа ръката си на талията й и леко раздвижи пръсти, сякаш не можеше да се сдържи да не я погали. Лора не бе изненадана от реакцията на тялото си, когато чувствено се изви към него, и едва успя да потисне желанието си да разкопчае сакото и да докосне кожата му.

Дениъл явно долови чувствата й, защото в очите му проблесна задоволство. Но не й каза нищо друго. Погледна Алекс и попита:

— Виждал ли си Ан?

— Не. — Алекс явно нямаше повече желание да разговаря за промените, въпреки че леко се усмихваше. — Но Джоузи ми каза какво се е случило днес на обяд и предполагам, че известно време няма да посмее да се покаже. Разказа ли й играта?

— Донякъде. Тя побягна навън и оттогава не съм я виждал.

Джоузи въздъхна:

— Ти я познаваш, Дениъл. Ще се прибере у дома, след като намери друг начин да излее яда си.

— Днес не беше просто изблик на гняв — мрачно каза Дениъл.

В този миг влезе Кери и всички замълчаха. Тя привлече вниманието им с грациозната си походка. За всеобща изненада, тази вечер носеше рокля, която дори Амелия би одобрила. Беше дълга, с високо деколте, но без ръкави, и благодарение на семплия модел тялото й изглеждаше по-скоро крехко, отколкото хилаво. Тъмночервеният цвят придаваше на бледата й кожа топъл оттенък, а на косите й — златист блясък.

Както обикновено, когато бе само сред семейството, не бе сложила от силния грим, с който прикриваше белега си, но този път не изглеждаше така очевиден. Изражението й бе ведро, както винаги, но в очите й проблясваше нещо, което се бе появило за първи път или по-рано оставаше скрито.

„Тази вечер е решила да не достави удоволствие на Амелия“, досети се Лора и се запита дали случката по време на обяд не бе довела до последици, които нямаха нищо общо с намеренията на Ан.

— Както обикновено ли, Кери?

Тя кимна усмихнато, взе питието си от Алекс и седна на дивана до Джоузи. Усмихна се на Дениъл и Лора, без да изрази изненада от близостта им.

— Изглеждаш чудесно — отбеляза Джоузи. — Защо досега не съм те виждала е тоалет в този цвят?

— Навярно поради същата причина, поради която и ти досега не си носила рокля в този цвят — отвърна Кери леко развълнувано. — Мисля, че до днес и двете… просто се примирявахме.

Джоузи полюбопитства:

— Зная какво ме подтикна към промяната, а теб?

— Просветление — каза Кери. — По-добре късно, отколкото никога. — Повдигна чашата си за тост, отпи една глътка и добави с усмивка: — Тази вечер Амелия няма да бъде доволна.

Лора тъкмо се бе замислила за това. По всичко личеше, че днес Амелия бе загубила част от властта си над Джоузи и Кери, а злобните нападки на Ан по време на обяда бяха истински удар за нея. Не бе възможно да се предскаже каква щеше да е реакцията й, когато види Лора и Дениъл така близки.

Преди някой да успее да отвърне на забележката, влезе Мадлин, чийто тоалет и грим отново бяха безупречни. Дори и да бе забелязала поне две от очевидните промени, не го показа по никакъв начин. Пое питието си, поздрави всички и зае обичайното си място.

Лора погледна Дениъл и си спомни това, което бе споделил с нея за отношението на майка си. Той я гледаше равнодушно, както винаги, но сега Лора знаеше каква болка бе изживял в детството си и с цената на какви усилия се бе научил да понася спокойно пренебрежението й. За първи път изпита гняв към Мадлин. Между своите двама сина тя бе показала явно предпочитание към повърхностния чар на единия и пълно безразличие към далеч по-сложния характер на другия.

„Как е възможно една майка да избира между децата си по такъв начин?“

За миг Лора срещна блуждаещия поглед на Мадлин, чиито очи съвсем леко напомняха за тези на сина й. Те сякаш не виждаха нито нея, нито Дениъл. Не забелязваха, че ръката му е обгърнала талията й. Не виждаха и не изразяваха нищо.

