Кей Хупър
Огледалото на Лора (10)

Девета глава

— Искаш да кажеш, че всичко… продължи както обикновено? — недоверчиво попита Касиди.

— Като че ли нищо не бе станало. — Лора подаде на приятелката си чаша какао и се настани на креслото срещу нея. — Никой не спомена за случилото се. По време на вечеря разговаряхме за незначителни неща, а после Кери ни посвири на пиано. Впрочем наистина е много добра. Но сякаш онзи полицай изобщо не бе идвал и никой не знаеше коя е жената, отседнала в мотела с Питър в нощта на убийството. Ан повече не слезе долу. Не съм я виждала и днес.

— А Дениъл?

Лора погледна към чашата си.

— Него — също. По време на закуска Джоузи каза, че щял да прекара деня в града.

— Значи не си разговаряла с него, след като ти е казал, че това не е краят?

— Да. Дойде в трапезарията за вечеря няколко минути след мен, но почти не проговори и се измъкна, докато слушахме Кери. — Лора сви рамене. — Според мен единственото хубаво нещо, което се случи, беше, че Мадлин явно реши да приеме присъствието ми в дома си. Държа се много любезно, дори мило. Отнасяше се с мен почти както с Джоузи, сякаш сме нейните скъпи млади племенници.

— Е — сухо отбеляза Касиди, — след малкото признание на Ан Мадлин сигурно е повярвала, че ти не си имала връзка с Питър.

Лора кимна и каза:

— Това ни изправя пред един голям въпрос. Кой го е убил? Ако полицаят наистина получи потвърждение, че Ан е напуснала мотела в единадесет и половина, когато Питър е бил все още жив, и след това е отишла на парти, тя ще е вън от подозрение. Тялото му е открито около един и медицинската експертиза показа, че смъртта е настъпила малко преди полунощ. Ан не би могла да се върне за толкова кратко време, освен това има свидетели, които са потвърдили, че около полунощ е била на партито. Тогава кой е влязъл в хотелската стая минути след като Ан си е тръгнала оттам и е забил ножа в тялото на Питър?

— Мислиш ли, че е някой от семейството?

— Не… не зная. Изглежда, Амелия и Дениъл имат желязно алиби. Не го е направила Мадлин; малко са майките, които биха посегнали на собствените си деца, и тази жена определено не е сред тях. Ан вероятно ще бъде елиминирана. Кери е била в Калифорния. Остават Алекс и Джоузи, а тя каза, че в онази нощ Алекс е бил в къщата.

— Но нали спомена, че изглеждала разтревожена?

— Да. Все още е напрегната и уплашена. Или знае, или подозира нещо. За Алекс… не зная. Още не мога да си представя как убива някого с нож, но аз почти не съм разговаряла с него.

Касиди се намръщи:

— Каза, че според Ан, Питър е умрял заради начина, по който семейството ръководи бизнеса си.

— Точно това ме безпокои — призна Лора. — Възможно е да го е казала напосоки, струва ми се, че тя често говори, без да мисли, но изглеждаше напълно убедена. Сподели също, че Питър имал планове и че Дениъл не бил единственият в това семейство, който умее да печели пари.

— Какво означава това?

— Не зная. Но Ан е била с Питър в хотелската стая в нощта на смъртта му и твърди, че това било втората им интимна среща. Щом е спал с нея, може би й е казал нещо. Имам предвид… че се е замесил в някаква нечиста сделка и е загазил. Може би е останал в мотела, след като тя си е тръгнала, защото е имал уговорка за друга среща. Навярно човекът, когото е очаквал, го е убил.

— Това не те ли навежда на мисълта, че тук има нещо странно? — попита Касиди. — Нима е възможно човек от фамилия Килбърн така отчаяно да се нуждае от пари, че да се замеси в подобна сделка?

Лора помисли малко.

— Ако разбирам правилно, Питър е бил лишен от право на решаващ глас в бизнеса. Изпълнявал е само незначителни поръчки на Амелия. Мисля, че авторите на твоята светска хроника са прави. Когато Амелия се спомине, Дениъл ще поеме цялото управление. Питър не е разполагал с много време. Навярно е изпитвал нужда да докаже на семейството, че е способен да сключи голяма сделка. А за да успее, може би е трябвало да премине границата на почтеността.

— Как би могла да провериш дали е така?

Лора сви рамене.

— По същия начин, по който успях да разбера малкото, което вече зная. Като се движа сред тях, задавам въпроси и запаметявам всичко, което чуя.

Касиди я изгледа изпитателно.

