Кей Хупър
Огледалото на Лора (13)

Дванадесета глава

Кантората на Кенърд, Монтгомъри и Килбърн заемаше два етажа от една внушителна сграда в Атланта. В съботната утрин в нея бе съвсем тихо. Дениъл не срещна никого, докато вървеше по меките пътеки в коридорите към кабинета на Алекс в ъгъла на десетия етаж. Това не го учуди. В работните дни тук цареше оживление, но интересите на единствения клиент на фирмата не изискваха извънреден труд през уикенда или по празници.

Когато влезе в кабинета на Алекс, Дениъл не бе изненадан да го види, облечен небрежно с джинси и спортна блуза. Въпреки че през седмицата се съобразяваше с общоприетите порядки и носеше официален костюм, предпочитанието към смешни, често твърде пъстри вратовръзки издаваше веселия му, открит характер. Дори в кабинета му, който на пръв поглед изглеждаше обзаведен с вкус, имаше няколко странни неща, които бяха в поразителен контраст с обстановката, като например голямата ярка фигура на тасманийския дявол, поставена между правните томове на полицата, и смешната сребърна статуетка, която бе спечелил на състезанието за цар на целувките в гимназията през 1987-а.

Той работеше на компютъра, плавно плъзгайки пръсти по клавиатурата. Вдигна поглед към посетителя и промърмори:

— Момент.

— Не е ли моя работа? — попита Дениъл.

Алекс изсумтя.

— Засяга те, но не е това, за което се налага да поговорим днес. След две седмици влизаме в съда и исках да свърша нещо… Почакай само минута.

Дениъл кимна и се приближи към един прозорец, през който се виждаше централната част на Атланта. Не го привлече гледката. Всъщност дори не й обърна внимание. Просто се загледа навън. Обикновено малко сън му бе достатъчен, но след изтощителната нощ и поради нарастващата тревога за Лора се чувстваше малко напрегнат. Не бе в състояние да седи спокойно и да чака, докато Алекс приключи с работата си.

Сложи ръце в джобовете на коженото яке и мислено си пожела всичко най-сетне да свърши. Търпението му се изчерпваше. Освен това бе обзет от странното чувство, че му остава малко време, въпреки че сам не би могъл да каже защо. Навярно защото убиецът на Питър все още е на свобода и вероятно представлява заплаха, или просто защото напоследък Амелия е твърде тиха и кротка. Това не бе нещо обичайно за нея и в съзнанието му отекна предупредителен сигнал.

А точно сега тя бе у дома с Лора и й казваше бог знае какво. Може би процеждаше сладка отрова. Мисълта не бе никак приятна, особено като знаеше за съмненията на Лора.

— Знаеш ли, в спортната зала два етажа над нас има боксова круша — каза Алекс. — Ако чувстваш нужда.

— Този, когото бих искал да ударя, е мъртъв — равнодушно отвърна Дениъл и се обърна с лице към по-младия си братовчед, но без да помръдне от прозореца. — Най-лошото е, че Питър умря, преди да успея да му дам добър урок.

— Мисля, че ще узнаем и далеч по-лоши неща за него.

Това суховато изявление съвсем не успокои съзнанието на Дениъл.

— Господи, какво си открил?

Алекс се облегна назад и отвори средното чекмедже на бюрото си.

— Най-сетне открих онзи сейф на Питър.

— Защо, за бога, ти отне толкова време?

— Мисля, че се справих с доста трудна задача, защото сейфът се намираше в банка извън Атланта. По-точно — в Мейкън. Вчера пътувах дотам и обратно цял ден. Не бих ти препоръчал подобна екскурзия.

Раздразнението на Алекс накара Дениъл да се усмихне:

— Извинявай. Напоследък съм малко нервен.

— А, така ли?

— Алекс!

— Добре, добре. Служителите от банката не бяха трогнати от случилото се и отначало не ме допуснаха до сейфа, но ми бе хрумнала гениалната идея да донеса пълномощни от теб и от кантората, както и копие от завещанието на Питър, в което той ме посочва за изпълнител… Впрочем как, по дяволите, е стигнал до това решение?

— Да те посочи за изпълнител на завещанието си? За първи път чух, че то съществува, когато Престън спомена за него преди погребението. Предполагам, че се е спрял на теб, защото не е искал да избере мен.

Алекс отново изсумтя:

— Мисля, че го е направил само за да ме ядоса. Навярно е знаел, че последното нещо, с което бих искал да си губя времето, е да се ровя в боклука, който е оставил след себе си.

— Познавах Питър и се съмнявам да се е замислял, че някога ще умре… още по-малко, че това може да стане, преди да навърши тридесет години. Ще ми кажеш ли най-сетне какво откри в сейфа?

Алекс извади голям кафяв плик и го сложи пред себе си:

— Погледни това.

Той отвори плика и изсипа съдържанието му.

Дениъл пристъпи към бюрото и се намръщи. Пред Алекс имаше две пачки, пристегнати с ластици, секретен ключ, който навярно бе от личен сейф, и пистолет.

