Кей Хупър
Огледалото на Лора (11)

Десета глава

— Амелия не очакваше, че ще се прибереш следобед, нали? — попита Лора, докато слизаха по главното стълбище. От музикалния салон се носеше тиха и успокояваща мелодия, която тя смътно си спомни, но не можа да назове. Хрумна й, че Кери наистина прекарва твърде много време пред рояла.

Когато стигнаха до първия етаж, Дениъл се спря, погледна назад към Лора и каза:

— Вероятно не. Една от срещите ми беше отложена; иначе сигурно щях да се върна късно. Защо?

Погледът му бе неразгадаем.

— Просто се чудех.

Лора се опита да изрече отговора си е равнодушен тон, но сама осъзна, че не прозвуча убедително.

Навярно не успя да убеди Дениъл, но той не прояви повече любопитство. Погледна ръката й и закачливо попита:

— Какво правеше, преди да се качиш на тавана? Рисуваше ли?

— Да. В големия салон.

— Портретът на Амелия?

— Не. Реших да се поупражнявам, преди да започна портрета.

— Нали не би имала нищо против да ми покажеш картината?

Той вече вървеше по коридора към салона. Лора го погледна и отвърна малко сухо:

— Разбира се.

Дениъл се усмихна и попита с шеговит тон:

— Твърде много ли искам?

Лора не знаеше как да отговори.

— Не разбирам. Какво толкова си поискал? Да видиш картината ми? В нея няма нищо тайно. Оставила съм я в салона, където всеки би могъл да я разгледа. Джоузи вече я видя. Освен това ти си виждал някои от скиците ми.

— И това те смущава? — каза той с разбиране.

— Може би. — Лора сви рамене. — Свикнала съм творбите ми да бъдат разглеждани и преценявани; както е с всеки художник.

— Ако става въпрос за рекламните ти проекти, сигурно е така. Но когато се занимаваш с този вид работа, си много неуверена в себе си, нали, Лора?

— Вече го знаеш. — Когато за първи път бе дошла в къщата и бе споделила това, той стоеше точно зад нея. — Но ако постигна успех извън сферата на комерсиалното изкуство…

Дениъл се спря на прага на салона и я погледна:

— Ще се наложи да свикнеш с още повече критика.

— И навярно трябва да я приемам по-хладнокръвно. — Тя се усмихна. — Художествените критици не се славят с особена тактичност.

— Ако един глас в твоя полза би помогнал, имаш моя. Видях истински талант в онези скици. — Без да й даде време за отговор, той я целуна леко, но с покоряваща нежност. Вдигна глава и й се усмихна. — Мога ли да видя картината ти?

Лора кимна и се запита дали някога би могла да му откаже нещо. Този въпрос я изплаши, защото почти бе сигурна в отговора. Влязоха в салона, хванати за ръка, и се спряха, когато стигнаха до платното, върху което тя бе нарисувала непознатото за нея място. Дениъл разгледа мълчаливо и съсредоточено картината, но мислите му, както обикновено, бяха неразгадаеми. Лора понечи да сподели, че не знае защо е нарисувала точно този пейзаж, но той заговори преди нея.

— Красиво. Успяла си да пресъздадеш спокойствието и величието. Но си забравила къщата.

Тя го изгледа с недоумение:

— Каква къща?

Дениъл кимна и посочи със свободната си ръка към долната част на картината, близо до езерото.

— Тук. Къщата беше тук.

— Ти… познаваш мястото? Искам да кажа, нима то съществува?

— Как мислиш?

Той се усмихна едва забележимо и я погледна.

— Мислех, че е плод на моето въображение. — Лора втренчи поглед в картината и се намръщи.

— Може би си видяла снимка — каза Дениъл след миг. — В някое списание. Понякога подобни неща се запечатват в съзнанието ни. Има ли значение?

Тя не бе сигурна, но реши, че има:

— Това място… къде се намира то?

— В Шотландия.

Лора беше изненадана:

— Бил ли си там?

— Да. Както казах, нарисувала си го прекрасно. Едно от любимите ми места в целия свят. — Дениъл се обърна и нежно я притегли към себе си, освободи ръката й и я притисна. — Истински талант, точно както предполагах.

Допирът на тялото му отклони вниманието й от картината. Лора обгърна кръста му и го изгледа безпомощно.

— Дениъл, не бива…

Той бавно, но настойчиво придвижи устни по нейните. Тази ласка бързо разпали отново завладяващите чувства и желания, които бе изпитала на тавана. Копнежът й за него бе непреодолим и тя не бе в състояние да мисли за нищо друго. Дори ако я бе притеглил надолу към покрития с плочки под на салона, до странната й картина сред буйните зелени растения, не би се съпротивила.

Дениъл вдигна глава и я погледна с топлота и нескрит копнеж.

— Господи! — прошепна той като задъхана молитва.

Ръцете му се плъзнаха към ханша й и я притиснаха силно.

Лора издаде слаба въздишка, но раздвижи глава, за да се отърси от неудържимото желание, което постепенно я завладяваше и което бе доловила и у него.

— Дениъл… не можем да го направим. Не тук. Не сега. Навярно Джоузи вече се е прибрала след разходката си и е някъде в къщата. Кери все още е в музикалния салон. Амелия и майка ти ще се върнат всеки момент. Не можем…

За миг той не каза нищо. Ръцете му все още я докосваха чувствено. Най-сетне промълви:

— Колко дискретни смяташ, че бихме могли да бъдем?