— Вече имаш… различно отношение. Осъзнаваш ли това?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Без да откъсне поглед от приятелката си, Касиди бавно обясни:

— Преди първото си посещение в къщата на семейство Килбърн ти изпитваше… неудобство. Не искаше да ходиш там, защото те скърбяха, или по-скоро ти предполагаше, че скърбят за Питър и защото беше заподозряна в убийството му. Чувстваше се неловко заради това и желаеше да разбереш дали огледалото има нещо общо с убийството. После започна да се безпокоиш, защото ти се струваше, че се превръщаш в пионка в някаква тайна борба за надмощие между Амелия и Дениъл.

— Така е. И какво от това?

— Разсъждаваш различно. Започваш да ставаш част от това семейство, да се интересуваш от характерите им и от личния им живот. Сега най-важното за теб е друго. Вече не се чувстваш като заподозряна. Почти избягваш темата за огледалото. Искам да кажа, въпреки че си попитала Дениъл, не си споделила с него, че си усетила лъжата му. Просто си го оставила да отрича всичко. Освен това, Лора, нима не осъзнаваш, че си избрала на чия страна да застанеш в борбата за власт, която дори не разбираш?

Лора помълча няколко мига, а след това погледна Касиди и й се усмихна.

— Знаеш ли, постоянно си повтарям, че може би Амелия е права. Дениъл е опасен. Не зная нищо за него, а не мога да се отърся от чувството, че тайните му… имат нещо общо е мен. Понякога ми се иска да избягам от него, а в други моменти съм готова…

— Да се втурнеш към него.

Лора неволно се засмя и каза:

— Точно така. Не зная какво става с мен. Кас, ти ме познаваш. Толкова съм предпазлива с мъжете, че от години ми се смееш за това. А този мъж, когото познавам едва от седмица, някак успя да влезе под кожата ми. Най-странното е, че това стана почти против волята му. Не се преструва на равнодушен, а е истински загадъчен. Лицето му е почти като на сфинкс. Не престава да ме лъже. Отначало вярваше, че съм била любовница на брат му и вероятно аз съм го убила. Докосна само ръката ми. Възможно ли е това да накара жената да се чувства изцяло завладяна от един мъж?

— Възможно? Може би не, Лора. Но очевидно с теб се е случило точно това. Какво значение има дали според мен е възможно?

Лора внезапно осъзна истината. Отпусна се на облегалката на креслото с въздишка и за миг затвори очи. След това отново погледна приятелката си.

— Амелия ме помоли да прекарам уикенда в дома й. В момента мисля дали да приема.

Касиди каза тревожно:

— Зная, че снощи си останала там и не се е случило нищо ужасно, но, Лора, нима смяташ, че е добра идея да им гостуваш отново? Каза, че атмосферата била потискаща и че самата къща те плаши. Това никак не ми харесва. Все още не знаеш със сигурност дали убиецът не е някой от семейството. Всъщност дори се съмняваш, че преди години самата Амелия е извършила убийство. Дениъл е споделил с теб, че я подозира в убийството на дядо си и си убедена, че този път не те е излъгал.

— Не ме излъга, но… подозрението не е доказателство — каза Лора, съзнателно повтаряйки думите на Дениъл.

— Права си. Може би старицата няма никаква вина за смъртта на съпруга си; щом оттогава са изминали четиридесет години и репутацията й е безупречна, може би трябва да проявим снизходителност към нея, като оставим място за съмнение. А може би, въпреки че вероятността е малка, убиецът не е сред роднините на Питър. Но остава противоборството между Дениъл и Амелия… а за да спечели една игра, човек трябва да жертва някои от пионките си.

— Зная, зная — промърмори Лора.

— Нима? Струва ми се, че ти си беззащитна пред Дениъл. Освен това не умееш да прикриваш чувствата си. Какво ще стане, ако той разбере, че те е завладял? Мислиш ли, че идеята да спиш на няколко метра от неговата стая е добра?

Лора понечи да обясни на Касиди, че спалнята на Дениъл се намира далеч от стаята за гости, в друго крило на сградата. Джоузи я бе развела из целия втори етаж на голямата къща още при второто й посещение там и тя знаеше къде спи всеки от обитателите й. Но реши, че няма смисъл да се впуска в подробности и да избягва важния въпрос, затова отвърна:

— Вероятно не.

Касиди спокойно попита:

— Тогава защо се двоумиш дали да не приемеш поканата?

— Ще помислиш, че съм полудяла.

— Нека това не те притеснява. Вече го мисля.

Лора въздъхна:

— Добре. Двоумя се дали да прекарам уикенда в къщата, защото имам странното чувство, че трябва да бъда там.

Касиди я изгледа с недоумение.