След няколко мига Дениъл вдигна оръжието, увери се, че предпазителят е спуснат, леко повдигна капака на пълнителя и видя, че е зареден. Затвори пълнителя на револвера и внимателно го остави на бюрото. След това вдигна една от пачките.

— Колко са?

— Общо сто хиляди — отвърна Алекс. — Имаш ли представа как Питър би могъл да се добере до такава сума, след като беше почти разорен?

Дениъл отново погледна към пистолета и остави пачката на бюрото:

— Не.

Алекс отбеляза равнодушно:

— Мисля, че беше твърде нервен за крадец. Искам да кажа, за да върши въоръжени грабежи.

— Споделям мнението ти. Питър винаги е търсил най-лесния и бърз начин да получи това, което иска, с възможно най-малък риск за себе си. Обирите на супермаркети съвсем не бяха в стила му. Регистриран ли е револверът?

— Не. Освен това серийният номер е изпилен и не мога да открия откъде го е купил. Бог знае как се е сдобил с него.

Дениъл кимна:

— А ключът?

— От друг сейф е — мрачно каза Алекс. — На етикета няма нищо, освен цифрата две. Защо ли имам мъчителното чувство, че ще трябва да обиколя цяла Джорджия, за да проследя дирите на Питър?

Вместо да отговори на този ироничен въпрос, Дениъл попита:

— Кога е открит този сейф?

— Преди шест месеца. Според банковите сведения, оттогава Питър не го е отварял нито веднъж.

— Има ли начин да разберем откъде са се взели парите?

Алекс поклати глава.

— Закрити стари сметки, безполезни цифри. Дори помолих един приятел от полицията да направи проучване, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо, че няма прехвърлени средства или нещо подобно. Каза ми, че няма начин да разберем откъде са дошли тези пари.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— Да. Дължи ми няколко услуги. Не се тревожи… Брент Лондри няма никаква връзка с отдела, в който работи той.

Дениъл кимна, заобиколи бюрото и седна на свободния стол.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че Питър се е забъркал в нещо нечисто — равнодушно отвърна Алекс, наведе се напред и се подпря с лакти на бюрото. — Но как се е сдобил с тези пари… Слушай. Знаем, че играеше комар. Полицаите все още не са открили, но рано или късно и това ще стане. Може би така си е създал врагове, но какво би подтикнало някого от тях да го убие? Мъртъв, той не би могъл да им изплати това, което са спечелили от него, а тези хора със сигурност не биха искали имението му като компенсация.

— Прав си — намръщено каза Дениъл. — Освен това все още не можем да открием колко е дължал и на кого…

— Ако ме извиниш, бих казал, че сме в задънена улица. — Изражението на Алекс бе сериозно. — Но и двамата знаем, че Питър никога не е постъпвал почтено при другите си сделки.

— Да — каза Дениъл. — Но да постъпваш непочтено е едно, а да бъдеш предател — съвсем друго.

— Онези проекти появиха ли се на някое закътано място, което досега не бяхме претърсили?

— Не. Но не можем да бъдем сигурни, че са продадени.

— Значи не си съобщил за изчезването им?

— Как бих могъл? Ако дори и най-малкото съмнение за това достигне до обществото, с „Килбърн Дейта“ е свършено… да не говорим за репутацията на семейството и за моята кариера. Слуховете, недоверието и инсинуациите биха ни съсипали дори без доказателства. От друга страна, ако тези планове се озоват някъде в Средния изток, значи наистина сме предадени.

— И цялата вина ще бъде стоварена върху теб, особено сега, след смъртта на Питър. — Дениъл нервно се раздвижи.

— Въпреки подлостта му, все още не мога да повярвам, че е бил способен на такава измяна.

Алекс сви рамене:

— Може би според Питър това не е било толкова чудовищна постъпка. Може би не би го нарекъл измяна. Дениъл, той не желаеше да отговаря пред теб. Не искаше да се задоволи със средствата, които ти му предоставяше, защото с тях не би могъл да си позволи високи залози на покер, екскурзии до Вегас и вносни спортни коли. Не можеше да се примири с това, че няма никаква власт в семейния бизнес и всички го знаят. Може би е решил за първи път в живота си да поеме голям риск. Поставил е всичко на карта. Ако спечели, би могъл да прекара живота си в охолство на някой екзотичен бряг. Ако загуби… виж до какво доведе това. Според мен съществуват две вероятности. Или поради някаква причина Питър е трябвало да скрие парите и пистолета, или ги е приготвил, в случай че внезапно се наложи да замине.

— И ти по-скоро би приел втората вероятност?

— Като се има предвид характерът на Питър, тя ми се струва по-правдоподобна. Винаги е бил страхливец и е бягал, когато стане опасно.

Дениъл знаеше, че това е истина.

— А вторият сейф? И там ли е крил нещо?

— Може би. Дори слабите играчи понякога печелят. Ако през последните две години му е провървяло, Питър би могъл да скъта няколкостотин хиляди. Или…

— Или?