Лора се замисли колко редки щяха да бъдат моментите, в които Амелия щеше да я оставя сама, докато рисува портрета й. Още по-рядко щяха да остават сами с Дениъл в къщата. Едва сега осъзна колко трудно щеше да бъде да прекарват по няколко часа насаме, щом тя не желае да спи в леглото му. Преди да реши какво да отговори, Дениъл продължи с решителен тон:

— Някоя и друга нощ в твоето жилище? Откраднати минути на тавана? Срещи в градината, когато времето е хубаво? Нима смяташ, че това ще е достатъчно? За когото и да е от нас?

Лора въздъхна дълбоко.

— Поправи ме, ако греша, но в случай че Амелия разбере за нас, не би одобрила. Нали?

— Защо?

— Тя ме предупреди да внимавам с теб, Дениъл. Два пъти. Струва ми се пределно ясно, че иска да стоя настрана от теб, каквато и да е причината. Не се преструвай, че не знаеш, че за нищо на света не би ме оставила сама в къщата, ако очакваше, че ще се прибереш рано.

— Предполагам, че е така.

— Тогава? Очевидно е, че няма да бъдем щастливи.

Той все още я гледаше съсредоточено, но за миг сякаш се замисли и тонът, с който заговори, издаде несигурност:

— Не зная. Може би ще го приеме. Възможно е целта на това предупреждение да е била… да отвлече вниманието ми, така да се каже. Да ни държи на разстояние колкото може по-дълго, за да увеличи напрежението ми. Може би си е мислила, че ако ти страниш от мен, това ще отклони мислите ми поне за известно време.

Лора почти изтръпна.

— Да отклони мислите ти от какво?

Дениъл се усмихна.

— От играта, която играем. Не ми казвай, че не си забелязала.

— Нима е само игра?

— Какво друго би могло да бъде?

— Борба за власт — каза Лора. — Истинска борба.

Дениъл леко отпусна ръце и плъзна длани нагоре към раменете й, сякаш нещо го бе накарало да забрави за страстта си… или сам искаше да се отърси от нея. Лора отмести ръце от него, преплете пръстите си и го изгледа изпитателно. За миг изражението му й се стори почти тревожно, а след това — съвсем равнодушно.

— Толкова ли е изненадващо? Залогът на семейството е твърде висок. От това зависи бъдещето на всеки, който живее тук.

— И ти смяташ, че Амелия ще изложи това бъдеще на риск?

Той сякаш се поколеба, а след това каза откровено:

— Преди единадесет години, когато станах пълнолетен, открих, че Амелия е докарала семейството почти до разорение. По документи всичко изглеждаше идеално, но в действителност средствата ни щяха да стигнат едва за няколко години, след което би се наложило да разпродадем собствеността си, за да можем да покрием дълговете и данъците. След смъртта на баща ми тя бе похарчила цяло състояние, а нямаше почти нищо налице. Няколко невероятно скъпи бижута, които държи заключени в сейфа си, сувенири от две околосветски пътешествия, собственост върху два расови коня, които никога не бяха побеждавали в надбягвания и нямаше изгледи да спечелят. Бе занемарила бизнеса или вземала погрешни решения. Беше инвестирала в глупави проекти и абсурдни изобретения и бе харчила пари, сякаш за нея не означават нищо. Нямах друг избор, освен да й изтъкна фактите.

Лора бързо успя да си представи колко напрегната е била сцената на разкритията, защото вече знаеше колко горда е Амелия и каква натрапчива нужда изпитва да контролира хората и събитията край себе си. Тръпки я побиха при тази мисъл.

— Чух… тоест четох някъде, че Амелия ще ръководи семейния бизнес и спестяванията ви, докато е жива. Как би могъл да я накараш да ти отстъпи дори част от правата си?

— Завещанието на Дейвид е много сложно; установил е по-скоро нещо като вечен тръст, чието управление преминава в ръцете на различни членове на семейството, отколкото наследяване на управлението след смъртта му… извън неговия контрол. Пожелал е Амелия да ръководи нещата, докато е жива, а след нея — преките му наследници, на първо място синът му. Ръководството трябвало да бъде поето от баща ми, после от мен или Питър, а след това от моя син, ако имам такъв. И така Амелия получила контрол над всичко, с право да стои начело до края на живота си, но при условие че приживе никой от наследниците на Дейвид не успее да докаже, че нейните решения вредят на семейството. Това важи и за всеки, който ще поеме управлението впоследствие. Баща ми не се е интересувал от семейния бизнес и от начина, по който тя го ръководи. До около месец преди смъртта си, когато нещо, не зная какво, го накарало да се заеме с преглед на финансовото ни състояние. Предполагам, че е открил или е бил на път да открие първите признаци на бедственото положение, в което изпаднахме десет години по-късно. Никога няма да разбера. Той беше застрелян. Доста странно съвпадение, не мислиш ли?

— Или просто трагична злополука — уверено отвърна Лора.

Дениъл кимна:

— Или злополука. Но както и да е, аз успях да събера предостатъчно доказателства за неспособността на Амелия да ръководи бизнеса и й дадох избор. Или да заведа съдебно дело срещу нея, или сама да ми отстъпи контрола, като фиктивно остане на власт.

— Сигурно от самото начало си знаел, че ще бъде жестока борба — каза Лора. — Тя не би понесла публичното унижение да бъде обвинена в некадърност, но навярно изпитва не по-малък гняв от това, че ти притежаваш реалния контрол върху семейния бизнес и финанси.

