Джоана Линдзи
Съвършен годеник (43)

Глава четиридесет и трета

Джулия се прозя поне три пъти, докато изкачваше стълбите. Не знаеше как да се пребори със съня и с привличането си към Ричард — не бяха ли двете несъвместими? Въздъхна с чувство на безсилие и се опита да измисли друг начин, чрез който да убедят графа, че споделят леглото, без това в действителност да е така, но бе толкова уморена, че не можеше да разсъждава ясно, иначе не би вървяла по коридора отново към стаята на Ричард.

Пред стаята той спря и кимна с глава към вратата на спалнята на графа:

— Бих се обзаложил, че договорът е в кабинета, но би било голяма шега, ако баща ми е поставил пазачи само, за да ни накара да си мислим, че е там.

Тя бе на различно мнение:

— Въпреки че може наистина да му е хрумнала тази идея, силно се съмнявам, че би си направил труда да я изпълни.

— Ако мога да преборя пазача, да взема каквото искам и да изчезнем? Струва ми се, че Олаф се бе запътил насам, за да пази спалнята на баща ми. А ще ми бъде по-трудно да се справя с него, отколкото с някой друг от слугите. Това е идеалната възможност да претърсим стаята му, за да сме сигурни, че не е там. Чарлз каза, че той излиза само няколко пъти седмично и е малко вероятно да напусне къщата отново, докато ние сме тук.

Освен ако не останеха тук и другата седмица, помисли си Джулия с ужас:

— Провери я сега, на всяка цена.

— Заключена е — каза Ричард, след като го стори.

Преди да успее да изрази недоволството си, той й се усмихна и започна да пипа по ключалката. Грабна лампата от масата в коридора и рязко отвори вратата. Джулия отиде право при прозореца на страничната стена и го отвори, за да се ослушва за каретата. Нямаше да позволи на Милтън да ги хване в стаята му, тъй като нямаше кой да ги предупреди, че се е прибрал. Щяха да разберат чак, когато чуеха стъпките му по коридора.

Продължи да поглежда зад себе си, за да следи за напредъка на Ричард, докато той отваряше заключените чекмеджета на бюрото на Милтън. Инструментите, които използваше, се движеха почти толкова бързо, колкото и истинските ключове! Трябваше да се отблагодари на Джеймс Малъри, когато всичко това свършеше. Щом Ричард се премести с лампата в гардероба, тя знаеше, че почти е приключил, тъй като му оставаше да отвори само един скрит дрешник.

Започна да затваря прозореца, когато чу изненадания вик на Ричард:

— Кучи син!

Нима го откри?! Втурна се в стаята за преобличане, право към отворената врата и се закова на място.

— О, Господи! — бе всичко, което можеше да каже и дори го повтори: — О, Господи!

Дългата, тясна стая бе изпълнена с рафтове от пода до тавана. Всеки от тях бе претрупан с вази и урни във всякакви форми и размери — някои от тях бяха доста причудливи, но повечето бяха красиви.

— Това не са обикновени вази, с които да украсиш дома си — каза тя с възхищение. — Малките сякаш са направени от истински скъпоценни камъни. Погледни тази. — Тя вдигна ваза, с размери, колкото дланта й. — Както си и мислех, тежи сякаш е истинско злато, а не позлатен метал.

— Не разбирам. Оставя дълговете да се трупат, докато държи цяло състояние, заключено тук?

И Джулия не разбираше:

— Вероятно са заключени, защото са ценни. Всяка една от тях може спокойно да се приеме за произведение на изкуството. Иначе щях да кажа, че са били семейни антики…

— Които никога не е споделил със семейството си?

— Разпознах тази — каза Джулия, докато разглеждаше внимателно златната ваза. — Почти я купих. Беше в един от най-скъпите магазини за вносни стоки на улица Бонд. Но не съм толкова лекомислена, да пръскам хиляди лири за ваза, само защото се предполага, че е единствена на света и заради това приемана за безценна. Подобна постъпка би направила майка ми. Така че, някои от вазите може да са действително семейни антики, придобити от предшествениците ви, но останалите не са.

Ричард погледна във всяка от вазите, за да се убеди, че в тях няма нищо скрито. Като приключи, й подаде лампата и я изведе от стаята, за да може да я заключи. Бързо и безопасно се върнаха в неговата спалня.

Като хвърли пакета с инструменти в сандъка си за пътуване, той размишляваше на глас:

— Без значение защо и как се е сдобил със състоянието там вътре, той продължава да е обсебен от твоето богатство? В това няма никакъв смисъл.

— Баща ти в никакъв случай не е обикновен човек. Нищо, което прави, не е логично. Да вземем предвид ужасното му отношение към собствените му синове? Както и поддържането на надеждата цели девет години, че ще се завърнеш в къщи и с радост ще изпълниш дълга си? А превъплъщението му в „дядо“, за какъвто всеки би мечтал? Поне като напуснем това място, няма да се чувствам виновна, че работниците ще спрат, преди да са довършили работата си, не и с цялото богатство, което притежава в тази колекция от вази и урни. Харесвам племенника ти много и започвах да се чувствам зле, че ще го оставя в това старо, изгнило място.

Ричард й се усмихна:

— Не е изгнило. Основите са здрави. Не може да се отрече, че има нужда от подобрения, но децата не обръщат внимание на подобни неща. И Чарлз има собствени пари, затова не се тревожи, че на Матю някога нещо ще му липсва.

— Това успокоява съвестта ми, благодаря ти.

Отиде до нея и я побутна към леглото. Сърцето й пропусна един удар, преди той да каже:

— По-добре дремни, след като си толкова изморена. Ще те събудя, когато каретата на баща ми се приближи. О, и, Джулс, разположи се удобно. Ако по някаква странна причина не се прибере тази вечер, ще те оставя да се наспиш през нощта.

— Не мога да стигна копчетата — каза тя с прозявка.

— Това покана ли беше?

— Какво?

Той се засмя:

— Няма значение, вече заспиваш права, нали? Нека ти помогна.

Знаеше, че трябва да е наблюдателна. Той я разсъбличаше. Не искаше да пропусне нито това, нито какво можеше да последва. Но бе използвала и последната си капчица енергия за притесненията в спалнята на графа и не й беше останала никаква друга. Дори започна да се унася — толкова нежен бе Ричард в свалянето на роклята, обувките и чорапите й. Когато приключи с разсъбличането, придърпа одеяло върху оскъдното й бельо.

Тогава усети целувката върху веждата си и чу шепота му:

— Сладки сънища, любима.

Откъде знаеше, че ще сънува него?