Алекс въздъхна и прибра парите и револвера обратно в плика.

— За бога, Дениъл, навярно се досещаш за какво си мисля. За онази микрокасета, която открих в стаята на Питър. Има само една причина, поради която мъж като него би включил касетофона за запис, докато се люби със съпругата на влиятелен политик от Джорджия, и тя не е да се хвали пред внуците си.

— Не сме сигурни в това — възрази Дениъл.

— Така е. Уитни Фримънт е във Вашингтон със съпруга си от два месеца, но никой от нас не се осмелява да отиде при нея и да я попита дали Питър я е изнудвал. В нощта на убийството тя е била на дипломатически прием в столицата и можем да бъдем сигурни, че не го е извършила, но не знаем дали тези пари не са преведени от нейната сметка.

— Но касетата все още беше у него — продължи да упорства Дениъл.

— Да. Навярно е само копие. Или не се е задоволил е еднократна сума. Може би дамата не е проявила достатъчно разум, за да поиска касетата, или е повярвала, че я е унищожил. Но каквото и да е станало, Питър е притежавал нещо, за чието запазване в тайна тази жена би платила доста. Вероятно е видял в това лесен начин да спечели пари, които би могъл да скрие, за в случай че му потрябват. — Алекс замълча за миг и добави: — Мисля, че и за двама ни е ясно, че ако Питър е смятал изнудването за лесен начин за изкарване на пари, едва ли мисис Фримънт е била единствената му жертва. По дяволите, нямаме представа колко може да е продължило това. Никога не му е било трудно да вкара една жена в леглото си. А идеята да съчетае бизнеса с удоволствието навярно доста се е харесала на Питър. Може би е имал и други жертви и на някоя от тях й е писнало да му плаща.

Алекс не казваше нищо, което да не бе му минало през ум, но когато Дениъл чу всичко това, изречено на глас, то му се стори още по-чудовищно.

— Гордостта на семейство Килбърн — мрачно каза той. — Развратник, комарджия, крадец, изнудвач… вероятно и предател. Истинско чудо е, че доживя дори до тази възраст. Въпросът е колко от това ще бъде разкрито от полицията, докато стигнат до убиеца. А по-важният въпрос е кой от лошите навици на Питър доведе до неговата смърт.

— А най-важният от всички — каза Алекс — е какво е участието на Амелия.

 

 

— Ще ми покажете ли тази, детето ми? — попита Амелия.

Лора погледна над платното към възрастната дама, която седеше на люлеещия се стол е ветрилообразна облегалка, и каза спокойно:

— Бихте ли имали нещо против да ви отговоря след малко? Както казах, това е само предварителна рисунка… затова сме тук, в салона. Просто исках да направя един пробен портрет с маслени бои, за да разбера дали вече зная какво върша.

— А аз ви казах, Лора, че разбирам разликата между предварителна и окончателна работа. Обещавам, че няма да бъда твърде критична.

Лора се поколеба как да отговори и каза само:

— Добре, Амелия. Но бих ви помолила да почакате поне докато я завърша. Дайте ми възможност да вложа цялото си старание.

Лора отново погледна към платното, където бе очертала бледото лице на Амелия, косите й и мастиленочерните й дрехи. Но без наситени цветове и светлосенки. Все още не представляваше лице, а само блед овал, без черти. Необяснимо защо, това я накара да изпита неудобство и тя незабавно се съсредоточи върху тъмните очи на Амелия.

— Струва ми се, че днес сте разсеяна, детето ми. И изглеждате уморена.

Лора очакваше, че рано или късно Амелия ще каже нещо по повод на това, което бе очевидно, и си бе съставила шеговит отговор:

— При буря ставам напрегната и неспокойна, като котките. Дълго не можах да заспя. Но ще се оправя, Амелия.

— Явно имаме някои общи черти. Аз също се чувствам напрегната при буря. По това време на годината има толкова много, че понякога цяла нощ обикалям из къщата. Както снощи.

Лора я погледна.

„Как, за бога, да пресъздам този благ поглед? Ти ли си била в стаята ми, Амелия? Ако е така, защо просто не ми кажеш? Защо си играеш с мен на котка и мишка? Или това е любимото ти занимание… да си играеш с хората?“

Въпреки тези мисли, Лора каза спокойно:

— Бихте могли да почукате на вратата ми. Можехме да поиграем карти или да поработим върху скиците.

Почти очакваше Амелия да й покаже по някакъв начин, че не е успяла да я заблуди, но възрастната дама отвърна само:

— Сега вече зная, че и вие не можете да спите при буря. Ще го запомня. Следващия път ще дойда при вас.

Лора отново се съсредоточи върху картината с надеждата, че изражението й е така невинно, както на Амелия. Но се съмняваше в това. Наистина бе уморена и сега, в разгара на деня, всичко, което се бе случило миналата нощ, й се струваше като сън. Когато се замисли и си спомни изживяното, то й се стори още по-нереално. Почти не можеше да повярва, че е отишла в стаята на Дениъл, че бяха прекарали заедно часове и се бяха любили така ненаситно, че дори сега чувстваше болка в мускулите и непознато, смущаващо чувство на неутолимо желание, което бе завладяло цялото й тяло.