— Странно чувство. Лора, и това ли е едно от необичайните неща, които не можеш да обясниш — като депресията, в която изпадаш около Коледа, или ужаса, който чувстваш при мисълта за подстригване?

Последното от тези „необичайни неща“ беше започнало, когато Лора бе на около пет години. Голямото й семейство имаше финансови проблеми и майка й бе решила да спести няколко долара, като подстригва сама осемте си деца. Веднъж в месеца ги строяваше в редица и едно по едно сядаха на стола в кухнята. Закрепваше на врата на всяко дете кърпа и доста умело подстригваше косите им.

Но около петата или шестата си година Лора започна да се съпротивлява. Дори сега смътно си спомняше, че бе изпитвала ужасна мъка, която не би могла да опише дори ако в речника на едно отчаяно дете съществуваха думи, обясняващи необяснимото. Схватките ставаха все по-жестоки и Лора крещеше ужасно всеки път, когато дойдеше нейният ред, докато накрая майка й й позволи да ходи с дълги коси.

Почти несъзнателно Лора промълви:

— Веднъж, когато бях на шестнадесет години, се подстригах в знак на протест. Мъката беше непоносима. Чувствах се така, сякаш бях предала някого. Но не знаех кого… или защо…

— Казвала си ми за това — напомни й Касиди и я накара отново да се замисли за настоящето. — Е, това странно чувство, че трябва да прекараш уикенда в дома на семейство Килбърн, нещо подобно ли е?

— И да… и не. Не зная, Кас, Всеки път, когато прекрача прага на тази къща, ми се струва трудно да направя разлика. Просто… просто чувствам, че през този уикенд трябва да бъда там.

— Значи утре ще заминеш с багаж за два дни?

Лора се поколеба и кимна:

— Мисля, че да.

Касиди се наведе напред, остави чашата си на масата и взе огледалото, в което Лора бе приковала поглед, когато тя влезе.

— Ще го вземеш ли със себе си?

— Да.

Касиди изрече това, което отдавна се въртеше в съзнанието на Лора:

— Знаеш ли? Имам чувството, че сега си почти сигурна, че то няма нищо общо с убийството. Така е, нали, Лора? Но… това огледало стои между теб и Дениъл.

— Той излъга. Знае нещо за него.

Касиди внимателно го остави, облегна се и смръщи вежди.

— Мисля, че преди малко сгреших, като казах, че избягваш темата за огледалото. Сега то е дори по-важно за теб, отколкото в началото. Защо? Заради лъжата на Дениъл?

Лора направи усилие да се усмихне.

— Престани да ми задаваш въпроси, на които не мога да отговоря, Кас.

— Знаеш ли, че е трудно човек да ти бъде приятел?

— Поздравявам те, че толкова отдавна ме търпиш — мрачно каза Лора.

— Благодаря. — Касиди се усмихна печално. — Слушай, нали ще ми се обаждаш вечер, за да ме успокоиш, че не си започнала да ходиш насън… по коридора до стаята на Дениъл?

— Идеята ми се струва добра — отвърна Лора.

 

 

— Не е ли малко късно за разходки? — попита Алекс, когато влезе в заслона.

— Късно ли?

— Часът е почти единадесет.

Също като нея, той беше свалил официалните дрехи от вечерята и бе облякъл джинси и памучен пуловер. Джоузи неволно се запита дали е дошъл да я търси, или това бе поредната му тайна нощна разходка.

— Ако Амелия ме търси… — започна тя.

— Не съм куриер на Амелия — каза той малко рязко.

Раздразнението му не бе по-силно от нейното. Джоузи се намръщи и отвърна със същия ироничен тон:

— Извинявай.

Алекс въздъхна и пъхна ръце в предните джобове на джинсите си.

— Не, ти извинявай. Не исках да се натрапвам. Слушай, видях те през прозореца, когато премина по верандата, и си помислих… — Той сви рамене. — Помислих си, че тази игра на любезност, която играем от седмица, ми омръзна. Дойдох, за да се опитам… да сменя плочата.

— И как смяташ да го направиш?

Джоузи се почувства в малко неизгодно положение, защото бе седнала на шезлонга, а той беше прав и хвърляше сянка над нея, но тя не направи опит да стане.

— Би ли имало полза, ако се извиня?

Джоузи стъпи на пода, но не се изправи. С известно усилие успя да запази изражението си непроменено:

— Бих казала, че това зависи от много неща. Наистина ли съжаляваш?

Той отвори уста, сякаш бързаше да потвърди, но явно се разколеба. Най-сетне поклати глава:

— Не, по дяволите, навярно не. Все още не искам в леглото ми да бъдем трима.