Лора докосна ръката на Дениъл и му се усмихна, когато извърна глава към нея. На лицето му се изписа нежност, очите му добиха топъл блясък и той я притегли по-близо.

Това бе сцената, която Амелия видя, когато надникна в приемната. Двамата се гледаха в очите така, сякаш на света не съществуваше никой друг. Джоузи бе облечена със светла рокля и съвсем не приличаше на скърбяща вдовица, а Кери носеше тоалет, който й стоеше чудесно. Навярно в този миг осъзна, че е започнала да губи власт над семейството.

Когато чу потракването на бастуна на Амелия, Лора направи усилие да откъсне поглед от очите на Дениъл и видя възрастната дама на прага. Стори й се, че повехналото лице леко трепна, но само за миг. С неразгадаем израз Амелия влезе в стаята, седна на своето кресло и взе обичайното си питие.

— Всички изглеждате прекрасно — каза тя и в гласа й се долови известно усилие, сякаш бе почувствала, че обичайната фраза, с която започваше, вече е неуместна.

„Почти съм в състояние да изпитам съчувствие към нея — помисли си Лора. Бе изненадана, когато внезапно осъзна: — Сега мога да я нарисувам. Зная, че мога.“

— Трябваше да запалите камината — каза Амелия, взирайки се в купчината дърва. — Студено е тази вечер.

— Аз ще я запаля — предложи Алекс, прекоси стаята и се зае с простата процедура.

— Благодаря — промълви Амелия.

Докато я гледаше, Лора си помисли, че тази вечер в изражението на Амелия има нещо жално. Дори й се стори смутена. Въпреки че седеше с изправен гръб, както винаги, сякаш се бе смалила и видът й не бе така внушителен. Изглеждаше състарена. Гордото й лице не бе така строго, а бръчките около очите и устата й бяха по-очевидни.

Никой не се осмеляваше да наруши мълчанието и Лора се запита дали и останалите почувстваха същото облекчение, когато чуха звънеца на входната врата. Още по-любопитна бе да разбере дали и Амелия забеляза, че този път Алекс не помоли за разрешение, преди да отвори.

— Отново не е просто приятелско посещение — каза той.

След него вървеше Брент Лондри. Както предишния път, полицейският инспектор бе облечен официално и елегантно и спокойно влезе в приемната. Също както тогава, застана пред камината, откъдето можеше да наблюдава всички, и ги поздрави. Съвсем леко повдигна тъмните си вежди, когато забеляза Лора и Дениъл, но това бе единствената му реакция.

— Тъкмо щяхме да тръгваме към трапезарията — отбеляза Амелия с известно раздразнение, но не така язвително, както първия път.

— Извинявайте, мис Амелия. Но има нещо във връзка с разследването, което трябва да изясня незабавно.

— Открихте ли кой?…

Мадлин го изгледа втренчено.

Както преди няколко дни, той се обърна към нея с по-спокоен тон:

— Не. Все още елиминираме заподозрени.

— Колко врагове би могъл да има един млад човек? — мрачно попита Амелия.

— Достатъчно, за да ни създаде работа — учтиво отвърна Лондри.

Тя стисна устни:

— Добре. Продължавайте.

Проницателните му сиви очи обходиха с поглед стаята и най-сетне се спряха на Кери.

— Имам няколко въпроса към вас, мисис Килбърн.

Тя спокойно вдигна поглед.

— Кери беше в Калифорния, когато убиха Питър — каза Джоузи. — Какво би могла да знае?

— Може би повече, отколкото предполагате — отвърна Лондри, без да отмести поглед от лицето й. — Мисис Килбърн, знаехте ли, че съпругът ви е натрупал дългове на комар?

— Да — уверено отговори тя.

— Преди да се омъжите за него?

Кери едва забележимо се поколеба:

— Не.