Не можеше да повярва, че му позволи да крие истината от нея. С какво я покори този мъж, че успя да я накара да приеме неща, които съзнанието й дори не допускаше?

Не бяха се видели тази сутрин; когато слезе за закуска около осем и половина, той вече бе излязъл. Съмняваше се, че ще се прибере до обяд. Дали уговорката му за сутринта беше нещо обичайно, или ако го попита, би отказал да говори на тази тема?

— Лора?

Тя погледна тъмните очи, които все още не бе успяла да пресъздаде, както искаше, и се намръщи. След това срещна погледа на истинските.

— Да?

— Време е да отида до кухнята, детето ми. Нали не бихте имали нищо против да ви оставя за малко сама?

Лора беше смаяна, когато разбра, че е минало толкова време и още повече се изненада, щом видя колко е напреднала с портрета на Амелия. Пръстите й определено имаха свои идеи и, изглежда, работеха по-добре, когато ги ръководеше подсъзнанието й. Бог знаеше, че мислите й бяха съвсем другаде.

— Разбира се — промълви тя и погледна светлосенките, които подчертаваха изпъкналите скули, благата загадъчна усмивка и правилния нос. Но все още не бе успяла да отрази израза на очите…

Амелия тихо се засмя, но не каза нищо. Стана и излезе от стаята. Лора знаеше, че скоро ще трябва да прекъсне работата си за обяд. Отдръпна се назад и се загледа в картината, докато разсеяно почистваше четките си.

— Хей, това е доста сполучливо!

Този път не се стресна, защото бе чула стъпките на Ан по плочките.

— Благодаря — каза Лора и я погледна. — Но имам още малко работа.

Ан нервно пъхна ръце в джобовете на дългата си пола и прикова поглед в картината. Но Лора се съмняваше, че вниманието й е насочено към портрета, защото тя заговори за съвсем друго.

— Навярно смяташ, че съм ужасна.

„Значи е мой ред да приема маслиновата клонка.“

От предишната вечер Ан старателно се опитваше да се помири с всеки от членовете на семейството. Лора смяташе, че желанието й да подобри отношенията си с тях е искрено, но си помисли колко себелюбива е Ан, щом толкова държи всички да простят прегрешенията й. Дори една случайна гостенка.

Тя каза спокойно:

— Мисля, че Питър наистина притежаваше неустоим чар.

Ан леко се изчерви и изгледа Лора почти с раздразнение.

Но навярно си спомни, че бе дошла да търси помирение и въздъхна:

— Да. Така беше. И винаги знаеше как да те накара да забравиш… някои неща.

Лора предпочете да избегне интимните подробности и не попита какви са тези неща.

— Ан, веднъж ти каза, че причината за смъртта на Питър е свързана с начина, по който семейството ръководи бизнеса си. Какво имаше предвид?

Ан смръщи вежди, без да откъсне поглед от картината.

— И двамата са безмилостни. Дениъл и Амелия. Готови са на всичко, за да спечелят. Това е характерно за хората от фамилия Килбърн.

— Значи Питър е трябвало да ги победи?

— Той беше отхвърлен. Дениъл не го зачиташе. Отнасяше се с него като с идиот, чието мнение няма никаква стойност. А Амелия го използваше да изпълнява нейни поръчки, сякаш е слуга. Нима би могъл да понесе това? Никой от семейство Килбърн не би търпял.

Лора почти чу приятния плътен глас на Питър, видя невероятно красивото му лице и си представи как се доверява на своята братовчедка и спечелва симпатията и съчувствието й. Накрая успява да я вкара в леглото си, което за него представлява голяма победа, защото кръвосмешението е ново изживяване, примамливо за човек като Питър. Запита се дали на Ан й бе хрумнало, че може би не бива да има прекалено доверие на един почти тридесетгодишен мъж, дръзнал да се оплаква от лошото отношение на семейството си, след като е съблазнил своята братовчедка…

— Какво е направил? — тихо попита Лора. — Ти спомена, че имал планове.

Ан извади ръце от джобовете си и потърка областта над лактите си, сякаш й бе студено.

— Имаше. Големи планове. Сам ми го каза. Щом получеше парите, щеше да им даде да разберат.

— Какви пари?

— Тези, които очакваше. Каза, че някакъв приятел… решил да инвестира в неговото бъдеще. Нещо подобно. Първо трябваше да изпълни поредната глупава поръчка на Амелия и да събере трохите, които тя му подхвърли. След това щеше да спечели свои пари.

— И какво щеше да прави с тях?

— Да започне собствен бизнес. — Ан предизвикателно вдигна глава. — Да стане конкурент на семейството. Вече имаше зад гърба си влиятелни хора, бизнесмени, проектанти и компютърни специалисти, и беше сигурен, че ще отнеме на семейството част от най-важните договори. Само трябваше да поиска по-ниска цена и щом направеше първата стъпка, всички клиенти биха предпочели да сключат договор с него. Беше планирал всичко.