— А аз все още не мога да променя чувствата си — уверено отвърна тя. — Не… не зная защо не мога да го направя, Алекс.

— Може би защото си го обичала — каза той със същата увереност.

Джоузи леко кимна, въпреки че преди няколко дни се бе сблъскала с друга истина. Не можеше да престане да мисли за покойния си съпруг не защото го бе обичала, а защото пазеше спомена дълбоко в сърцето си и ако се отърсеше от него, нищо не би могло да я защити от ново страдание.

— Джоузи?

Тя вдигна поглед към красивото му лице и онези хитри, проницателни зелени очи и внезапната болка, която изпита, я накара да осъзнае, че може би няма избор. Въпреки волята й, защитната обвивка на спомена се пропукваше. Защото неочаквано се бе появило чувство, което бе по-силно.

— Джоузи… — Алекс пристъпи към шезлонга, опря коляно на пода и хвана двете й ръце. — Държах се като идиот, нали? Бях твърде настойчив, а не биваше. Няма да повторя тази грешка.

Тя освободи едната си ръка, докосна лицето му и го изгледа почти любопитно. Запита се кога се бе случило това, за което говореше.

— Ти каза, че имаш право.

— Не бях прав, Джоузи. Нека продължим, както преди. За мен би било достатъчно.

— Нима?

Тя почувства, че мускулите на лицето му трепнаха. Но изражението на Алекс остана спокойно.

— Да.

Джоузи проследи с пръст извивката на долната му устна.

— Но ти каза, че искаш следващия път, когато дойда при теб, да бъда сама.

— Както навярно си забелязала, не ти дойде при мен, а аз при теб. — Алекс тихо се засмя, отмести ръката й от лицето си и долепи устни до дланта й. — Гордостта ми се изпари и реших да отменя ултиматума. А са изминали само няколко дни. Би трябвало да се чувстваш горда, скъпа. Не е лесно да поставиш един Килбърн на колене.

— Не съм искала това — каза Джоузи.

Шезлонгът бе тесен, а нощта студена, но за страстта им нямаше пречки. Дори ако някой от двамата осъзнаваше, че е възможно да не са единствените нощни посетители в лабиринта, и това не би ги спряло.

Минути по-късно дрехите и обувките им лежаха, разпилени по пода, а възглавниците бяха разпръснати из заслона. Привличането между тях бе така неудържимо, че нямаше нито време, нито търпение за излишни словоизлияния. Джоузи лежеше, отпусната върху шезлонга, бедрата й притискаха тялото на Алекс, пръстите й бяха сграбчили раменете му и тя чувстваше почти грубото му проникване.

Сякаш бяха прекарали разделени месеци, а не дни, и желанието, което напираше в тях, бе толкова силно, че не бяха в състояние да го овладеят. Единственото, което имаше значение за тях, бе неутолимият им копнеж един за друг.

Джоузи едва успя да си поеме дъх и да промълви:

— Дори не спуснахме пердетата.

Алекс се повдигна на лакти, погледна я и каза с лека усмивка:

— Нима това те притеснява?

В отговор тя повдигна глава и го целуна.

— Но мисля, че все пак трябва да се облечем — каза тя. — Става студено.

— Хм, бих предложил да остъклим тази постройка и да инсталираме някакво отопление, преди да настъпи зимата.

— Тогава няма да прилича на градински заслон.

— Може би си права, но ще бъде по-уютно в студените октомврийски нощи.

Алекс нежно я целуна и протегна ръка да вдигне дрехите им.

Джоузи го погледна и проговори едва когато двамата се облякоха и се отправиха обратно към къщата:

— Благодаря ти, Алекс.

Той я изгледа изненадано и попита:

— За какво?

— Че не ме накара…

Алекс докосна с пръст устните й:

— Ще престанеш да мислиш за него, когато си готова. Сега разбирам това.

Джоузи изпита желание да каже още нещо, за да му вдъхне надежда, но той не бе молил за това. Само кимна и продължиха заедно през лабиринта. Едва когато изминаха половината път, тя докосна ръката му:

— Алекс, ще ми отговориш ли честно на един въпрос?

— Стига да мога.

— Вие с Дениъл… кроите ли нещо?

Той отново я изгледа с недоумение.

— Дали кроим нещо? Странно се изразяваш. Сякаш сме две момчета, решили да пушат скришом зад плевнята.

Джоузи го погледна право в очите:

— Това не е отговор.

В първия миг той извърна глава. Изминаха мълчаливо няколко крачки, докато най-сетне отвърна:

— Питър е оставил след себе си голяма бъркотия, скъпа. Опитваме се да замажем положението.

— Каква бъркотия?