— Знаехте ли, че преди два месеца вашият съпруг е взел участие в игра на покер е високи залози в частния офис на един клуб в Атланта и е загубил триста хиляди долара за една нощ?

Алекс пръв наруши тишината, като промърмори:

— Господи!

Кери каза:

— Той не притежаваше толкова пари.

— Така е — каза Лондри. — Но е познавал управителя на този клуб и той е приел чековете му. Досещате ли се за кого говоря, мисис Килбърн?

Кери леко се усмихна:

— Предполагам, че имате предвид брат ми.

Той кимна:

— Лоренцо Димитри. Знаехте ли, че съпругът ви е дължал на брат ви такава сума?

— Да.

— И не бяхте изненадана?

— Питър не можеше да ме изненада е нищо.

Амелия се намеси, отправяйки към детектива рязък въпрос:

— Да не би да намеквате, че Питър е убит заради този дълг? Че братът на Кери има нещо общо?

Лондри отмести поглед към Амелия, но само за миг.

— Намеквам само, че това е… още един въпрос, който трябва да бъде изяснен, мис Амелия. Мисис Килбърн, знаехте ли, че само два дни преди убийството съпругът ви буквално е бил изхвърлен от клуба на брат ви?

— Тогава бях в Калифорния.

— Но знаехте за инцидента.

— Все още не.

— Кога научихте?

— Докато бях в Калифорния.

— Как разбрахте?

Кери въздъхна. Кафявите й очи бяха ясни и спокойни.

— Брат ми се обади на баща ми.

Лондри присви очи.

— Значи брат ви не е имал намерение да поиска тези пари?

— Той знаеше, че чековете са фалшиви. Баща ми — също.

— Тогава защо изобщо ги е приел?

Кери се усмихна:

— Питър му беше роднина.

Лондри каза недоверчиво:

— Нима очаквате да повярвам, че брат ви, който е безскрупулен бизнесмен, би приел спокойно фалшиви чекове за стотици хиляди долари само защото са от неговия зет?

— Това е истината — каза тя.

— А баща ви също ли не възрази? Не даде ли разпореждане на брат ви да се опита да получи тази сума?

— Не.

— Не се ли разгневи на съпруга ви?

— Може би малко се ядоса. Но той познаваше Питър доста добре и просто сви рамене и каза, че няма да му позволи да играе повече в клуба.

Лондри отново я изгледа недоверчиво и попита:

— Ще се изненадате ли да чуете, че в онази нощ брат ви е бил забелязан на две пресечки от мотела, в който беше убит Питър?

Кери сви рамене:

— Неособено. Лоренцо има различни интереси. Винаги е в движение.

Алекс го погледна и каза провлачено:

— Хайде, Брент. Навярно не смяташ, че Димитри е убил зет си заради някакви чекове без покритие, колкото и голяма да е сумата. Какво би спечелил? Един мъртвец не би могъл да му ги изплати; ако Питър беше жив, поне щеше да има надежда да получи сумата.

— Може би шансът за това е по-голям сега, когато Питър е мъртъв — каза Лондри. — Мисис Килбърн, знаехте ли, че баща ви е застраховал живота на съпруга ви за един милион долара, които да бъдат изплатени на вас?

Кери изглеждаше леко изненадана, но след като помисли, отвърна:

— Не, но бих очаквала. Знаеше, че Питър пилее пари и навярно е искал да бъде сигурен, че ако остана сама, ще запазя известна независимост. — Тя се усмихна. — Мога да ви уверя, лейтенант Лондри, че нито баща ми, нито брат ми биха поискали от мен да използвам парите от застраховката, за да платя дълговете му… дори към тях.

— Мисля, че ще стигнеш до задънена улица, Брент — тихо каза Дениъл. — Освен естествено, ако имаш някакви доказателства, че братът на Кери или някой от подчинените му се е срещал с Питър в нощта на убийството.

Лондри погледна към него, а след това отново към Кери.