Лора не разбираше много от бизнес, но се съмняваше, че тези „планове“ на Питър са били така ясни, както твърдеше Ан. Естествено възможно е самата Ан да не е наясно с подробностите, но все пак й се стори твърде вероятно замисълът на Питър да е бил неосъществима мечта на един огорчен човек, който отчаяно се е стремил да докаже, че превъзхожда преуспелия си брат.

— Кога ти каза това? — небрежно попита Лора. — Навярно не в онази последна нощ?

— Не. Два дни по-рано.

— Но вярваш, че беше убит, защото е бил на път да спечели? Да победи семейството? Да победи Дениъл?

Ан решително кимна:

— Така мисля. Бих се обзаложила, че не е получил онези пари от никакъв приятел, а от мрачните типове, с които се познаваше. Мислеше, че не зная за тях, но аз знаех. Бях ги виждала заедно няколко пъти, когато нямаше представа, че съм наблизо. Сигурна съм, че е взел назаем голяма сума, или ги е придумал да инвестират в неговия план, а после те са се обърнали срещу него и са го убили.

Лора обмисли тази вероятност и за разлика от Ан, веднага долови противоречието в нея. Ако тези „партньори“ бяха отпуснали на Питър заем, който той навярно е похарчил, със смъртта му биха загубили шанса да си върнат парите. Нямаше смисъл. Но след като разбра за връзките му с криминални типове, Лора се запита дали кръгът на предполагаемите извършители не е още по-широк.

— Може би си права — каза тя.

— Зная, че е така. Предположението, че го е убила някаква жена, е глупаво. Питър беше доста силен и умееше да се отбранява.

Лора не си направи труда да напомни на Ан, че според пресата Питър е седял на леглото, когато убиецът е нанесъл първия удар, и щом ножът е пронизал сърцето му, навярно смъртта е настъпила, преди да му хрумне да се защитава. Затова според полицията бе възможно да го е извършила жена.

— Лора… О, Ан, и ти ли си тук? Добре. Обядът е готов.

Както винаги, Амелия се появи на прага така внезапно, че и двете млади жени се стреснаха.

Лора бързо се опомни, остави четките си и заедно е Ан тръгнаха след Амелия към трапезарията. Мадлин, Кери и Джоузи вече бяха там и ги очакваха. След няколко минути всички се събраха около масата и едва тогава Лора забеляза разликата.

За пръв път, откакто бе дошла, видя Джоузи със светли дрехи. Беше облякла красив бледозелен пуловер и бял панталон и изглеждаше малко смутена, но сияеща.

— Джоузи, скъпа, бял панталон през октомври? — Амелия изрази изненада и известно неодобрение.

— Вече е късна есен — съгласи се Мадлин машинално.

Лора видя, че Джоузи едва забележимо трепна, и каза:

— Мисля, че изглеждаш чудесно, Джоузи. Светлите цветове много ти отиват.

Осъзна, че по този начин е прекъснала опита на Амелия да се държи властно с Джоузи, но не съжали за думите си. От второто си посещение в къщата Лора подозираше, че тя се опитва да превърне младата вдовица в свое копие и ако наистина бе така, определено трябваше някой да й попречи.

Джоузи я погледна с благодарност и спокойно отговори на Амелия:

— Смятам да започна да нося светли дрехи, Амелия.

Кери се включи в разговора с обичайния си приятен и любезен тон:

— Лора е права, наистина ти подхождат.

Амелия отбеляза язвително:

— И това го казва жената, облякла най-грозния пуловер, който някога съм виждала.

Лора бе изненадана, защото обикновено Амелия се държеше учтиво с Кери, макар и с известна критика. Но Кери само се усмихна и разгъна салфетката си.

„Наистина е силна.“

Лора срещна погледа на Джоузи и разбра, че й бе хрумнала същата мисъл. В този миг влезе прислужницата с бяла престилка и докато сервираше обяда, разговорът около масата стана безинтересен.

Лора почти не обръщаше внимание за какво става дума. Съзнанието й бе заето с мисли за това, което Ан бе споделила за Питър. Стигна до извода, че тази нова информация прави положението още по-объркано. Може би наистина бе убит от някакви мистериозни престъпни типове, но тя смяташе, че ако е така, те биха го застреляли и вероятно трупът му нямаше да бъде открит. Все пак явно бе очаквал от някого пари в дните преди смъртта си и може би ги бе получил. Възможно бе това да има връзка с убийството.

Парите често ставаха причина за нечия гибел. Навярно и случаят с Питър е такъв. Ако бе носил със себе си голяма сума, съществуваше вероятност да е бил нападнат, ограбен и убит. Възможно е това, което приличаше на престъпление от страст, всъщност да е било прибързано действие на твърде нервен престъпник. Или нападателят да е бил под въздействието на наркотици и да не си е давал сметка за това, което върши. В такъв случай имаше логично обяснение за множеството пробождания след първия смъртоносен удар.