— Което отново ни връща на въпроса за играта между мен и Амелия — довърши той. — Тя все още притежава законното право да взема решения, защото не съм го споделил публично, и от единадесет години изпробва докъде бих й позволил да стигне. Повечето й опити представляват незначителни интриги, малки битки за власт. Успя да отмени няколко неособено важни решения. Капризничи на заседанията на управителния съвет, нарочно действа зад гърба ми по някои дребни въпроси. И, разбира се, спазва железен ред в тази къща и налага своята воля, вкусове и предпочитания на цялото семейство.

— А другите ти роднини? Знаят ли как всъщност стоят нещата?

— Алекс знае. Джоузи навярно се досеща. А колкото до останалите — не. Мислят, че всъщност аз ръководя нещата, защото Амелия старее, но повече или по-малко съм зависим от нейните желания. Не знаят, че в действителност управлявам аз. Амелия много старателно поддържа тази илюзия — по-скоро навън, отколкото у дома. Мама и Кери не се интересуват, а Ан мисли само за собствените си проблеми, така че тук борбата между мен и Амелия не е много ожесточена.

— А Питър знаеше ли?

Дениъл каза с безразличие:

— Разбра, когато се опита да придума Амелия да му подари европейска спортна кола за двадесетия рожден ден.

— А после… опита ли се да я измоли от теб?

— Не. Не беше толкова наивен. Дадох му да разбере, че очаквам да се задоволи с охолния живот, който води.

Опитвайки се да осмисли всичко това, Лора бавно каза:

— Щом подозираш, че Амелия има нещо общо със смъртта на съпруга си и баща ти, не се ли страхуваш, че би й хрумнало да отстрани и теб?

— Казах ти, не съм убеден, че тя е убила Дейвид — напомни й Дениъл.

— Да. А аз не ти повярвах.

За нейна изненада, той й се усмихна.

— Добре. Тогава нека просто кажем, че според мен предпазливостта не е излишна. Амелия отлично знае, че адвокатите пазят един голям плик, който ще бъде отворен — в случай че умра — от естествена или насилствена смърт. В завещанието на Дейвид не е споменато, че наследникът, открил доказателства срещу нея, може да й отнеме контрола само докато е жив — и тя го знае.

Лора почувства хладна тръпка само при мисълта, че Дениъл би могъл да умре и силата на това чувство я разтърси. Опита се да го пропъди от съзнанието си и разсеяно попита:

— Какво би станало в такъв случай?

— Искаш да кажеш, кой би поел контрола, ако умра, без да оставя наследници? Тогава Ан ще бъде единственият жив пряк потомък. Управлението ще бъде предадено на женската линия. Ако Ан не желае да ръководи нещата, което е почти сигурно, деловите решения ще бъдат вземани от екип финансови съветници и от семейните адвокати. Това ще продължи, докато детето на Ан навърши пълнолетие и поеме управлението. Ако умре бездетна, тръстът се нарушава и автоматично всичко се наследява от Алекс.

— Като единствен жив наследник на фамилия Килбърн?

— Такава е била волята на Дейвид. — Дениъл сви рамене и добави: — Но да се върнем на въпроса, с който започнахме: какво би казала Амелия, ако разбере за нас. Помниш ли?

— Не сме се отклонили толкова — промълви Лора.

Той притисна с пръсти раменете й, но не я притегли по-близо.

— Може би си права. Просто се опитах да обясня защо смятам, че съществува вероятност Амелия да е доволна. Наистина мисля, че е възможно.

— А ако не одобри? — Лора го погледна право в очите. — А останалите? Знаеш, че моето положение тук е неловко. Дори ако другите вярват, че не съм убила Питър, все пак аз бях заподозряна в това… и дори, че съм била негова любовница. Само няколко дни по-късно… се озовавам в твоето легло. Господи, това звучи ужасно дори за мен.

Дениъл я притегли към себе си:

— Няма значение как звучи. Какви са чувствата ти?

Тя затаи дъх и избегна съсредоточения му поглед.

— Дениъл, недей.

— Защо? Защото не можеш да разсъждаваш трезво? Защото съзнанието ти е замъглено? — Както на тавана, той сложи длани на страните й и я накара да го погледне. — Желая те, Лора. Още от първия миг, в който те зърнах. И ми е все едно кой знае за нас.

Лора несъзнателно плъзна ръце към гърдите му. Долови непоколебимата му решителност и силата на неговото желание, която я завладя почти изцяло. Почти.

— Имам нужда само от малко време. — Въпреки усилията й да прикрие своята неувереност, гласът й прозвуча колебливо: — Моля те, Дениъл. Всичко стана така бързо…

Той я целуна с неочаквана нежност и когато отново вдигна глава, погледът му бе равнодушен… или бе успял да прикрие желанието си. Усмивката му издаде известна тъга:

— Мисля, че тези единадесет години на непрестанна борба с Амелия са си казали думата; станал съм твърде нетърпелив и неотстъпчив. Извинявай, Лора. Разбира се, че ти е нужно време да свикнеш, зная това. Мисля, че поне за известно време ще успеем да запазим дискретност.

Беше изненадана от решението му да отстъпи, но бе благодарна.

— Мисля… че малко би било достатъчно, за да разбие това семейство. Не желая аз да бъда причината.

Дениъл погали с палци бузите й и свали ръце от лицето й.

— Отношенията ни не са така обтегнати, както мислиш, но въпреки това идеята засега да запазим връзката си в тайна ми се струва добра. Виж, става късно, а трябва да се обадя на няколко души. Да те оставя ли да довършиш картината си?

Лора кимна и когато успя да отмести ръце от него, се почувства ограбена. Не каза нищо, докато Дениъл се обърна и тръгна към вратата.

— Дениъл?