Алекс поклати глава:

— Мисля, че в случая е по-добре да не знаеш. Ти ми имаш доверие, нали?

— Да. Но…

— Никакво „но“. — Той притисна пръстите й. — Оказа се, че скъпият ми покоен братовчед е бил по-долно копеле, отколкото смятах, и ако не възстановим щетите… е, семейството ще пострада.

— Но ти няма да ми кажеш за какво е всичко това?

— Не мога, Джоузи. Не и сега.

Излязоха от лабиринта и поеха по пътеката към къщата. Беше достатъчно светло, но когато Джоузи погледна Алекс, изражението му бе мрачно и неразгадаемо.

Тя бавно му напомни:

— Преди няколко дни ти ми каза, че Амелия е намислила нещо. Както и Дениъл. Каза го така, сякаш говореше за война помежду им. Дори сподели, че се чудиш колко от нас ще оцелеят след нея.

— Нима съм казал всичко това? — Алекс поклати глава. — Ужасно недискретно от моя страна.

Джоузи не му позволи да я разсее с шеговития си небрежен тон.

— Дениъл и Амелия винаги са… имали разногласия, но откакто умря Питър, стана по-лошо. Много по-лошо. Почти изглежда, че се мразят. Така ли е?

— Не зная, скъпа.

— Знаеш ли… знаеш ли кой уби Питър?

— Не.

Джоузи искаше да го попита дали е излизал в онази нощ, след като тя се прибра в стаята си, но не се реши. Вместо това каза:

Всичко е… свързано, нали? Борбата между Амелия и Дениъл, убийството на Питър… и бъркотията, която е оставил след себе си. Съществува някаква връзка.

— Остави това, Джоузи. По-добре е да стоиш настрана.

В тона му прозвуча предупредителна нотка, но тя не се сдържа и каза:

— Защо ли имам чувството, че рано или късно ще трябва да застана на нечия страна?

Той отвърна:

— Надявам се да не се наложи.

Тя реши да се откаже от темата, защото не желаеше да бъде твърде настойчива, след като Алекс бе проявил такова търпение и й бе дал времето, от което се нуждаеше. Когато влязоха в тихата къща и се изкачиха по стълбите, Джоузи кимна в отговор на въпросителния му поглед и влезе заедно с него в спалнята му.

 

 

Лора взе решение да остане у семейство Килбърн за уикенда и в петък сутринта пристигна с пълна чанта. Подреди багажа си в същия апартамент, в който бе нощувала в сряда. Когато слезе долу, откри, че Амелия е готова да позира за нова скица.

Но Лора имаше друга идея.

— Амелия, зная, че днес имате доста задължения; чух как Джоузи ви каза, че са пристигнали много писма. Освен това трябва да направя няколко проби е боите си. Донесла съм всичко. Мисля, че е по-добре да се уединя на някое спокойно място… може и в салона, защото там има предостатъчно светлина… и да поработя сама.

Амелия се поколеба и кимна:

— Идеята е чудесна, детето ми. Наистина трябва да отговоря на куп писма и телефонни обаждания. Освен това се налага следобед да отида в града, за да уредя някои делови въпроси. Ако наистина нямате нищо против днес да работите сама…

— Разбира се, че нямам, Амелия.

Възрастната дама отново кимна:

— Тогава ще ви оставя.

Лора донесе боите и статива от колата си и се разположи в салона, а Амелия и Джоузи се заловиха за работа в библиотеката. Къщата бе съвсем тиха и както често се случваше, Лора не видя никого, освен тях двете. Нямаше представа къде са останалите.

Беше неспокойна и напрегната. Сутринта минаваше бавно и постепенно я обземаше някакво необяснимо предчувствие.

Лора бе застанала така, че да може да вижда градината навън. Беше решила да се поупражнява, като нарисува тази част от нея, в която е извитият мост. Опита се да не мисли за картината и лесно го постигна, защото в съзнанието й се въртяха безброй въпроси. Едва когато Джоузи дойде да я повика за обяд, тя осъзна, че не рисуваше моста, а нещо съвсем друго.

— Хей, това е прекрасно! — каза Джоузи с възхищение.

— Благодаря.

Лора натопи четката си в съд с терпентин, погледна платното и озадачено смръщи вежди. Няколкото цветни петна изобразяваха цветя и дървета край брега на езеро, зад които се издигаха планини. Мястото беше красиво… Но Лора нямаше представа къде се намира или защо го е нарисувала.

Джоузи, изглежда, не забеляза нищо необичайно.

— Готова ли си за обяд?

— Само да почистя тази четка…

Мадлин и Кери слязоха в трапезарията, но нямаше и следа от Ан. Никой не спомена къде са Дениъл и Алекс, но Лора не можа да събере кураж да попита.