Лора потръпна, когато си представи ужасяващата сцена, и насочи вниманието си към разговора, за да се отърси от неприятните мисли. Забеляза, че за съжаление Ан е започнала да се държи, както по-рано. Отново нарече храната безвкусна и се осмели да попита защо не може понякога готвачите да се съобразяват и с нейните желания.

— Ако искаш нещо с повече подправки — каза Амелия с раздразнение, — поръчай да ти доставят пица. В тази къща храната се приготвя, както аз желая, Ан, и така ще бъде и занапред.

Ан се засмя ехидно:

— Искаш да кажеш, докато Дениъл окончателно те отстрани от власт, Амелия? Питър ми каза всичките си тайни и всички тайни на семейството. Както и за слуховете, които са се носели навремето, че ти си убила съпруга си, като си го ударила по главата и си го блъснала в басейна. Истина ли е, Амелия? Дениъл има ли доказателства? С това ли те заплашва? И двете знаем, че той ръководи нещата от години. Че всъщност управлението е в негови ръце. Просто ти позволява да се преструваш, че ти си на власт, Амелия.

— Ан — тихо я предупреди Джоузи.

— Ти не се бъркай! — прекъсна я Ан. — Писна ми от теб. Вечно се подмазваш и на Амелия, и на Дениъл… а сега се въртиш около Алекс. Добър ли е в леглото, а, Джоузи? Какво би казал Джеръми, ако разбере, че се чукаш с братовчед му?

Навярно това бе жесток удар за Джоузи, защото тя внезапно пребледня, сведе поглед към чинията си и остана безмълвна.

Лора нямаше представа откъде идва тази злоба и не би могла да отгатне какво се надяваше да постигне Ан… освен може би да отмъсти за унижението, което бе понесла. Каквато и да бе причината за внезапната промяна в държането й, в очите на Ан проблясваше гняв, устните й бяха тънки и бледи, а гласът й трепереше.

Лора съжали, че отначало не се бе заслушала в разговора.

Амелия седеше сковано, с изправен гръб, и над скулите й бе избила лека руменина, а очите й имаха мрачен и замислен израз. Кери се хранеше спокойно, а Джоузи не смееше да вдигне очи. Само Мадлин и Лора гледаха Ан. Лицето на Мадлин не беше безизразно, както обикновено, а леко намръщено.

— Престани да говориш така, Ан! — каза тя. — Знаеш, че това не е истина.

Ан се усмихна подигравателно и вдигна чашата си като за тост:

— За Мадлин, която за нищо на света не би признала, че в това семейство има проблем. Как беше… твоето семейство нарича това „omerta“, нали, Кери? Прословутият обет за мълчание.

— От три поколения роднините ми не живеят в Италия — сухо отвърна Кери, без да я погледне.

— Но все пак съм сигурна, че знаеш за това. Милата мълчалива Кери, която никога не би изрекла обидна дума. Вдовица, без да е била съпруга. Вярно е, нали, Кери? Искаш ли да им разкрия още една от малките тайни на Питър?

Кери вдигна глава и белегът й леко потъмня, издавайки чувствата й. Но изражението й остана непроменено. Тя отвърна спокойно:

— Щом си решила да говориш, явно никой не би могъл да те спре, Ан.

Преди тя да успее да каже нещо, Амелия я прекъсна и Лора долови в тона й необичайна за нея умоляваща нотка:

— Ан, ако не можеш да се държиш прилично, напусни!

— Заповядваш ми да напусна трапезарията на Дениъл? Защо, за бога, да напускам, щом не съм чула собственика да ме моли…

— Сега го чуваш. — Гласът му прозвуча съвсем тихо, но прекъсна тирадата на Ан така внезапно, сякаш бе изръмжал срещу нея. Дениъл прекрачи прага и светлите му очи пронизаха Ан с леден поглед. — Не зная какво те прихваща, Ан, но веднага престани! Не ме принуждавай да сторя нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Въпреки необяснимото презрение, с което Ан се отнасяше към останалите, явно уважаваше Дениъл или твърде много се страхуваше от него и не смееше да му противоречи. Бледите й страни пламнаха и тя блъсна стола си назад, хвърли салфетката на масата и се втурна към вратата, без да каже дума.

Дениъл погледна останалите и наруши напрегнатото мълчание:

— Ще се погрижа това да не се повтори.

След тези думи той излезе от трапезарията.

Кери старателно сгъна салфетката си и каза спокойно:

— Амелия, извини ме, ако обичаш. Отивам да посвиря.

Амелия не възрази. Въпреки че не бе довършила обяда си, веднага щом Кери излезе, тя каза:

— Аз ще се кача горе да си почина. Лора, детето ми, извинявайте, но днес няма да мога повече да ви позирам.

Изглеждаше отпаднала и гласът й издаде, че наистина не се чувства добре. Лора побърза да я успокои:

— Не се тревожете, Амелия. Мога да поработя и сама.