Той се спря, извърна глава към нея и повдигна вежди.

— Каза, че може би Амелия ме е предупредила да внимавам с теб, за да… отвлече вниманието ти. Че иска да ни държи на разстояние един от друг колкото е възможно по-дълго, за да отклони мислите ти. Но как е разбрала? Искам да кажа, откъде е била толкова сигурна, че проявяваш интерес към мен?

„Щом аз самата дори не предполагах.“

Дениъл леко се усмихна.

— В тази къща нищо не може да се запази в тайна дълго време. Запомни това. Ще се видим на вечеря.

Тя остана загледана след него няколко минути и смръщи вежди при мисълта, че може би този следобед той бе направил съдбоносния ход в партията шах срещу Амелия. Дали това не беше причината да я проследи до тавана? Лора не се съмняваше, че я желае… но нямаше да бъде първият мъж, решил да съчетае едно приятно сексуално завоевание с постигането на друга своя цел. Въпреки че обяснението му за борбата за власт между него и Амелия звучеше правдоподобно, беше сигурна, че има и друго. Между тях ставаше нещо далеч по-опасно, за което Дениъл не желаеше да й се довери.

Лора все още се чувстваше като пионка.

Знаеше, че ако открие, че случилото се на тавана и в салона е било само средство, с което Дениъл е решил да си послужи, за да постигне бог знае какво в борбата срещу Амелия, това ще я съсипе. Подобно преживяване би могло да доведе една жена до отчаяние, особено ако чувствата й към мъжа, от когото бе използвана, са силни…

Направи опит да пропъди тези опасения и се обърна към картината, отчаяно търсейки нещо, което да отклони мислите й поне за известно време. Погледна към долната част, където според Дениъл бе мястото на забравената къща, и след миг инстинктивно посегна към боите и четката си. Когато се опита съзнателно да реши каква къща би подхождала на пейзажа, не стигна до никаква идея. Най-сетне въздъхна дълбоко и за миг затвори очи. След това натопи четката си в някаква боя и започна да рисува, без да мисли.

Постепенно върху платното се оформи сива къща. Каменна къща. Покривът беше покрит със слама, а от каменния комин се издигаха кълба дим. Лора си представи градината, която бе почти скрита зад нея, купчината дърва от едната страна, двете пътеки, едната от които стигаше до езерото, а другата се губеше сред дърветата и водеше до най-близките съседи, чиито домове бяха на километри разстояние. От този ъгъл не се виждаше плевнята, но тя бе там, зад голямата скала…

Леко замаяна, Лора поклати глава и прикова поглед в картината.

„Познавам това място. Била съм тук.“

Но как е възможно, щом то се намираше в Шотландия?

— Здравей, Лора! Хей… не исках да те стресна.

Тя погледна Джоузи и успя да й се усмихне, когато пулсът й се успокои.

„Май вече всичко ме плаши.“

— Понякога мислите ми са… така далеч. Сега ли се прибираш от разходката? Предполагах, че отдавна си в къщата.

Джоузи се усмихна:

— Чувствах нужда да помисля за някои неща и поседях в заслона. Едва преди малко погледнах часовника си и разбрах колко дълго съм стояла там. Амелия върна ли се?

— Мисля, че не. Не съм я виждала.

— Добре, тогава имам време да се заема със задълженията си, за да види, че работя, когато пристигне. — Джоузи погледна картината на Лора и дори ако бе изненадана, че за толкова часове е успяла да нарисува само каменната къща, не го сподели. Каза само: — Къщата ми харесва. Изглежда стара, но стабилна.

— Реших… че в този ъгъл трябва да има нещо — едва успя да промълви Лора.

— Мисля, че си права. Сега изглежда съвършено. — Джоузи добави с усмивка: — Бих казала, че си готова да започнеш портрета на Амелия.

— Не се чувствам готова — призна Лора.

Джоузи се засмя:

— Приеми един съвет, Лора. Когато работиш за Амелия, по-добре е да не мислиш твърде много. Ще бъдеш по-спокойна. И портретът ще се получи.

— Благодаря.

— Моля. А сега, ако ме извиниш, отивам в библиотеката, за да не бъда обвинена, че пренебрегвам задълженията си.

— Разбирам. — Лора не бе имала намерение да любопитства, но неволно заговори, преди тя да се отправи към вратата: — Джоузи, Дениъл пътувал ли е някога извън страната?

Джоузи се спря и на лицето й се изписа изненада:

— Преди няколко години летя до Хонконг по работа. Мисля, че само там.

— Не е ли ходил в Шотландия?

Изненадата на Джоузи премина в явно любопитство:

— Доколкото зная, не. Поне откакто живея тук. Защо?

— Просто… той спомена нещо. Не е важно.

Очевидно последните думи не успяха да я убедят, но тя прие обяснението.

— Добре. Ще се видим на вечеря.

— До довечера.

Лора отново насочи вниманието си към картината и си даде вид, че е дълбоко съсредоточена. Но когато пак остана сама в салона, престана да се преструва. Бе толкова озадачена, че дори не можеше да разсъждава. Тревогата и отчаянието й намериха израз в един едва прошепнат въпрос:

— По дяволите, Дениъл, какво се опитваш да сториш с мен?

 

 

Дениъл не очакваше Амелия веднага да усети промяната в отношенията им. Лора имаше изразително лице, но навярно умееше да пази тайните си, когато желае. Отлично знаеше, че самият той е способен на това. Значи все пак разполагаха с известно време, преди равновесието в тази къща да се наруши още повече.