По-късно, в часовете, когато обикновено си почиваше, Амелия замина за града с Мадлин, която имаше час при своя лекар. Лора бе леко учудена, когато забеляза, че шофьорът на семейството е слаб, строен джентълмен с посивели коси, който изглеждаше на повече от шестдесет.

Когато големият „Линкълн“ се отдалечи от къщата, Кери започна да се упражнява на рояла, а Джоузи излезе да се поразходи в градината сама, след като Лора отказа да я придружи.

Тя отново се зае с картината си, но колкото повече се взираше в нея, толкова по-неспокойна се чувстваше. Струваше й се незавършена, нещо в нея липсваше. Това я изпълни с тревога. Започна да крачи нервно из салона като животно в клетка и внезапно реши да прекъсне заниманието си. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго за известно време.

Спомни си съвета на Амелия да разгледа къщата, за да може по-добре да разбере нейния характер, замисли се къде би могла да отиде, без да наруши нечие спокойствие, и се досети, че все още не бе видяла сутерена и тавана. Навярно и двете помещения бяха празни след проведения търг и Лора се съмняваше, че ще открие в тях нещо интересно, но почти несъзнателно се отправи към стълбището.

Докато се изкачваше към втория етаж, тя неволно се запита защо без колебание избра именно тавана, а не сутерена, и реши, че може би мрачната атмосфера в къщата я бе подтикнала да избегне още по-мрачното подземие.

Стълбището към тавана се намираше недалеч от нейния апартамент. Беше тясно и доста тъмно, но в горната част имаше електрически ключ и когато го натисна, няколко матови крушки осветиха широкото помещение с недоизгладени дъски на пода и наклонени стени. Нямаше прозорци и въпреки че крушките осигуряваха достатъчно светлина, сред наредените един върху друг сандъци, кутии, стари мебели и вързопи с дребни вещи имаше тъмни пролуки.

Лора тъкмо се канеше да започне да разглежда, когато долови слаб отблясък, идващ от най-отдалечения ъгъл. Мина покрай две огромни ракли и няколко шкафа, които случайно бяха останали непродадени, и вниманието й бе привлечено от нещо, което висеше на отсрещната стена. Беше покрито със старо одеяло, но единият край бе увиснал и под него се виждаше сложна дърворезба и нещо лъскаво.

Огледало.

Долната част на рамката бе на едно ниво с бедрата й. Огледалото бе огромно и тя протегна ръце високо над главата си, за да свали одеялото, чийто ръб бе притиснат между рамката и стената. Бавно го издърпа, като внимаваше да не събори огледалото. Най-сетне горният край на одеялото се свлече, Лора го отмести встрани и направи крачка назад, за да разгледа това, което беше под него.

Не знаеше защо не бе изложено на търга. Навярно е семейна реликва или просто напоследък не се търсеха толкова големи огледала. Но беше красиво. Имаше масивна дъбова рамка с изкусна дърворезба, а огледалната повърхност бе съвършено гладка.

Но както винаги, Лора не обърна особено внимание на тези неща. Втренчи поглед в самото огледало, отвъд собственото си отражение. Таванът бе мрачен и пълен с предмети със странна форма, които хвърляха плътни сенки и придаваха на помещението тайнственост.

Също като в сън, отраженията затрептяха и се преобразиха. Сенките сякаш се разпръснаха. Тя долови леко движение и сърцето й започна да бие неудържимо. Би се заклела, че видя отражение на стая, в която горяха свещи, а след това на преддверие, всекидневна и друга спалня. Един мъж премина през тези стаи и се приближи към нея. Неговото лице се преобрази няколко пъти, също както стаите, през които вървеше. Отначало бе тъмнокос, след това рус и отново тъмнокос. Чертите му бяха различни, както и облеклото.

След това отраженията отново затрептяха и тя втренчи поглед в Дениъл, който излезе от сенките и се спря зад нея. Погледите им се срещнаха и Лора изпита увереност, по-силна от всичко, което бе чувствала в живота си. Тя я завладя изцяло със силата на приливна вълна.

„Това си ти. Ти си този, когото съм търсила през целия си живот.“

Стоеше неподвижна, затаила дъх. Гледаше го, усещаше присъствието му зад себе си. Ръцете му докоснаха пръстите й, а след това плъзна длани нагоре към раменете й и ги задържа там. Пръстите му се придвижиха по яката на копринената й блуза и я разтвориха. Той докосна с устни шията й и тя издаде тиха въздишка, породена от неудържим копнеж, наведе глава назад и през тялото й премина тръпка на очакване. Другата му ръка нежно обхвана ключицата й, леко притисна шията й и наклони главата й още назад. Тя почувства как кръвта й започна да пулсира при допира на пръстите му.