— Един последен въпрос, мисис Килбърн. Щом баща ви не е бил сериозно ядосан на съпруга ви, защо тогава е позвънил на личния телефонен номер на Питър тук, в къщата, следобеда преди да бъде убит?

— Не се е обаждал той — отвърна Кери. — Аз бях.

— Бихте ли имали нещо против да ми кажете защо?

Тя отвърна с изключително любезен тон:

— Да, имам.

— Достатъчно, Брент! — намеси се Алекс. — Кери беше на пет хиляди километра оттук и каквото и да са говорили с Питър, не би могло да помогне на разследването ти.

За миг детективът сякаш имаше намерение да настоява, но след това кимна:

— Съгласен съм. Освен ако се появят нови доказателства, които биха променили това.

Последва кратко мълчание, след което Амелия каза:

— Ако си свършил, Брент, сега бихме искали да вечеряме.

Резкият й тон, изглежда, не смути Лондри. Той само кимна и каза любезно:

— Разбира се, мис Амелия. Простете за безпокойството. Не се тревожи, Алекс, тръгвам си.

Никой не помръдна и не проговори, преди да чуят как вратата тихо се затвори след Лондри. След това Амелия стана и сякаш не се бе случило нищо необичайно, каза:

— Явно Ан няма да дойде, така че е безсмислено да чакаме повече.

Дениъл леко стисна пръстите на Лора и двамата изчакаха, докато другите се изправиха и последваха Амелия. Когато останаха насаме, тя каза:

— Това беше неочаквано… поне за мен. Нима той наистина намекваше, че близките на Кери имат връзки с организираната престъпност или просто съм гледала твърде много гангстерски филми?

Дениъл я поведе към барплота, за да оставят недокоснатите си питиета, и каза:

— Твърде много филми. Все пак се носят слухове, че и баща й, и брат й са безмилостни, когато става въпрос за бизнес, и не ги е грижа от коя страна на закона стоят. Игрите на покер в частния офис на клуба им са доказателство за това.

— Тогава защо са прощавали дълговете на Питър? Само заради роднинската връзка?

— Може би. Или в тази история има още нещо, което Кери не желае да каже.

Лора си помисли, че тя премълчава доста, но с Дениъл трябваше да се присъединят към останалите и нямаше време да обсъждат версии. Особено след като другите бяха тръгнали след Амелия, давайки си вид, че не се е случило нищо необичайно. Всъщност Амелия се държеше така, сякаш целият ден бе протекъл нормално, без да спомене за изблика на Ан или за посещението на Лондри. Дори не каза нищо, когато Дениъл си позволи още една малка волност, като настани Лора на стола до себе си, вместо на обичайното й място вдясно от нея.

Амелия определяше насоката на разговора, сякаш нищо не се бе променило. Разпита всички как е минал денят им и предложи да прекарат останалата част от вечерта в игра на бридж. Алекс и Джоузи бяха опитни играчи, Кери — сравнително добра, а Лора…

— Без нас — уверено каза Дениъл. — Имаме други планове за тази вечер.

Лора си помисли, че прекалява и доста се смути, но когато ръката му докосна бедрото й под масата и усети ласката му през тънката материя на роклята си, не успя да намери думи или достатъчно воля, за да възрази. Погледна към Амелия и видя как устните й трепнаха, но възрастната дама кимна властно в знак на съгласие и продължи да дава разпореждания как останалите да прекарат вечерта.

Когато се нахраниха, всички се отправиха към малката приемна, с изключение на Дениъл и Лора, които се спряха до стълбището.

— Планове? — попита тя.

— Планове. — Той сложи ръце на талията й, притегли я към себе си и се усмихна. — Да прекараме в моето легло следващите няколко часа, през които ще се опитам да те убедя да останеш там през цялата нощ.

— Дениъл…

— Лора, какво значение има, че ще спим заедно в моята стая? Кого засяга това, освен нас?

Тя си внуши, че причината да се поддаде, е, че все още бе замаяна от предишната нощ и няма достатъчно енергия да се съпротиви. Но всъщност знаеше, че не би могла отново да се измъкне от леглото му преди зори и скришом да се прибере в стаята си, сякаш са извършили нещо нередно.