Седеше, загледан в купчината финансови документи на бюрото си, и почти не усети кога в стаята влезе Джоузи. Дали не бе споделил с Лора твърде много, като й се бе доверил за борбата си с Амелия? Беше трудно да разбере. Може би рискуваше, но се чувстваше уверен, че тя вече е на негова страна… и то не само защото бяха станали любовници.

„Любовници.“ Дишането му се учести само при мисълта за това, сърцето му започна да бие неудържимо и той затвори очи. Спомни си отражението й в огледалото, когато наблюдаваше как се приближава към нея. Бе доловил в очите й искрена изненада, радост и копнеж и никакво колебание. Веднага бе отвърнала на ласките му и неудържимото й желание бе завладяло сърцето му, а нейната чувственост го накара да затаи дъх и замъгли съзнанието му. Той вдиша бавно и сякаш отново долови незабравимия й възбуждащ аромат. Стори му се така реално, като че ли отново бе с нея на тавана, чувстваше допира на топлата й нежна плът и виждаше горещото желание, изписано в зелените й очи. Сякаш усети как ръцете й го обгръщат, тялото й го приема и отново изживя неописуемата наслада.

„Господи, нима е минало толкова…“

— Дениъл?

Той отвори очи и погледна книжата пред себе си. Бавно въздъхна, вдигна очи и бързо възвърна самообладанието си. В другия край на стаята стоеше Джоузи.

— Да?

Единствено Лора бе способна да го накара да загуби самообладание. Единствено Лора.

— Добре ли си? Стори ми се малко… странен.

Беше обзет от любопитство да разбере какво е издало лицето му, но се отърси от него. Не се тревожеше какво знае или предполага Джоузи. Тя умееше да бъде дискретна и не би издала тайната му на Амелия. Освен това сега тя имаше свои грижи, свои тайни.

— Добре съм — каза той.

Джоузи кимна малко несигурно, отмести стола назад и стана.

— Хрумна ми да ти напомня, че часът е почти пет. Амелия е горе и си почива, затова ще отида вместо нея да проверя как върви приготвянето на вечерята, преди да се преоблека.

Дениъл кимна:

— Добре. Мисля, че е време и аз да приключвам.

Не беше свършил нищо, откакто бе седнал в библиотеката, но той бе на власт и това си имаше известни предимства — никой нямаше право да наднича над рамото му, за да се увери, че изпълнява задълженията си.

Когато Джоузи излезе, Дениъл изчака няколко минути, докато тя мине през кухнята и се качи в стаята си. След това заключи книжата в средното чекмедже на бюрото си и излезе от библиотеката. Не бе отишъл с Джоузи да посрещне майка си и Амелия, когато се бяха върнали. Преди малко бе разменил само кратък поздрав с Алекс. От музикалния салон не се чуваха звуци и той предположи, че Кери е вече горе и се приготвя за вечеря, както останалите.

Качи се по стълбите и се запита дали Ан ще се появи тази вечер, или ще продължи да се движи из къщата като нещастен призрак и да избягва всички. Дениъл изпита леко съжаление към Ан, но знаеше, че сама си е виновна за повечето от проблемите си. Понякога бе така заслепена от гняв и негодувание, че не можеше да разсъждава. Може би нямаше нищо чудно в това, че прогонваше всеки, който прояви интерес към нея. Освен Питър, към когото явно не бе останала равнодушна…

Когато стигна до втория етаж, Дениъл се спря и прикова поглед във вратата на Лора. В главния корпус имаше четири апартамента за гости, а Амелия бе настанила Лора в единствения, покрай който Дениъл трябваше да минава всеки път, когато върви към своята спалня. Съвпадение? Едва ли. От тази старица би излязъл неповторим инквизитор, ако се бе родила няколко века по-рано, помисли си той с ирония. Тя притежаваше изключителната способност да измъчва жертвите си, без да пролее капка кръв.

Беше решил да мине покрай стаята на Лора и да продължи към своята. Наистина бе възнамерявал да постъпи така. Но внезапно нещо го накара да се приближи към вратата й и тихо да почука.

Миг по-късно тя отвори, леко зачервена от горещия душ. Великолепните й коси бяха леко влажни и разпуснати по раменете й. Тъмнозеленият халат бе пристегнат и подчертаваше стройното й тяло. Сърцето на Дениъл започна да бие учестено и едва след няколко мига той успя да проговори. Не беше учуден, че гласът му прозвуча задъхано:

— Всичко наред ли е?

Присъствието и въпросът му изненадаха Лора и тя примигна, преди да промълви:

— Какво би могло да не е?

Добър въпрос.

— Мога ли да вляза за малко? — Лора се поколеба и той тихо добави: — Никой няма да разбере. Всички са в стаите си и се обличат.

Тя направи крачка назад, леко отвори вратата и когато Дениъл влезе във всекидневната, отново затвори. Не помръдна от мястото си още няколко мига. Беше разтревожена и това не му хареса.

Дениъл се приближи към нея, сложи длан на лицето й и каза:

— Не ме гледай така. Защо се боиш от мен, Лора? Какво съм сторил?

В зелените очи, които плъзнаха поглед по лицето му, се изписа нерешителност. Тя леко поклати глава:

— Нищо. Изглежда, всички в тази къща ме плашат.

Лора се дръпна от него и нервно закрачи из стаята, но се спря пред изящната тоалетка, над която висеше огледало е позлатена рамка.