Лора неволно затвори очи и почти забрави за отраженията в огледалото. Беше напълно завладяна от насладата, която докосването му доставяше на тялото й. Дениъл разкопча блузата й, плъзна я по раменете й и я остави да се свлече надолу. Тя безпомощно отпусна глава на рамото му, когато ръцете му обхванаха гърдите й. Отново издаде въздишка на неописуем копнеж. Ръцете й се придвижиха назад и докоснаха с треперещи пръсти силното му тяло.

— Лора… — задъхано промълви той. Рязко я обърна с лице към себе си и жадно впи устни в нейните.

Краката й се подкосиха. Тя почувства, че се слива с него. Сякаш цялото й тяло изгаряше. Ласката на устните му бе покоряваща. Въздействието й бе така неизбежно, както връзката между фазите на луната и приливите. Обзета от непреодолимо желание, тя посегна към копчетата на ризата му. Почувства как той освободи колана на панталоните й и те се свлякоха по краката й. Инстинктивно ги събу и свали мокасините си.

Най-сетне успя да разкопчае ризата му и я плъзна назад по раменете му. Почувства с върховете на пръстите си косъмчетата по мускулестите му гърди. Леко го погали. Чувствената му въздишка и неустоимият поглед докоснаха като ласка нервните й окончания.

Сега изражението му не бе загадъчно. Очите му горяха, строгите му черти издаваха напрежение, породено от силно желание, а ръцете, които обхванаха с длани лицето й, трепереха.

— За бога, Лора…

Устните им отново жадно се докоснаха. Лора несъзнателно разкопча панталоните му и ги плъзна надолу по стегнатия му ханш. Той свали сутиена й, притегли я към себе си и гърдите й се притиснаха към мускулестото му тяло. Тя долови възбудата му и простена, когато тялото й трепна в отговор.

Не съзнавайки как се бе придвижила, няколко мига по-късно тя лежеше по гръб, съвсем гола, върху одеялото, което бе смъкнала от стената, и едрите му ръце милваха гърдите й, леко ги притискаха, а пръстите му докосваха зърната им като огън. Той плъзна коляно по вътрешната страна на бедрата й и устните им пламенно се сляха.

Преди този ден Лора мислеше, че вече е познала насладата от секса, но сега осъзна, че всичко, което е изживявала по-рано, е само естествена реакция на женското й тяло. Беше изпитвала наслада от близостта на привлекателен мъж, от целувките и ласките му.

Но това, което чувстваше, когато Дениъл я докосваше, бе нещо много по-силно от физическа реакция. Всяка клетка от нейното тяло се стремеше към него, търсейки нещо, което само той би могъл да й дари. Сякаш знаеше, че е създадена, за да се слее с него в съвършена хармония, защото те бяха двете половини на едно цяло.

— Дениъл… — Устните му докосваха гърдите й и Лора не знаеше колко дълго би устояла на това изгарящо блаженство. Зарови пръсти в гъстите му коси, притисна главата му към гърдите си и простена: — Дениъл, моля те…

Той плъзна устни нагоре по гръдта и шията й, докато достигна до устните й. Разтвори бедрата й, плъзна се между тях и плавно проникна в нея. За миг останаха почти вцепенени от блаженството, с което ги изпълни тази близост. След това Дениъл започна да се движи ритмично, все по-бързо и Лора едва не изкрещя, защото насладата внезапно завладя цялото й тяло. Никога не се бе чувствала така. Замаяна и тръпнеща, тя го притисна с цялата сила, която й бе останала. Той простена и потрепери, когато настъпи мигът на неговата върховна наслада.

Въздухът в таванското помещение бе сух и задушлив и сякаш ги притискаше с тежестта си. Или поне така Лора си обясняваше своето нежелание да помръдне. Подът бе твърд, а тънкото одеяло почти не защитаваше телата им от допира на грапавите дъски. Тя облегна глава на стегнатото му рамо, погледна разхвърляните им дрехи и почти се изчерви, когато видя бикините си, преплетени с неговите слипове.

„Господи, какво се случи с мен?“

Това, което бе видяла в огледалото, сега й се стори като сън. Нереално. Разбира се, че бе нереално. Но нищо не би могло да разколебае увереността, която чувстваше с цялото си същество. В многобройните огледала, в които се бе взирала през живота си, тя бе търсила именно него, убедена, че един ден ще го зърне.

Това бе необяснимо, както толкова много други неща в живота й, и Лора не смееше да мисли за него точно сега, защото почти се страхуваше от отговорите, до които би могла да стигне.