— Благодаря, детето ми. Мадлин, би ли ми помогнала?

— Разбира се, Амелия.

Двете жени бяха живели заедно в тази къща повече от тридесет години и дори ако не изпитваха симпатия една към друга, поне добре се познаваха и разбираха. Мадлин стана, подаде й ръка и бавно излязоха от стаята.

Лора въздъхна и попита Джоузи:

— Какво й стана на Ан? Искам да кажа, бях се замислила за малко и не чух… какво я накара да се държи така.

— Мисля, че нямаше определена причина — отвърна Джоузи, явно озадачена. — Чух само, че Амелия й каза, че няма причина да сменят тапетите в стаята й. Нещо толкова незначително. Но навярно това бе последната капка. Малко е нужно да накара Ан да избухне.

— Толкова злоба… заради някакви тапети?

Джоузи сви рамене:

— Навярно да. Или не е могла да се примири с това, че всички узнаха малката й тайна, и е решила да ни го върне.

Лора остави сгънатата салфетка до чинията си:

— Дениъл каза, че ще се погрижи да не се повтори.

Джоузи отвърна на неизречения й въпрос:

— Той подписва чековете. Ако някой може да укроти Ан, това е само Дениъл. Винаги е бил търпелив е нея, предполагам, защото я съжалява, след като загуби майка си по такъв начин. Но днес тя премина всякакви граници.

— И аз бих казала същото — промълви Лора и се запита каква ли щеше да е следващата язвителна забележка на Ан, ако не я бяха прекъснали.

Джоузи леко се изчерви, но когато заговори, тонът й бе решителен:

— Винаги ми е имала зъб. Амелия казва, че ми завижда, но мисля, че има и друго. Когато Алекс дойде да живее тук, тя…

— Прояви интерес към него?

— Да. Не зная дали е забелязал, но аз усетих. По-късно, когато ние е него…

Лора кимна:

— Навярно е от жените, които не могат да се примирят с мисълта, че имат съперници. Още по-малко, че могат да бъдат отхвърлени. Всъщност… не е моя работа, но мисля, че Алекс е направил добър избор.

Джоузи се усмихна:

— Благодаря. Знаеш ли, той ми каза, че всички в тази къща знаят за нас, но аз не исках да повярвам.

— Тук нищо не може да се запази в тайна дълго време — неволно каза Лора.

— Така е. Особено тайните, които Питър е знаел. — Джоузи поклати глава и стана от масата. — Смятам да поработя на бюрото си. Освен ако имаш нужда от компания?

— Не, благодаря. — Лора също се изправи. — Ще се поразходя в градината, преди времето отново да се развали.

— Да ти подскажа ли решението на лабиринта? — попита Джоузи е усмивка.

Лора се поколеба, но кимна:

— Да, ако обичаш.

— Когато трябва да избираш между три пътеки, винаги тръгвай по средната.

Лора попита недоверчиво:

— Това би ли ми помогнало?

Джоузи се засмя.

— Доста, ако имаш добро чувство за ориентация. Колко да изчакам, преди да пратя спасителен отряд?

— Най-малко два часа.

— Добре. Приятна разходка, Лора.

— Благодаря.

Но Лора искаше да се полута из лабиринта не от любопитство да открие решението на загадката, а за да се измъкне поне за малко от къщата, защото атмосферата в нея я потискаше и я караше да се чувства неспокойна. Изпитваше нужда да остане за малко сама и да помисли за доста неща. А когато знаеше, че Дениъл е наблизо, не можеше да разсъждава трезво.

Тук поне се надяваше да достигне до някои изводи.

След бурята от предишната нощ растенията в градината бяха влажни и блестяха от студената светлина на октомврийското слънце, а във въздуха се носеше мирис на свежест. Лора забърза по пътеката към лабиринта. Широкият пуловер и дългата й пола бяха удобно облекло за разходка. Не видя никого, освен един градинар, който старателно подрязваше ред вечнозелени храсти на няколко крачки от входа на лабиринта. Той не вдигна глава и Лора не го заговори, преди да мине под зеления свод.

В слънчевия следобед алеите не й напомняха за мрачни тесни коридори, както първия път, и не бе нужно да поглежда нагоре, за да се увери, че над нея има небе. Този път вървеше, без да се замисля за решението, доверявайки се на подсъзнанието си, както когато рисуваше. Осъзна, че щом се озове пред три пътеки, винаги поема по средната, но при всички останали избори имаше чувството, че алеите на лабиринта са й познати отнякъде.

Едва когато стигна до центъра, без да направи нито една грешка, Лора разбра какво е сторила. Мислено бе проследила с пръст сложните извивки на една линия, издълбана в метал, която водеше до сърце с инициали. Огледалото.

Бавно продължи към заслона, без да обръща внимание на красотата наоколо. Влезе и седна на шезлонга. Сякаш не виждаше нищо, освен огледалото, чийто образ се бе запечатал в съзнанието й като снимка.