Очите им се срещнаха в огледалото и Дениъл почти несъзнателно тръгна към нея. Когато я достигна, сложи ръце на талията й и бавно я притегли към себе си. Плъзна длани по стегнатия й корем и почувства топлината на чувствената й плът през копринената материя. Видя как погледът й се премрежи и устните й се разтвориха. Запита се дали долавя ускорения му пулс. Знаеше, че тя усеща силата на желанието му.

Наведе глава и докосна с устни рамото й, плъзна върха на носа си по шията й, вдъхвайки от неповторимия й аромат, и прошепна:

— Сърдиш ми се, че не използвах предпазно средство, когато се любихме?

В очите й проблесна изненада и той помисли, че едва сега се е сетила за това.

Миг по-късно тя отвърна с леко пресипнал глас:

— Вземам таблетки.

— Не отговори на въпроса ми.

Дениъл зарови брадичката си в меките й коси, без да откъсне поглед от отражението на лицето й.

— Не, не ти се сърдя — каза тя най-сетне. — Не… не бях помислила за това.

— А сега, когато помисли? Можем да ползваме допълнителна защита, ако желаеш. Но е излишно да се безпокоиш. Здрав съм. Предполагам, че и ти.

Очите й отново светнаха и ръцете й нежно докоснаха неговите, които бяха обхванали областта под гърдите й.

— Аз също съм здрава. Мисля, че никой от нас не бива да се безпокои.

— Добре.

Не беше нужно да поглежда към часовника над камината, за да разбере, че времето му изтича, но не желаеше да се отдели от нея.

— Предполагам, че не искаш да закъснееш за вечеря? — попита той и долови тъжната нотка в гласа си.

Тя се усмихна:

— Може би няма да е фатално. Но смятам, че Амелия би заподозряла нещо, ако и двамата закъснеем. Как мислиш?

— Права си. По дяволите!

Леко отпусна ръце, обърна я към себе си и я целуна. Това съвсем не утоли жаждата му за нея; дори вкусът й разпали у него още по-неудържимо желание. Нямаше представа кога ще може отново да я притисне и целуне и затова не пропусна тази възможност.

Когато най-сетне вдигна глава, и двамата бяха задъхани и топлият блясък в очите й, който издаваше желание, почти го накара да я вдигне на ръце и да я отнесе в спалнята й, без да го е грижа за Амелия. Часовникът над камината отбеляза пет и половина и този звук възвърна самообладанието му.

Въпреки нежеланието си, той отмести ръце от нея.

— Най-добре е да тръгвам. Погледни дали в коридора няма някого.

Лора бавно кимна и тръгна към вратата. Отвори предпазливо, надникна навън и се увери, че никой нямаше да го види да излиза от стаята й. Обърна се назад към него и прошепна:

— Чисто е.

— Човек на моята възраст да се крие. Ако някой друг го бе поискал от мен…

Целуна я за последен път, с неохота се измъкна от апартамента й и се отправи към своята спалня.

Когато стигна до стаята на Алекс, вратата се отвори и адвокатът излезе в коридора. Изгледа Дениъл малко изненадано и каза:

— Закъсняваш. Часът е почти шест.

— Загубих представа за времето — каза Дениъл.

Алекс се огледа и прошепна:

— Радвам се, че няма никого. Трябва да говоря с теб.

— Откри ли нещо?

— Може би. Сам ще прецениш.

— Спешно ли е? — попита Дениъл.

Алекс замислено сви рамене:

— Всъщност по-важно е да стигнем навреме за вечеря. Може да почака до утре.

— Добре. Можеш ли да се измъкнеш сутринта?

— Да. А ти?

Дениъл прие това по-скоро като въпрос за графика му за съботната утрин, която обикновено бе доста натоварена, отколкото като проява на любопитство към личните му планове… Въпреки че закачливата усмивка на Алекс го издаде, че не умее да прикрива чувствата си така добре, както си мислеше. Или Лора бе оставила върху лицето му някакъв белег, който всеки би могъл да види?

Той не попита, а каза спокойно:

— Имам малко време около десет. Къде можем да се срещнем?

— Най-добре в моя офис. Има нещо, което бих искал да ти покажа.

Дениъл усети, че сърцето му затуптя по-бързо и погледна Алекс с леко присвити очи:

— Нещо, което можем да използваме?

Алекс отвърна уклончиво:

— Както казах, трябва сам да прецениш.

Дениъл добре познаваше по-младия си братовчед и реши, че няма смисъл да настоява. Затова само кимна и продължи към спалнята си. Бързо се съблече и взе душ, треперейки под почти ледената струя, но без да направи опит да нагласи температурата. Студени душове на неговата възраст! Но нямаше смисъл да се упреква.

За десет минути успя да се измие и облече и използва останалото време да обръсне наболата брада. Не желаеше Амелия да забележи, че е нарушил обичая си да слиза за вечеря в напълно приличен вид. Все пак успя да се справи достатъчно бързо и когато слезе в приемната, старият часовник във фоайето удари точно шест.

Всички бяха там, освен Ан, която навярно нямаше да се появи.

— Какво ще пийнеш. Дениъл?

Алекс бе поел ролята на барман.

— Скоч.

Той взе чантата, кимна и обходи с поглед стаята, без да се спре върху лицето на Лора, въпреки усилието, което му коства. Но успя да види, че е застанала зад дивана до прозореца и се оглежда предпазливо, както първия път. Беше облечена с яркочервена рокля в малко ориенталски стил. Деколтето бе затворено, но раменете й бяха голи. Материята, която проблясваше при всяко движение, навярно бе коприна. Роклята бе прилепнала към тялото й и екзотичният, макар и малко строг модел й придаваше изключителна чувственост. Косите й бяха прихванати над тила и не носеше никакви украшения, освен чифт малки перлени обеци.