Внезапно си спомни, че не бяха сами в къщата и че Джоузи можеше всеки момент да се върне от своята разходка или Амелия и Мадлин — от града, и направи усилие да се раздвижи, да се отдели от топлината на неговото тяло и неописуемата наслада, с която я изпълваше прегръдката му. Но в мига, когато напрегна мускули, ръцете му я претеглиха надолу.

— Почакай — промълви той.

Тя почувства как едната му ръка се плъзна по раменете й и дългите му пръсти нежно притиснаха плътта й. Запита се защо този лек допир я накара да изпита опияняваща наслада.

Почти прошепна:

— Никой не идва тук, горе.

— Но ти дойде.

— Тръгнах след теб.

— Дори не знаех, че си в къщата.

— Прибрах се точно когато майка ми и Амелия тръгнаха за града. — Замълча за миг и продължи: — Качих се на втория етаж, чух стъпките ти по стълбата към тавана и те последвах.

Лора не искаше да прекъсва този приятен разказ. Бе сигурна, че ще бъде кратък, но не можа да сдържи любопитството си. Повдигна глава от рамото му и попита:

— Страхуваше се, че ще открия нещо тук?

Строгите му черти отново станаха неразгадаеми, светлите му очи добиха обичайния си загадъчен израз и той каза равнодушно:

— Нима вярваш, че ако исках да скрия нещо от теб, бих го оставил тук?

Лора не знаеше как да отговори, но това, че Дениъл отвърна на въпроса й с въпрос, я смути.

— Не зная — каза тя най-сетне. — Защо ме проследи?

Той отвърна без колебание:

— Защото знаех, че това ще се случи.

— Откъде тази увереност?

„Взирайки се в огледалото, винаги съм очаквала да видя твоето лице. През всичките тези години съм търсила само теб. Знаеше ли това?“

Дениъл вдигна ръка и докосна страните й. Проследи с пръст веждата, овала на лицето й и долната й устна.

— Исках да се случи — сподели той.

— А Дениъл Килбърн винаги получава това, което иска?

Устните му леко трепнаха.

— Недей. Не говори така, сякаш съм го направил, за да докажа превъзходството си. Толкова пъти в живота си съм се опитвал да постигна това. Но не и сега. Ти също го искаше, Лора. И двамата го желаехме.

Не би могла да отрече и дори не се опита. Когато ръката му се плъзна към тила й и нежно я докосна, тя изпита нов копнеж. Устните им нежно се докоснаха, след това отново се сляха и Лора престана да мисли защо я бе проследил. Отдаде се изцяло на чувствата си.

Бавно закопча блузата, опитвайки се да възвърне самообладанието си, макар да знаеше, че той се облича на няколко крачки от нея. Беше смътно изненадана и леко смутена от това, че близостта му все още й въздействаше така силно. Бяха се любили страстно два часа, а жаждата й за неговите ласки бе все така неутолима.

— Е, какво следва сега? — попита Лора с изненадващо спокоен тон.

Той се приближи към нея, напълно облечен, но с увиснали краища на ризата, опря длани на лицето й и я накара да го погледне право в очите. Усмихна й се леко, но тонът му бе равнодушен:

— Искам да продължим, Лора. Искам много повече от един следобед. Ела при мен тази нощ.

Тя се опита да помисли. Не желаеше усещането, че той е този, когото винаги е търсила, да я накара да вземе погрешно решение.

— А Амелия? — промълви тя.

— Какво общо има тя? Това е само между теб и мен.

„Не е така. Ти знаеш.“

Той прокара палци по скулите й. Лора изпита желание да го помоли да спре, защото ласките му отвличаха вниманието й и не можеше да разсъждава трезво.

— Лора?

Най-сетне поклати глава, надявайки се Дениъл да приеме това за отговор. Но той присви очи и тя разбра, че няма да бъде толкова лесно. Бе принудена да признае истината:

— Не се преструвам и не играя никаква игра. Просто… не бих се чувствала спокойна, ако се съглася да прекарам нощта с теб в тази къща.

— Заради Амелия ли?

— Заради нея… и останалите. Това е домът на твоето семейство.

Тя сви рамене. Не би могла да обясни по-ясно какви са чувствата й.

Дениъл я погледна за миг и бавно кимна.

— Добре. Уважавам решението ти и няма повече да настоявам… засега. Но и двамата знаем, че не бихме могли да отречем това, което съществува между нас, нали, Лора? И двамата знаем, че то едва започва.

— Да — отвърна тя и се запита дали Дениъл разбра, че това обещание я накара да почувства искрена радост, но и известна уплаха.