Гравюрата винаги й бе напомняла за лабиринт, но досега не бе направила връзката.

„Глупачка“, помисли си тя с усмивка. Решението наистина бе пред очите й. Подсъзнателно бе доловила приликата, когато бе погледнала през прозореца на Дениъл. Единствено оттам целият лабиринт се виждаше ясно.

Но какво означаваше това? Че отговорът на загадката се крие в огледалото… или че самият лабиринт е създаден така, че да наподобява гравюрата върху гърба му? То бе изработено много по-рано, през 1800-а година, във Филаделфия. Джоузи й бе казала, че идеята за лабиринта е на Дейвид Килбърн, който бе поръчал създаването му през петдесетте години. Дали тогава огледалото е станало собственост на семейство Килбърн? Дали Дейвид го е купил отнякъде за съпругата си, а после му е хрумнало да направи в имението лабиринт по подобие на гравюрата?

Нима Амелия би захвърлила на тавана подаръка на своя любим?

„Би го направила, ако наистина е удавила съпруга си в собствения му басейн.“

Лора се наведе напред, подпря се с лакти на коленете си и се намръщи. Беше сигурна, че дори и да е вярно, Амелия не би признала, след като бе успяла да запази тайната си цели четиридесет години. Но дали и тя не знаеше нещо повече за огледалото, което бе довело Лора в дома й? Може би не. Все пак бяха минали четиридесет години.

Дори ако сподели, че е било подарък, който е получила от Дейвид преди време… Какво от това? Навярно не би могла да си спомни повече; това семейство беше богато и през всичките години Амелия бе получавала толкова подаръци, че едва ли би запомнила едно обикновено огледало с метална рамка.

Лора имаше мрачното предчувствие, че последните сведения на Дина за огледалото ще бъдат, че Дейвид го е купил от някой оказион или магазин за антики — и това ще е краят на историята. Отново нямаше да разбере защо няколко десетилетия по-късно Питър се бе опитал да го откупи от нея. Нищо не би могло да й подскаже каква връзка има това огледало с убийството или да й помогне да си обясни защо Дениъл избягва да говори за него. Нито пък да разбере защо самата тя цял живот е търсила огледало с потъмняла метална рамка, което в една съботна утрин беше открила в гаража на семейство Килбърн… Задънена улица.

— Не. Има някакъв смисъл. Сигурна съм.

— Кое има смисъл?

Съзнанието й бе така завладяно от огледалото, че не усети кога той се приближава. Изправи гръб, погледна Дениъл и в този миг сякаш загуби способността да мисли за друго, освен за него.

— Кое има смисъл? — повтори той, влезе в заслона и застана пред нея. Говореше леко задъхано и когато срещна погледа му, Лора осъзна колко време е изминало, откакто бе излязла от спалнята му. Толкова дълги часове! През тялото й бавно премина гореща вълна, която облекчи болката в мускулите й, а сърцето й започна да бие неудържимо.

Почти несъзнателно тя попита:

— Чий е проектът за този лабиринт? Откъде го е взел Дейвид?

— От един непознат в бара — небрежно отвърна Дениъл. — Интересна история. Напомни ми да ти я разкажа някой ден.

Той коленичи до нея.

Лора затаи дъх, когато едрите му топли ръце докоснаха глезените й, плъзнаха се нагоре по краката й и повдигнаха ръба на дългата й пола. Искаше да му напомни, че по това време на деня всеки би могъл да излезе на разходка в градината и да ги види, но едва дишаше и бе замаяна от блясъка в очите му.

— Цял ден мисля за това — каза той и погали бедрата й. — За теб. За снощи.

Пръстите му проследиха извивката на ханша й и проникнаха под колана на бикините.

Лора леко се повдигна, за да му помогне да ги придвижи надолу. След това ръцете му отново обхванаха бедрата й и ги разтвориха. Дъхът й спря, когато пръстите му нежно докоснаха вътрешната им повърхност. Устните й жадно отвърнаха на ласката на неговите, тя се приближи и обви ръце около врата му.

Възбудата я завладя като прилив, като жива сила, на която не можеше да устои. Желаеше Дениъл — точно сега, точно в тази минута, и нищо друго на света нямаше значение. Почти не осъзнаваше, че издава въздишки и стонове на наслада. Поемаше ласките му с всичките си сетива. Допирът на треперещите му пръсти до гърдите й дори през пуловера и сутиена я караше да се стреми към него с всяка клетка на тялото си. Усещаше неутолимата му жажда за нея, мекотата на тъмните коси, покоряващата му сила и насладата от близостта им.

След миг телата им се сляха, Лора издаде вик, напрегна мускули и го притисна, обзета от страстен порив.

Горещите вълни, които се надигаха в нея, най-сетне се превърнаха в неудържим порой, който я понесе към точката на опияняващото блаженство.

Когато се опомни, по страните й се стичаха сълзи и Лора внезапно осъзна истината, която вече не бе в състояние да отрече. Тя бе влюбена в Дениъл Килбърн.