Изглеждаше съвършена.

Дениъл зае обичайното си място до камината, размени по няколко думи с майка си и Амелия, поздрави останалите и си помисли колко забележително постижение е това, че успява да говори смислено и да се държи достатъчно нормално, така че останалите да не доловят никаква промяна в него.

— Другите вече ми разказаха какво им се е случило днес. Как мина твоят ден, Дениъл?

Нямаше представа дали тя знае, че се е прибрал по-рано и каза само:

— Беше напрегнат, както обикновено. Утре сутринта трябва отново да отскоча за малко до града.

— Работиш твърде много, скъпи — намеси се Мадлин.

— Нищо ми няма, мамо.

Дениъл я погледна и се запита защо понякога тя се държи така хладно, а в други случаи е толкова непредсказуема. Съвършено изпълняваше ролята на майка, винаги казваше точно това, което всички очакваха от нея, а след смъртта на сина си се бе предала на безутешна скръб. Но когато загуби съпруга си, тя не бе показала явни признаци, че скърби, и Дениъл предполагаше, че не би тъгувала и за него, ако умре преди нея. Доколкото познаваше Мадлин, тя никога не бе проявявала загриженост за никого… освен за Питър.

Дениъл разбра това още в детството си и то би оставило в него рана за цял живот, ако не бе осъзнал в ранните години на своята младост, че причината не е у него, а у Мадлин. Необяснимо защо, тя бе способна да обича само едно друго човешко същество, освен себе си. И кой знае защо, бе избрала именно по-малкия си син. Съпругът й и техният първороден син получаваха от нея всичко, кое го бе длъжна да им даде, но никой от двамата не се заблуждаваше, че е искрена.

— Мисля, че трябва да си почиваш поне в събота и неделя — каза тя с тревожна усмивка и го изгледа със светлите си очи, все още леко замъглени от успокоителните.

— Няма да работя следобед — обеща той. Този отговор я задоволи, както бе очаквал, и тя отново потъна в мълчание и измамно спокойствие.

Дениъл погледна към другия диван, където седяха Кери и Джоузи, и беглият поглед към Лора, която приличаше на неподвижен ярък пламък, бе достатъчен да го изпълни с горещо желание. Студеният душ не бе помогнал…

Лора заговори. Гласът й му се стори леко пресипнал… или трескавото му въображение го подведе.

— Кери, коя беше мелодията, която репетираше цял следобед? Звучеше познато, но не можах да се сетя за името.

— Бетховен — отвърна тя. — През цялото време свирех „Лунната соната“.

— Беше прекрасно — каза Лора. — Къщата беше толкова тиха и музиката сякаш я изпълни. Много спокойна мелодия.

— Помогна ли ти за картината? — попита Джоузи, извърна глава към нея и й се усмихна.

— Не зная дали има нещо, което би могло да ми помогне — отвърна Лора и леко се засмя. — Но… поне донякъде ме успокои.

— Кери, можеш да ни посвириш тази вечер — предложи Амелия.

— Разбира се, Амелия.

Може би на Кери не й бе приятно да бъде атракцията на вечерта, но милата, спокойна усмивка и кроткият й глас не издадоха това.

Алекс, който се бе облегнал на канапето до Мадлин, попита:

— Имате ли някакви новини от Ан?

Лицето на Амелия застина, но тя не го укори.

— Днес следобед се прибра и отново излезе — осмели се да каже Кери. — Много е нещастна, горката.

Амелия я погледна и отбеляза малко сухо:

— Бих казала, че си твърде добра, Кери.

— Защо? Защото не обвинявам Ан? — попита Кери с неизменната си мила и спокойна усмивка. — Каквото и да се е случило между нея и Питър, вината не е нейна.

Дениъл я погледна с известна изненада, защото не си спомняше някога да е казала лоша дума за Питър. Всъщност почти никой в тази къща не дръзваше да критикува Питър и Дениъл бе сигурен, че Амелия ще поиска обяснение. Тя наистина го направи.

— Мислиш ли, че той я е съблазнил?

Кери отвърна с приятния си глас:

— Разбира се, Амелия.

— Защо смяташ така?

— Защото това бе в кръвта му. Знаеш, че беше похотлив. Вечно търсеше нови завоевания и събираше трофеи. Навярно е оставил след себе си доста разбити сърца. Ан е била поредният му трофей, както и жената, която го е убила. — Помълча няколко мига и добави: — Ако наистина е убит от жена.

Никой от присъстващите не можа да каже нищо след тази унищожителна забележка. Дори Амелия не отвърна, а Мадлин просто не я чу — или заради въздействието на успокоителните, или защото просто бе решила да не слуша.

Дениъл се запита защо Кери употреби думата „трофей“, но нямаше време да мисли за това. Всички чуха как входната врата се затвори с трясък, в коридора отекнаха нечии бързи стъпки и на прага се появи Ан. Влезе забързано в стаята и застана до Дениъл, откъдето можеше да вижда всички, както и те нея. Дръзко повдигна брадичката си, огледа се и уверено заяви:

— Току-що се срещнах с Брент Лондри и той каза, че няма доказателства срещу мен. Чувате ли всички? Шофьорът на таксито потвърди, че е видял Питър жив и здрав, когато аз излязох, и Брент каза, че не е възможно да съм се върнала толкова бързо. Вече съм вън от подозрение. Не съм убила Питър.