По-късно се оказа, че всъщност съвсем не бе така изтощена, както мислеше…

Лора се събуди малко след полунощ в тихата стая на Дениъл, осветена от пламъците в камината.

Той все още спеше дълбоко, обърнат по корем, отпуснал едната си ръка върху талията й и заровил лице в косите й. Лора не можеше да си обясни защо се е събудила. След това, което преживя през последните часове, бе изненадана, че все още е в съзнание.

Предпазливо се протегна и почувства, че мускулите й трепнаха в отказ да й се подчинят. Сякаш тялото й желаеше единствено да се притисне към неговото и отново да заспи. Но съзнанието й бе напълно будно и мислеше за случилото се през деня.

Лора се усмихна на това противоречие в себе си, отмести ръката му, като внимаваше да не го събуди, и се измъкна от леглото. Откри ризата му и я облече, а след това прекоси стаята до прозореца и погледна към градината и лабиринта.

Навън бе спокойно, лампите осветяваха почти оголените клони на дърветата, чиито пожълтели листа бяха опадали от бурите напоследък, неподвижните храсти и пустите пейки. Тази вечер лабиринтът бе осветен слабо само от електрическите крушки в него. Навярно бе хладно, но не и мразовито. Нощта беше безлунна, тиха и спокойна.

Тогава защо Лора се чувстваше така напрегната? Заради нещата, за които Дениъл отказваше да разговаря с нея? Защото Ан неочаквано бе извадила на показ твърде много от тайните на семейството? Защото ставаше все по-очевидно, че Питър далеч не бе само черната овца на фамилията, или защото съпругата му беше една усмихната загадка? А може би защото тази вечер Амелия беше различна, с нея бе настъпила промяна, която Лора бе доловила, но не можеше да назове?

Защото бе влюбена до полуда в Дениъл Килбърн и беше сигурна, че ако той не споделя чувствата й, не би могла да го понесе…

Вниманието й бе привлечено от едва забележимо движение долу и тя леко извърна глава към задната врата. През нея се измъкна забулен силует, който се отправи към градината. Сега Лора се намираше дори по-далеч, отколкото когато за пръв път бе видяла това през своя прозорец. Присви очи и се опита да разбере кой излиза посред нощ. Но бе невъзможно да разпознае силуета под широката пелерина с качулка.

— Лора? Скъпа, върни се в леглото.

Тя понечи да му каже какво е видяла, но реши, че през този ден бяха разкрити достатъчно тайни; остави жената с наметалото, която и да бе тя, спокойно да се наслади на нощната си разходка. Обърна се и се върна в леглото на Дениъл.

 

 

Тази нощ Кери успя да стигне бързо до центъра на лабиринта. Разстоянието бе значително, а го бе изминала почти тичешком, но когато стигна до заслона, съвсем не бе задъхана. Влезе и за няколко мига огледа примамливия интериор, който бе създала с толкова усилия. Тук беше нейното убежище. Непретенциозните мебели с меки възглавници, тънките пердета, които се спускаха като воал, и свежите цветя в изящните вази представляваха самата скромност.

Всичко бе така семпло и лишено от фалшив блясък. Това бе нейното бягство в един свят на чистота и искреност.

Тя разсеяно подреди възглавниците, седна на шезлонга, увита в пелерината си, и се загледа в пространството.

След по-малко от десет минути вниманието й бе привлечено от нечии стъпки. Вдигна глава и срещна погледа на Брент Лондри, който прекрачи прага на заслона. Спря се там и проницателните му очи я изгледаха изпитателно. Красивото му лице бе малко бледо. Двамата помълчаха дълго и когато той най-сетне проговори, гласът му прозвуча задъхано.

— Извинявай — каза Брент.

Кери не отвърна и остана още миг с поглед, прикован в него. След това внезапно стана и се хвърли в прегръдките му.