Дениъл никога не бе смятал, че Ан е способна да убие, поне не по този жесток начин, и изпита облекчение, щом разбра, че тя е извън заподозрените. Но когато размисли, стигна до извода, че след показанията на шофьора кръгът на предполагаемите извършители става съвсем малък. Кой се бе появил в мотела, след като Ан си бе тръгнала, и бе пробол с нож Питър, вече напълно облечен?

— Можете да престанете да говорите зад гърба ми — гневно каза Ан.

Дениъл изчака да види дали Амелия ще изтъкне, че снемането на обвинението в убийство прави предполагаемите грехове на нейната внучка само с един по-малко, но, изглежда, тази вечер старата нямаше настроение за скандали. Когато заговори, тонът й бе спокоен:

— Не сме обсъждали зад гърба ти, Ан. Но се радвам да чуя, че вече не си заподозряна. Сега навярно ще престанеш да ни избягваш. Надявам се, че си решила да вечеряш с нас.

— Не съм облечена подходящо — смутено отвърна Ан.

Дениъл забеляза, че носеше обичайните си дрехи и дори неизменните груби ботуши и не бе изненадан, когато Амелия махна с ръка.

— Добре изглеждаш. — Тя се изправи. — Да тръгваме ли?

И така, лесно и спокойно, Ан отново бе приета в своето семейство. Никой не възрази. Дори никой не посмя да коментира.

Другите последваха Амелия и излязоха от стаята, включително и укротената Ан. Лора тръгна с Джоузи и Кери и Дениъл не успя да поговори с нея насаме.

Всъщност не знаеше какво би й казал. Сигурно нещо безсмислено, например да я попита дали всичко е наред.

По време на вечеря не престана да мисли, че тя седи само на няколко крачки от него. Почти не забеляза плахите опити на Ан да заговори замислената Кери. Не обърна внимание на това, което споделиха Алекс, Джоузи и Мадлин. Но когато Лора отговаряше на въпросите на Амелия, долавяше всяка дума, всяка нотка в гласа й.

Щом всички се оттеглиха в музикалния салон да послушат Кери, той се постара да намери място извън полезрението на Амелия, за да може незабелязано да съзерцава Лора. Знаеше, че тя усеща погледа му, въпреки че нито веднъж не извърна глава към него. Бавните, успокояващи тонове на „Лунната соната“ на Бетховен изпълниха помещението и той прикова поглед в нея. Отново си спомни първите им ласки на тавана.

Тя чувстваше погледа му. Може би дори четеше мислите му. Или също си спомняше това, което бяха изживели. Видя как копринената тъкан затрептя от учестеното й дишане и по страните й изби руменина. Лора разтвори и преплете пръстите на ръцете си. Беше твърде далеч от него и той не долавяше леките движения на светлата й кожа, но бе сигурен, че ако се приближи, ще види, че тя трепти от ускорения й пулс.

Преди този ден едва бе издържал да не я притисне в прегръдката си; как би могъл сега да отрече или потисне неутолимата си жажда към нея? Днес бе вкусил от сладостта й, но за нищо на света не би се задоволил с това.

„Дискретни? Господи, колко бих издържал да крия?“

Не дълго.

Питаше се дали тя има представа колко трудно му е да се въздържа да не протегне ръце към нея всеки път, когато я види, да не докосне ръката, лицето или ослепително красивите й коси. Колко трудно бе да спи в стаята си, когато знаеше, че тя се намира толкова близо до него. Искаше да бъдат заедно, да я вижда и докосва. Чувстваше непреодолима жажда. Именно затова бе позволил на Амелия да я примами в къщата, въпреки че здравият разум го предупреждаваше за цената, която трябваше да плати заради тази отчаяна нужда да бъде близо до Лора.

Той направи усилие да откъсне очи от нея и се обърна към Амелия с обичайното си равнодушно изражение, прикривайки напиращите силни чувства.

„А ти, Амелия? Дали наистина се опитваш да отвлечеш вниманието ми? Да ми попречиш да открия истината? Затова ли я покани тук? Или си намислила нещо друго? Какво всъщност знаеш за огледалото, Амелия? Цялата истина… или само част от нея? Ако знаеш всичко, как възнамеряваш да го използваш срещу мен? Как смяташ, че би могла да ме съсипеш, без да загубиш властта, която обожаваш?“

Дениъл тихо си пое дъх, прикова поглед в пианото и се замисли. Правеше всичко, на което бе способен. Действаше възможно най-бързо. Какъв друг избор имаше?

Направи опит да се отърси от безсмислените въпроси и да се съсредоточи върху музиката. Но и от това нямаше полза. Хвърляше плахи погледи към Лора и малко преди Кери да завърши рецитала си, го обзе страх, че ако някой го погледне, мигновено и без съмнение би разбрал колко объркан се чувства.

Но, изглежда, никой не бе забелязал. Когато всички, по „предложение“ на Амелия, се преместиха в уютната малка всекидневна, където щяха да играят карти, да гледат телевизия или да разговарят, за да убият времето, той ги остави с извинението, че трябва да позвъни на няколко души.

Амелия властно кимна и се приближи до Кери да й каже нещо, а Ан забърза напред. Мадлин вървеше зад тях, а Алекс и Джоузи останаха за малко в музикалния салон да разменят няколко реплики. Когато Лора мина покрай тях и прекрачи прага, Дениъл се възползва от възможността. Хвана ръката й за миг и прошепна съвсем тихо:

— Ела при мен тази нощ. Моля те.

Зелените й очи светнаха, но той нямаше време да разгадава отговора в тях. Обърна се и тръгна към библиотеката. Знаеше, че ако бе останал близо до нея само миг по-дълго, никой от семейството нямаше да има съмнения относно чувствата му.